Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (5)

Пета глава

Приготовленията за сватбата бяха доста напреднали и за радост на всички, Елейн беше приела условията на Бевърли, включително и това събитието да се състои в Стокбридж.

— Там всичко е по-изискано, отколкото в Ню Йорк — съгласи се тя. — Ще бъде една истински романтична провинциална сватба с хубава тента за гостите, църквата ще бъде украсена с цветни ленти и красиви гирлянди от диви цветя.

Роклята на Бевърли също вече бе избрана — изящна и дълга, от кремава коприна, с богато надиплена пола, с плътно прилепнал корсаж и ръкави, прихванати със сатенени панделки. Кремави рози щяха да кичат косите й, а Елейн бе успяла да се добере до един старинен дантелен воал, който трябваше да се превърне в шлейф.

Бевърли и Антъни почти всяка седмица пътуваха до Стокбридж, грижеха се за приготовленията на място и надълго и нашироко обсъждаха списъка на гостите заедно с майка й. Тя много искаше на сватбата да присъстват шаферки и шафер и тъй като нямаше племеннички и племенници, бе поканила три съседски момиченца и едно момченце, докато Джени, която направо щеше да припадне от вълнение, когато разбра, че снимката й ще се появи в „Чичи“, щеше да бъде главната шаферка и щеше да носи дълга рокля от бледосиня коприна и кремави и сини цветя в косите.

— Всичко това е като някакъв сън, нали? — повтаряше Бевърли на всеки, който проявяваше желание да я слуша. — Не мога да повярвам, че наистина се случва.

Цялата градина на семейство Франклин щеше да бъде покрита с голяма тента в синьо и бяло за гостите, а в хотел „Червеният лъв“ бяха резервирани стаи за онези, които щяха да пристигнат отдалече. Менюто за сватбения прием, разбира се, бе подбрано от Елейн с помощта на една манхатънска фирма за уреждане на банкети и щеше да бъде изискано и екзотично.

— Понякога имам чувството, че все още работя за „Хайлайт“ — шеговито каза Бевърли една вечер, когато двамата с Антъни лежаха в леглото. Оставаше още един месец до сватбата, но вече всичко около нея бе уредено и всички детайли уточнени. — Елейн май ще превърне нашата сватба във велико събитие! Сякаш се подготвяме за някакви важни военни маневри. Тези толкова точни планове направо ме удивляват. Не знам как ще се чувствам аз, но тя непременно ще получи припадък, ако в самия ден нещо не стане както трябва.

Антъни се засмя.

— Ами ти какво ще кажеш, скъпа? Доволна ли си от приготовленията? В края на краищата това ще бъде твоят ден, а не на Елейн.

— Да, от всичко съм доволна — откровено отговори тя. — Страхотно е, само дето ми изглежда толкова нереално. И нямам нищо против това, че върша обичайната си работа, така се успокоявам.

— А защо си неспокойна?

— Всичко ме изнервя… по един много приятен начин. Предполагам, че най-вече се уморявам от вълнението.

Тя лежеше в леглото и направо не й се вярваше, че й предстои тази прекрасна сватба от сънищата. Елейн бе настояла да има много гости, градината трябваше да бъде пълна, тъй че Бевърли можеше да покани всичките си едновремешни колежки от „Уелзли“, а родителите й щяха да поканят всички роднини, включително и някои далечни братовчеди и братовчедки, които тя почти не познаваше. С всички тези приятели и съседи сватбата щеше да се превърне в едно незабравимо събитие.

После Антъни получи писмо от брат си. Стана сериозен и мрачен, докато го четеше по време на закуска.

— Какво има? — попита Бевърли. Откакто се бе пренесла при него, тя всяка сутрин правеше кафето и приготвяше пресен портокалов сок, докато той преглеждаше пощата.

— Няма да дойдат на сватбата ни. — Изглеждаше много разочарован.

— Какво? Твоите близки няма да дойдат на сватбата?

Беше ужасена. Как бе възможно да не дойдат? Антъни им беше съобщил за сватбата преди няколко седмици, а само преди два-три дни бе разговарял по телефона с майка си. Тя се настани отново на страничната облегалка на креслото му и погледна писмото в ръката му — беше написано на светлосиня хартия, а в горния му ляв ъгъл се виждаше изображение на графска корона. Листът беше изписан със ситен спретнат почерк.

— Хенри пише, че Леонора не е добре и не му се иска да я остави сама, а майка ми, то се знае, е прекалено стара и слаба, за да пътува.

— О, Антъни!

Той изглеждаше толкова разочарован, че сърцето й щеше да се пръсне.

— Ами сестра ти — Джийн? Тя ще дойде, нали?

Антъни поклати отрицателно глава.

— Хенри пише, че Джийн, която работи като мирови съдия и много се занимава с благотворителност, е прекалено заета, за да дойде. — Антъни хвърли писмото на масата. — Това е точно в техния стил! Дявол да ги вземе! — извика той и стана. Започна да крачи напред-назад из кухнята, вдигаше разни предмети и отново ги захвърляше.

— Съжалявам. — Бевърли му съчувстваше и направо беше отчаяна заради него. Как бе възможно и брат му, и сестра му да откажат да присъстват на такова важно събитие като неговата сватба? Можеше да разбере това, че майка му не е в състояние да пътува, но другите… — Това е ужасно — рече Бевърли. Както вървяха нещата, много от приятелите на Антъни нямаше да могат да дойдат от Англия. Пътуването бе прекалено дълго и прекалено скъпо, всички изтъкваха тази причина и той ги разбираше и ни най-малко не им се сърдеше. Но неговото собствено семейство! — Защо не им позвъниш по телефона и не им кажеш, че трябва да дойдат — настоя тя.

Антъни поклати глава.

— Няма да има никаква полза, скъпа. Ако Леонора е болна, разбирам защо Хенри не иска да я остави сама, а мама наистина не е достатъчно здрава, за да пътува.

Той млъкна, а на лицето му се появи много кисело изражение.

— Все пак смятам, че трябва да им се обадиш — отново настоя тя. Много й се искаше да се запознае с близките му и щеше да бъде ужасно разочарована, ако никой не дойдеше.

Антъни погледна часовника си. Изведнъж взе решение. С бързи крачки отиде до телефона, закачен на стената в кухнята, и набра номера на Бъкландс.

— По това време в Англия сигурно обядват — каза той на Бевърли. — И е много вероятно Хенри да си е у дома.

След миг чу гласа на снаха си в телефонната слушалка.

— Здравей, Леонора. Обажда се Антъни.

Нейният доста писклив глас бе остър като бръснач и звучеше така ясно, сякаш тя бе в съседната стая.

— О, Антъни. Как си?

— Получих писмото на Хенри — подхвана той без всякакви предисловия и по лицето му пролича, че никак не обича съпругата на брат си.

— О, да. Наистина няма да можем да дойдем на сватбата ти. — Гласът й беше толкова силен, че дори Бевърли чуваше всичко, макар да бе застанала на няколко крачки от телефона.

— Сигурен съм, че вие с Хенри ще можете да направите едно малко усилие, нали така? Това е моята сватба.

Антъни по-скоро изглеждаше обиден, отколкото ядосан.

— Хенри смята, че сватбата ще бъде нещо като празничен гуляй. — Гласът й сякаш пронизваше ефира.

— Какво искаш да кажеш, за бога?

— Ами… нали разбираш… както чух, цялата тази идея на модното списание… Това е доста унизително, нали?

— Ни най-малко — разпалено изрече той. — Освен ако ти не си някаква невероятна снобка, Леонора. Бевърли работи за това списание и ще води своя собствена рубрика, след като се оженим.

— Да, ами… — Тонът й беше насмешлив. — Сигурна съм, че това е добре за една американка, но в нашето семейство не е прието, Антъни. Откровено казано, Хенри никак не го одобрява.

— Което означава, че на теб не ти харесва, но нямаш куража да си го признаеш — изведнъж избухна той. — Престани да се криеш зад гърба на Хенри. Ти си глупава и ограничена жена, Леонора, и твоето отсъствие няма да е голяма загуба! — Той затвори телефона и рязко се обърна, лицето му пламтеше от гняв. — Чу ли я? — попита с искрено удивление. — Господи, каква кучка! Чу ли я какво каза?

Бевърли кимна, бе доста бледа.

— Те сигурно не ме одобряват. Затова ли не искат да дойдат? Защото си мислят, че не съм достатъчно добра за теб?

Той я сграбчи в прегръдките си и я притисна към себе си.

— Дори не бива да ти минава през ум подобно нещо, скъпа. Тази работа няма нищо общо с теб. Леонора не одобрява намесата на „Чичи“, но аз мисля, че тя вдига много шум за нищо.

Бевърли се намръщи.

— Не смяташ ли, че има нещо вулгарно? Дали не сбъркахме?

Антъни сви рамене.

— Всичко ще бъде направено с вкус, тъй че не виждам нищо лошо. Във всеки случай ние решаваме, а не Леонора.

— Дали тя не е убедила брат ти да не идва?

Беше много притеснена, защото смяташе, че тяхната сватба ще стане причина за разрив в семейството на Антъни.

— Може и така да е — нехайно отвърна той. — Понякога тя се държи като истинска кучка и все си го изкарва на Хенри.

— Май не е твоя любимка.

— Това се подразбира от само себе си. Как се казваше? „Бог ни дава роднините… но благодарение на бога можем да избираме приятелите си.“

Личеше, че се старае да изглежда в добро настроение, но Бевърли го познаваше достатъчно добре, за да се досети, че е дълбоко засегнат. В един момент, когато той смяташе, че всички трябва да бъдат рамо до рамо, неговото семейство му отказваше любовта и подкрепата си. „Каквото и да се случи по-нататък — каза си тя, — никога няма да им простя, че го изоставиха. Той ще се жени на шест хиляди километра от дома си, в една страна, която почти не познава, и те дори няма да присъстват на сватбата!“ Вдигна очи към лицето му, копнееше по някакъв начин да заличи обидата и разочарованието му. Прегърна го през шията, повдигна се на пръсти и го целуна по брадичката, по върха на носа и най-накрая по устните.

— Е, аз ще бъда на сватбата! — леко го подразни тя.

Той я притисна още по-силно.

— И аз, а само ние двамата сме важни, нали?

Бевърли се сгуши в него, притисна буза към неговата. Щеше да се опита да компенсира по някакъв начин липсата на неговото семейство и знаеше, че родителите й ще й помогнат. Рейчъл и Даниъл Франклин бяха харесали Антъни от първия миг и се бяха погрижили той да се чувства добре в семейството. Сега тя знаеше, че родителите й ще бъдат на мястото си и ще го обичат както подобава, макар че нищо не бе в състояние да я накара да проумее безразличието на неговото семейство.

Но Елейн съвсем не беше склонна да приеме така лесно създалото се положение. Бе направо ужасена от факта, че графът и графинята на Къмбърланд, старата графиня и лейди Джийн Фич няма да присъстват на сватбата.

— Те трябва да дойдат — троснато изрече тя. Този ден носеше дреха от кремав кашмир и златна огърлица вместо обичайните перли. Тънката й ръка с панически жест посегна към гърлото й. — На сватбата няма да има гости с титли, освен Антъни.

За един ужасен миг Бевърли си представи как тя се отказва от цялата тази работа и оставя нея и семейството й да се оправят със сметките за хиляди долари.

— Шаферът на Антъни ще дойде, а той е маркиз — отбеляза Бевърли.

— Така ли? — Настроението на Елейн видимо се повиши.

— Да, той е маркизът на Горинг. Учил е заедно с Антъни в Итън и е най-добрият му приятел.

— Е, това все пак е нещо. — Тонът й се посмекчи. — Но няма ли на всички да се види много странно, че близките на младоженеца не присъстват? Какво ще кажем на хората?

Тъмните й очи недоволно святкаха и Бевърли си помисли, че поначало не биваше да се обвързва с „Чичи“. Онова, което в началото изглеждаше като прекрасна възможност да си устроят великолепна сватба, без това да струва на родителите й нито цент, започваше да се превръща в истински кошмар.

— Кой друг ще дойде от Англия? — попита Елейн. — По-добре е Антъни да вземе да покани още хора и да гледа да имат аристократични титли. И аз ще поканя някои видни личности. Тази работа е много сериозна.

Бевърли стисна устни. Навярно Леонора беше права. Сватбата явно щеше да се превърне в гуляй с гости по поръчка… стига да са титулувани. Страшно й се искаше да заяви на Елейн, че се отказва от всичко. Но как би могла? Ако се опитаха да поемат дори само досегашните разходи, Рейчъл и Даниъл щяха да се разорят, а и тя самата щеше да изгуби хубавата си работа. Имаше само един изход — да се опита да успокои Елейн.

— Ще говоря пак с Антъни — рече тя и насила се усмихна.

— Непременно го направи — хладно каза Елейн. — Кажи му, че семейството му трябва да присъства на сватбата. Не искам чак толкова много. В края на краищата графът е брат на Антъни — добави тя.

Бевърли напусна белия кабинет на Елейн така смразена, сякаш бе седяла в охладителна камера. Направо й премаляваше под лъжичката. Поначало бе направила грешка, приемайки предложението на Елейн, и сега горчиво съжаляваше. Тяхната сватба, която трябваше да бъде нещо интимно и лично, се превръщаше в собственост на Елейн и на „Чичи“. Събитие в света на модата, където беше по-важно да бъдеш някой, който носи дреха от известен моделиер, отколкото реална личност. Горещи сълзи бликнаха от очите на Бевърли и тя проумя на какво беше обрекла себе си и Антъни.

Защо беше толкова наивна, защо бе решила, че е възможно да съхрани светостта на брачната церемония, когато „Чичи“ плащаше за нея, а Елейн канеше важни клечки?

Влезе в дамската тоалетна и се затвори в една от кабинките, изпитвайки чувството, че е предала Антъни. Той бе приел предложението на Елейн заради нея и защото тя така се вълнуваше от възможността за тази приказна сватба, да не говорим за работата в „Чичи“, която идваше в прибавка. Но всичко това бе станало причина семейството му да откаже да дойде на сватбата и тя никога нямаше да си го прости.

Бевърли беше седнала на ръба на тоалетната чиния и плачеше. Отново й се прииска да каже на Елейн, че се отказва от всичко, но мисълта за разходите пак я възпря, фирмата за уреждане на банкети и цветарите щяха да поискат компенсация, сватбената й рокля вече беше купена, да не говорим за дрехите на малките шаферки и на шафера. Елейн бе настояла Рейчъл да облече рокля на моделиера Оскар де ла Рента и тя бе във възторг от това, тъй като никога не си беше позволявала да носи друго, освен конфекция… и Джени изглеждаше много развълнувана… поканите бяха изпратени и десетки хора вече бяха отговорили, че ще присъстват… някои поръчки вече бяха направени и нямаше как да бъдат отменени. Независимо дали й харесваше или не, тя бе принудена да участва в сватбата на годината. Сега й се струваше, че всичко е било подготвено по такъв начин, че да има достатъчно материал за страниците на „Чичи“. През този ден трябваше да се състои свещената брачна церемония, двамата с Антъни щяха да се свържат за цял живот, а вместо това ги очакваше някакво сензационно зрелище.

След като излезе от дамската тоалетна, Бевърли взе решение. Навярно нямаше да може да отмени урежданото от „Чичи“ празненство, но поне беше възможно да направи нещо за Антъни.

Късно следобед тя се прибра в техния апартамент. Антъни щеше да се върне след около един час и тя се молеше дотогава да има възможност да му съобщи добрата новина. Беше в кухнята и приготвяше салатата за вечеря, когато телефонът иззвъня. С един скок тя прекоси стаята и грабна слушалката.

— Ало? — едва изрече Бевърли. Сърцето й биеше така лудо, че не успяваше да си поеме дъх.

— Бевърли Франклин? — Гласът му беше очарователен, нисък, мек, малко й напомняше за Антъни.

— Да… здравейте.

— Съжалявам, че не бях вкъщи, когато сте позвънили. Какво става при вас?

Обаждаше се Хенри Къмбърланд.

— Имаме проблеми — притеснено изрече Бевърли. — Ние… с Антъни сме толкова разстроени, защото няма да дойдете на сватбата ни. Той добре разбира, че майка ви не може да пътува, тъй като здравето й е крехко, но вие не можете ли да дойдете? Вашият отказ наистина го засегна… — Гласът й изтъня и секна. Тя нарочно не спомена, че според Леонора в тази сватба има нещо вулгарно.

— О, боже, о, боже!

С нещо й напомняше за милия Дядо Коледа и Бевърли изведнъж си го представи — набит и жизнен, по-стар, едно благодушно копие на Антъни, облечено с развлечени панталони от туид и обуто с тежки обувки.

— За него е толкова важно да дойдете — умолително каза тя.

— О, боже, о, боже! — повтори той и сякаш дълбоко се замисли. — Работата е там, че Леонора не е много добре и в никакъв случай не бива да пътува. — Тежко въздъхна и млъкна.

— Не можете ли сам да дойдете? Само за два дни? Моля ви!

Само ако можеше да го убеди да пристигне със самолет, Бевърли щеше да се чувства по-малко виновна, задето е приела предложението на Елейн. И така на Антъни при сватбената церемония нямаше да липсва нищо.

По линията се чу още една сърцераздирателна въздишка. После той каза:

— Не обещавам нищо, Бевърли, но ще видя какво мога да направя. Ще се постараем да не разочароваме прекалено много нашето момче, нали така? — Хенри изведнъж тихо се засмя. — Във всеки случай бих искал да се запозная с вас, а това е достатъчно добра причина да дойда, нали? От онова, което той ми каза за вас, разбирам, че е истински щастливец.

— Щастливката съм аз — отвърна Бевърли. — И аз бих искала да се срещна с вас.

Вече беше сигурна, че Хенри ще й хареса, макар да съдеше само по гласа му. В него имаше нещо много мило и успокояващо. Тя усещаше, че той е от онези хора, към които можеш да се обърнеш за помощ в случай на нужда, и бе много доволна, че бе позвънила и му бе оставила съобщение да й се обади.

— Е, все още не казвайте нищо на Антъни, докато не видя какво може да се направи.

— Но ще се опитате ли да дойдете?

— Да, мила моя, ще се постарая — обеща Хенри.

 

 

— Но аз трябва да заведа жена си на сватбата на Еймзбъри — заяви Кас Стърнбърг. — Това не е някакво банално празненство, на което човек може да отиде между другото. Ще бъде голямо събитие. Максин няма как да не научи за него. Бих ли могъл да отида без нея?

Седнала зад бюрото в белия си кабинет, Елейн сурово изгледа издателя на „Чичи“, тъмните й очи гневно святкаха.

— Аз наистина се надявах да отидем двамата — сърдито каза тя, — но сигурно искам прекалено много. Щом работата опре до лапане, винаги мъкнеш Максин със себе си.

Кас, едър мъж с вежливо изражение, оплешивяващо теме и заоблени бузи, удивено погледна Елейн, сивите му очички се разшириха.

— За бога, Елейн, как си го представяш това да отидем двамата заедно, когато половината от персонала на „Чичи“ ще бъде там? Ще има и дузина фотографи! И около двеста души гости!

Понякога жените смайваха Кас, дори Елейн при цялата си схватливост и тактичност от време на време можеше да се държи невероятно глупаво.

— Прекрасно разбираш какво имам предвид, Кас — сопна се тя.

— Е, съжалявам, скъпа, но това е положението. Не си струва да оставям Максин у дома. Тя дойде на онова празненство с принцеса Ди, нали? Тогава ти нямаше нищо против.

Той изсумтя, обърна се и с тежки стъпки напусна кабинета й.

Елейн постоя няколко минути зад бюрото си, после стана и отиде до шкафчето с огледална вратичка в ъгъла. Отвори го, извади бутилка водка и си наля голяма доза в кристална чаша. След това добави малко портокалов сок, за да придаде невинен вид на питието, в случай че някой влезеше по това време в кабинета й. Беше едва четири и половина, по дяволите! Тя успяваше някак да поддържа баланса между алкохола и антидепресантите, които вземаше. Елейн се върна зад бюрото си и се замисли за дългогодишната си любовна връзка. Кас Стърнбърг, финансист, издател, чаровник, гад!

Беше го срещнала преди единайсет години, когато работеше за едно третокласно женско списание. Тогава той още не бе купил „Чичи“ и не беше я назначил за главна редакторка. Единайсет години на откраднати часове, когато той успяваше да се измъкне от жена си, единайсет години на измами и лъжи, единайсет години в присъствието на други хора се преструваха, че са делови партньори… а последните шест бяха истински ад.

Елейн отпиваше от водката с портокалов сок и усещаше как топли приятни вълни се разливат по тялото й. Приглаждайки бялата си рокля от крепдешин, произведение на Калвин Клайн, тя се опитваше да убеди себе си, че всичко това си е струвало. Понякога смяташе, че жертвата, която бе направила, за да си запази и Кас, и работата в „Чичи“, си струваше, въпреки преживяната болка. Това ставаше в хубавите дни, когато тя бе в състояние да осъзнае какъв висок пост заема само защото някой я наричаше редактор номер едно в света на модата. Тогава се носеше на крилете на успеха си. През останалото време не й беше чак толкова хубаво и се нуждаеше от „подкрепата“ на хапчетата и алкохола. Макар че Кас й беше купил великолепен двуетажен апартамент на Парк Авеню и я обсипваше с пари и бижута, това в никакъв случай не можеше да се нарече компенсация за изгубеното, а тази загуба щеше да бъде с нея до края на дните й.

Докато работеше заедно с Бевърли върху подготовката за сватбата, очите й се отвориха за собствения й цинизъм. Бевърли беше дяволски романтична, пълна с илюзии за вечната любов, щастливия брак и тям подобни глупости. Я погледнете Максин Стърнбърг! Кас бе казал на Елейн, че е бил верен на Максин само през първите осем месеца след сватбата и оттогава насам винаги я бе мамил. Кас не можеше да бъде верен дори на любовницата си. Елейн беше сигурна, че точно в този момент той се занася със секретарката си.

Чашата й беше празна и тя реши да си налее още малко, за да има достатъчно сили да изкара до вечерта. Когато се връщаше към бюрото си с пълната чаша в ръка, зърна собственото си отражение в едно от продълговатите огледала, които покриваха стените на кабинета й. Получаваше се странен ефект. Бялото й облекло се губеше на фона на белия декор, тъй че изпъкваха само късата й черна коса и алените й устни и сякаш свободно плуваха във въздуха. Тя се усмихна. Повечето хора смятаха, че бялото е нейната „запазена марка“, нейният отличителен белег, израз на желанието й веднага да я разпознаят сред тълпата, да бъде различна от другите. Малцина знаеха, че в някои страни бялото е символ на скръб. „И все още ли скърбя?“ — запита се Елейн. Хиляди пискливи гласчета закънтяха в главата й: Да-да-да-да!

За миг се отпусна безсилно върху бюрото си и притисна главата си с ръце, а после довърши питието. Бе направила жертвата, за да угоди на Кас и честно казано, за да запази високия си пост в „Чичи“. Но въпросът беше дали това си струваше?

Някой почука на вратата, Елейн бързо пъхна чашата в чекмеджето на бюрото си, седна изправено и изобрази на лицето си обичайната усмивка. Никой не би отгатнал каква мъка я разкъсваше отвътре.

 

 

Три дни преди сватбата Бевърли и Антъни отлетяха със самолет до Стокбридж, за да се погрижат за последните приготовления. През последната седмица бяха пристигнали още подаръци и те се заеха да ги разопаковат с помощта на ентусиазираната Джени.

— Погледни това! — възкликваше тя, щом извадеха някой подарък от пашкула му от шумоляща бяла хартия.

Бевърли трябваше да признае, че техните роднини и приятели са повече от щедри.

— Бихме могли да устроим коктейл за сто и петдесет души и няма да ни се наложи да купим нито една чаша — през смях отбеляза тя.

Двамата получиха и сервиз за хранене, прибори за хранене, гарафи, покривки за маса, както и най-различни вази за цветя, три кошници за пикник, кашмирени одеяла и възглавници, пълнени с пух, сребърни солници от английската кръстница на Антъни и сребърен поднос от неговия шафер, маркиза на Горинг, известен на своите приятели по-скоро като Бърти. Той пристигна същата сутрин със самолет от Англия и при срещата на летището двамата с Антъни дълго се потупваха по гърбовете.

Бевърли ги наблюдаваше, щастлива, че Антъни и най-добрият му приятел са заедно, макар че нямаше никакви изгледи и брат му да се присъедини към тях. Той не беше се обадил повече и Бевърли не посмя да му позвъни отново, за да не я сметне за прекалено нахална.

— Това е Бевърли — гордо я представи Антъни. — Скъпа, това е моят стар приятел Бърти.

Двамата си стиснаха ръцете, Бевърли му се усмихна топло и гостоприемно.

— Толкова се радвам, че дойдохте — каза тя. За Бърти и за Антъни баща й беше запазил две съседни стаи в „Червеният лъв“ и когато тримата се качиха в колата, Бевърли добави: — Надявам се, че не сте много изморен от пътуването, защото отсега нататък няма да можете да се спрете на едно място.

Бърти Горинг бе висок колкото Антъни, но очите и косата му бяха тъмнокестеняви и имаше привлекателно лице с фини черти, което веднага засия.

— Май ще бъде много забавно — каза той, като продължаваше да потупва Антъни по рамото и да го гледа предано. — Само Антъни може да си устрои такава екзотична сватба на другия край на света, нали?

Преди пристигането му Антъни й беше разказал всичко за него.

— Ние двамата оцеляхме в Итън, макар че понякога имаше и телесни наказания — припомни си Антъни. — Бяхме в центъра на всички лудории. Бог знае защо не ни изключиха. Веднъж се качихме на покрива на параклиса и оставихме там едно нощно гърне, увито с националното знаме, като символ на нощното ни приключение. В учението едва кретахме, докато дойде време за зрелостните изпити, за тях зубрихме като луди.

После й каза, че Бърти се захванал с банково дело в лондонското Сити, докато той самият се специализирал в борсовите операции. Двамата не се били виждали от две години, но тъй като поначало били истински приятели, това, все едно че нямало никакво значение.

— Та какво ще става днес? — попита Бърти и се намести на задната седалка, докато Антъни седна зад кормилото, до Бевърли. Краката му бяха толкова дълги, че коленете почти опряха в брадичката му, когато се опита да се смести в тясното пространство.

— Шефката на Бевърли — Елейн Рос… онази, дето е главна редакторка на „Чичи“, нали знаеш, една много прочута дама… устройва официална вечеря в градината на „Червеният лъв“ — обясни му Антъни. — Ще бъдем двайсет души и ще можеш да се запознаеш със семейството на Бевърли. Ще бъде забавно.

Бърти кимна любезно. Бевърли виждаше, че той е отстъпчив човек, готов веднага да се съобрази с обстановката.

— Всичко това ми напомня за сватбата на Хенри и Леонора — отбеляза той. — Спомняш ли си я, Ант?

Антъни изръмжа.

— Как бих могъл да я забравя? — Той се обърна към Бевърли: — Тогава ние с Бърти играехме ролята на разпоредители и трябваше да настаним близо осемстотин души гости в църквата „Сейнт Маргарет“ в Уестминстър. Бедата беше там, че предишната вечер бяхме ходили на едно ергенско парти и ни гонеше страшен махмурлук!

Бърти развеселено се плесна по коляното.

— И аз обидих майката на Леонора, защото, без да искам, я сбърках с баба й! О, боже, какъв ден беше само!

И двамата се засмяха.

— Леонора притесняваше ли се? На мен направо ми трепери под лъжичката, като си помисля, че ще трябва да вървя към олтара пред погледите на толкова много хора — рече Бевърли.

Антъни стисна ръката й.

— Тя беше ужасена, скъпа. Отслабна със седем килограма по време на подготовката за сватбата… Но тогава присъстваше половината кралско семейство, да не говорим за телевизионните репортери.

Бевърли притвори очи, представяйки си всичко това.

— Сигурно не може да има нещо по-лошо. Слава богу, аз ще трябва да се съобразявам само с Елейн, но и това не е малко. — Тя погледна профила на седналия зад волана Антъни. — Но все пак ти ще бъдеш там и ще държиш ръката ми.

Той успя да й се усмихне закачливо.

— О, не, през този ден ние с Бърти смятаме да отидем до Ню Йорк.

— Чудовище такова! — Бевърли се обърна, за да включи и Бърти в разговора. — Все си мисля колко хубаво ще бъде, когато всичко свърши. От седмици не сме имали възможност да останем сами.

— До края на медения месец така ще ти дотегне моята компания, че ще копнееш да излезеш навън сред тълпата — отбеляза Антъни.

— Никога! — твърдо заяви Бевърли. — Ако зависеше от мен, още сега щяхме да избягаме някъде само двамата. Хайде да избягаме тази вечер и да оставим другите след два дни да си прекарат сватбеното празненство без нас.

Той отметна глава и едва не се задави от смях.

— Представяте ли си как ще изглежда Елейн! Ако аз не се появя на сватбата, тя ще побеснее, защото титулуваните особи за „Чичи“ ще бъдат с една по-малко. — Но гласът му звучеше добродушно, той беше развеселен от предпочитанията на Елейн към светски личности с аристократични титли.

— А кога започва веселието? — попита Бърти, когато спряха пред входа на „Червеният лъв“.

— Довечера в осем — отвърна Бевърли, доволна, че Антъни имаше близък приятел, с когото да сподели следващите два дни. Ако не можеше да сподели щастието си със семейството, поне Бърти щеше да му бъде опора. — Аз отивам у дома, тъй че днес следобед вие двамата можете да наваксате пропуснатото — добави тя с усмивка.

Бърти я погледна одобрително.

— С нетърпение очаквам да се запозная с останалата част от семейството. Според мен Ант е голям късметлия, защото има вас.

— Струва ми се, че аз съм късметлийката — каза тя.

Когато Бевърли потегли, Бърти се обърна към Антъни, на лицето му беше изписано искрено възхищение.

— Мисля, че това е момиче от класа, стари приятелю — рече той, като се стараеше в гласа му да не прозвучат нотки на завист.

 

 

За официалната вечеря Бевърли си беше избрала бледожълта рокля, която идеално контрастираше с кестенявите й коси. Преди пристигането на гостите Антъни бе решил да пийнат само двамата с Бърти и когато я видя да се изкачва по стълбите на верандата, заобиколена от семейството си, помисли, че не е виждал по-хубаво момиче.

— Дойде ли Елейн? — тихо попита тя, след като поздрави Антъни и Бърти.

Както й бе казала Елейн, тя заедно с нейния антураж плюс мистър и мисис Стърнбърг щяха да се регистрират в хотела същия следобед, за да са готови за вечерното празненство.

— Точно зад гърба ти е — само с устни прошепна Антъни, вперил поглед над рамото й.

Бевърли се обърна и ето ти я Елейн: беше облечена в бял копринен костюм с огромна висока яка, в привечерния сумрак изящно подстриганата й черна коса сякаш слагаше точка на нещо, а тъмните й очи забелязваха всичко. Фотографите на „Чичи“ вече бяха готови да запечатат всеки миг от празненството и когато тя се появи, камерите забръмчаха.

— Мила моя, ти си очарователна тази вечер — каза тя на Бевърли, алените й устни се извиха в усмивка, но очите й останаха студени. Беше работила здравата, за да превърне това дребно провинциално празненство в светско събитие, и всичко трябваше да върви като по часовник. Стисна ръката на Бърти и рече сериозно: — Добър вечер, лорд Горинг.

— Добър вечер, мис Рос — отвърна също така сериозно Бърти и направи старомоден поклон.

— О, дявол да ги вземе! — с отвращение изрече младият Том. Цялата тази надутост и тържественост го дразнеше, предпочиташе сестра му да се омъжи за по-обикновен тип или ако тя искаше да е нещо по-специално, трябваше поне да е бейзболист.

— Я се дръж по-добре — тихо нареди Даниъл Франклин на по-малкия си син.

Пристигнаха още гости и Елейн наблюдаваше всичко със зоркия си орлов поглед. Важно беше „най-личните“ хора да бъдат фотографирани заедно. Снимките на добре подбрани личности от каймака на лондонското и нюйоркското общество щяха да изглеждат прекрасно в списанието, преди да бъде отразена самата сватба.

Засега всичко вървеше добре. Елейн смяташе, че роклята на Рейчъл Франклин е повече от ужасна, но тази вечер не беше необходимо да я снимат, а дрехите й за самото сватбено тържество щяха да изглеждат добре, защото тя лично се беше погрижила да ги избере. Не й харесваше и това, че сестрата на Бевърли е толкова хубавичка, подхождаше по-скоро за „Плейбой“, отколкото за „Чичи“, но нищо не можеше да се направи. Гостите вече бяха пристигнали, те изпълниха верандата с изглед към улицата, пиеха шампанско и караха местните жители да се питат какво ли става в тяхното тихо градче. „Светкавиците“ продължаваха да щракат, гърмяха и тапите на бутилките с шампанско и някъде по средата на празненството едно такси спря в подножието на стълбите. Едър симпатичен мъж се измъкна от него, беше облечен с измачкан и поизносен сив костюм и носеше шлифер в ръката си. Той започна да рови в портфейла си, а шофьорът свали няколко куфара и зачака да му платят.

— Драги мой, ужасно съжалявам… — промърмори непознатият и изпусна на земята кредитните си карти и чековата си книжка. — Сигурен съм, че имах… — Млъкна и продължи да рови из джобовете си. Шофьорът вече го гледаше с неприкрито подозрение, а човекът ставаше все по-неспокоен. Изпотен, с пламнало лице, той възкликна: — Знам, че ги прибрах някъде…

Гостите постепенно прекъснаха разговорите си и започнаха да наблюдават непознатия, който трескаво ровеше из джобовете си.

Елейн тъкмо се канеше да нареди да сервират вечерята и като го видя, кисело се намръщи. Кой ли беше този едър объркан човек със смачкан костюм? Русата му коса беше разрошена, той непрекъснато пухтеше и мърмореше, че не може да намери парите си.

— О, моля ти се! — обърна се тя към Кас Стърнбърг и му посочи гротескната фигура на непознатия, който изглеждаше все по-отчаян. — Подобно държане, особено тук, е направо просташко, нали!

В този момент Антъни ахна, промъкна се сред гостите и затича надолу по стълбите.

— Хенри? Скъпи мой, какво правиш тук?

Хенри, седмият граф на Къмбърланд, се стресна за миг, а после прегърна по-малкия си брат.

— Не мога да намеря доларите си… Сигурен съм, че имах. Иначе притежавам само пътнически чекове. — Въпреки че беше притеснен, лицето му излъчваше задоволство и облекчение. — Проклети пари — промърмори той и отново започна да рови из джобовете си.

Антъни избухна в смях.

— Ето. Позволи на мен. — Бързо подаде пари на стъписания шофьор. — И какво правиш тук, стари разбойнико! Ти ми каза, че няма да дойдеш.

— Така беше, но после… О, по дяволите! Ето ме тук. Как вървят нещата при теб, драги?

Като се потупваха по гърбовете и си разменяха любезности, двамата братя се изкачиха по стълбите. Бевърли ги наблюдаваше, замаяна от вълнение. Хенри беше пристигнал и това бе прекрасно, тя толкова много се радваше заради Антъни. За миг очите й се напълниха със сълзи, а после вече Антъни я представяше на Хенри, който силно разтърси ръката й. Елейн наблюдаваше всичко това с недоверчив поглед.

— Може ли да те оставя за момент, скъпа? — прошепна Антъни в ухото й. — Ще заведа Хенри до стаята му. Няма да се бавим.

— Разбира се — отговори тя, съзнавайки колко много му се иска да поостане насаме с брат си.

Най-накрая всички седнаха да вечерят около една продълговата маса в градината на хотела. Към гирляндите от свежи цветя бяха прикрепени свещници със стъклени абажури, които хвърляха мека светлина върху лицата на гостите. От време на време в звездния нощен въздух отекваше смях.

Елейн седеше срещу Кас Стърнбърг и приличаше на някаква екзотична нощна птица. От време на време кракът й, обут в бял копринен чорап, намираше неговия и стъпалото й се плъзгаше нагоре от глезена до коляното му. Веднъж-дваж под прикритието на покривката той успя да я хване за глезена и да погали стъпалото й, а междувременно двамата говореха с други хора, сякаш онова, което правеха, нямаше нищо общо с тях. В щастливо неведение за случилото се, съпругата му бъбреше с Хенри Къмбърланд и похапваше от порцията си дива патица с череши.

Изведнъж Хенри се обърна към Бевърли и отново започна да рови в джобовете си.

— Пак ли сте загубили парите си? — закачливо го попита тя. Имаше чувството, че го познава поне откакто познаваше Антъни.

— Божичко, какво съм направил? Не, не става въпрос за парите ми…

Той млъкна и продължи да рови из джобовете си.

— Какво има? — любопитно попита тя.

Елейн бе забелязала, че той отново трескаво търси нещо, и се питаше дали не е винаги така объркан.

— Мога ли да ти помогна с нещо, драги? — попита Антъни, който бе седнал от другата страна на Бевърли.

— Ооо… — Хенри с облекчение въздъхна и от един вътрешен джоб извади малка плоска кутийка. Предпазливо я подаде на Бевърли. — Това е за теб, мила.

— Какво е то?

Тя попипа мекото кадифе на кутийката и разбра, че е предназначена за бижута. От едната й страна имаше малко копче, Бевърли го натисна и капачето се отвори. Вътре имаше бележка, изписана с разкрачени букви.

— Това е от майка ми — обясни Хенри. — Тя не е добре със зрението, затова почеркът й е такъв.

Бевърли бързо погледна към Антъни.

— От майка ти — с благоговение изрече тя.

Той нежно й се усмихна.

— Разбрах. Какво ти е изпратила?

Бевърли извади бележката и ахна, като видя, че на дъното на кутийката, върху подложка от бял сатен, лежат красиви диамантени обеци.

— О, фантастични са! — прошепна тя. — Просто не мога да повярвам.

— От времето на крал Джордж са, мила. Част от семейните бижута. Мама смяташе, че трябва да ги носиш в деня на сватбата. Тя ги е носила, когато се е омъжвала за баща ми, а преди това са били на баба ми. Надявам се, че ти харесват. — Хенри се изразяваше с кратки изречения, но от това гласът му не звучеше по-малко топло и нежно.

— Невероятни са! — развълнувано възкликна Бевърли. — Толкова е мило от нейна страна.

Тя разтвори бележката и на светлината на свещите разчете разкривените букви.

„Скъпа Бевърли,

Пожелавам ти същото щастие, каквото преживях аз с бащата на Антъни. Радвай се на тези обеци така, както и аз им се радвах. Надявам се, че някой ден ще ми дойдеш на гости в Англия.

С обич: Роузмари Къмбърланд“

— О, Антъни…

Тя му подаде бележката, беше прекалено развълнувана, за да може да каже още нещо. Той я прочете и погледна Бевърли с блеснали очи.

— Толкова се радвам, че ти харесват — прошепна Антъни и я прегърна през кръста. — Това са любимите обеци на мама. Много ще ти отиват.

Протегнала дългите си бели ръце, Елейн се беше навела напред и изгаряше от желание да види обеците отблизо.

— Миличка — възторжено възкликна тя, — ще излязат страхотно на снимката! Може ли да напишем, че са част от наследството на Къмбърланд?

— Разбира се, мила — обади се Хенри с провлачения си английски говор.

Всички се засмяха, Рейчъл и Даниъл бяха доволни, че дъщеря им има такъв късмет, а Джени направо щеше да се пръсне от вълнение.

— Нямаш ли и други братя, Ант? — дръзко попита тя.

През смях Хенри и Антъни обещаха на Джени да се опитат да й намерят някой лорд, а тя се изкиска в отговор и поиска да разбере колко дълго ще трябва да чака.

Най-накрая дойде време всички да си тръгват, беше около полунощ. На следващия ден Бевърли трябваше да се заеме с последните приготовления, докато Антъни щеше да прекара времето си с Хенри и Бърти, тъй като дълго време нямаше да се видят.

— Щастлива ли си? — попита Антъни, когато си казаха „лека нощ“ на стълбите на верандата.

— Не бих могла да бъда по-щастлива — искрено отвърна тя. Стискаше кадифената кутийка и очите й блестяха почти като диамантите в нея.

— Значи сме двама щастливци — рече Антъни.

Целунаха се нежно и набързо, искаше им се да бъдат заедно през цялата нощ, но поради присъствието на роднини и приятели това беше невъзможно. Но в очите на Антъни светеше недвусмислено обещание. Това бе обещание за жарки любовни нощи и дълги дни, прекарани заедно, за весели разговори и щастлив съвместен живот. След два дни щяха да се оженят и до края на живота си щяха да бъдат заедно. В добро и зло. В бедност и богатство. Бевърли отново притисна бузата си към неговата, никога не беше го обичала повече от сега и вече знаеше, че семейството му им дава благословията си. Хенри стоеше настрана и ги наблюдаваше със сияеща усмивка, а тя все още стискаше в ръката си скъпоценната кутийка с обеците и бележката от майка му.

С преливащо от щастие сърце Бевърли се прибра у дома заедно с близките си. Знаеше, че я очакват прекрасни дни с Антъни.