Дийн Кунц
В капан (16)

16

Беше уплашена. Беше странен страх, който не я разколебаваше, а само увеличаваше силата и решимостта и. Приклещен в ъгъла плъх щеше да изпадне в паника, но приклещена в ъгъла жена не винаги беше лесна плячка. Това зависеше от жената.

Мег застана в средата на плевнята, пред повредения джип. Огледа тъмните боксове край южната стена, погледна втория етаж, отделен от предната стена, и най-накрая обърна поглед към голямата, празна и отдавна неизползвана ясла в североизточния ъгъл. Усети, че плъховете са наоколо и я наблюдават.

Нямаше да се покажат, докато беше въоръжена с пушката. Щеше да и се наложи да ги примами извън укритията им, за да ги застреля. Бяха прекалено умни, за да ги съблазни с храна. Затова… след като не можеше да ги примами, може би щеше да ги принуди да излязат на открито с един-два добре премерени изстрела.

Мег бавно запристъпва навътре в помещението, далеч от вратата. Докато подминаваше боксовете, които някога бяха приютявали добитък, тя се взираше напрегнато в сенките, търсейки издайническия блясък на малките червени очи. Поне един от плъховете трябваше да се е скрил в тези мрачни места.

Въпреки че не видя никой от враговете си, тя започна да стреля в помещенията, докато се отдалечаваше все повече от вратата на обора — бам, бам, бам, три изстрела в три от тесните боксове. Дълъг, страшен блясък изригваше от дулото след всяко натискане на спусъка и гръмовните изстрели отекваха в сградата. Когато стреля за трети път, цвъркаща двойка плъхове се шмугна през вратичката на четвъртия бокс и се втурна към осветения център на плевнята, бързайки към укритието на разваления джип. Мег стреля два пъти в гадините и ги уцели, уби ги, подхвърляйки ги, сякаш бяха парцали, сграбчени от тайфун.

Беше изпразнила пълнителя на мозберга. Треперейки, тя започна да рови из джобовете си с наранената си ръка, извади останалите четири патрона и зареди пушката. Щом зареди последния от тях в пълнителя, чу няколко пронизителни писъка зад себе си. Обърна се. Шест грамадни бели плъха с деформирани черепи се готвеха да я нападнат.

Четири от съществата осъзнаха, че няма да я достигнат достатъчно бързо, отделиха се от глутницата и изчезнаха под колата. Стресната от бързината, с която останалите два звяра се приближаваха към нея, тя стреля два пъти и ги уби.

Забърза и заобиколи джипа тъкмо навреме, за да види останалите четири, които се измъкнаха изпод купето и затичаха към старата ясла. Мег стреля веднъж, втори път, докато те изчезваха в сенките в основата на голямата хранилка.

Остана без амуниции. Въпреки всичко изщрака с помпата на мозберга, сякаш можеше с вълшебство да накара в пълнителя да се появят още патрони, но глухото изщракване на пушката имаше съвсем различен звук, когато пълнителят беше празен.

Дали защото знаеха какво означава този звук или защото си спомняха, че са и оставили само девет патрона: пет в пушката и четири, които не бяха успели да откраднат от картонената кутия в стаята и, плъховете, които преди секунди бяха изчезнали в сенките, сега се появиха отново. Четири бледи тела се запромъкваха на мъждивата светлина на прашната крушка.

Мег обърна пушката, сграбчвайки я за цевта като бухалка. Като се опитваше да не обръща внимание на болката в лявата си ръка, вдигна оръжието над главата си.

Плъховете продължаваха да се приближават бавно… после по-дръзко.

Тя се огледа назад, почти убедена, че откъм гърба я заобикалят още половин дузина от малките чудовища, но явно бяха останали само тези четири. Само четири. Без значение дали бяха хиляда или много по-малко, Мег знаеше, че няма да успее да смаже повече от един, преди другите да я достигнат и да запълзят по тялото и. А щом я достигнеха, хапейки и дращейки гърлото и лицето и, тя нямаше да може да се справи дори само с три от тях.

Озърна се към голямата отворена врата, но знаеше, че ако хвърли пушката и се опита да избяга навън, плъховете щяха да я нападнат.

Сякаш усетили уязвимостта и, четирите гадини нададоха зловещ, триумфален писък. Повдигнаха гнусните си, уродливи глави и задушиха из въздуха, заблъскаха пода с дебелите си опашки и едновременно изцвърчаха. Беше много по-страховито от всички звуци, които Мег ги бе чула да издават досега. Спуснаха се към нея.

Макар да знаеше, че няма да успее да стигне до вратата, трябваше да опита. Ако я убиеха, Томи щеше да остане безпомощен на снега със счупен крак. Щеше да замръзне до сутринта…, ако плъховете не рискуваха да се оставят на гнева на бурята, погвайки и момчето.

Мег обърна гръб на напредващата глутница, втурна се към изхода и се стресна ужасно, когато на отслабващата светлинка от пожара в къщата се появи един мъж. Той държеше пистолет и само и каза:

— Дръпнете се!

Мег се хвърли настрани и непознатият стреля четири пъти. Уцели само един от плъховете — те бяха твърде малка цел за револвера му. Останалите три гадини отново изчезнаха в сенките край дъното на старата ясла.

Мъжът се забърза към Мег и тя видя, че всъщност не е непознат. Бяха разговаряли на пътя. Все още бе облечен в коженото си яке, подплатено с каракул, и все още носеше на главата си ушанката.

— Добре ли сте, госпожо Ласитър?

— Те колко са? Аз убих четири, а вие един, колко останаха?

— Избягаха осем.

— Значи са останали само онези трите?

— Да. Ей, ръката ви кърви. Сигурна ли сте, че…

— Мисля, че са си направили тунел между плевнята и къщата — бързо го прекъсна тя. — И ми се струва, че входът му е край дъното на онази ясла. — Мег говореше през стиснати зъби, изненадана от собствената си ледена ярост. — Те са мръсни и отвратителни и аз искам да ги довърша, да ги накарам да си платят за това, че ми отнеха дома и че заплашиха Томи, но не знам как можем да стигнем до тях, ако са под земята?

Мъжът посочи огромен камион, който в момента отбиваше на алеята в двора:

— Досетихме се, че ако открием плъховете, ще ни се наложи да ги изваждаме от тунел, а сред всички останали неща разполагаме и с необходимото оборудване да изпомпваме газ в дупки.

— Искам ги мъртви — каза Мег, изплашена от гнева си.

Мъжете заслизаха от каросерията на големия камион и тръгнаха към плевнята. Сняг и пепел от срутената къща валяха през лъчите на фенерчетата им.

— Ще ни трябва газ — извика им мъжът с ушанката.

Един от тях изкрещя нещо в отговор.

Тресяща се от гняв и страх, на който досега не бе посмяла да се поддаде, Мег отиде навън да намери сина си.