Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (8)

Осма глава

През април Бевърли вече бе приготвила детската стая. Бебето трябваше да се роди в средата на май и с наближаването на датата вълнението й ставаше все по-силно. Щом видеше някое бебе или малко дете в супермаркета или в количка на улицата, сърцето й тръпнеше от копнеж. При вида на малките разперени ръчички, кръглата устичка, меките гънки на вратлето му изгаряше от желание да притисне до гърдите си собственото си бебе. За първи път беше в състояние да разбере копнежа на една бездетна жена, която е готова да открадне чуждо бебе. Междувременно детската стая бе боядисана в светложълто, тя купи няколко пъстри картини, изобразяващи Бамби, Дъмбо и патока Доналд, и ги залепи на хубавия нов бял шкаф. Един ден Антъни се върна у дома с бял люлеещ се стол и тя направи жълти възглавнички за него. Сега всичко беше готово. Рейчъл бе плела месеци наред, малките бебешки дрешки бяха изплетени и прибрани. Ваничка с бяла муселинена завеска бе поставена в ъгъла, а на една полица вече бяха подредени пухкави играчки.

Двамата бяха решили да отложат пътуването си до Англия за следващата година, когато бебето щеше да бъде достатъчно голямо, за да го вземат със себе си, а засега очакваха раждането му, прекарвайки приятно вечерите си, като разговаряха, слушаха музика, гледаха телевизия. Навярно дълги години занапред нямаше да могат да бъдат съвсем сами и затова сега се наслаждаваха на всеки миг.

Елейн беше помолила Бевърли да продължава да води рубриката на „Чичи“ „Гледната точка на виконтеса Еймзбъри“, но през следващите няколко месеца редакторите на списанието щяха заедно да я съчиняват вместо нея.

— Надявам се, че ще можеш да продължиш работата си — натъртено отбеляза Елейн една сутрин, след като бе извикала Бевърли в кабинета си. — Както очаквах, рубриката ти има много голям успех. Тиражът ни се е повишил и аз искам да разширим тази тема за модата на висшето общество.

— Радвам се, че си доволна — с усмивка отвърна Бевърли. Напоследък се чувстваше доста натежала и уморена, а и гърбът я болеше непрекъснато. Все пак тя не искаше да изгуби тази рубрика. С парите, които изкарваше тук, плащаше за малките удоволствия, които двамата с Антъни така обичаха — ходеха на концерти и на театър, купуваха си хубаво вино за вечеря, понякога посещаваха някой изискан ресторант. И разбира се, с тях бяха купили всичко за бебето.

— Мислех си дали не би искала да публикуваме нещо и за детските дрехи, например какво носят децата на моделиерите и може би внуците на президента Буш, а бих могла да намеря и нещо за децата на английски аристократи.

Елейн присви алените си устни и се замисли, дългите й бели пръсти попипваха перлите около шията й.

— Ние никога не сме представяли детски дрехи в „Чичи“, дори не сме пускали реклами за тях, но идеята ти доста ми харесва. — Изведнъж тя засия. — Би ли могла да намериш снимки на внуците на английската кралица? Това може да се окаже интересно. „Какво носят децата на кралските особи“. — Тя кимна. — Да, идеята ми харесва. Но почакай, докато се роди твоето бебе. Статията ще придобие повече тежест, ако представим и твоето дете. А между другото то какво ще бъде?

Бевърли изглеждаше изненадана.

— Не знаем от какъв пол ще бъде — отговори тя. — Ние с Антъни сме решили да почакаме, докато се роди.

Елейн нетърпеливо поклати глава, дългите й перлени обеци се разлюляха.

— Искам да разбера дали ще бъде лорд или лейди. Детето сигурно ще има някаква титла.

— О! Разбирам какво искаш да кажеш. — Бевърли се засмя. Елейн си беше все така вманиачена на тема „аристократични титли“. — Той или тя ще бъде Ваше Благородие.

Заслужаваше си да се види лицето на Елейн в този миг.

— Само Ваше Благородие ли? — попита тя, без дори да скрива разочарованието си. — Помислих си, че ако е момче, ще бъде лорд, а ако е момиче — лейди или нещо такова.

Изящните й вежди удивено се извиха нагоре.

— Опасявам се, че ще бъде само Ваше Благородие! — през смях отвърна Бевърли.

— И никога ли няма да стане нещо повече? Децата ти няма ли да наследят по-късно някоя по-висока титла?

Бевърли отрицателно поклати глава.

— Когато на девера ми Хенри се роди син, той ще бъде наследникът. Антъни е по-малкият брат и за нас това е всичко. Ваше Благородие е титла, която се носи по обичай, но не и по закон, титла на учтивост.

Бевърли остави разочарованата Елейн и силно развеселена, се върна в кабинета си. Беше доволна, че остават само няколко седмици до края на бременността й. След онова неприятно начало последвалите осем месеца бе изкарала леко, но напоследък се чувстваше много уморена и й беше трудно да заспи, защото не можеше да легне удобно.

— Сега поне е хладно — отбеляза Антъни. — Нямаше да е много приятно, ако бяхме в разгара на лятото и температурите се въртяха около четирийсетте градуса.

— Дори не ми споменавай за това! — умолително каза тя. — Нали няма да позволиш да се окажа бременна през някое горещо лято в Ню Йорк?

Той дяволито й се усмихна.

— Ще се постарая да се съобразя с молбата ти! — заяви с престорена сериозност. — Но нали знаеш, че не мога винаги да сдържам естествените си инстинкти?

— Е, и аз се надявам на това!

Дните се нижеха един подир друг и Бевърли стана много сънлива, а Антъни започна да я дразни заради все по-голямата й разсеяност. Тя бе по-щастлива и спокойна от всякога. Само два пъти в седмицата сутрин отиваше в редакцията на „Чичи“, за да подбере снимки и да реши за кои светски личности ще пишат в следващите броеве на списанието, а с останалото си време разполагаше напълно. Навярно и Мери се беше уморила да им звъни по телефона, защото броят на телефонните й обаждания бе силно намалял, а през последните месеци Бевърли и Антъни въобще не бяха чували гласа й. Бевърли започна да се надява, че бившата й началничка е успяла да се отърве от манията си и че повече няма да се обади.

В един хладен и свеж следобед Бевърли реши да отиде до „Сакс“, за да купи още някои неща за бебето. Макар че шкафът беше пълен с детски ританки и с достатъчно количество малки жакетчета и плетени блузки, с които би могла да облече една дузина бебета, никой не беше се сетил да им подари горна пелена. Тя копнееше да купи нещо меко и пухкаво, с което да увие бъдещото си дете.

В „Сакс“ нямаше много хора и като разгледа ярко осветените елегантни магазини на приземния етаж, реши да отиде с ескалатора и до осмия етаж. Винаги й беше доставяло удоволствие да пътува нагоре, оглеждайки набързо великолепните дрехи и изложените вечерни рокли на по-долните етажи. Нямаше търпение отново да облече прилепналите костюми, които обикновено носеше. Новото й положение на бременна, толкова вълнуващо отначало, че й се бе искало да носи от първия месец много широки рокли, та всички да разберат за състоянието й, вече не й изглеждаше така приятно. Докато лъскавият сребрист ескалатор бавно я носеше нагоре покрай щандове с вталени рокли и миниполички, тя копнееше най-после да се отърве от издутия си корем.

Удоволствието да разглежда детските щандове скоро я накара да забрави за него. Човек направо се замайваше от изобилието от очарователни детски дрешки. И дванайсетина деца да й се родяха, пак за всички щеше да намери хубаво облекло.

Горните пелени бяха или бели, или в пастелни цветове и тя тъкмо се колебаеше дали да избере една мека бледосиня пелена или друга — перленорозова, когато вдигна очи и зърна отражението си в едно голямо огледало. Беше доволна, защото напоследък се бе подстригала по-късо. Косата й стигаше до раменете, лъскава и гъста. И лицето й не изглеждаше чак толкова зле, беше забелязала, че брадичката й е подпухнала напоследък, но така внимателно се бе гримирала, че изглеждаше доста добре.

Стигаше й една секунда, за да погледне лицето си, после впери очи по-надолу, в наедрялата си фигура и издутия си корем на бременна… но беше много слаба. Бевърли объркано премигна… жената в огледалото въобще не беше бременна! Тя се стресна и отново премигна… и тогава разбра, че жената от огледалото не е бременна, защото това не е тя. Все пак беше точно като нея. Имаше същия цвят на косата и бе подстригана като нея. Имаше същата бледа кожа, носеше същото кораловочервено червило като нейното… същите малки златни халкички на ушите, нейната „запазена марка“… спретнатия тъмнозелен костюм…

Бевърли изведнъж се спъна, залитна и се вкопчи в ръба на близкия щанд, защото краката й отмаляха и се подгънаха. След миг щеше да й прилошее или щеше да припадне.

— Стол… — простена тя, но никой не я чу. Една хубава млада продавачка весело разговаряше с жената отсреща.

— Заповядайте, лейди Еймзбъри — каза тя. Жената носеше една от големите кошници за пазаруване на „Сакс“, която изглеждаше пълна. — Много ви благодаря. Приятен ден.

Бевърли си наложи да се изправи, събра сили да се овладее. Главата й се въртеше, всичко наоколо й се виждаше нереално.

— Това не е лейди Еймзбъри — неочаквано високо произнесе тя. — Тази жена е измамница!

Младата продавачка се стресна, а Бевърли застана на две крачки от непознатата, която вече не приличаше на огледалното й отражение и я гледаше много предизвикателно.

— По дяволите, Мери! Престани най-после! — извика тя.

Беше разколебана и шокирана от вида на Мери, която приличаше на нейна близначка. Кафеникавата й коса бе боядисана в същия цвят и бе подстригана точно като нейната. През всички тези месеци Мери я беше наблюдавала и следила? Бевърли я погледна по-отблизо. Бялата й кожа бе променила цвета си благодарение на лекия грим. Костюмът й бе ушит в нейния стил. Обеците й бяха точно копие на нейните. Мери продължаваше да я наблюдава, ококорените й прозрачно зелени очи бяха като на котка.

За миг Бевърли си помисли, че ще полудее. Какво ставаше тук? Може би самата тя всъщност бе Мери? Бременна, с подпухнало лице, грозновата. А елегантната жена пред нея, която наричаха „лейди Еймзбъри“, бе всъщност Бевърли?

— Добре ли сте, госпожо? — загрижено попита продавачката. Тя озадачено поглеждаше ту едната, ту другата жена.

— Бих искала да седна — със слаб глас произнесе Бевърли. Беше й горещо и й се повдигаше.

Продавачката донесе стол и й помогна да седне.

— Ще ви донеса чаша вода, госпожо — загрижено каза тя и побърза да отиде да извика колежката си на помощ.

Бевърли впери поглед в Мери.

— Защо правиш това?

— Антъни е мой — с равен глас отвърна тя. — Картите „таро“ все това ми предсказват. Той ми принадлежи.

— Знаеш, че това не е вярно — разпалено се опита да се защити Бевърли. — Защо не искаш да приемеш факта, че поначало не е имало нищо между теб и Антъни?

Мери вирна брадичка и силно стисна дръжката на кошницата за пазаруване.

— Лъжеш — спокойно каза тя. — Аз очаквам бебето на Антъни и тъкмо купувах бебешки дрешки. Тук всички ме познават добре. Всички знаят, че аз всъщност съм лейди Еймзбъри. Не знам за коя се мислиш, но ти нямаш никакви права над Антъни.

Очите на Бевърли изплашено се разшириха. Тази жена бе смахната. Луда. В погледа й светеше някакъв див, налудничав фанатизъм и Бевърли потрепери от страх.

Тежко се изправи на крака и се опита да привлече вниманието на друга продавачка, но Мери я сграбчи за ръката. Пръстите й бяха ледени и стискаха като менгеме.

— Умри! — яростно прошепна Мери. — Надявам се, че скоро ще умреш!

Тя заплашително се вторачи в нея и за миг двете жени, които си приличаха като сестри, застанаха така, вперили поглед една в друга, неподвижни като манекени на витрина. После Мери се обърна и бързо се отдалечи.

— Спрете я! — извика Бевърли, когато се появи първата продавачка с чаша вода в ръка. Тя объркано се спря и впери поглед в отдалечаващата се фигура. — Спрете я, за бога! Хванете я! — извика Бевърли и сама се опита да я настигне, но вече бе много натежала и бавна, а и продавачката явно не разбираше какво става.

— Ето ви чаша вода, госпожо, скоро ще ви стане по-добре — утешително промълви тя.

Бевърли тежко се отпусна на стола. Нямаше смисъл. Мери си бе отишла, бе изчезнала някъде по посока на ескалаторите, а и продавачката явно нямаше желание да тича след нея.

— Вие май се скарахте със сестра си, а? — съчувствено каза момичето. — Няма нищо. Пийнете малко вода и ще ви стане по-добре.

— Исках да купя бебешка пелена — объркано каза Бевърли. — А тази жена… идвала ли е тук и преди? Защо я нарекохте „лейди Еймзбъри“?

— Тя е лейди Еймзбъри. През последните месеци купи доста бебешки дрешки. Личеше си, че не са за нея… ако разбирате какво искам да кажа. За вашето бебе ли ги е купувала?

Бевърли поклати глава.

— Тя е измамница. Надявам се, че няма кредитна карта с това име, нали? — изведнъж разтревожено попита тя.

— Сигурно няма, защото винаги плаща с налични пари. Това ми се видя странно, като се има предвид, че е титулувана дама и тъй нататък, и да няма кредитна карта, нито дори чекова книжка, наистина е странно, но след като си плащаше… Е, аз нямам нищо общо с това, нали? А вие какво ще искате? Една от онези пелени ли си харесахте? Много са красиви и пухкави и ги имаме в…

— Не, благодаря. Промених решението си. — Бевърли изпи останалата вода в чашата и се изправи. — Благодаря ви. Трябва да си вървя.

— Моля.

Продавачката явно бе озадачена от случилото се, но не сметна за необходимо да съобщи на собственика на магазина. Никой не беше откраднал нищо, а първата жена бе платила с налични пари за покупките си. Освен че бе избухнала някаква кавга между двете дами, които приличаха на сестри, все пак нямаше нищо друго важно за докладване.

 

 

Бевърли се обърна по гръб и впери невиждащ поглед в тъмнината, питайки се дали да събуди Антъни. Малко след полунощ, точно когато заспиваше, тя усети краткотрайна стягаща болка в гърба. След малко болката премина, но по-късно се появи отново, сега ту се появяваше, ту изчезваше и всеки път ставаше все по-силна. Дали бебето не бе на път? Никога не беше смятала, че силната болка в гърба е един от първите признаци на родова дейност, но пък и никога не бе изпитвала подобна стягаща болка.

Обърна се отново на една страна и реши да почака. Нямаше смисъл да събужда Антъни, ако тревогата бе фалшива. Двамата си бяха легнали късно, дълго бяха разговаряли за Мери, а Бевърли знаеше, че му предстои ранна делова среща сутринта.

Този път болката бе така остра, че дъхът й секна, и сякаш усетил нещо. Антъни се събуди. Протегна ръка и я погали по корема.

— Добре ли си, миличка? — прошепна той.

— Струва ми се, че съм добре — колебливо каза тя. — Само че ужасно ме боли гърбът.

— Обърни се да те поразтрия.

Той включи нощната лампа, коленичи до Бевърли и започна да масажира долната част на гърба й със силните си и нежни ръце.

— Ъммм — доволно промърмори тя. — Така е добре.

Като движеше в кръг палците си нагоре-надолу по гръбнака й, той бе възнаграден с доволно сумтене от нейна страна.

— О, така е много приятно, скъпи.

— Мислиш ли, че сега ще можеш да заспиш? — след малко попита Антъни.

Тя се обърна към него и се сгуши толкова близо, колкото й позволяваше наедрелият корем.

— Въобще не съм заспивала.

— Заради Мери ли се тревожиш?

— Да. Направо бях шокирана… — Бевърли изведнъж млъкна, защото болката ненадейно я прониза отново.

— Имало е защо.

Двамата лежаха в мрака, хванати за ръце, всеки потънал в своите собствени мисли. За Бевърли една жена, която се превъплъщава в нейната роля до най-малки подробности, нарича се съпруга на Антъни и се прави на бременна, несъмнено бе луда и трябваше да бъде освидетелствана. На този етап тя вече наистина вярваше, че е съпруга на Антъни. Страшното бе, че Мери вероятно наблюдаваше всяка тяхна стъпка. Иначе как щеше да знае, че Бевърли съвсем наскоро се е подстригала например?

Легнал до нея, Антъни се бе отдал на много по-практични размишления. Може би трябваше да издейства съдебно решение, което да забранява на Мери да ги безпокои? Или да се обади отново на родителите й и да им каже, че се налага да дойдат да я потърсят в Ню Йорк, за да я поставят пак под лекарско наблюдение? Реши, че случаят не е за полицията. Засега Мери не беше измамила никого, а и днешните й заплахи, отправени към Бевърли, бяха само на думи, тъй че не можеха да я обвинят в опит за физическо насилие. И все пак тя бе започнала да превръща живота им в ад и Антъни съзнаваше, че Бевърли страда много повече от него. А тя беше толкова уязвима точно сега.

— Оххх!

Той се стресна и веднага включи нощната лампа. Бевърли лежеше, обърната към него, и изглеждаше изплашена.

— Усетих ужасна болка. Струва ми се, че бебето идва — прошепна тя.

— Искаш ли да те закарам веднага в болницата?

Той бързо скочи от леглото и загрижено се наведе над нея.

— Не знам. Ти как мислиш?

— На колко време те хващат болките?

Антъни беше посещавал заедно с нея курса за естествено раждане, но когато ножът опря до кокала, никак не му се искаше да е наблизо. Ако зависеше само от него, колкото по-скоро я предадеше в ръцете на лекарите, толкова по-добре.

— Струва ми се, че са на всеки пет минути — отвърна Бевърли.

— Тогава да тръгваме. По-добре е да пристигнем рано, отколкото да закъснеем — натъртено добави той.

Помогна й да се облече, а после набързо намъкна и собствените си дрехи. Наблизо бе поставено малко куфарче с всичко необходимо. Той го сграбчи, хвана я за ръката, двамата напуснаха апартамента и се отправиха към асансьора.

— По-добре щеше да бъде, ако имах кола — суетеше се той, докато чакаха да пристигне асансьорът.

— Колите само създават неприятности, пък и не си струва да караш кола в Ню Йорк — отбеляза Бевърли. — Лесно ще хванем някое такси.

Антъни трескаво се надяваше да стане точно така. Когато слязоха в преддверието на блока, той я накара да седне при нощния портиер и отиде на улицата да търси такси. Беше се изпотил и сърцето му щеше да се пръсне. Ами ако бебето започнеше да се ражда… или нещо лошо се случеше с Бевърли! Задиша дълбоко, за да се успокои и да не се паникьосва повече, но когато минута по-късно видя едно празно жълто такси да кръжи наблизо по булеварда, изпита такова огромно облекчение, че се втурна напред, размаха ръце и извика: „Такси“ — с много силен глас и с подчертан английски акцент.

Щом пристигнаха в болницата, насочиха ги към родилното отделение, където дежурната сестра ги изгледа удивено, когато й казаха кои са и защо са дошли.

— Но вие не ни се обадихте, че тръгвате, лейди Еймзбъри — рече тя с укор в гласа. — Обадихте ли се на вашия акушер?

— Съжалявам — започна Бевърли, но Антъни я прекъсна.

— Грешката е моя, сестра. Наистина съжалявам. — Той пусна в ход целия си чар и развеселената Бевърли видя как строгата сестра се разтопи под влияние на момчешката му усмивка. — Това е първото ни бебе и аз много се притеснявам за жена си. Толкова се страхувах, че бебето може да дойде по-бързо от обикновено.

Лицето на сестрата се смекчи и тя се усмихна. После ги поведе по излъскания коридор, който дъхаше на антисептични средства, към квадратна стаичка с високо болнично легло и оскъдна мебелировка. Единственото весело нещо в стаята бяха кретонените завески на цветчета.

— Съблечете се и легнете. Нашият лекар ще дойде да ви види след няколко минути — бодро каза тя. После огледа тялото на Бевърли от горе до долу. — Но ми се струва, че вашето бебе ще почака още няколко часа, преди да се появи.

— Така ли?

Поредната контракция бе преминала и тя изглеждаше слисана. Болките вече бяха достатъчно силни. Ако бебето не се появеше скоро, още по-ужасни ли щяха да станат?

— Всичко ще е наред, скъпа — опита се да я успокои Антъни.

Като развя колосаната си престилка и заскърца с черните си обувки с връзки по излъскания под, сестрата напусна стаята, а Бевърли се съблече набързо, защото искаше да легне, преди да е започнала следващата контракция.

Почти веднага тялото й се изопна, тя се вкопчи в Антъни, защото болката, още по-силна и мъчителна, отново се върна.

— Аз… аз не мога да понасям повече! — извика тя. — Накарай ги да ми дадат нещо.

Лицето й бе станало мораво, очите й бяха зачервени и изплашени.

Антъни ужасено се огледа наоколо. Не смееше да я остави сама в тази малка стерилна стая, но и нямаше сили да я гледа как се мъчи. Тогава видя звънеца до леглото й и силно го натисна.

— Дръж се, миличка — замоли я той, когато тя започна да плаче. — Спомняш ли си дихателните упражнения? Хайде да ги направим заедно.

— Не, Антъни… О, боже, пак започва… — Гласът й замря, болката завладя тялото й, пресече дъха й, главата й започна да се върти насам-натам, сякаш игли пробождаха очите й. — Ооо! — От гърдите й се изтръгна вик, ноктите й се впиха дълбоко в ръката на Антъни.

— Дишай! — настоя той, като полагаше усилия да не затрепери гласът му. — Дишай… ето така. — Рязко и на интервали изпусна въздуха от гърдите си. — Ето така, миличка! Така!

Болката затихна и Бевърли едва-едва прошепна:

— Не мога повече… Сякаш разсичат тялото ми надве… О, господи! Направи нещо… Направи нещо!

После тя отново изпищя, приличаше на ранено животно.

Контракциите вече много зачестиха, идваха една след друга, на вълни, а той с огромно облекчение видя как вратата се отвори и на прага се появиха докторът и сестрата.

— Може ли да й дадете нещо? — веднага помоли Антъни. — Ужасно страда.

Чувстваше се толкова нещастен, защото не можеше да й помогне, и се молеше лекарят да й даде нещо и да я приспи, докато извади бебето.

— Нека да видим какво става, а? — обърна се докторът към Бевърли. Беше спокоен и говореше кротко. От него се излъчваше увереност.

Антъни седна на леглото до възглавницата, а той започна да преглежда жена му и току изхъмкваше весело. Лекарят имаше четири деца и бе изродил стотици бебета. За него раждането беше едно приятно природно явление и не си струваше да се вдига шум.

Още една контракция завладя тялото на Бевърли, тя отново извика, но когато болката премина, лекарят нежно й заговори:

— Добре се справяте, млада госпожо. До следващия етап остава още малко. Постарайте се да задържите така, а после ще настъпи облекчение, нали? — Беше така мил, че тя за миг отвори очи и го погледна с благодарност.

— Колко остава още? — с тъничко гласче попита Бевърли.

— Още малко — спокойно отговори той. После се обърна към Антъни: — Ще помогнете на жена си, ако я държите за раменете в критичния момент. Когато се напряга, ще може да се облегне на вас. Нали се разбрахме?

Антъни кимна, беше благодарен, че Бевърли вече е в добри ръце. От болницата се бяха свързали с акушера на Бевърли, но както изглеждаше, бебето щеше да пристигне преди него.

Изведнъж нещата започнаха да се развиват бързо. Помогнаха на Антъни да облече бяла престилка, Бевърли беше преместена върху носилката на колелца, за да могат да я закарат в родилната зала. Появиха се още две сестри и докато всички бързаха по коридора, Антъни успя да хване ръката на Бевърли.

— Добре се справяте — весело й каза лекарят.

Когато вкараха носилката в голямата родилна зала, Антъни усети, че атмосферата е напрегната.

— Хайде сега, лейди Еймзбъри — енергично рече лекарят, — време е да се напънете! Починахте си добре, досега лежахте и не правехте нищо. Сега трябва да се захванете за работа! Искам след малко да започнете да се напъвате.

Антъни ужасено се вторачи в него, този човек явно бе голям грубиян, но Бевърли едва-едва му се усмихна и дори леко захихика. Лекарят несъмнено знаеше как да я накара да се отпусне, бе толкова мил и енергичен, че й вдъхваше увереност, и за радост на Антъни, тя вече не изглеждаше така напрегната.

Сестрите отново бързо се захванаха за работа, пъхнаха стъпалата на Бевърли в метални халки и от двете страни на леглото прикрепиха ръчки, за които да се хване. После казаха на Антъни да застане до главата й и да подпира раменете й. Тя отново започна да крещи от болка, виковете й се изтръгваха направо от белите й дробове, а родовата дейност навлизаше в последния си стадий.

— Напъвай! Напъвай! — командваше лекарят. — Хайде, сега!

— Аз… н-не мога — изплака Бевърли.

— Можете, можете. Добре се справяте. Следващия път, като ви кажа да се напънете, вложете всичките си сили.

— Много е голямо… Няма да издържа — простена тя, а после жестоката болка отново разкъса тялото й и тя изпищя.

Докторът и сестрите й нареждаха:

— Напъвай! Напъвай! Така! Напъвай още!

На Антъни му премаля, питаше се колко ли още би могъл да издържи да я гледа как страда. Това беше нечовешко. В тяхната ферма в Бъкландс хората не биха позволили дори на едно животно да се измъчва така.

— Не може ли да й дадете нещо? — настоя той, обръщайки към доктора бледото си изпотено лице. — Нещо обезболяващо, за бога?

— Тя се справя добре — тихо отвърна лекарят. — Главичката на бебето вече излиза. Скоро всичко ще свърши.

— Не! Не! — застена Бевърли и така стисна ръчките, че кокалчетата на пръстите й побеляха. — Спрете го! — умоляваше тя. — Няма да мога… много е голямо… Моля ви! О, господи!

— Справяте се чудесно. Хайде сега. Започваме отново. Напъвай! Напъвай!

Като ридаеше и едва си поемаше дъх, Бевърли се напъна така, че вените на шията й изскочиха като въжета, а лицето й стана мораво. Антъни я държеше за раменете и я подкрепяше колкото можеше. Той усети как цялото й тяло отново се изопва и напряга, докато сестрите продължаваха да я окуражават.

— Почти свършихме! — възкликна лекарят. Гласът му звучеше едновременно и напрегнато, и доволно. После той съчувствено погледна към Антъни. Те всички бяха свързани сега: Бевърли, Антъни, лекарят и сестрите заедно помагаха да се роди един нов живот. Това щеше да стане всеки миг. Всички бяха много напрегнати.

Болката отново завладя тялото на Бевърли, лекарят командваше:

— Напъвай сега! Да… хайде… хайде. Напъвай още… по-силно!

Антъни усети как сълзите напират в очите му, наведе се над раменете на Бевърли и бузата му почти докосна нейната. Тя изпитваше такива невероятни мъки и ужасно му се искаше да й помогне по някакъв начин, но това беше невъзможно, тя бе недосегаема. Като се бореше с болката, която стана още по-ужасна, отколкото и двамата бяха очаквали, тя изпищя и се напрегна с всички сили, а той се закле никога повече да не я подлага на подобно мъчение. Едно бебе трябваше да им бъде достатъчно. Налагаше се. Нямаше да й позволи отново да преживее тази агония.

Изведнъж тя престана да пищи и удивеният Антъни дочу един друг, по-слаб звук — някакъв тих треперлив плач, който се превърна в хълцане.

— Момче е — каза лекарят и вдигна хлъзгавото червено телце. От очите на Антъни бликнаха сълзи и той силно стисна раменете на Бевърли.

— Ти се справи, миличка — задавено произнесе той.

Бевърли също плачеше, но тези сълзи се дължаха на щастието и изтощението, направо се задъхваше и ридаеше.

— Той добре ли е?

— Той е съвършен! — увери я лекарят. — Сега ще прережем пъпната връв и ще го претеглим, а после е само ваш.

— Четири килограма и сто грама — след миг тържествено обяви една от сестрите. — Хубаво едро бебе.

— Много чудно! — саркастично отбеляза Бевърли, но и тя се засмя, силите й се възвръщаха. Когато сложиха бебето в ръцете й, тя изпитателно го погледна. После погледна и Антъни. Приликата вече си личеше. Бебето имаше златисторуса коса и същите черти като на баща си в миниатюра. — Той е красив — тихо каза тя и го притисна до гърдите си.

Антъни се наведе над тях и посегна да докосне едната от малките ръчички, за награда розовите пръстчета се вкопчиха в пръста му.

— Погледни! — ахна той.

Няколко минути двамата съзерцаваха своето отроче със смесеното чувство на удивление и нежност. Когато бебето отвори очи, сини като на Антъни, Бевърли радостно изписка.

— О, обичам го! — спонтанно изрече тя. — Той е великолепен!

— Чудесен е — съгласи се Антъни, изпълнен с благоговение.

— А сега трябва да си починете — твърдо каза лекарят. — Ще ви закараме обратно в стаята, а този млад човек има нужда от една хубава баня.

— Наистина се чувствам така, сякаш съм носила камъни — призна си Бевърли.

— Права сте — бързо отвърна той и с усмивка излезе от стаята.

— Ще позвъня на вашите, докато спиш — рече Антъни и я целуна отново, преди да тръгне.

— Поздрави ги от мен.

— Добре. А после ще се върна.

— Антъни…

— Да, скъпа?

— Обичам те. И малкия обичам.

Той я целуна отново.

— И аз обичам и двама ви — прошепна.

Перленорозовата утрин вече се сипеше над Ню Йорк, когато той се върна в апартамента. Хладният утринен въздух беше приятен и свеж. Тъй като бе прекалено възбуден, за да заспи, той си направи чаша силно черно кафе и седна до прозореца на кухнята, за да наблюдава как небостъргачите стават златисти, а нощният сумрак се разпръсва напълно и разкрива ясното синьо небе.

Син. Те имаха син. Антъни се усмихна. Николас Джеймс Еймзбъри. Добре дошъл на този свят. Това е първият ден от живота ти. Той мълчаливо се поздрави за сина. Ако беше момиче, щяха да я кръстят Шарлот.

Усмивката му стана по-широка. Може би следващия път. Бевърли като по чудо се бе съвзела веднага след раждането и това го накара да си помисли, че сигурно ще имат и други деца. Но междувременно вече имаха Николас. Най-красивото момченце на света. Антъни погледна часовника си. Независимо че беше толкова рано, можеше да се обади на Рейчъл и Даниъл и да им каже, че първият им внук се е родил.

По обяд той се върна в болницата. Беше взел душ и се бе избръснал, носеше един от най-хубавите си костюми и се бе натоварил с букет цветя, бутилка шампанско, голямо пухкаво синьо мече, купено тази сутрин от „Шварц“, и специален подарък за Бевърли.

Завари я седнала в леглото, изглеждаше някак дяволита, както бе облечена с бялата нощница с дантели, купена за медения месец, а кестенявата й коса бе вързана отзад с бяла копринена панделка.

— Ей, здрасти! — поздрави го тя с театрален шепот. После посочи плетената болнична кошарка, сложена до леглото й. — Познай какво стана? — Приличаше на малко момиченце, получило нова играчка. — Той току-що се нахрани за първи път и веднага се справи! Сега спи. Нали е прекрасен?

Антъни надникна в кошарката — Николас се бе свил на кълбо, бе затворил очи, а устничките му продължаваха да сучат.

— Да не би още да е гладен?

Бевърли се засмя.

— Бебетата винаги правят така. Сигурно сънува, че го кърмя.

После тя протегна ръце и Антъни се приближи към нея, изпълнен с обич и удивление. Двамата нежно се целунаха.

— Донесъл съм ти нещо — прошепна той.

В скута й се появиха цветя — големи розови рози, до краката й — бутилка шампанско, синьото пухкаво мече бе сложено до възглавницата й, но Антъни бръкна в джоба си и извади и бледосиня кутийка, вързана с тънка бяла копринена панделка.

— „Тифани“? — възкликна Бевърли с удивление.

— Разбира се. За теб само най-доброто, скъпа. Виж дали ще ти хареса.

Той с нетърпение наблюдаваше как тя извади от картонената кутийка друга малка кутийка за бижута.

— Какво има вътре? — задъхано попита Бевърли.

Антъни не отговори, но продължаваше да се усмихва, докато тя я отвори и видя на дъното й, върху подложката от кремаво кадифе, диамантен медальон, който много подхождаше на обеците от времето на крал Джордж, подарени й от майка му.

— Антъни! — Съвсем слисана, тя извади медальона с трепереща ръка, бе възхитена от тънкия обков от злато и платина и от изящната платинена верижка, на която висеше диамант с формата на сълза, обиколен от спираловидно подредени дребни диамантчета. — О! — възкликна Бевърли. — Много е красив… Как успя да намериш нещо, което толкова да подхожда на обеците? О, скъпи!

Тя отново се сгуши в прегръдките му, смееше се, плачеше и го притискаше към себе си, сякаш никога нямаше да го пусне.

Един писък откъм кошарката накара Антъни да престане да я целува.

— Сигурно пак е гладен — рече той, като забеляза, че бебето се опитва да напъха малкото си юмруче в устата си.

Бевърли се разсмя и този весел звук отекна в стаята. После вдигна Николас и го притисна до гърдите си.

— Струва ми се, че той просто иска да се погушка, също като татко си — каза тя. — На този етап ще трябва да се занимавам само с него.

 

 

Бевърли и Антъни решиха да прекарат Коледа и Нова година при нейните близки в Стокбридж, а сетне, през февруари, щяха да заминат за Англия, за да направят дългоочакваното посещение на Хенри и Леонора. Николас вече бе на осем месеца, можеше да седи, да пълзи, да гука и да се смее, беше слънчево дете, което спеше дълбоко нощем и весело си играеше през деня под грижите на Хейли, сестрата на Фей, на която Бевърли бе възложила ролята на детегледачка. Хейли живееше заедно с Фей в стария апартамент на Бевърли и бе закръглена и здравомислеща млада жена, която предпочиташе да гледа деца, вместо да работи в някоя кантора.

— Не можем ли да му намерим истинска дойка, както Хенри е направил за дъщеря си? — попита Антъни в началото, но Бевърли побърза да отбележи, че техният апартамент не е достатъчно голям, за да отделят стая за още един човек. Щеше да бъде и прекалено скъпо. Бавачките искаха високи заплати и твърдо настояваха да имат почивни дни. Дълбоко в сърцето си Бевърли изпитваше ужас при мисълта за една такава бавачка с колосана униформа и накрая сподели страховете си с Антъни.

Той отметна глава назад и се разсмя.

— Миличка, ти нямаше да говориш така, ако познаваше старата ми бавачка. Тя беше прекрасна, мила, сърдечна, грижеше се за мен, когато бях болен от шарка, и вечер ми четеше приказки. Беше най-безобидното същество на света.

— Но защо майка ти не се е грижила за теб? Тя не е ходила на работа като мен, нали?

Антъни поклати отрицателно глава.

— Всяко дете в Англия си има бавачка, всяко от нашата черга.

— Имаш предвид децата на аристократите, нали?

— Не само тях. Хората от средната класа и богатите също наемат бавачки.

Той се усмихна. Винаги му беше забавно, когато се налагаше да обясни на някого какво представлява класовата система, защото самият той не бе наясно с всички подробности. Своето положение смяташе за нещо, което се разбира от само себе си. Беше се родил като втори син на граф и винаги бе живял в замъка Бъкландс и това беше всичко, доколкото зависеше от него. Веднъж някой бе казал, че аристократите не се стремят да бъдат известни, нито се натискат да бъдат забелязани, те просто съществуват. За щастие Бевърли не беше чак толкова впечатлена от неговата титла, както другите хора, но някои аспекти от живота на английската висша класа й се виждаха интересни. Например тази работа за бавачките.

Тя се върна на работа в „Чичи“ и отново бързо навлезе в света на модата. Беше написала и статията за децата на видните личности и за тяхното облекло, а Елейн, разбира се, бе настояла Николас да бъде сниман в специално изработен модерен гащеризон, за който Бевърли смяташе, че струва абсурдно скъпо.

— Ние ще платим за него — величествено заяви Елейн.

И така снимката се появи в списанието: „Негово благородие Николас Джеймс Еймзбъри, син на виконт и виконтеса Еймзбъри“, а Бевърли я изпрати на майка си, която я показа на половината жители на Стокбридж.

— Трябва всички да се снимате, когато отидете в Англия — нареди й един ден Елейн. — Семейството на фона на замъка. Ще накараш да ти направят повече копия и ще можеш да използваш тази снимка като коледна картичка — весело добави тя.

Бевърли потрепери. Идеите на Елейн й се виждаха все по-вулгарни. Откакто принцеса Даяна бе посетила празненството по случай петдесетата годишнина на „Чичи“, тя проявяваше все по-голям снобизъм и понякога нервите на Бевърли направо не издържаха.

Но с нетърпение очакваше да замине за Англия през февруари. Щеше да й бъде особено приятно да види отново Хенри, а също така копнееше да се запознае с Леонора и с майката на Антъни, овдовялата графиня на Къмбърланд.

 

 

Рейчъл и Даниъл Франклин искаха тази Коледа да остане незабравима за цялото им семейство. Как щяха да се съберат всички в бялата къщичка с дървена облицовка нямаха представа, но Джош, който се бе върнал у дома за празниците, щеше да спи в стаята на Том, за да могат да сложат креватчето на Николас в неговата стая, а едно допълнително легло, заето временно от съседите, щеше да бъде поставено в стаята на Бевърли, за да има къде да спи Антъни. Това щеше да бъде едно много интимно събиране на семейството, а и Джени трябваше да се премести на дивана във всекидневната, но всички очакваха празниците с нетърпение.

— Когато в едно семейство се роди бебе, работата става съвсем друга — току повтаряше Рейчъл, — особено като се има предвид, че това ще е първата Коледа на Николас.

Даниъл постави коледната елха в един ъгъл на всекидневната, а под нея бяха струпани коледните подаръци в ярки опаковки и на голяма част от тях пишеше: „За Николас“, което не бе никак чудно.

— Това дете съвсем ще се разглези — каза през смях Бевърли, когато седнаха около масата в навечерието на Коледа. Николас бе настанен в скута на баба си, макар че отдавна трябваше да е заспал.

— И защо не? — изрече снизходително Рейчъл. — Той е моето скъпоценно момченце, нали! — Тя целуна върха на русата му главичка, а Даниъл театрално простена в другия край на масата.

— Майка ви пак започна! Дайте й едно бебе и тя е щастлива. Нищо чудно, че отгледахме четири. — Но очите му блестяха весело, докато говореше.

— И ти ли ще бъдеш такава, скъпа? — пошегува се Антъни.

— Две ще ми стигнат — твърдо каза Бевърли.

Коледното утро настъпи, ясно и студено, и след закуска Даниъл и Джош раздадоха подаръците. Скоро всички разтваряха пъстрите опаковки, възклицаваха през смях и си благодаряха един на друг, а Николас седеше на пода в средата на стаята, заобиколен от многобройните си подаръци, и в повечето случаи предпочиташе ярката им опаковка пред съдържанието.

Изведнъж Бевърли забеляза, че Антъни е застинал намясто със сбърчени вежди и разгневен поглед.

— Какво има, скъпи? — попита тя.

— Ето — унило каза той.

В ръцете си държеше тънка книжка, подвързана с тъмночервена кожа и със златни букви на корицата.

— Какво е това?

— Стиховете на лорд Байрон!

После той вдигна опаковката и Бевърли забеляза, че книгата е била изпратена по пощата. Сърцето й се сви, знаеше, че не бива да му задава повече въпроси.

— Какво ти е написала? — все пак тихо попита тя.

Антъни мълчаливо й подаде книгата. Тя я отвори и видя познатия почерк:

„Любовта за всеки мъж е дело маловажно,

но за жената тя е всичко“^[1].

Отдолу пишеше: „Мери“.