Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (21)

Двадесет и първа глава

Бевърли влезе в ресторанта на Лангън и завари Бърти Горинг да седи на високо столче до бара. Той наблюдаваше с нетърпелив поглед въртящата се врата и щом я видя, лицето му светна.

— Бевърли! Колко е хубаво, че те виждам отново. Толкова се радвам, че успя да дойдеш да обядваме заедно! — възкликна той и я целуна по страните.

— Здравей, Бърти.

Тя седна на високото столче до него и топло му се усмихна. Приличаше на истински бизнесмен от големия град с безупречния си тъмносин костюм, с бледосинята си риза и дискретната си копринена вратовръзка, но в лицето му имаше нещо момчешко, а тъмните му очи заблестяха, щом я погледна.

— Шампанско? — попита той.

— Хммм. Чудесно — отвърна тя и кимна.

— Как беше при зъболекаря?

— Добре. Трябва да ходя пак, но не ме боли вече.

— Изглеждаш чудесно.

— Благодаря — отвърна тя с усмивка.

И наистина се чувстваше чудесно. Възможността да напуска от време на време Бъкландс й действаше като глътка свеж въздух — съживителна, отморяваща. Бе пътувала до Лондон заедно с Леонора, която каза, че имала „работа“ тук, но явно нямаше никакво намерение да разкрие плановете си, а после Джо я беше оставил в Найтсбридж, преди да откара Бевърли при зъболекаря. Под грижите на Уенди Николас и Джулиет щяха да прекарат деня в къщата на Джорджина заедно с Том и Маргарет и за първи път от дълго време Бевърли се почувства безгрижна и изпълнена с живот. Като отпиваше от шампанското си, тя оглеждаше модния ресторант, който се намираше на две крачки от Пикадили Съркъс и както бе чувала, беше собственост на Майкъл Кейн. Спомни си, че бе изпитвала същото удоволствие, когато навремето Антъни я бе завел в скъп ресторант в Ню Йорк.

— Как вървят нещата при теб? — попита Бърти.

— На Ники страшно му харесва да живее в Бъкландс. За едно дете там е истински рай, нали?

Бърти кимна.

— Бях тринайсетгодишен, когато Антъни за първи път ме покани на гости, и тогава много ми се искаше и аз да имам къща в провинцията. Но уви — тъжно се усмихна той, — семейство Горинг не притежава подобно богатство. Когато родителите ми бяха живи, имахме хубав дом в Уилтшър, а и сегашната ми къща на Лонстън Плейс. Но след като починаха, разходите бяха толкова големи, че ми се наложи да продам Хенби Корт. Тъй като работя в Лондон, реших, че е много по-разумно домът ми да е тук, вместо в провинцията.

— Не знаех, че родителите ти са починали — рече Бевърли.

Като се позамисли, откри, че не знае нищо съществено за Бърти, освен това, че е маркиз на Горинг и че е приятел на Антъни от младежките им години в Итън.

— Имаш ли братя или сестри?

Той поклати отрицателно глава.

— Струва ми се, че съм бил достатъчен на мама и татко — опита да се пошегува. — Когато съм се родил, те са били на средна възраст и като се има предвид, че съм от мъжки пол, сигурно са решили, че са изпълнили дълга си.

Бевърли се усмихна с разбиране.

— О, да. Добре познатата история за това колко е важно да родиш син. — Поклати глава. — Тази тема напоследък не ми излиза от главата. Тук момичетата не наследяват ли нещо?

— Понякога, но става твърде рядко — през смях отговори Бърти.

В този миг една елегантна млада жена с черен костюм, която беше управителката на заведението, се приближи до тях, носейки листата с менюто.

— Масата ви е готова, лорд Горинг — любезно каза тя.

След няколко минути двамата седяха на маса до прозореца, чашите им отново бяха пълни с шампанско, а келнерът се въртеше около тях и очакваше поръчката им.

— Много е забавно — възкликна спонтанно Бевърли. — Англия започва да ми харесва все повече и повече!

Бърти се засмя.

— Това място си го бива. А сега ми кажи какво ще ядем?

Следващите два часа отлетяха толкова бързо, че Бевърли не повярва на очите си, когато погледна часовника си и видя, че минава три. Двамата бяха говорили безспир. Бърти й беше разказал толкова много за младежките си години, прекарани заедно с Антъни, и за това как всеки тръгнал по своя път, когато Антъни решил да живее в Ню Йорк, че накрая Бевърли изгуби представа за времето.

— Трябва да отида в „Риц“! — възкликна изведнъж тя. — Нямах представа, че е толкова късно.

— Ще те изпратя дотам, не е далеч — каза Бърти и поиска сметката.

— Слава богу! Страхувах се, че е много далеч. Все още не мога да се ориентирам в Лондон. Тук съм за втори път.

— Какво ще правиш в „Риц“?

— Ще се срещна с Леонора. Трябва да се върнем заедно с колата.

— Джо ли ще я кара?

Бевърли кимна утвърдително.

— Би било добре да си изкарам английска шофьорска книжка. Тогава ще мога да си купя кола и ще бъда независима… тоест, когато се науча да карам от другата страна на шосето.

— Ако ти трябва помощ или съвет при покупката на колата, обади ми се.

— Благодаря. Като стигна дотам, сигурно ще те взема с мен.

В меката следобедна светлина двамата вървяха по Стратън Стрийт към Пикадили Съркъс, Бевърли вдигна очи към Бърти и си даде сметка, че той е по-висок дори от Антъни. Двамата все още говореха за семейство Къмбърланд.

— Ти познаваше ли добре Леонора по времето, когато си гостувал в Бъкландс? — с любопитство попита тя.

— Съвсем слабо. Хенри беше по-възрастен от мен и Антъни и си имаше свои приятели. Но ние с Ант не харесвахме Леонора. — Помълча и добави: — А вие двете разбирате ли се?

Бевърли направи гримаса.

— Положението е много сложно.

Искаше й се да му каже повече, но докато не го опознаеше по-добре, смяташе да бъде дискретна и лоялна към семейство Къмбърланд.

— Защо решихте да се срещнете в „Риц“? Да не би тя да обядва там?

— Не знам, Бърти. Нямам никаква представа какво прави, когато идва в Лондон. Сигурно ходи по магазините. Среща се с приятели.

— И с любовници?

Бевърли за миг се учуди, но после бавно кимна.

— Сигурно. Спомняш ли си Чарлс Еймзбъри, онзи наш братовчед, който живее наблизо?

— О, господи, да! — захили се Бърти. — Страхотен донжуан! Защо ме питаш за него?

— Имам чувството, че по някое време Леонора е имала любовна връзка с него.

Бърти сви рамене.

— Съвсем вероятно е. Тя винаги мамеше Хенри.

— Бедничкият Хенри. — Бевърли леко въздъхна. А после добави разпалено: — Не мога да понасям Чарлс!

— Досажда ти, нали? Ама че копеле! — Бърти изведнъж се ядоса.

— Жал ми е за Джорджина.

— Доколкото си спомням, тя е много мила. Сигурно се чувства ужасно като жена на Чарлс. Как се справя?

— Понякога й се чудя. Толкова е търпелива и кротка и винаги се усмихва. — Бевърли изсумтя. — Ако той беше мой съпруг, щях да го убия!

Двамата излязоха на Пикадили Съркъс и Бърти й показа една величествена сграда от началото на века, която се издигаше от другата страна на улицата.

— Ето това е „Риц“ — каза той.

— А ето я и Леонора — с равен глас отбеляза Бевърли.

Етърва й стоеше до колата и разговаряше с Джо, който държеше вратата отворена.

— Хайде да пресечем тук.

Бърти хвана Бевърли за ръка и двамата притичаха през улицата, като заобикаляха колите: той — бърз и сигурен, тя — леко уплашена от колите и автобусите, които профучаваха прекалено близо до тях.

Задъхани и засмени, те стигнаха до тротоара точно когато Леонора вдигна глава и ги видя. Веднага присви очи.

— О, Бърти! — пискливо възкликна тя. — Какво правиш тук?

Тя му поднесе хладната си, добре гримирана буза за целувка, а очите й го погледнаха изпитателно изпод периферията на голямата черна сламена шапка, която носеше.

— Как си, Леонора? — любезно попита той.

— Знаеш ли, че закъсня, Бевърли? — обърна се тя към етърва си. — Бих искала да излезем от Лондон, преди движението да стане прекалено натоварено!

— Съжалявам. Изгубих представа за времето.

— Да тръгваме тогава. — Без да продума повече, тя се качи на задната седалка и кръстоса стройните си крака.

Бърти сграбчи ръката на Бевърли.

— Кога ще се видим отново? — попита той. Съзнавайки, че Леонора ги гледа и чува всяка тяхна дума, Бевърли отвърна кратко и с лекота:

— А защо да не ти звънна аз?

Той кимна, разбирайки, че тя не иска да издава плановете си пред Леонора.

— Още по-добре е аз да ти позвъня.

— Добре, благодаря ти за хубавия обяд.

Думите й бяха обикновени, но очите й го гледаха топло, а златистите петънца в тях искряха на слънчевата светлина.

— Чудесно. Ще се чуем.

Усмихвайки се, той й помогна да се качи в колата и когато тя се отдели от бордюра, помаха с ръка.

През следващата минута в колата цареше тишина, а после Леонора ехидно се обади:

— Трябва да кажа, че си много потайна. Значи си обядвала с добрия стар Бърти Горинг! Ха! Той беше най-добрият приятел на Антъни, нали знаеш?

— Затова обядвах с него — хладно отвърна Бевърли. — Антъни много обичаше Бърти и той беше шафер на сватбата ни.

— Значи така.

Леонора уморено се взираше в пътуващите наблизо коли, после посегна и свали шапката си. За радост на Бевърли, тя потъна в мълчание и така се прибраха в Бъкландс.

 

 

Леонора настръхна от ужас, когато прочете писмото от банката, адресирано до свекърва й.

„Трябва да ви съобщя, че към днешния ден сте превишили кредита си с четиринайсет хиляди и петстотин и двайсет лири, освен ако не получим допълнителни суми до края на деня. Може би ще пожелаете да прехвърлите пари от депозитната си сметка, затова ви изпращам формуляр… От друга страна, навярно бихте предпочели да се срещнем, за да обсъдим пласирането на част от вашите ценни книжа…“

Имаше още няколко реда по-надолу, но Леонора не ги прочете, защото главата й щеше да се пръсне от страшните мисли, които гъмжаха в нея и я караха да се облива в пот. Как щеше да се измъкне от това положение? Беше успяла да накара старата контеса да подпише няколко чека, които уж бяха предназначени за „Хародс“, за „Смитсънс“ или нещо такова, но всъщност бяха за нея самата. И ставаше въпрос за много големи суми. Последният беше за десет хиляди лири, но когато го поднесе на контесата да го подпише, отгоре бе изписана сумата десет лири. Не че това имаше значение, защото Мама почти не виждаше върху какво се подписва, още по-малко пък беше способна да различи цифрите върху чека. После Леонора бе добавила нулите и думата „хиляди“ и накрая бе написала своето моминско име — Леонора Дъдли. Щом осребри чека в лондонската банка, където имаше сметка на името Дъдли, тя успя да плати част от дълговете си. Те вече бяха невероятни. Не само дължеше на онази кредитна банка в Хакни още двайсет и осем хиляди лири, но и от казино „Каспиан“ я преследваха и настояваха да изплати загубите си. И вече не й позволяваха да играе на рулетка. Още дълго щеше да се стряска при спомена за посещението на един от техните директори по време на приема в замъка. Чарлс, разбира се, се бе досетил какво става, но нали именно той пръв я беше въвел в света на комарджиите и в казино „Каспиан“. Оттогава насам тя бе посещавала и другите лондонски казина, включително и „Риц“, където най-много й харесваше.

— Не трябваше да се увличаш толкова! — бе възкликнал той, когато Леонора му каза колко пари дължи на казино „Каспиан“. И на лихварите.

Леонора седеше сгърбена в леглото си, обгърнала корема си с ръце, сякаш я болеше, а очите й щяха да изхвръкнат от орбитите при мисълта за близкото бъдеще. Не биваше толкова силно да се пристрастява към рулетката, но това беше толкова вълнуващо… така неудържимо й се искаше. Възможността да спечели цяло състояние само от обръщането на една карта или от едно завъртане на бялото топче от слонова кост бе толкова привлекателна, че тя не можеше да устои. Комарът й въздействаше по-силно от алкохола, възбуждаше я повече от секса. Тръпката му беше по-сладка от най-голямото удоволствие на света. И все пак през последната година беше изгубила четиристотин и петдесет хиляди лири. Които не притежаваше. А през последните няколко седмици бе успяла да опразни напълно текущата сметка на Мама, затова от банката предлагаха да прехвърлят пари от депозитната й сметка.

Като се облече набързо с треперещи ръце, тя прокара гребена през косата си и се запита по какъв начин би могла да накара Мама да подпише формуляра. И колко ли имаше тя в депозитната си сметка? Освен това трябваше да прерови книжата на Мама, за да намери съответните съобщения от банката, а за това щеше да й се наложи да измисли добър претекст.

Но Леонора най-много се страхуваше, че директорът на Оксфордската банка би могъл да поиска да говори с контесата по телефона. Стивънс, който обикновено вдигаше слушалката и казваше: „Бъкландс. С какво мога да ви услужа?“, бе инструктиран да прехвърля на нея разговорите с банката или с данъчното управление, както и всякакви други делови разговори.

Тъй като напоследък почти никой не се обаждаше на Роузмари Къмбърланд, засега нямаха никакви проблеми. Но ако станеше някоя беля, ако например, докато тя бе в Лондон, Стивънс не изпълняваше нарежданията й, Леонора бе решила как да постъпи. Щеше да каже, че свекърва й страда от старческо слабоумие (ранен стадий) и понякога разсъждава съвсем логично, но друг път направо не знае какво прави. Случеше ли се такова нещо, Леонора щеше да обясни, че контесата е настоявала да й даде парите, смятайки я все още за мис Дъдли, и че тя не е искала да я разстройва с отказа си. Това не звучеше много убедително, но, от друга страна, едва ли беше вероятно истината да излезе наяве. След смъртта на Хенри никой друг не бе запознат с финансовото състояние на старата контеса, нито пък някой знаеше точно колко пари притежава и докато тя самата бе в неведение, Леонора се чувстваше сравнително сигурна в себе си.

— Добро утро, мамо! — весело я поздрави тя, когато влезе в стаята й няколко минути по-късно.

— Добро утро, Леонора.

На Роузмари Къмбърланд не й харесваше това, че Леонора всяка сутрин влиташе в стаята й и й пречеше да слуша радио и да закусва, но у нея бе настъпила такава невероятна промяна, че беше по-добре да я търпи.

— Толкова е досадно, мамо, но би ли подписала тази данъчна декларация? Аз ще свърша останалото, не се притеснявай.

Леонора сложи банковия формуляр пред Мама, но за да бъде съвсем сигурна, че тя няма да го види, отгоре бе поставила една истинска данъчна декларация.

— О, боже, няма ли край! — промърмори Роузмари Къмбърланд. — Аз ли си въобразявам, или наистина ми изпращат повече документи за подписване напоследък? Сигурна съм, че Хенри не ме караше толкова често да се подписвам.

Леонора бе готова с отговора.

— Права си, мамо, напоследък идват повече документи. Причината е в това, че всичко беше занемарено след смъртта на Хенри… а и аз бях прекалено разстроена, за да се сетя да ти помагам… и затова са изостанали купчини неоправени книжа. Но мисля, че вече наваксахме — бодро добави тя.

— Слава богу! Пари ли искат? Дължим ли нещо?

Тя надраска подписа си и подаде писалката на снаха си. Леонора помълча, преструваше се, че чете формуляра.

— Не пише точно колко, мисля, че това е само едно напомняне. Защо не подпишеш два-три чека, а после, когато ни съобщят колко точно дължим, аз ще ги попълня и готово.

— Много добре, мила.

Роузмари Къмбърланд мразеше да се занимава с каквито и да било документи и книжа. Цял живот някой беше вършил тази работа вместо нея и сега тя бе много благодарна на Леонора, защото я спасяваше от това задължение.

— Подай ми чековата книжка и да приключваме с тази работа.

С помощта на Леонора тя подписа три празни чека и после с въздишка на облекчение се отпусна върху възглавницата си.

— Слава богу, свършихме с това! — с благодарност възкликна тя.

Леонора звънливо се засмя.

— Чудесно, мамо! — Радваше се като малко дете.

После отиде до бюрото на Мама, за да остави попивателната преса, и като се престори, че търси плика, „приложен“ към писмото от данъчното управление, успя да извади папката със съобщенията от банката, от които можеше да се установи на колко възлиза депозитната й сметка. Последното беше отпреди няколко месеца и тя разбра, че след смъртта на Хенри никой не се беше опитвал да въведе ред тук. Роузмари Къмбърланд просто пъхаше всички съобщения заедно с пликовете им в едно чекмедже. Слисана, Леонора установи, че свекърва й има близо един милион лири в депозитната си сметка. Бяха повече от достатъчно, за да се избави от бедата.

— Ето! — весело каза Леонора, затвори чекмеджето и се изправи. — Сигурна съм, че скоро няма да ми се наложи да те безпокоя пак, Мамо. И ще гледам тази декларация да замине със сутрешната поща.

— Много си любезна, Леонора — отвърна старата контеса. Искаше й се да беше по-привързана към снаха си. В края на краищата тя бе толкова услужлива напоследък. Роузмари си помисли, че щеше да я харесва повече, ако не я сравняваше непрекъснато с Бевърли, която й ставаше все по-близка.

Леонора триумфално забърза надолу по стълбите. Знаеше, че ако успее да се откаже от комара, ще може веднъж завинаги да се отърве от дълговете си. Но щеше ли да се откаже? Щеше ли да издържи да се лиши от сладката тръпка, която я упойваше като наркотик?

 

 

Няколко дни по-късно Бърти позвъни на Бевърли.

— Какво ще кажеш да обядваме пак заедно? — дочу тя жизнерадостния му глас.

Напоследък той често се улавяше, че мисли за нея, чудеше се на късмета на Антъни, който беше успял да си намери такова прекрасно момиче.

— Чудесно — отвърна Бевърли. — В сряда имам час при зъболекаря. Това устройва ли те?

— Добре.

Разбраха се да се срещнат в малък италиански ресторант близо до Джърмин Стрийт и когато остави слушалката, Бърти бе изпълнен с възторг и отчаяние. Беше щастлив, че тя се съгласи да се срещнат отново, но лекотата, с която го направи, му подсказваше, че за нея той е само приятел, приятел на покойния й съпруг и нищо повече. За нея това явно беше обикновена среща, а не любовна и Бърти се питаше дали въобще някога положението щеше да се промени. Дали тя някога щеше да превъзмогне смъртта на Антъни? Дали щеше да се влюби и отново да живее пълноценно? Сърцето му се сви, като си помисли, че това никога нямаше да стане… и каква загуба щеше да бъде. „Една здрава и красива жена като Бевърли с целия живот пред себе си би трябвало да има любовна връзка — каза си той. — А не да вехне в провинцията в компанията на няколко жени — все по-възрастни от нея.“

 

 

След като излезе от офиса си на Треднийдъл Стрийт, където от самото начало на века се издигаше Търговската банка, Бърти успя много бързо да измине разстоянието до ресторанта и пристигна няколко минути преди Бевърли. Когато тя влезе, келнерът вече се канеше да сервира шампанското, поръчано от Бърти.

— Какво е това? — усмихнато попита тя. — Празнуваш нещо или всеки ден на обяд пиеш шампанско?

— Само при специални случаи — каза той. — И защото знам, че го обичаш.

— Много мило от твоя страна. — Беше трогната от жеста му. — Как си?

Прекрасните й очи със златисти точици се взряха в лицето му и той си помисли колко добре изглежда тя с леко загорялата си кожа и косата си като потъмняла мед.

— Аз съм в страхотна форма — отвърна Бърти.

— Дойдох с влака и слава богу, днес няма да бързам — обяви Бевърли, щом дадоха поръчката си. — А Ники и Джулиет отново са при Джорджина и затова имам повече време.

— Това е чудесно. — Харесваше му непринуденият й начин на изразяване, без превземки и увъртания. — Как е Николас? Нямам търпение да го видя.

Лицето й светна.

— Защо не ни дойдеш на гости за уикенда? Знам, че на Мама ще й бъде много приятно да те види, а и ти сигурно няма да имаш нищо против да посетиш Бъкландс след толкова дълго време, нали?

— С удоволствие — отвърна Бърти, нямаше нужда да го увещават. — Ще бъде чудесно да видя отново стария замък.

— Тогава нека да е тази седмица, а?

Бевърли явно проявяваше нетърпение. Беше с човека, който бе познавал Антъни едва ли не от детските му години, и съвсем естествено показваше симпатията си към него, което несъмнено го поставяше в категорията на семейните приятели и — дотам.

— Бих могъл да дойда в петък за вечеря — предложи Бърти.

— Чудесно! Да се надяваме, че Леонора ще отиде някъде и ще бъдем само ние. Ще можеш да видиш и Ники.

Ентусиазмът й се оказа заразителен. Бърти чукна чашата си в нейната и вдигна тост:

— За теб, Бевърли! И за малкия Николас!

Тя се засмя весело и този звук накара сърцето на Бърти да се преобърне.

— Наистина е хубаво, че пак се срещнахме — каза тя. — Когато пристигнах в тази страна, не познавах никого, ако не смятаме Джийн, а сега вече, като имам теб и Джорджина Еймзбъри, няма да се чувствам толкова самотна. — Изражението й беше искрено, очите й го гледаха прямо и открито. — Нали щеше да е чудесно, ако и Антъни беше тук?

Бърти кимна. И той тъгуваше за Антъни. Щеше да е много странно да отиде в Бъкландс без него. Странно и тъжно. Двамата бяха прекарали младежките си години заедно и като братя бяха споделяли мечтите и надеждите си. Антъни винаги бе смятал, че е по-хубаво да живее от другата страна на Атлантика, но Бърти бе сигурен, че той няма да остане там завинаги. Беше си представял по едно време, че двамата ще се превърнат в дядковци, които ще обядват заедно в „Будълс“ или в „Уайтс“ и ще обсъждат резултатите от последните мачове по крикет. Щяха да говорят за децата си и може би за внуците, щяха да си припомнят доброто старо време. Ето че това никога нямаше да стане. Дните на тяхната младост, така щастливи и пълни с надежди, вече принадлежаха на миналото, никога нямаше да се върнат, а без Антъни светът му изглеждаше пуст.

— И ти тъгуваш за него, нали? — нежно каза Бевърли, която не откъсваше поглед от Бърти. В очите й блестяха непролети сълзи. — Всички тъгуваме за него. Ники, Мама, хората, които работят в Бъкландс… Той беше незаменим.

— Да, така е. Прекрасен беше, Бевърли, и много мил. Антъни съзнателно не би наранил никое живо същество.

— Затова смъртта му изглежда двойно по-жестока — рече тя. — Той се държеше любезно с Мери и нищо повече, но в края на краищата тази любезност му струва живота.

Бърти кимна.

— Все още не мога да повярвам, че се е случило. Ти сигурно си преживяла страшен шок.

— Така си беше — тихо отвърна Бевърли.

— И какво очакваш сега от бъдещето, Бевърли?

Тя му отговори, без да се колебае:

— Ще се грижа за Ники, ще го отгледам така, че да стане прекрасен човек като баща си. Може би след време ще работя като журналистка на свободна практика. Но това ще бъде едва след като довърша историята на семейство Къмбърланд, която ще ми отнеме години.

— И няма да се върнеш да живееш в Щатите?

— Не и докато Ники има нужда от мен. Първо трябва да порасне.

— Липсва ли ти семейството ти?

— Понякога много. Надявам се да ми дойдат на гости през есента, но не бива да забравям, че бъдещето на Ники е на първо място. Дори не смея да си помисля за пътуване до Стокбридж, защото това много ще ме разстрои.

Тя печално се усмихна, мислейки си за Рейчъл и Даниел, за Джени, Джош и Том. Хиляди километри я разделяха от тях. Една част от миналото й си бе отишла завинаги.

— Сигурен съм, че след време ще обикнеш Англия — с надежда каза Бърти. — Бива си я, а и Бъкландс е прекрасно място.

— Прав си. Тук съм само от няколко месеца и затова е естествено всичко да ми изглежда малко странно. Но с Ники не е така — усмихнато добави тя. — Той е толкова щастлив, прекарва си чудесно и що се отнася до него, засега няма какво повече да искам от живота.

Времето отново летеше бързо за тях и Бърти се отказа от мисълта да се върне в офиса си. Винаги можеше да каже, че е обядвал с важна клиентка. И Бевърли не бързаше. Вече бе прегледала разписанието на влаковете и знаеше, че ще може да се прибере навреме, за да сложи Николас в леглото. А дотогава Джорджина щеше да се грижи за него в Хънтинг Лодж.

— Искаш ли да се разходим в парка? — попита Бърти, когато изпиха втората чашка кафе. — Грийн Парк е съвсем наблизо. — Той погледна през прозореца. — Прекрасен следобед. Прекалено слънчево е, за да продължаваме да стоим вътре.

— Добре, да тръгваме.

След няколко минути двамата напуснаха ресторанта на синьор Саки и Бевърли приятелски хвана Бърти за ръка. Двамата изминаха цялата Джърмин Стрийт, като пътьом разглеждаха витрините на някои от най-скъпите и луксозни магазини в Лондон, после прекосиха Джърмин Стрийт, минаха покрай „Риц“ и навлязоха в пасторалната атмосфера на Грийн Парк. Тръгнаха под дърветата и Бевърли доволно се огледа.

— Все едно че съм някъде в дълбоката провинция — отбеляза тя. — А ти ми каза, че Пикадили Съркъс бил само на четвърт миля оттук.

— Последвай ме и ще ти покажа още една изненада — тайнствено каза той.

Двамата тръгнаха на запад през сенчестия парк.

— Трябва да опозная Лондон по-добре — рече Бевърли. — Толкова е голям и сякаш е плъзнал на всички страни, нали? За разлика от Манхатън, който е построен така точно според архитектурните му планове, че е невъзможно да се загубиш там.

— Ще ти купя карта на Лондон! — обеща Бърти. — И следващия път, като дойдеш, ще знаеш кое къде е.

В далечината Бевърли забеляза шосе, което минаваше през парка.

— Къде ме водиш? — заинтригувано попита тя.

— След минутка ще разбереш.

Изминаха още около триста метра, дърветата станаха по-редки и тогава Бевърли видя голямото здание от сив камък зад високата лъскава ограда.

— О! Това е Бъкингамският дворец! — възкликна тя. — Джо ми го показа при първото ми идване в Лондон, но не бях забелязала, че има такова великолепно разположение.

— И кралицата си има градина, която е отзад и е почти толкова голяма, колкото Грийн Парк — каза й Бърти. — На това вие, американците, му викате заден двор — засмя се той.

— Ама че двор! — Бевърли също се развесели.

Прекосиха Мол Стрийт и навлязоха в Сейнт Джеймсис Парк, който й се видя по-хубав от Грийн Парк, защото тук имаше езеро и фонтани, а лехите преливаха от разцъфнали цветя в този горещ летен следобед.

— Нямах представа, че Лондон е толкова красив — отбеляза тя, когато двамата седнаха на една пейка до езерото, в което бавно плуваха лебеди и патици.

— Това е най-хубавата му част — напомни й Бърти. — На три-четири мили оттук картината е съвсем друга.

— А ти къде живееш?

— Всъщност Лонстън Плейс е забележително място — рече той. После рязко изправи гръб, защото му хрумна нещо. — Защо да не отидем дотам? Ще пием чай и ще ти покажа всичко.

Бевърли погледна часовника си. Беше четири часът.

— Стига да мога да хвана влака в пет и половина — заяви тя.

— Чудесно! — Слабото лице на Бърти светна, кадифените му очи заблестяха от удоволствие. — Ще вземем такси и ще бъдем там след десет минути.

Тя беше очарована от Лонстън Плейс. Беше тиха улица в Кенсингтън, от двете й страни се издигаха високи къщи с бели гипсови фасади, пред които имаше малки градинки. Изящните железни огради, боядисани в черно, зад които в изобилие растяха храсти и малки дървета, придаваха на сградите още по-приятен вид. Пред входните врати, повечето боядисани в черно, имаше по няколко стъпала, едни облицовани с черни и бели плочки, други — с мрамор, а портиците и колоните, които се виждаха тук-там, придаваха на къщите някакво сдържано величие.

— Хубаво е! — каза Бевърли, когато двамата слязоха от таксито и тя имаше възможност да огледа цялата улица. — Какви прекрасни къщи. Стари ли са?

— Предполагам, че са от началото на века. Родителите ми купиха нашата в края на войната за няколкостотин лири. Като се позамисли човек, това не е лошо капиталовложение.

Бърти извади ключовете от джоба си и я поведе по застланата с плочи пътека към входната врата.

— А колко струва сега? — попита Бевърли, докато се любуваше на очарователния сводест прозорец на всекидневната.

Къщата бе четириетажна, имаше и сутерен и тя се учуди, че един неженен мъж може да живее сам в такава голяма къща.

— Оценена е на половин милион лири — отговори Бърти и я въведе в преддверието, чиито стени бяха боядисани в слънчевожълто, а на пода имаше черни и бели мраморни плочки. — Заповядай. Мисис Брукс сигурно още е тук. Ще й кажа да ни направи по чашка чай.

Бевърли остана във всекидневната, а той отиде да повика домашната помощница. Стаята изглеждаше леко занемарена — по онзи типично английски начин, характерен за висшите класи. Всичко тук беше от най-високо качество, но времето и човешкото присъствие си бяха казали думата и бяха оставили бледа патина върху стените и мебелировката, от килимите до изящните брокатени завеси — всичко бе поизбеляло и имаше доста износен вид.

Мястото несъмнено приличаше на ергенска бърлога. Купчини стари вестници, каталози и списания бяха струпани върху масичките до стената. На бюрото имаше кутии с патрони и тя си спомни, че той бе споменавал, че обича да стреля. После забеляза нещо като пушка в брезентов калъф, беше подпряна в ъгъла до прозореца. Наблизо не се виждаше никакво цвете или каквото и да било друго растение, нито пък някакви снимки.

— Чаят ще бъде готов след минутка — обяви Бърти, който влезе с бързи крачки в стаята. — А междувременно искаш ли да видиш останалата част от къщата?

Бевърли стана с усмивка.

— Много бих искала. Когато работех за „Чичи“, свикнах да разглеждам чужди къщи и това ми харесваше. От жилището човек може да научи толкова много за обитателя му — откровено добави тя.

Бърти се засмя.

— Е, аз не нося никаква отговорност за тази обстановка. Майка ми е избрала завесите, тапетите и всичко останало и аз не съм пипнал нищо тук след смъртта на родителите ми. — Той тъжно погледна пътеката на стълбището — тъмнозелена и доста протрита. — Някой ден ще трябва да се заема да оправя всичко, но откровено казано, не знам откъде да започна.

Бевърли откри, че в къщата има шест спални и три приятни, но старомодни бани. На приземния етаж бяха разположени просторната и тържествена трапезария, уютният кабинет и всекидневната, а кухнята, слугинската стая и спомагателните помещения в сутерена бяха много подходящи за сам мъж, но и те като цялата къща й изглеждаха отчайващо старомодни.

Но размерите на стаите бяха идеални и всички бяха светли и проветриви. Ако с къщата се заемеше човек, който разбира от тези неща, можеше да я превърне в прекрасен дом — стилен, удобен, изискан.

Мисис Брукс донесе чая и огледа Бевърли с типично женско любопитство.

— Искате ли нещо друго? — попита тя с подчертан ирландски акцент.

— Това е всичко, благодаря — бодро отвърна Бърти. А после се обърна към Бевърли: — Хайде, ти си домакинята.

С чувството, че отдавна не е била толкова спокойна и щастлива, Бевърли наля чая, а Бърти побутна към нея чиния с шоколадови бисквити.

— Заповядай — каза той и доволно задъвка.

Бевърли му се усмихна.

— А Антъни идваше ли често тук?

Бърти кимна утвърдително.

— Доста често. Оставаше да преспи, след като бяхме ходили на гости някъде. А после си нае малко апартаментче на Кливдън Плейс. Това беше, преди да замине за Америка.

Тя огледа стаята и си представи как Антъни седи на един от тези столове и гледа през прозореца.

— О, господи, толкова ми липсва той — каза изведнъж Бевърли.

Бърти за миг се стресна от неистовата мъка в гласа й, а после я погледна съчувствено.

— Няма нищо, Бевърли. Трябва ти време.

— Много време — натъртено каза тя.

Той напрегнато се наведе напред.

— Но това ще мине. Някой ден изведнъж ще разбереш, че най-лошото е назад. Болката ще изчезне и ще останат само щастливите спомени.

— Защо си толкова сигурен? — подозрително попита Бевърли. — Понякога имам чувството, че мъката ми ще е вечна.

Настъпи пауза, той като че ли се чудеше дали да продължи. Бевърли го наблюдаваше с любопитство, съзнавайки, че той крие нещо. После Бърти се реши:

— Когато бях на двайсет и три години, се сгодих за едно момиче. Бях луд по нея. Обичах я повече от всичко на света и смятахме да се оженим. Всичко беше прекрасно, докато тя не се разболя, това стана изведнъж. Диагнозата беше рак. Осем месеца по-късно почина.

Бевърли възкликна:

— О, Бърти! Нямах представа. Това е ужасно. Съжалявам.

Той нежно й се усмихна.

— Недей, Бевърли. Отдавна съм го преживял, но трябва да си призная, че ми трябваха две-три години. Казвам ти го, за да знаеш, че и за теб има надежда. Един ден ще разбереш, че всичко е свършило. Тогава ще можеш да се влюбиш отново.

Не добави „както стана с мен“. Беше прекалено рано да й каже това, но след като се бяха срещали само три пъти, съзнаваше, че е луд по нея. Ако й го кажеше сега, можеше да развали всичко. Трябваше да бъде търпелив и много нежен, тъй че някой ден тя първа да издаде чувствата си. Иначе Бевърли щеше да си помисли, че той иска да си присвои онова, което е принадлежало на Антъни, и последиците щяха да бъдат фатални.

— Вярвам ти, но откровено казано, не виждам как ще стане това — отвърна тя.

Бевърли си спомни, че неотдавна бе водила почти същия разговор с Мама и тя я бе уверила, че някой ден ще се влюби.

— Е, не се притеснявай сега за това — безгрижно каза Бърти и й предложи още една шоколадова бисквита. — Когато му дойде времето, ще стане.

Побъбриха си още малко, а после Бевърли стреснато погледна часовника си.

— Влакът ми! — ахна тя. — Наближава пет и половина! Ще трябва да хвана следващия.

— Нямах представа, че е толкова късно — призна си той.

— Кога тръгва следващият влак?

— В шест и половина. Може ли да използвам телефона ти? Ако кажа на Клеър да вземе Ники от Хънтинг Лодж, тя ще може да го заведе в Бъкландс и да го сложи да спи.

— Разбира се. Телефонът е в кабинета ми. Ела да ти покажа.

Клеър с готовност се съгласи да вземе Николас от дома на Джорджина Еймзбъри.

— Ще гледам да вечеря добре и ще го изкъпя хубавичко, преди да си легне — увери тя Бевърли. — За нищо не се притеснявайте, милейди.

— Благодаря, наистина много ти благодаря — каза Бевърли. А после се обърна към Бърти, който бе влязъл в стаята:

— Всичко е уредено. Клеър ще се погрижи за Ники.

Той въздъхна с облекчение.

— Чудесно. Да те закарам ли до гарата? Така ще имаме време да пийнем някъде по чаша вино или нещо друго, преди да заминеш. Съгласна ли си?

Бевърли се разсмя.

— Както върви работата, скоро ще се превърнем в алкохолици! Но защо не? Не знам кога ще дойда пак в Лондон, тъй че е най-добре да се позабавлявам още малко.