Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (17)

Седемнадесета глава

— Искате ли да ви донеса нещо, мамо? — угоднически попита Леонора.

Старата контеса се беше простудила и прекара на легло цяла седмица, а през това време Леонора най-старателно се грижеше за нея.

— Не, благодаря — отговори Роузмари Къмбърланд. — Алис ми донесе малко хубава гореща супа за обяд, а сега смятам да подремна.

Както се бе облегнала на няколко възглавници в своето тъмнокафяво резбовано легло с балдахин, старата дама изглеждаше по-крехка от всякога.

— Звъннете, ако имате нужда от нещо — със сладникав глас каза Леонора. — Ще гледам никой да не ви безпокои. Смятах да отида до Оксфорд да ви купя няколко нови касети. Вие обичате да слушате музика, нали?

Старата контеса затвори очи, искаше й се Леонора да престане да се държи с нея като с малоумно дете.

— Няма нужда — отвърна тя със студена усмивка. — Слушам само любимите си изпълнения, нали знаете?

Леонора се почувства отблъсната, но след миг отново се оживи.

— Ами какво ще кажете за няколко книги? Днес човек може да си купи всякакви книги, записани на касети.

Старата контеса понечи да й обясни, че напоследък Бевърли й чете на глас всяка вечер, но размисли и се отказа. Нямаше смисъл да настройва двете етърви една срещу друга.

— Много мило от ваша страна, скъпа — вместо това промърмори тя.

— Какво да ви купя? Някой хубав любовен роман?

— Ами не е ли по-добре да е автобиография? — тактично предложи старата контеса. Дори Леонора не можеше да сбърка автобиографията на известна личност с нещо друго.

— Добре. Ще се видим по-късно. Няма да се бавя.

Леонора пъргаво се завъртя и напусна претрупаната с мебели спалня — крехка фигурка, облечена с тясна черна пола над коленете и копринена блуза в бяло и черно.

Докато лежеше в леглото и си почиваше, контесата неволно се запита каква ли е причината за тази промяна у Леонора. Сякаш бе решила, че ще й е от полза, ако заслужи да бъде спомената в книгата на Бевърли. Нейната услужливост почти нямаше граници напоследък, на всичко бе готова. Дори вече не се оплакваше толкова много от Николас и изглеждаше много по-приятелски настроена към Бевърли.

Роузмари Къмбърланд повдигна мършавите си рамене и след малко затвори очи. Жадуваше само за спокойствие. В живота й бе имало прекалено много тежки удари и прекалено много скръб, за да търси нещо друго, освен спокойствие през последните си години. Ако Леонора изведнъж бе решила да се държи по-любезно и да й помага, тогава защо й трябваше да знае причината за това поведение? „Бъди благодарна за дребните удоволствия“ — бе обичал да повтаря съпругът й. И тя бе благодарна. През последните две години старата контеса бе загубила любимите си синове, но затова пък имаше две прекрасни внучета и направо съвършена снаха в лицето на Бевърли.

— Благодаря ти, Боже, за твоята милост — тихо прошепна тя.

И след миг вече спеше дълбоко.

 

 

Леонора поверително зашепна:

— Алис, не бих искала контесата да се притеснява за каквото и да било. Не е добре и ми се струва, че поради нейната възраст всички трябва да се съюзим и да гледаме нещата тук да вървят колкото може по-гладко.

— Разбирам ви, милейди — малко учудено отвърна Алис.

В миналото младата лейди Къмбърланд не бе проявявала никакви други чувства към старата дама, освен раздразнение, а сега с всички сили се стараеше да й угоди. Алис си помисли, че тя е решила да съперничи на лейди Еймзбъри, която всички в имението много обичаха.

— Кажи на Стивънс първо да донася пощата й на мен, за да сме сигурни, че тя получава само личните си писма. Нали знаеш колко се вълнува, когато получава съобщения от данъчното управление или от банката и въобще някаква официална кореспонденция. — Леонора се засмя снизходително. — Старите хора малко се вдетиняват, нали? Но ние трябва да се грижим за нея и да я пазим от излишни вълнения.

— Това лекарско нареждане ли е? — попита Алис.

Доколкото й беше известно, старата дама си беше жизнена, както винаги, ако не се смяташе простудата й, но може би имаше някакво заболяване, за което Алис не знаеше.

Леонора се поколеба и сведе поглед, махна една прашинка от предницата на блузата си.

— Трябва да следим кръвното й налягане — малко уклончиво отговори тя. — Напоследък е прекалено… ъъъ… напрегната, нека се изразим така, особено в присъствието на лейди Еймзбъри — продължи Леонора, сякаш внимателно подбираше всяка дума. — Контесата се разболя, след като прекара няколко дни в библиотеката миналата седмица… Струва ми се, че това й дойде прекалено много и… е, ти знаеш. Може би малко се е притеснила… — Не довърши изречението, сякаш не искаше да изкаже с думи предположенията си.

Алис я погледна и на лицето й се появи кисело изражение.

— Правя каквото мога, милейди, но моите възможности си имат граници. Не мога да бъда навсякъде и след като лейди Еймзбъри не пожела да вземе детегледачка, не е моя работа да наглеждам малкия Николас и да не му позволявам да безпокои старата дама.

— О, това ми е известно, Алис. Не се притеснявай, не съм очаквала от теб да отговаряш за Николас. — Тя въздъхна. — Опасявам се, че никой от нас не може да му попречи да лудува из замъка, и се надявам, че неговото присъствие няма да навреди на свекърва ми. Но между нас казано, ние двете с помощта на Стивънс бихме могли да я предпазваме от неприятни писма и уморителни телефонни разговори, нали така? — Леонора мило се усмихна. — Най-малкото, което мога да направя за нея сега, след като съпругът ми не е между нас и не може да й помага, е да пооблекча тежкото й бреме.

— Много добре, милейди.

— Би ли помолила готвачката да направи нейния любим кейк с джинджифил за следобедния чай? Обещах й го.

— Ще трябва да отложим това за утре, вече е късно и готвачката няма да смогне.

— О, много добре.

Сякаш внезапно обзета от досада, Леонора махна пренебрежително с ръка и забърза към всекидневната.

Алис остана загледана замислено след нея. Доколкото й беше известно, вълкът козината си менеше, но нрава — не. Какво ли бе намислила младата лейди Къмбърланд?

 

 

— Трябва ли да целуна Спящата красавица, за да се събуди? — каза нечий силно развеселен глас.

Бевърли се стресна и отвори очи, изпълнена с неприятното усещане, че някой я е наблюдавал, докато дремеше на плетения стол в градината.

Пред нея се бе изправил Чарлс Еймзбъри и нагло я гледаше, позволявайки си да се държи прекалено интимно.

— Изплашихте ме! — възкликна тя смутено. — От колко време стоите така?

Той сви рамене.

— От няколко минути. Така хубаво се бяхте унесли, че ме досрамя да ви безпокоя.

— Тогава защо го направихте?

Бевърли се поизправи и прокара ръка през косата си, опитвайки се да събере мислите си. Беше великолепен следобед в края на май, топъл и безоблачен, и тя бе решила да го прекара в градината с Николас. Преди няколко дни Пърси бе докарал пясък, а тя бе купила кофичка и лопатка за Николас и в този момент под наблюдението на Клеър той с много тържествен вид го пренасяше от единия край на купчината до другия.

— Реших да се поразходя и да видя какво правите — каза Чарлс и се обърна да погледне Ники. — Виждам, че синът наследник се е приспособил към новото си положение.

Без да чака покана, той се настани на близкия стол и погледът му бавно обходи тялото на Бевърли от горе до долу.

— А майка му как е?

— Добре съм — студено отвърна тя.

Този човек я подлудяваше. Той сякаш винаги печелеше точки, а тя се чувстваше неудобно, както бе седнала там — току-що събудена и облечена със старите си джинси.

Той извади от джоба на панталона си пакет „Бенсън и Хеджис“ и го отвори.

— Цигара?

Бевърли поклати отрицателно глава.

— Не пуша.

Очите му предизвикателно се взираха в нейните.

— А какви пороци имате тогава?

Бевърли се ядоса. Не понасяше начина, по който той разговаряше с нея — произнасяше всяка дума натъртено и многозначително. Хрумнаха й няколко отговора на въпроса му, но всички те звучаха или лукаво, или прекалено скромно. От друга страна, тя бе сигурна, че не би могла да се държи грубо.

— Как е Джорджина? — попита Бевърли.

Той се засмя така, сякаш нейният опит да смени темата на разговора му се виждаше много забавен.

— Защо искате да знаете как е Джорджина?

Чарлс дръпна дълбоко от цигарата си и продължи да я наблюдава изпитателно.

— Защото тя ми харесва и вече станахме добри приятелки.

— Така ли? — попита той.

Двамата поседяха мълчаливо няколко минути, топлият ветрец рошеше косата на Бевърли и си играеше с къдриците около лицето й. След малко тя се обади:

— Вие сигурно сте дошли да видите Леонора? Или Мама?

— Нито едната, нито другата. — Чарлс хвърли угарката от цигарата си на моравата. — Леонора е кучка, а доколкото разбрах, Роузмари е настинала и е на легло. Надявах се вие да ме посрещнете.

Бевърли се изправи.

— Опасявам се, че след минутка ще трябва да заведа Николас на чай. Клеър ще се прибере във фермата, защото е време за доенето на кравите.

— Тогава ще помолим Стивънс да донесе една чашка и за мен.

Тя понечи да възрази, но усмивката му, която за един ужасен миг й напомни за Антъни, я накара да онемее. Ники се усмихваше по същия начин и тя обичаше тази усмивка, но по някаква причина у Чарлс й се видя отвратителна.

Без да каже дума, Бевърли отиде до пясъчника. Николас вдигна очи към нея.

— Направих замък — каза той и посочи безформената купчина пясък пред себе си.

— Да, миличък. Много е хубав.

Чарлс се присъедини към тях и сянката му падна върху пясъка.

— Хубав е почти колкото твоя замък, нали? — отбеляза той.

Николас го погледна объркано.

— Това е моят замък. Аз го направих.

— Говоря за онзи замък.

Чарлс махна с ръка към Бъкландс, който величествено се издигаше зад тях на фона на ясното синьо небе.

— Това е замъкът на баби — важно заяви Николас.

— На кого е? — попита Чарлс и въпросително погледна Бевърли.

— На Мама — кратко отвърна тя. — Хайде, Ники, време е да пием чай.

Той послушно остави лопатката си, а Клеър сложи специалното покривало, което Пърси бе приготвил за пясъка, в случай че завали. После тя каза „довиждане“ и пое по посока към фермата.

— Трябва да му купите няколко люлки и пързалки — отбеляза Чарлс и пъхнал дълбоко ръце в джобовете си, последва Бевърли и Николас по моравата.

— Ще му купя, но досега той беше много зает да разглежда фермата и не ни остана време.

— А за себе си какви играчки ще купите?

Бевърли го изгледа гневно.

— Какво искате да кажете… Какви играчки?

— Кола? Кон? Какво ще си харесате?

На лицето му отново се появи онази нагла и лукава усмивка.

— Вероятно ще си купя кола, но в близко бъдеще ще бъда много заета, тъй че едва ли ще имам време за каквото и да било друго.

— Заета ли ще бъдете? Ще пишете голяма книга, посветена на семейството, нали? — насмешливо попита той.

— Откъде знаете?

— Охо! Много неща знам за вас.

— А знаете ли, че се каня да направя каталог на хилядите книги в библиотеката?

Той се ухили.

— И ви пожелавам късмет! Писането на книга ми се вижда по-забавно.

— Ще бъде забавно. Мама ще ми помага, като записва спомените си на магнетофон, защото зрението й напоследък все повече се влошава.

— Роузмари е истинска съкровищница на спомени — съгласи се той. — Когато бях малък, често идвах тук и тя ми разказваше прекрасни истории за едно време.

Противно на желанието си, Бевърли бе заинтригувана. Николас бе отишъл напред, малките му крачета, обути в миниатюрни джинси, подтичваха по моравата. Докато го наблюдаваше, тя отново изпита познатата мъка, че Антъни не може да го види. Той щеше да бъде толкова горд със сина си.

— Накарайте я да ви разкаже за нашата прапрабаба — продължи Чарлс. — Била е камериерка на кралица Александра, нали разбирате? Имала е четиринайсет деца и всичките си синове карала да учат латински! Великолепна жена. И голяма красавица, струва ми се. Била е дъщеря на дука на Рочестър. Всички очаквали да се омъжи за Уелския принц, който по-късно станал Едуард VII, но тя се влюбила в Робърт Къмбърланд и — край!

Бевърли удивено го погледна.

— Значи е могла да стане кралица?

Той кимна утвърдително.

— Вашата книга ще се продава добре в Щатите. Там се интересуват от нашето кралско семейство и от аристокрацията ни, нали?

— Всички се интересуваме от сегашното кралско семейство, но не вярвам, че моята книга ще направи особено впечатление у дома, в Америка.

— О, не съм сигурен. Може да спечелите куп пари.

— Не мога да кажа, че целя точно това — рязко отвърна тя. — Ще напиша тази книга заради Николас, за да има представа за семейството на баща си. Искам да израсне с усет към традицията.

Вече прекосяваха подвижния мост и тя хвана ръчичката на Николас.

— Баща му не се интересуваше много от историята на семейството — отбеляза Чарлс и извади нова цигара от пакета.

Бевърли яростно се нахвърли върху него:

— Това не е вярно! Той боготвореше Бъкландс. И толкова се гордееше със семейството си!

— Тогава защо замина за Щатите? И тук можеше да си изкарва прехраната. Хенри щеше да бъде доволен, ако той беше останал да живее в Бъкландс.

— Вие може да сте братовчед на Антъни, но явно въобще не го познавате. Той искаше сам да се издържа. Знаеше, че Бъкландс по право принадлежи на Хенри в качеството му на по-големия син. Но Антъни беше горд. Искаше сам да си пробие път в живота.

Чарлс насмешливо вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре! Добре! Няма защо да се палите толкова! Но винаги съм имал чувството, че титлата не го интересува.

— Не е вярно — кротко каза Бевърли. — Но той не се перчеше с нея, там е разликата.

— Може би. Ако аз имах титла, щях да я използвам!

— Така си и мислех.

Неговите думи й напомниха за Елейн, която й бе повтаряла същото.

— Но Антъни беше истински мъж и нямаше нужда да разчита на титлата си — със сдържана гордост добави Бевърли.

Вече бяха влезли в голямата зала, откъм салона се чуваше потракване на порцеланови чашки, тъй като Стивънс подреждаше масата.

— Чай! — развълнувано извика Николас. — Чай!

— Шшшт! — добродушно се обади Бевърли и го вдигна на ръце, за да му попречи да тича по излъскания под.

Леонора вече се беше настанила зад сребърния чайник. Когато видя Чарлс, веждите й подскочиха нагоре и тя изгледа и двамата хладно и заинтригувано.

— Здра-вей-те — каза провлачено. — Не знаех, че си тук, Чарлс.

— Разхождах се наблизо и Бевърли ме покани на чай — безгрижно отвърна той.

— О, така ли? — Тя поглеждаше ту единия, ту другия и очите й блестяха от любопитство. — Е, щом вече си дошъл, най-добре е да седнеш.

Докато настаняваше Николас до една малка масичка и му даваше чинийка със сандвич, Бевърли си мислеше, че в погледа на Чарлс, отправен към Леонора, има нещо много интимно.

— Как вървят нещата? — приятелски я попита той.

Леонора го смрази със суровия си поглед.

— Чудесно — отвърна му рязко.

Гласът му се сниши.

— Успя ли? — попита той толкова тихо, че Бевърли едва го чу.

Леонора му отговори нещо ядосано и след това каза на висок глас:

— Бевърли, да не би Николас да си иска млякото?

Бевърли, която се напрягаше да разбере какво става между тях двамата, стана от мястото си и посегна към малката сребърна чаша, от която Николас винаги пиеше мляко. Върху нея бяха изписани инициалите на Антъни и на няколко места бе издраскана от дългогодишната употреба.

— Благодаря — безгрижно рече тя.

Следващият половин час беше мъчителен и за двете, защото Чарлс се опитваше да възстанови старите си интимни отношения с Леонора и в същото време флиртуваше с Бевърли. Най-накрая той стана да си върви и никой не се опита да го спре.

— Довиждане! — напевно извика Николас, проявявайки грубо нетърпение, както щеше да бъде квалифицирано държането му, ако беше възрастен.

— Довиждане, млади момко — развеселено отвърна Чарлс. — Грижи се за майка си.

Бевърли отново се ядоса. Защо всяка негова дума толкова я дразнеше? Той сякаш бе пълна противоположност на Антъни. Имаше някаква семейна прилика, макар тя да не бе външна, но докато всичко у Антъни я вълнуваше, радваше и забавляваше, Чарлс предизвикваше у нея съвсем противоположни чувства. Намираше, че е прекалено наперен, дори нагъл, досаден, отвращаваха я игривите му сексуални намеци.

— Довиждане засега, Бевърли. — Тонът му подсказваше, че скоро ще се видят отново.

— Довиждане — каза тя сухо.

Докато извеждаше Николас от салона, усещаше изгарящия поглед на Чарлс, който я следеше на всяка крачка. После той каза нещо на Леонора, а тя му отговори гневно и високо:

— Гледай си работата, дявол те взел! Ако не беше ти, нямаше да се забъркам в тази каша!

— Не е ли крайно време сама да поемеш отговорността за постъпките си? — рязко попита той.

После през перилата на стълбището Бевърли видя как той изведнъж си тръгна ядосан и остави Леонора сама в коридора.

 

 

Една седмица по-късно рано вечерта Николас вече бе заспал и Бевърли реши да се поразходи из околността преди вечеря. Все още не бе успяла да разгледа всичко в това огромно имение — например нормандската църквичка, където в минали времена семейство Къмбърланд винаги бе заемало първата скамейка, а графът всяка събота бе чел откъси от Библията. А наблизо, на обраслия с трева склон, бе построено и някакво подобие на храм — дело на някоя виконтеса Еймзбъри от осемнайсети век. И там не бе ходила.

Бе тиха вечер, след горещия ден въздухът бе като еликсир, листата шумоляха, подухвани от лекия ветрец. Когато прекосяваше подвижния мост, Бевърли видя плоскодънната лодка, която бе закотвена в най-отдалечения край на езерото, и си спомни, че Пърси бе обещал да повози нея и Николас някой ден. Тя сама би завела Николас на разходка с лодката около замъка, но знаеше, че да се управлява плоскодънна лодка с прът е много по-трудно, отколкото да гребеш с весла. Прътът беше дълъг повече от два метра и толкова тежък, че тя почти не можеше да го повдигне.

Бевърли бавно тръгна нагоре по склона, като не откъсваше очи от причудливия куполовиден покрив на странния храм и от неговите колони в коринтски стил. Това бе един очарователен малък храм, построен поради нечий каприз и безполезен, и тя си мислеше за жената, която го бе построила, и се питаше каква ли е била.

Най-накрая, леко задъхана, стигна до него и застана под полусферичния му покрив, вперила поглед във великолепната гледка, която се разкриваше в далечината. От тази стратегическа точка се виждаше цялото имение Бъкландс с неговите гори, с фермата, ливадите и зеленчуковите градини, голямата алея, водеща към замъка, и прекрасната розова градина на юг от него. Помисли си колко е невероятно, че един ден нейният син ще притежава всичката тази скъпоценна земя. И в най-смелите си мечти не беше си представяла така бъдещето на Ники. И все пак знаеше, че никакви пари и ценности не могат да заменят баща му. Ники вече бе загубил най-скъпоценното нещо на света — единия от родителите си. Никакви богатства не можеха да компенсират загубата.

— Наслаждаваме се на гледката, а? — прозвуча нечий дълбок и хриплив глас.

Бевърли веднага се обърна, стресната от внезапното появяване на Чарлс Еймзбъри. Той носеше светъл памучен панталон и раирана риза, която бе разкопчана около врата. Разкрачил крака, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си, той я гледаше някак свойски и на лицето му бе изписана фамилиарна усмивка.

— Винаги ли така се прокрадвате зад хората и ги стряскате? — раздразнено попита Бевърли.

Чарлс лениво се усмихна.

— Как да не го правя, когато вие харесвате същите места, които харесвам и аз? Ние с Антъни едно време много харесвахме този така наречен храм, тук играехме на жмичка. Радвам се, че и на вас ви допадна.

Това, че той използваше спомените си за Антъни, за да се приближи до нея, я разстрои дълбоко. Ако с Антъни са били такива близки приятели в детските години, тогава защо съпругът й никога не й бе споменавал за Чарлс?

— Така ли? — хладно отвърна Бевърли.

Той се приближи още повече.

— Е, как вървят нещата при вас? Разбирате ли се с роднините си?

— Да.

— Дори с Леонора?

— Защо не?

Бе решила да не се поддава на коварните му уловки на интригант. Чарлс сви рамене и ръцете му потънаха още по-дълбоко в джобовете.

— Не всички я харесват. А вие с какво се занимавате по цял ден?

— С Ники — кратко отвърна тя.

— Но това не е достатъчно за млада жена като вас, нали?

Бевърли усети как той я оглежда — от вдигнатата й на гладък кок коса до стройните крака, обути в сандали, и се почувства смутена и разголена.

— И какво друго правите? — ласкаво попита той. Направи още една крачка и застана съвсем плътно до нея, рамото му докосваше нейното. — Една темпераментна жена като вас не може да живее на постна диета от прашни книги и грижи за малкото си дете. Сигурно искате и нещо повече от живота, нали?

Бевърли го изгледа косо, златните петънца в очите й заискриха в привечерната светлина.

— Дали искам нещо повече от живота или не, това си е моя лична работа, Чарлс. — Гласът й прозвуча хладно, но преднамерено любезно.

— Но аз междувременно бих могъл да ви предложа една малка утеха, нали? — прошепна той и я прегърна през кръста. — Вие сте най-съблазнителната жена, която някога съм виждал.

Тя рязко се отдръпна, бузите й пламнаха.

— За бога, това е нелепо! Не ме интересувате, Чарлс. Нима не го разбирате?

Бевърли тръгна обратно надолу по склона. Чарлс я последва, изравни крачките си с нейните и се постара да върви колкото може по-близо до нея.

— Но аз бих могъл да ви направя щастлива, Бевърли. Бих могъл да ви накарам да заживеете отново и да тръпнете от страст.

Тя се закова намясто и го изгледа сурово.

— За мен вие сте най-безчувственото, най-грубото, най-нетактичното човешко същество, което някога съм виждала! — заяви тя. — Ще ме оставите ли на спокойствие?

После Бевърли забърза надолу и за нейно облекчение, той не я последва.

 

 

— Защо не ми позволите да ви помогна, както правеше Хенри? — предложи Леонора. — Честна дума, мамо, за мен това няма да е никак трудно. Просто ми кажете, ако искате нещо, и аз ще ви помогна. Например ще напиша някое писмо вместо вас, ще попълня чек, както правеше Хенри. Накрая вие само ще трябва да се подпишете.

Роузмари Къмбърланд ужасно се изкушаваше да приеме това предложение. Зрението й толкова много се бе влошило напоследък и няколко нейни приятелки се бяха оплакали, че не могат да разчетат писмата й, защото тя пишеше всеки следващ ред върху предишния отново и отново. Контесата въздъхна дълбоко, вече не можеше да върши онези неща, които й бяха толкова приятни преди — да чете и да бродира.

— Това е много любезно от ваша страна, Леонора — отговори тя, като й се искаше Хенри да можеше да се грижи за нея. — Но не бих желала да ви досаждам.

— Мамо! Как можете да говорите така? За мен ще е приятно да пиша вместо вас, освен ако не искате да ви наема секретарка на непълно работно време? Тя би могла да пише всичко на машина, а вие ще й диктувате.

Старата контеса поклати отрицателно глава.

— Не, не искам.

„В края на краищата — помисли си тя — какво лошо има в това, че Леонора иска да ми помогне?“ Трябваше да признае пред себе си, че никога не беше харесвала снаха си, че бе разтревожена, когато Хенри се омъжи за Леонора, но тя напоследък поне се държеше много по-мило от обикновено, а това бе приятна промяна.

— Много добре, мила — съгласи се тя, — ако наистина смятате, че няма да ви затруднявам много, ще ви бъда благодарна за помощта.

— Никак няма да ме затрудните — с жар отвърна Леонора. — Искате ли още сега да направя нещо за вас, така и така съм тук?

Погледна към бюрото с изящните инкрустации, където Мама винаги пишеше писмата си.

— Трябва да напиша няколко реда до магазина на Симпсън, който е на Бонд Стрийт, за да ми изпратят от специалната хартия за писма и пликове — каза Роузмари Къмбърланд.

Само за няколко минути със стремителния си заоблен почерк Леонора написа поръчката за допълнително количество хартия и пликове от приложения модел.

— Сто плика ли искате, мамо? Или двеста? — попита тя.

— По-добре е да са двеста, Леонора.

— Много добре.

Тя подаде готовото писмо на свекърва си и наклонила глава на една страна, я наблюдаваше как слага разкрачения си подпис най-отдолу.

— Готово! — бодро обяви Леонора. — Толкова беше лесно. Ще го сложа на подноса в коридора, за да го приберат с утрешната поща.

Когато тя излезе от стаята, старата контеса си каза, че ужасно се дразни, когато се държат с нея като с послушно дете.

 

 

Няколко дни по-късно старата контеса закусваше в леглото си, вперила поглед в неясната фигура на Алис, която подреждаше цветя в една ваза.

— Сигурна ли си, че тази сутрин нямаше поща за мен? — попита тя.

Алис вече бе видяла няколкото писма, адресирани до контесата, сред които имаше едно и от банката, и отвърна весело:

— Имаше, милейди. Вие я получихте. Стивънс ви донесе няколко каталога за цветя, нали?

През изминалата седмица тя се бе подчинявала на нарежданията на лейди Къмбърланд, но сега се почувства неловко. Ами ако писмата от банката бяха важни? Тя внимателно ги отделяше на една страна и през цялото време се питаше дали постъпва правилно. Леонора бе казала, че сама ще се заеме с деловата кореспонденция на старата контеса, за да не я тревожи нищо, но Алис с учудване установи, че тя много повече се тревожи от липсата на писма.

По-късно през деня Леонора извика Алис в салона.

— Свекърва ми твърди, че тази сутрин е получила поща, но по неизвестни причини тя не й е била занесена. Какво й казахте, Алис?

— Нищо, милейди. Попита ме защо за нея няма поща, а аз й отговорих, че има — каталозите, които винаги получава от оранжерията в Хемел Хемпстед.

Леонора се намръщи.

— Не бих искала тя да се притеснява, Алис. Лекарят ми каза, че трябва да се грижим за спокойствието й. Ще ти бъда много благодарна, ако се постараеш в бъдеще да не говориш нищо, което би могло да я разстрои.

— Никога не съм го правила! — възкликна Алис и пламна цяла.

— Моите впечатления са по-други. Дори си й намекнала, че писмата й може да са се загубили.

— Никога! — повтори Алис, която изглеждаше много обидена. — Исках да я успокоя, нещо такова, защото тя каза, че е свикнала да получава повече писма, и тогава аз й рекох, нали разбирате, че в днешно време пощенските услуги не са както трябва. Това беше една незначителна забележка, милейди. Не съм искала да й навредя. Не съм й намеквала… — Тя се запъна.

— Да, Алис?

— Дори не съм намеквала, че нещо може да се е случило с писмата й, милейди.

— Надявам се да е така, защото нищо не се е случило с писмата й. Аз просто искам да й спестя неприятностите с данъчното управление и неща от този род.

— Да, милейди.

Алис се оттегли, сърцето й биеше бързо-бързо, ръцете й трепереха. Реши в бъдеще дори да не се приближава до онази маса в коридора, където обикновено всяка сутрин подреждаха дневната поща на отделни купчинки по този начин нямаше да знае какви писма са пристигнали и какви — не. Стивънс сам щеше да разпределя писмата според нарежданията на младата лейди Къмбърланд. Нека той да отговаря на неудобни въпроси.

 

 

— Да не би да искаш да кажеш, че откакто си дошла в Англия, нито веднъж не си ходила в Лондон? — удивено попита Джорджина.

— Бях толкова заета с настаняването ни тук, че някак си не ми остана нито една свободна минута — отговори Бевърли.

Бе отишла да пазарува в селото заедно с Николас и след това бе решила да намине да види Джорджина. Сега двете седяха в градината, пиеха домашен лимонов сок и учудването на Джорджина накара Бевърли да се разсмее.

— Просто не знам как си издържала на изкушението!

— Струва ми се, че на Ники ще му бъде неприятно да прекара цял ден в града — затова донякъде избягвах да отида до Лондон.

— Остави го при мен! — възкликна Джорджина. — И Леонора би могла да го гледа един ден, но както и двете много добре знаем, не желае. Тъй че защо не го оставиш при мен?

— Ти си много мила, но ще изчакам още малко, докато свикнем тук. Нека Ники започне да ходи в детската градина.

— Имам по-добра идея. — Джорджина отново напълни чашите им от висока кана с ръчно изработена декорация. — Нека Клеър да се грижи за него. Той я обича, нали? А ние с теб ще отидем заедно. Ще ти покажа всички забележителности! — Нежното й лице пламна от ентусиазъм. — Помисли си само колко забавно ще ни бъде.

Неизвестно защо, Бевърли нямаше никакво желание да остави Николас за цял ден, но пък и не можеше да измисли убедителна причина, за да й откаже. Вярно беше, че той се чувстваше прекрасно с Клеър, която бе готова да се грижи за него по всяко време, но въпреки това нещо караше Бевърли да се колебае.

— Ще си помисля — отговори тя. — Толкова съм заета, сега събирам и подреждам бележките си за книгата и прослушвам спомените на Мама… — Гласът й изтъня и заглъхна, сякаш беше преуморена.

— О, хайде сега! — малко насмешливо каза Джорджина. — Тогава ти иди сама и ми остави Николас. Понякога трябва поне за малко да се отделиш от Бъкландс и от семейството.

— Не, не сега, но нали може да ти се обадя по-късно?

— Разбира се, но не забравяй, за мен ще бъде удоволствие да погледам Николас. — Тя посегна и сложи длан върху ръката на Бевърли. — Ние, които сме се омъжили в това семейство, трябва да държим една на друга и да си помагаме. — Кристалносините й очи я гледаха някак умолително.

Бевърли кимна, досещаше се колко е нещастна тази жена с Чарлс и се питаше защо ли продължава да живее с него.

— Разбира се — съгласи се тя с усмивка.

В този миг една кола зави по късата алея пред Хънтинг Лодж и спря пред входа. Чарлс се измъкна от нея, ръцете му бяха пълни с покупки.

— Ало, скъпи! — извика Джорджина с престорена веселост. — Купи ли всичко?

Той бавно се приближи към тях, вперил очи в Бевърли.

— Здравей. Не очаквах да те намеря тук.

— Здравей — хладно отвърна тя.

— Сети ли се да купиш зехтин? — попита Джорджина.

Чарлс изглеждаше отегчен.

— Купих зехтин. Купих захар. Купих кафе. А също така купих джин, водка, уиски, мартини и шери, ако се интересуваш.

— Божичко! — притеснено възкликна Джорджина. — Бевърли ще си помисли, че тук живеят алкохолици.

— О, нима? — сухо каза той и се усмихна на Бевърли. После погледна чашата с лимонов сок пред нея. — Да подсиля ли това ужасно на вид питие с нещо по-съществено?

— Не, благодаря. — Бевърли допи лимоновия сок и остави чашата си. — Трябва да тръгваме. Почти е време за обяд. Хайде, Ники.

— Толкова бързо си тръгвате? — попита Чарлс и повдигна вежди. После с крива усмивка бавно се приближи към къщата. — Ще оставя покупките на кухненската маса, Джорджи — нехайно извика през рамо.

Бевърли каза „довиждане“, след като приятелската атмосфера бе нарушена от появяването на Чарлс и двете с Джорджина се държаха малко сковано и се чувстваха неловко.

Като хвана Николас за ръка, тя тръгна към Бъкландс и реши да мине през горичката, която се намираше между замъка и селото. Това бе приятно място за разходка, тук бе тихо и спокойно, дърветата се извисяваха над нея и й напомняха за горите около Стокбридж. В покрайнините й растяха високи шубраци и донякъде скриваха замъка от погледа й. Тук имаше рододендрони, азалии, глогини и лаврови дървета, камелии и хортензии. По всяко време на годината някое растение буйно цъфтеше.

Когато Бевърли излезе от другия край на горичката двайсет минути по-късно, една фигура се появи иззад храстите. Тя се стресна и застина намясто.

— Отново се срещнахме.

— Чарлс! Какво правиш тук, за бога? — Беше слисана. — Как дойде?

Тя и Николас не бяха бързали много, но все пак Чарлс стоеше пред нея и дори не бе задъхан.

— Използвах едно невероятно изобретение, наречено кола!

Бевърли пламна и се почувства като последната глупачка. Николас, който се влачеше бавно отзад и мъкнеше след себе си един счупен клон, спря и започна да рови земята с него. Тя се обърна да го извика, но преди да успее да го стори, Чарлс бързо пристъпи напред, прегърна я през раменете и я дръпна към себе си. Стресната, Бевърли се обърна към него. Лицето му беше само на няколко сантиметра от нейното. Отвори уста да протестира, но Чарлс прилепи устни върху нейните, с едната си ръка я притисна към себе си, а другата му ръка ловко се плъзна между бедрата й.

Зашеметена и същевременно страшно ядосана, Бевърли се бореше да се освободи, удряше го с юмруци в ребрата, в стомаха, опитваше се да го улучи в слабините, но той я стискаше здраво и за миг й се стори, че двамата ще паднат на земята. Слисана от силата му и своята безпомощност, тя се бореше да запази равновесие и хиляди мисли бясно се въртяха в главата й. Но най-силна бе яростта й. Бясна, изгаряща ярост. Никой не беше я докосвал след смъртта на Антъни. Никой друг не беше я прегръщал, освен Хенри. И ето че този донжуан, прелъстител, това чудовище се опитваше да я изнасили, да оскверни тайнството на любовта, която бе споделяла с Антъни. Тогава тя се сети, че Николас е само на няколко метра зад тях.

Като събра всичките си сили, Бевърли рязко дръпна глава настрани, усети силна болка във врата, но успя да освободи устните си.

— Пусни ме! — кресна тя и вдигна коляно, за да го удари в слабините.

Чарлс веднага я пусна и отстъпи назад. Застана така, разперил безпомощно ръце, изпълнен с безкрайно удивление. После се закиска, сякаш всичко бе някаква голяма шега.

— Не може ли поне да се целунем като братовчеди? — ехидно попита той.

Бевърли се обърна да погледне Николас, който, с гръб към тях, унесено продължаваше да рови земята.

Да не си посмял да опиташ пак! — предупреди го тя с тих глас, защото не искаше Николас да я чуе.

Подпрял ръце на хълбоците си, Чарлс стоеше пред нея и нагло я гледаше.

— Много шум за нищо — хладно отбеляза той. — Държиш се като буржоазна девственица! Не знаеш ли, че хората от висшите класи непрекъснато се чукат? Трябва да поумнееш, защото вече си част от това общество.

— Бих предпочела да не съм част от това общество, щом ще ми струва толкова скъпо — разпалено каза тя.

Цялата трепереше. Как бе възможно този човек да е братовчед на Антъни? Как можеше да се държи така с вдовицата на братовчед си?

— Ако още веднъж ме докоснеш, ще съобщя в полицията, че си се опитал да ме изнасилиш! — беснееше Бевърли.

— О, страхотно! — присмя й се той. — Семейство Къмбърланд ужасно ще се зарадва на тази работа! Представяш ли си какви заглавия ще се появят в местните вестници? Ще станеш за посмешище на всички, скъпа моя Бевърли.

Като клатеше глава и тихо се кискаше, той бавно си тръгна, вирнал предизвикателно брадичка, пъхнал ръце дълбоко в джобовете си.

Бевърли изведнъж отмаля, облегна се на близкото дърво и закри лицето си с ръце. Чувстваше се омърсена и унизена и в гърдите й напираше още по-силен гняв. В яростта си тя няколко пъти се удари с юмрук по челото, но това бе по-скоро проява на безсилие. Как щеше да погледне Джорджина в лицето? Тя съзнаваше ли, че съпругът й не е просто един безобиден ухажор? Как щеше да продължи самата тя да живее в Бъкландс, където Чарлс винаги можеше да дойде?

— Мамо?

Усети, че Николас я дърпа за полата. Погледна надолу и го видя да стои пред нея, все още стиснал големия клон. Като си наложи да се овладее, тя го хвана за ръка.

— Хайде да ходим да обядваме — каза, стараейки се да говори спокойно.

Изведнъж я обзе такова силно чувство на носталгия, че се запита дали ще може да издържи още един ден в Англия.

Копнееше за мъдрите думи на майка си, за утешителните съвети на баща си, с цялото си сърце желаеше да се върне в Стокбридж, където животът беше далеч по-прост.

— Гладен съм — обяви Николас и заситни до нея.

— Да оставим ли този клон в градината? Така ще стигнем по-бързо.

Нямаше сили да нарече Бъкландс свой „дом“. Още по-лошо бе, че на никого не можеше да се довери. Нямаше кого да помоли за съвет как да се справи с положението.

— Дубре — каза Николас и внимателно остави клона на тревата. После я погледна разтревожено. — А Пърси няма ли да го изхвърли?

Бевърли се наведе, вдигна го на ръце и го притисна към себе си, опитвайки се поне за малко да изключи от съзнанието си образа на онзи мъж, който само преди няколко минути я бе държал насила в прегръдките си. Николас миришеше на детски сапун и на прясно изгладени дрехи. Целуна закръглените му бузки.

— Защо ти е мокро лицето, мамо?

Бевърли дълбоко си пое дъх. Трябваше да го защити от грозотата на този свят.

— От вятъра ми се насълзиха очите — отвърна, без да чувства ни най-малка вина, че го е излъгала.

Тя побърза да прекоси моста и да се озове в сигурното убежище на замъка. Но дали беше така сигурно? Чарлс, изглежда, можеше да идва и да си отива, когато си пожелаеше. Това я накара да осъзнае, че никъде няма да може да се почувства в пълна безопасност.

 

 

След като се наобядваха, Клеър дойде да вземе Николас, за да го заведе във фермата. Най-много от всичко той обичаше да бъде сред животните и това даваше възможност на Бевърли да работи върху книгата си. Вече бе купила един обикновен магнетофон за контесата и сега двете седяха в апартамента й в западното крило и обсъждаха подробно проекта си.

— Вие ми разказвахте за времето, когато прабабата на Антъни посрещала кралица Александра — подсказа й Бевърли.

Бе много доволна, че има с какво да отвлече мислите си от случилото се, но главата й сякаш все още кънтеше от шока, а сърцето й яростно биеше.

— О, да! — радостно отвърна контесата. — По онова време семейство Къмбърланд притежавало къща в Лондон. Когато оставали в града за сезона, те откарвали със себе си цял фургон, пълен с бельо, сребърни прибори и някои продукти, например чай, ориз, захар и сапун. Дори вземали някои растения от градината и ги засаждали в саксиите по прозорците на голямата си къща, която се намираше на Итън Скуеър.

В този миг някой почука на вратата и Бевърли замръзна намясто. Не, сигурно Чарлс не можеше да влезе тук!

Беше Леонора, появи се усмихната до ушите и изведнъж стана сериозна, като видя, че Бевърли е при контесата.

— О! — стреснато възкликна тя. После зърна магнетофона на масичката между двете. — Какво е това? — подозрително попита тя.

Бевърли й обясни:

— Мама записва спомените си, за да ми помогне да напиша книгата.

— О, твоята книга! — Тя я изгледа неодобрително. — Надявам се, че не преуморяваш Мама? Не е добре напоследък, нали знаеш?

— Говоренето никога не ме е уморявало, Леонора — кротко отвърна старата контеса. — Книгата на Бевърли ще бъде толкова вълнуваща, наистина сега има с какво да се занимавам. И най-хубавото е, че няма защо да напрягам очите си, след като използвам тази великолепна машинка.

Леонора строго изгледа двете жени.

— Надявам се, че това нещо е изключено в момента — каза тя. — Според мен магнетофоните са опасни. Всъщност аз дойдох да ви кажа, че следващия вторник съм поканила гости на вечеря, едни приятели от Лондон.

Бевърли се усмихна любезно, а старата контеса изглеждаше изпълнена с надежда.

— Това може би означава, че ние с Бевърли ще вечеряме тук? Не бихме искали да ти досаждаме, мила моя — добави тя с мила усмивка.

— Ами… ъъъ… — Леонора бе смутена. Когато Хенри бе жив, тя винаги бе настоявала майка му да вечеря заедно с тях, независимо кого бяха поканили на гости, но сега имаше нужда от малко лична свобода.

— Сигурна съм, че ти би искала сама да посрещнеш гостите си — побърза да се съгласи с нея Бевърли. — Няма да има проблеми.

Леонора засия.

— Ако сте сигурни? — Реши да покаже известно несъгласие. — Тъй като те ще пътуват от Лондон, смятах да им предложа да преспят тук.

— Това е много добра идея — любезно отвърна старата контеса.

Щом Леонора си тръгна, тя веднага продължи да разказва спомените си:

— Казах ли ви, че семейството обикновено пътувало до Лондон с карета, теглена от четири коня? А отзад стоял лакей с ливрея.

Но Бевърли вече не можеше да се съсредоточи, завладя я споменът за едни горещи устни върху нейните… опипваща ръка… и страхът, породен от насилието. Дискретно включи магнетофона и остави старата дама да разказва.