Дийн Кунц
В капан (2)

2

Бен Парнъл напусна барикадата на пътя и потегли с шевролета си към трета лаборатория, най-отдалечената в комплекса на „Биоломек“. Снегът се топеше върху ушанката и се процеждаше върху яката на коженото му яке.

Навсякъде из имота разтревожени мъже се движеха предпазливо под сярножълтата светлина на лампите. За да се предпазят от набезите на вятъра, те свиваха рамена и изпънаха ръце край телата си, заради което приличаха на страховити същества — не на хора, на демони.

Странно, но Бен беше доволен, че се случи тази неприятност. Ако не беше станало така, той щеше да си седи сам вкъщи, преструвайки се, че чете книга, преструвайки се, че гледа телевизия, но всъщност шеше да мисли за Мелиса — любимата си дъщеря, която бе починала от рак. А ако успееше да прогони мислите за детето си, щеше да ги съсредоточи върху Лея, жена си, която също загуби… Как ли загуби нея?

Все още не разбираше напълно защо бракът им бе приключил след мъчението на Мелиса. Доколкото Бен схващаше, единственото нещо, което заставаше между двамата, бе жестоката скръб на съпругата му, толкова дълбока и тежка, че бе успяла да прогони всяко друго чувство от сърцето на Лея, включително и любовта и към него. Може би семенцата на развода бяха покълнали още преди много време, но поникнаха едва след смъртта на Мелиса; обаче Бен още обичаше жена си, вече не така страстно както преди, а някак меланхолично, както се обича една, макар и неосъществима мечта за щастие. Ето в това се бе превърнала Лея през последната година — дори не бе спомен, болезнен или някакъв друг, беше просто мечта, но не мечта за нещо, което можеше да се сбъдне, а за нещо, което никога нямаше да стане.

Бен паркира шевролета пред трета лаборатория — едноетажна сграда без прозорци, която приличаше на бункер. Отиде до вратата, вкара в процепа пластмасовата си идентификационна карта, изчака лампичката да светне зелено, издърпа си обратно картата и когато вратата се отвори със съскане, влезе вътре.

Намираше се в преддверие, напомнящо на въздушната камера на космически кораб. Външната врата се затвори зад гърба му, Бен застана пред вътрешната врата и свали ръкавиците си, докато охранителната камера го идентифицираше. Малък панел се отвори и разкри светещ екран със сини очертания на човешка ръка. Бен положи ръката си в очертанията и компютърът сканира отпечатъците му. След секунди, когато самоличността му бе потвърдена, вътрешната врата също се плъзна и се отвори, а той влезе в основния коридор, от който се разклоняваха други коридори, лаборатории и кабинети.

Преди минути доктор Джон Ейкъф, ръководител на проекта „Блекбъри“, се беше върнал в „Биоломек“ заради кризата. Сега Бен зърна доктора в западното крило на коридора, където той разговаряше напрегнато с трима пазачи — двама мъже и една жена, всичките работещи по „Блекбъри“.

Щом Бен се приближи, стана ясно, че Ейкъф се е поболял от страх. Началникът на проекта — набит, оплешивяващ, с прошарена брада, не бе нито изперкал, нито студен и разсъдлив, и в никакъв случай — обикновен човек на науката; всъщност той имаше невероятно чувство за хумор. В очите му обикновено играеше весело пламъче. Тази нощ обаче нямаше пламъче. Нито усмивка.

— Бен! Открихте ли плъховете?

— Изчезнали са без следа. Искам да поговорим, за да добия представа къде може да са отишли.

Ейкъф сложи ръка на челото си, сякаш, за да провери дали няма температура.

— Трябва да ги намерим, Бен. При това бързо. Ако не ги открием тази нощ… Исусе, евентуалните последствия… това ще бъде краят на всичко.