Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (24)

Двадесет и четвърта глава

— Изхвърлих всичко, което беше останало, лейди Джийн — с треперещ глас си призна готвачката. — Когато чух, че Николас се е натровил, се уплаших, че някой друг може да хапне от суфлето и също да му прилошее.

Тази закръглена жена на неопределена възраст стоеше до кухненската маса и изглеждаше едновременно разтревожена и самоуверена.

— Какво друго си изхвърлила, Гладис? — Лейди Джийн изглеждаше вбесена.

— Нямаше друго. Те бяха изяли хамбургерите и всички сандвичи. Но Уенди ми каза, че той се е отровил с диви плодове…

— С плодове на лудо биле, Гладис. А не с диви плодове.

Гладис бе възмутена.

— Е, аз не съм слагала лудо биле в суфлето! Ако нещо отровно е попаднало в него, това не е моя работа!

Лейди Джийн я погледна замислено.

— Ами къпините откъде се появиха? Наши ли са, или сте ги купили отнякъде?

— Наши бяха, разбира се. Ние не купуваме чужди продукти, когато ги имаме в изобилие в Бъкландс.

— Значи някой от градинарите е набрал къпините и ги е донесъл тук, в кухнята? Колко суфлета направи?

— Дузина, лейди Джийн. И всичките бяха от една смес.

— А колко от тях бяха изядени?

— Пет. Като чух какво се е случило, изхвърлих останалите.

— И засега никой друг не е пострадал… — Джийн млъкна и сбърчи вежди. — За бога, да беше попитала някого, преди да изхвърлиш всичко.

Гладис изопна рамене и скръсти ръце на издутия си корем.

— През дългите години, откакто работя тук, лейди Джийн, никога не е имало натравяне с храна. Ужасно се разтревожих, когато чух за малкия Николас, макар че нямам представа как се е случило… Щях непременно да забележа, ако къпините бяха смесени с някакви други плодове… Но трябваше да съм сигурна, че никой друг няма да пострада. Просто си вършех работата, милейди — добави тя с достойнство.

— Разбира се, Гладис. Никой не те обвинява — побърза да каже лейди Джийн. Истина беше, че тази готвачка работеше тук от осемнайсет години и през това време храната бе прекрасна. — Нека просто да се надяваме, че останалите, които са яли от суфлето, са добре. — После тежко въздъхна. — Лошото е, че може да изминат още няколко дни, преди да разберем.

 

 

— Той ще се оправи, но бих искал да остане тук поне още два дни, трябва да бъде под наблюдение — каза лекарят на Бевърли. — Много е малък за такова тежко отравяне.

Бевърли изведнъж усети, че главата й се цепи от болка. След всички тези часове на чакане тя все още не можеше да повярва, че Ники ще оздравее.

— Слава богу! — току повтаряше тя. — Благодаря ви за това, което направихте.

Но иначе продължаваше да си мисли: „Вярно ли е? Наистина ли мога да си позволя да повярвам, че той ще се оправи?“. От изпитаното облекчение й премаля и главата я болеше ужасно.

Бърти я прегърна през раменете и обърна сияещото си лице към лекаря.

— Чудесна новина — каза той няколко пъти.

— Синът ви сега спи. Защо не отидете да го видите за малко, а после да се приберете вкъщи и да си починете? — с усмивка предложи лекарят. — Изглеждате изтощена.

Бевърли кимна.

— Къде е той?

Заведоха ги в една голяма стая в дъното на коридора, която бе пълна с всякаква апаратура за реанимация. Една сестра седеше до тясното легло в ъгъла и наглеждаше Николас. Той спеше кротко, пъхнал палец в устата си. И по нищо не му личеше, че само преди няколко часа е бил на косъм от смъртта.

Бевърли погледна надолу към него, копнееше да го притисне в прегръдките си, но знаеше, че не бива да го безпокои. Вместо това го наблюдаваше как спи и изпълнена с огромна любов, мълчаливо отправяше благодарствени молитви към бога.

Сестрата вдигна очи и се усмихна.

— Вие и вашият съпруг навярно ще можете да си го вземете утре — прошепна тя. — Вече е по-добре, отколкото очаквахме.

Бевърли усети как Бърти силно стисна ръката й, но само се усмихна. Никак не беше чудно, че сестрата ги смята за съпрузи. В края на краищата Бърти бе прекарал тук цялата вечер заедно с нея и изглеждаше не по-малко загрижен за Ники.

— Ще те откарам в Бъкландс — предложи Бърти, когато двамата излязоха от болницата „Сейнт Мериът“.

— Благодаря. Защо не останеш да пренощуваш? По това време ще ти е доста трудно да се прибереш обратно в Лондон.

 

 

Когато Николас се върна от болницата, Джулиет вече бе заминала за своето училище, а Уенди бе напуснала и отново работеше като учителка в една детска градина в Лондон. Никой друг не пострада от къпиновото суфле на Гладис и що се отнасяше до Бевърли, нещата си останаха в това тревожно положение.

— Какво да направя? — питаше тя Бърти по време на честите им телефонни разговори. — Доказателствата бяха унищожени. Само Бог знае по какъв начин Ники се е отровил с лудо биле, може би това няма нищо общо с къпиновото суфле. Може да е откъснал някое листо или клонче и да го е пъхнал в устата си. Мама казва, че всяка част от растението, включително и корените, е силно отровна. Може би е вярно онова, което казва Леонора, че на Ники му върви на злополуки. — Но гласът й звучеше неуверено. — На мен някак си не ми се вярва да е така. Всичко беше наред, докато не дойдохме тук, а вече за трети път животът му беше заплашен.

— Иска ми се да дойдеш да живееш в Лондон. — В гласа му звучеше копнеж. Вече не желаеше да крие чувствата си към нея.

— Не мога да напусна Бъкландс, Бърти. Може би, когато Ники тръгне на училище, ще си наема апартамент в Лондон, но не и сега.

— Но аз искам да те виждам по-често. Не мога да очаквам семейство Къмбърланд непрекъснато да ме кани на гости, нали разбираш. Кога ще се видим пак?

Бевърли тихо се засмя. Беше много привързана към Бърти, но не го обичаше по начина, по който той искаше, и смяташе, че е нечестно да го насърчава.

— Не знам. Може да прескоча до Лондон, за да напазарувам. Ще ми трябват топли дрехи, след като ще се наложи да оцелея през тази зима в Англия, и може би ще обядваме заедно.

— Защо не прекараш нощта в града? Ако предпочиташ, ще ти наема стая в някой хотел, така ще можем да отидем на театър и в някой хубав ресторант. Какво ще кажеш? — В гласа му звучеше такова отчаяние, че тя нямаше сърце да му откаже направо.

— Може би по-късно — опита се да извърта Бевърли. — Ще ти се обадя, когато реша да дойда.

— Нека да е скоро, Бевърли.

— Да. Добре.

— И се опитай да уредиш нещо, за да останеш през нощта.

— Ще ми бъде трудно да го направя, защото не бих искала да оставям Ники сам. Той все още е доста слаб след случилото се.

— Тогава ще обядваме заедно, нали?

— Да. Чудесно. Скоро ще ти се обадя.

— Утре ще ти звънна.

Като остави слушалката, тя за миг си помисли колко би било хубаво, ако можеше да се влюби в Бърти. Той беше един от най-милите и приятни мъже, които бе срещала — ако не смятаме Антъни, — и явно обожаваше Ники. После въздъхна, защото знаеше, че насила не можеш да се влюбиш. Но по някакъв начин, без да го наранява, тя трябваше да му покаже, че не е в състояние да отвърне на любовта му с любов.

 

 

Роузмари Къмбърланд седеше на ръба на леглото си и изглеждаше дълбоко разстроена.

— Алис — извика тя, след като реши да остави закуската си недокосната, — кажи на Джо да ме чака с колата след половин час.

Алис изглеждаше изплашена. Обикновено кротката стара дама беше ужасно развълнувана и за първи път от много години нареждаше да приготвят колата за нея.

— Да, милейди. Къде да кажа на Джо да ви закара?

— Не му казвай нищо — троснато отвърна старата контеса. — Направи каквото ти наредих, а после ела да ми помогнеш да се облека.

— Много добре, милейди.

Алис бързо излезе от стаята и като се втурна надолу по стълбите, налетя на Лизи, която носеше подноса със закуската на Леонора.

— Внимавай, момиче! — пискливо извика Алис. — Старата контеса е ужасно ядосана тази сутрин и аз веднага трябва да намеря Джо.

Лизи спря с ококорени очи и подпря за миг подноса на стълбищния парапет.

— Защо?

— Бог знае! Тя ми позвъни и като отидох при нея, отказа да изяде закуската си и стана от леглото. Направо изглежда бясна! — Алис изведнъж млъкна, осенена от някаква внезапна мисъл. — Ъъъ… Тази сутрин ти ли й занесе подноса със закуската или Стивънс?

— Аз го направих, защото Стивънс ми каза, че нещо не бил добре.

— Имаше ли някакви писма за нея?

Лизи кимна с разбиране.

— Мистър Стивънс никак не изглежда добре напоследък, нали? Между писмата на лейди Къмбърланд открих едно, което беше адресирано до старата контеса, затова й го занесох заедно със закуската.

На Алис изведнъж й премаля, лицето й така побеля, че придоби восъчен цвят.

— О, божичко! — простена тя. — Сега ще стане беля!

— Какво искаш да кажеш? — възмутено попита Лизи. — Аз просто си вършех работата. Защо старата дама да не си получи пощата?

— Ти не разбираш…

— Горкичката, не й остава още много да живее! Защо да не получава писмата си?

— Шшшт, за бога! Злото е сторено и не бих искала да съм на твое място, когато лейди Къмбърланд разбере, това е.

Алис побърза да отиде да позвъни на Джо.

Когато се върна, старата дама вече наполовина се беше облякла и почти веднага й възложи нова задача:

— Алис, бъди така добра да отидеш да кажеш на лейди Еймзбъри, че искам да я видя веднага. Работата е спешна, но никой друг не бива да знае.

Очите на Алис се разшириха от удивление. Значи и лейди Еймзбъри беше замесена? Тя бе подозирала, че Леонора Къмбърланд е забъркала нещо, но бе направо шокирана, като откри, че лейди Еймзбъри вероятно й е съучастничка.

— Да, милейди. Ще искате ли да видите и младата лейди Къмбърланд? — храбро попита Алис.

— О, божичко, не! — Контесата сякаш се стресна. — Не й казвай нищо… не казвай, че отивам… е, излизам. Искам само да кажа две думи насаме на лейди Еймзбъри.

— Много добре.

Алис отново бързо излезе от стаята и развълнувано изтича до централната част на замъка. Почука на вратата на Бевърли, но никой не отговори и тя се сети, че е по-късно, отколкото й се струваше. Бевърли и Николас сигурно вече закусваха на долния етаж.

— Да не би да е болна, Алис? — попита Бевърли веднага щом й предадоха съобщението на старата контеса.

— Не, струва ми се, че не е болна, милейди. По-скоро ми се вижда ядосана от нещо.

Бевърли я погледна малко сърдито.

— Ще отида веднага при нея. Би ли се погрижила за Ники? Той си изяде кашата, но нали ще му намажеш препечена филийка за рохкото яйце?

— Да, разбира се, милейди.

Алис всъщност обичаше да се грижи за Ники и да помага понякога на Бевърли, но в никакъв случай не би си го признала. Беше икономка. И нямаше никакво желание да я превръщат в неофициална детегледачка. Но щом Бевърли излезе от стаята, тя веднага седна срещу Ники и му се усмихна.

— Как е моето агънце тази сутрин? — нежно попита тя.

Когато влезе в апартамента на старата контеса, Бевърли я завари да си слага червена филцова шапка, която бе видяла и по-добри дни. Макар че бе още лято, тя носеше и тъмночервено мохерно наметало върху костюма си от туид.

— А, ето те и теб, мила — каза Роузмари Къмбърланд.

Бевърли я погледна удивено.

— Какво правите?

Откакто тя бе пристигнала тук, старата контеса нито веднъж не беше напускала замъка, ако не смятаме едно-единствено посещение в църквата.

— Мила моя, случи се нещо ужасно. Трябва веднага да отида в Оксфорд. Би ли могла да дойдеш с мен? — умолително каза тя. — Струва ми се, че няма да мога да се справя сама.

 

 

Лейди Джийн се закова намясто и присви очи, изглеждаше слисана. Тъкмо беше излязла от селския универсален магазин и се канеше да прекоси шосето, когато зърна две познати фигури да излизат от „Кучето и заекът“. Крадешком огледаха улицата и забързаха към автобусната спирка. Първата й мисъл беше, че е много рано човек да пие в някое заведение, но после се удиви на собствената си наивност. Хората отсядаха в „Кучето и заекът“. Доколкото й беше известно, нощувка и закуска там струваха около петнайсет лири. Момичето носеше малък куфар и мъжът за миг я прегърна през кръста, преди да забързат надолу по улицата. Никак не беше трудно човек да се досети, че са любовници. Чарлс и Уенди. Това нежелано просветление сякаш стовари тежко бреме върху плещите на лейди Джийн. Чарлс и Уенди! Сигурно бяха прекарали една любовна нощ… или вече му казваха секс… или нещо друго, но го бяха направили точно тук, в селото, на по-малко от четвърт миля от Хънтинг Лодж.

Джийн с тревога си помисли, че някой би могъл да ги види, а след това се сети, че някой вече ги беше видял — самата тя. Това, че бе прозряла за миг техните интимни отношения, я накара да изпита някакво скверно чувство. Като че ли беше прочела нечий дневник или бе надникнала в чуждо писмо. Наученото по такъв начин оскверняваше човека и го караше да се чувства виновен. Как сега щеше да погледне Джорджина в лицето?

Джийн мрачно прекоси улицата, насочвайки се към хлебарницата на отсрещния тротоар, когато разпозна очертанията на ягуара от Бъкландс, който обикновено караше Джо. Тъй като смяташе, че Леонора е на задната седалка, тя вдигна ръка да й махне за поздрав — само за да преживее още един шок тази сутрин. На задната седалка с вдървено изправен гръб седеше Мама, а до нея беше Бевърли. Двете гледаха право напред и не забелязаха Джийн. След миг колата полетя по посока към Оксфорд.

 

 

Леонора се събуди с чувството, че от месеци не е била така спокойна и отпусната. Не само че беше изплатила всичките си дългове, но и в сексуалния си живот имаше невероятен напредък. Рекс Харпър, собственикът на казино „Каспиан“, й беше станал любовник преди няколко седмици, в резултат на което тя бе зарязала Дънкан Максуини. Според нея Рекс беше истински расов жребец и за него бе едно нищо да дойде с колата си за няколко часа в Оксфорд, да прекара вечерта с нея в някой хотел и да се върне навреме в Лондон, за да затвори казиното. Нещо повече — беше й дал неограничен кредит и тя можеше да играе на рулетка колкото си иска, тъй като бе казал на главния си управител, че тя е „финансово стабилна“. Леонора си мислеше, че не заслужава всичко това, имайки предвид хилядите лири, които бе пропиляла на рулетката. Рекс Харпър добре се беше погрижил за нея. Но тя бе решила повече да не играе на комар. Беше успяла да се спаси, като системно бе теглила от сметката на Мама, за да плаща загубите си, но дори парите на Мама един ден щяха да свършат. „Откажи се, докато можеш“ — каза си тя. Беше платила всичките си дългове и се бе отървала. Вярно е, че рулетката бе нещо много вълнуващо и забавно… О, боже! Как сладко замираше сърцето й, когато чакаше малката топчица от слонова кост да улучи подходящото число! Но сега присъствието на Рекс й доставяше истинско удоволствие, макар да не беше му съобщила, че се отказва от хазарта.

Седна в леглото си, протегна се хубавичко и реши днес да отиде в Лондон и да прекара нощта там. Рекс имаше голям апартамент във Финчли и й беше казал, че може да идва при него по всяко време. Погледна часовника на китката си и видя, че наближава десет. Ако изпратеше някой да каже на Джо да я чака след един час, тя щеше да стигне в Лондон навреме, за да обядва с Рекс. Той обикновено до обяд се излежаваше в леглото, четеше вестници и изпиваше безброй чашки кафе. Ами ако се опиташе да го изненада? Възхитена от тази възможност, тя скочи от леглото и позвъни на Лизи. Мисълта да прекара целия следобед в леглото с Рекс беше дори по-вълнуваща от възможността през това време да играе на рулетката. Рекс с неговата невероятна потентност. Рекс, който бе щастлив да направи за нея каквото поиска, което беше доста повече от онова, на което бе готов Хенри, когато ставаше въпрос за секс.

Лизи почука и влезе в стаята.

— Позвънихте ли, милейди? — нервно попита тя.

Предупреждението на Алис, че младата лейди Къмбърланд ще се разгневи, като разбере, че пощата на старата контеса й е била предадена директно, караше Лизи да се страхува, коленете й трепереха.

— Кажи на Джо да ме чака с колата след един час. Искам да ме закара в Лондон.

— Да, милейди, но Джо… го няма — отвърна Лизи.

Леонора гневно се намръщи.

— О, за бога, лейди Еймзбъри трябваше най-после да се снабди с кола — сопна се тя. — Много е неудобно да използва Джо, когато иска да отиде някъде. Сигурно е отишла да пазарува, нали?

— Струва ми се, че по-скоро старата контеса искаше да излезе, но и лейди Еймзбъри отиде с нея. Чух, че казаха на Джо да ги закара в Оксфорд — бързо-бързо я осведоми Лизи и веднага съжали за това, защото Леонора я изгледа разярено.

— Старата контеса ли? — пискливо извика тя. — Как така? Че тя никога не излиза оттук. Сигурно имаш грешка.

Лизи долови нотки на паника в гласа й.

— Ами струва ми се, че беше тя… — запелтечи Лизи и започна да отстъпва към вратата.

— Боже господи! — Леонора изглеждаше силно разтревожена. — Казаха ли какво ще правят в Оксфорд?

Лизи поклати отрицателно глава.

— Не знам, милейди. Това ли е всичко?

Леонора не й отговори, а отиде до прозореца на спалнята и надникна навън, сякаш се надяваше да види как колата се приближава по алеята отпред. Цялата трепереше, изпълнена с предчувствие за надвисналата опасност. Бяха ли я разкрили? И какво щяха да направят сега? На всеки от онези чекове стоеше личният подпис на Роузмари Къмбърланд. Тя беше подписала и всички писма до банката.

— Махай се! Махай се и ме остави на мира! — изведнъж кресна тя на Лизи. — Защо висиш там?

Лизи побърза да изчезне, а Леонора взе една четка за коса от тоалетната масичка и я запрати след нея. След това се тръшна в едно кресло и започна да се клати напред-назад, изпълнена с трескаво отчаяние. Беше постигнала толкова много, беше успяла да плати всичките си дългове и повече нямаше нужда да краде от парите на Мама… И да я разкрият точно сега! Като стенеше, тя стисна главата си с ръце, беше прекалено разстроена, за да вземе някакво решение. Да каже ли, че Мама страда от старческо слабоумие? Не, прекалено много хора знаеха, че не е вярно. О, боже, мили боже! От очите й бликнаха сълзи. Беше погубена. Свършена. Дори Рекс повече нямаше да иска да я погледне. И тогава изведнъж с ужас прозря, че Рекс навярно се интересуваше от нея само защото си мислеше, че притежава неограничени финансови възможности и може да играе хазарт винаги, когато си поиска.

 

 

Роузмари Къмбърланд и Бевърли се бяха вторачили в лицето на управителя на Източната банка и сякаш не можеха да повярват на ушите си. Думите му им звучаха безсмислено… Проумяха само един факт: че през последните няколко месеца от текущата сметка на старата контеса бяха изтеглени половин милион лири.

— Но аз не съм изтеглила толкова много пари — тихо каза Роузмари Къмбърланд. — Вие знаете това! Защо сте оставили нещата така, без да ме информирате по-рано?

Мистър Бримптън, новият млад директор на банката, който бе назначен, за да помогне за създаването на новия й, по-невзискателен имидж, с който да се хареса на студентите от Оксфорд, се обърна и притеснено погледна Бевърли. Не му стигаше това, че трябваше да се разправя с тази полусляпа стара дама, която явно не знаеше какво прави, но се налагаше да изтърпи и крайно неудобното присъствие на умната й млада снаха, която според последното писмо на старата контеса бе оставила огромни дългове след себе си в Съединените щати.

— Лейди Къмбърланд — сконфузено започна той, — вашият подпис стои на всеки един от тези чекове. Нямахме никакви причини да подозираме, че подписът ви е бил подправен, а е обичайна практика, когато някой е зле със зрението, негов близък да попълва чековете му. Сумите ми се видяха прекалено големи и само затова реших да ви пиша, за да изясним нещата.

Роузмари Къмбърланд кимна утвърдително. Бевърли я попита рязко:

— Как успяхте да прочетете писмото, мамо?

— Помолих Лизи да види за какво се отнася, защото тя ми го донесе заедно със закуската рано сутринта. Нали разбирате, напоследък имах чувството, че нещо не е наред. Помолих я да ми обещае, че няма да каже на никого. Колкото по-малко хора знаят за това, толкова по-добре.

Мистър Бримптън се наведе напред, гладкото му младо лице изглеждаше загрижено. Последното нещо, от което се нуждаеше Източната банка, беше някой да заведе дело срещу нея за престъпно нехайство.

— Значи вие няма да разнищвате повече този случай? — с надежда попита той.

— Мамо, трябва! — намеси се Бевърли, която бе направо шокирана. — Какво според вас е направила свекърва ми с такава огромна сума пари? Ясно е, че някой я е окрал.

Лицето му още по-силно пламна, когато извади едно писмо от папката на бюрото си.

— В писмото си лейди Къмбърланд ни е дала напълно разумно обяснение на това, то е от втори септември — предпазливо каза директорът.

— И какво според вас съм написала? — сухо попита Роузмари Къмбърланд. — Освен че съм подписала десетина чека, което си признавам, явно съм вършила и други работи.

— Да ви го прочета ли? — смутено попита мистър Бримптън.

— Бъдете така любезен.

Цял пламнал и изпотен, той прочисти гърлото си и започна. Едва когато стигна до думите: „… за да платя дълговете на моята снаха Бевърли, виконтеса Еймзбъри“, двете жени ахнаха.

— Какво! — ужасено възкликна Бевърли. Тя зашеметено се обърна към старата контеса: — Какво означава това?

Роузмари Къмбърланд изглеждаше съкрушена.

— Ако съм подписала това писмо, аз със сигурност не съм го съчинила.

— Тогава кой…

Старата контеса мълчеше, стиснала устни, лицето й беше толкова разстроено, че на човек му ставаше жал да я гледа. Бевърли веднага се досети за отговора на този въпрос, но, разбира се, мистър Бримптън нямаше откъде да го знае.

— Ако вие не сте написали това писмо, тогава ще трябва да извикаме полицията — веднага предложи той, доволен, че не става въпрос за някаква огромна грешка на банката.

— Почакайте! — Този път в гласа на старата контеса прозвучаха властни нотки. — Трябва ми време да помисля.

— Но, лейди Къмбърланд, ако някой незаконно е присвоил вашите пари, като се е възползвал от това, че не виждате добре, полицията непременно трябва да се намеси. Имате ли представа кой стои зад всичко това?

— Да, много добре знам — отвърна. Настъпи пауза и после тя добави с пресеклив глас: — И ме боли от това. Става въпрос за човек, на когото глупаво се доверих… — Гласът й секна и тя протегна ръка да се опре на ръката на Бевърли. — Но бих искала да изясним едно нещо. Лейди Еймзбъри няма и никога не е имала дългове. Никога не е получила нито пени от мен, тъй че би трябвало да забравите за съдържанието на това писмо. А сега бих искала да се върна в Бъкландс и да размисля. Бихте ли предали на лейди Еймзбъри цялата документация, свързана с тази история? Когато взема някакво решение, ще ви се обадя.

— Разбира се, лейди Къмбърланд.

Объркани от онова, което току-що бяха научили, Бевърли и Мама пътуваха мълчаливо в колата обратно към Бъкландс, всяка потънала в собствените си мисли. Едва когато завиха по алеята пред замъка, старата контеса се обърна към Бевърли и каза тихо:

— Засега не споменавай на никого за това. Ще се държим така, сякаш нищо не се е случило, мила. Трябва ми време да помисля дали да съобщя на полицията или не.

 

 

През следващите няколко дни в Бъкландс цареше тягостна атмосфера, като че ли над замъка се трупаха буреносни облаци. Бевърли имаше чувството, че нещо ври и кипи под гладката и спокойна повърхност на всекидневието, и очакваше да се случи някакво важно събитие. Леонора изглеждаше изнервена и разтревожена, сякаш очакваше лоши новини. За разлика от нея, Мама си стоеше в западното крило, беше много затворена и отказваше да обсъжда каквото и да било. От друга страна, лейди Джийн обикаляше из имението и изглеждаше много заета и навъсена, а когато Чарлс дойде един ден в замъка на чай и попита Леонора дали отново ще наеме Уенди, за да се грижи за Джулиет по време на коледната ваканция, тя едва не му извади очите.

За Бевърли тази всепроникваща атмосфера на враждебност и недоверие бе така неприятна, че се опитваше да избяга от нея и на няколко пъти отиде в Хънтинг Лодж. Само Джорджина изглеждаше спокойна, усмихната и гостоприемна, както винаги. И за Бевърли нейният дом се превърна в топло убежище, където в камината винаги пламтеше огън и й поднасяха уханно кафе. На Николас тук предлагаха играчки, а на нея — приятни разговори, и докато Чарлс го нямаше, двете жени можеха да се отпуснат да прекарат няколко часа заедно.

— Тук е толкова уютно — отбеляза Бевърли един следобед. — Бих искала и в Бъкландс да е така топло и приятно.

Джорджина се усмихна.

— Не си падаш особено по този стар замък, нали?

— Толкова е огромен — призна си Бевърли. — Стаите са много големи. Те трябва да са според хората, а не да приличат на самолетни хангари.

— Но те са толкова красиви! — възторжено възкликна Джорджина. Погледна към Николас. — И като си помисли човек, че всичко това един ден ще принадлежи на него. Ти беше ли шокирана, когато разбра, че той е наследникът?

— Ами, меко казано, бях зашеметена.

— Той е момче с късмет.

Когато дойде време Бевърли да си тръгва, Джорджина я покани на обяд на следващия ден.

— Ще си бъдем само ние. Чарлс е ужасно зает с някакъв нов бизнес в Лондон. Ще дойдеш ли?

— Аз имам по-добра идея. Бърти Горинг ще дойде да прекара уикенда с нас. Пристига тази вечер. Защо и ти не дойдеш у нас? Пърси най-накрая обеща да ни повози с лодката.

Дребничкото лице на Джорджина засия.

— Каква прекрасна идея! О, страшно ми харесва, Бевърли.

— Чудесно. Значи се разбрахме.

— Я ми кажи… — Джорджина доверително се наведе напред. — … има ли нещо между вас с Бърти? Имам предвид някакви перспективи за любовна връзка?

Бевърли весело се изсмя.

— Бърти е най-добрият ми приятел, освен теб, разбира се. Но няма нищо романтично между нас. Както се казва, ние сме просто добри приятели.

— О, божичко! А аз се надявах, че след време ще звъннат сватбени камбани.

Очите на Джорджина весело святкаха.

— Нищо подобно. Ти си непоправима романтичка.

— О, знам си го! — Джорджина се засмя. — Но ми се струва, че ти прекаляваш с въздържанието!

 

 

Бърти пристигна с колата си от Лондон навреме за вечеря. За Николас донесе играчка, механично куче, което се изправяше на задните си крака, вдигаше умолително лапи и лаеше, а за Бевърли — копринен шал в любимия й нюанс на зеленото.

— Ти ни глезиш — нежно го укори тя. Бърти беше безкрайно щедър човек, но тя се притесняваше, че харчи прекалено много за тях. — Трябва да престанеш да ни правиш такива скъпи подаръци.

— Но на мен това ми доставя удоволствие — възрази той с усмивка. Всеки уикенд на това дълго горещо лято Бърти прекарваше навън, затова бе загорял и изглеждаше по-слаб и по-привлекателен от всякога. — Пусни ме в някой магазин за играчки и аз съм щастлив! Обичам да търся разни подаръци за Ники. Мислиш ли, че ще му хареса, ако му купя влакче за рождения ден?

Бевърли неволно се засмя.

— Искаш да кажеш, че ще ти е приятно да си поиграеш с влакчето, нали?

Той смутено кимна.

— А сега ми кажи как вървят нещата при теб?

От две седмици не беше я виждал и се притесняваше за нея и за Ники.

Тя сви рамене.

— Тук е много напрегнато. Леонора ни избягва… тоест, когато е тук. Прекарва много време в Лондон, както и Чарлс, но дали двамата се виждат там — нямам представа. Мама си стои в западното крило и няма никакво желание да прекарва времето си с някоя от нас. Вече нищо не е същото, откакто тя откри, че Леонора е измъкнала голяма част от парите й. Дори Джийн е все в лошо настроение. — Поклати глава. — Понякога направо мразя това място! — възкликна в прилив на откровеност. — Ако не беше Джорджина, направо щях да се побъркам.

Бърти явно й съчувстваше.

— Но Ники е добре, нали? Някакви „инциденти“ или нещо подобно?

— Слава богу, няма. Според майка ми аз съм си въобразявала, че животът му е изложен на опасност. Тя твърди, че всички тези „инциденти“ може да са били и обикновени злополуки, и навярно е права.

— Дори отравянето ли?

— Като се замисли човек, всички тогава отидоха да играят в горичката, а нали знаеш как децата обичат да пъхат разни неща в устата си! Леонора въобще не е докосвала храната за пикника. Виж, ако се беше оказало, че някой е сложил нещо във виното, тогава работата щеше да е друга.

Бърти дълбоко въздъхна.

— Тогава да се надяваме, че всичко е приключило.

Леонора отново бе излязла и двамата вечеряха сами. После се разходиха в градината, която бе обляна от меката светлина на пълната луна. Бевърли взе ръката му, благодарна за неговото вярно приятелство, а той й отвърна с нежен и покровителствен жест. Не говориха много. Тя си мислеше за своето семейство и се питаше кога би могла да ги убеди да дойдат на гости, а Бърти се надяваше младата жена да може да отговори на любовта му. Желаеше я по-силно от всякога. Обичаше всяка частица от нея и я обожаваше, но с нарастващо отчаяние започваше да разбира, че тя навярно никога няма да го обикне.

Изведнъж Бевърли потрепери.

— Студено ли ти е? — веднага я попита той.

— Не. — Поклати глава, изглеждаше разтревожена. — Но когато съм в тази част на градината, винаги имам чувството, че някой ни наблюдава.

— Както в онази нощ, когато стреснахме бракониера в горичката ли?

— Ако е бил бракониер — тихо каза тя.

В дванайсет и половина на следващия ден Бевърли и Бърти очакваха в библиотеката Леонора и Джорджина, които щяха да се присъединят към тях за по едно питие преди обяда. Николас припряно подскачаше из стаята и нямаше търпение по-скоро да види лодката.

— Може ли да отиваме вече? — току питаше той Бевърли.

— След като се наобядваме — обеща тя. — Ще трябва да изчакаме Пърси.

Бърти се обади:

— Всъщност Пърси няма да ни трябва. Аз разбирам от плоскодънни лодки. Ние с Антъни карахме старата лодка във всяко време. Много е лесно.

— Наистина ли? — Бевърли не изглеждаше много убедена. — Не е ли прекалено тежка? Лодката изглежда толкова тромава с плоското си дъно и тъпите си краища.

Бърти се разсмя.

— Не забравяй, че защитният ров не е много дълбок. Само такава лодка е подходяща за него.

— Добре! Ти ще я управляваш — отвърна Бевърли.

— Аха! — доволно изписка Николас. — Може ли да отиваме вече?

В този миг се появи Леонора, изглеждаше бледа и уморена. Хладно поздрави Бърти и след това си наля джин и тоник.

— Ще плуваме с лодката — развълнувано й съобщи Николас. — И ти ще дойдеш!

— По-добре да не идвам — отговори тя. — Никак не обичам да се возя на лодка.

— Защо? — попита Ники. — Защо не обичаш да се возиш на лодка?

Леонора театрално въздъхна.

— За бога, Бевърли, накарай това дете да престане да повтаря тая дума „защо“. Ужасно отегчително е — добави и уморено се отпусна в едно от кожените кресла.

В този момент се появи Джорджина и попречи на Бевърли да й отговори. Придружаваше я Чарлс.

— Мислех си, че днес пак си зает с някакъв бизнес в Лондон? — каза му Бевърли, след като целуна Джорджина.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че предпочиташ да не бях идвал? — насмешливо отвърна той. — Бевърли, ти ме нарани жестоко. — Запали цигара и пое предложената му от Леонора чаша. — Когато чух, че всички ще се возите на лодката, не можах да се сдържа и реших да дойда!

Лицето на Джорджина изглеждаше някак сковано, усмивката беше застинала на устните й, очите й изплашено играеха.

— Да, той се е отказал от работата си, за да бъде с нас — деликатно каза тя.

— И с какъв точно бизнес се занимаваш, та ти се налага да ходиш в Лондон всяка събота? — попита Бърти, който явно се стараеше да бъде любезен.

Бевърли знаеше, че никога не е харесвал Чарлс, и ако се бе досетила, че и той ще дойде, в никакъв случай не би поканила Джорджина.

Чарлс дръпна дълбоко от цигарата си и пусна редица от идеални кръгчета дим, с което предизвика възхищението на Николас.

— Ами с това-онова — нехайно отвърна той.

По време на обяда цареше напрегната атмосфера, Стивънс куцукаше около дългата маса и сервираше на всички, а Бевърли и Бърти се опитваха да поддържат някакъв разговор. Тя бе наредила да предадат на Пърси, че няма да се наложи да го безпокоят следобед, но Стивънс бе дошъл да й каже, че Пърси много добре ги разбира, но за всеки случай ще бъде наблизо.

Най-накрая всички излязоха в градината, водени от развълнувания Николас.

— Ще се возим с лодка! — щастливо повтаряше той.

— Не разчитайте на моето присъствие — рече Леонора и се загърна по-плътно с кашмирения си жакет. — Вятърът е направо студен.

— Но ще бъде толкова забавно! — каза Джорджина и хвана Ники за ръката.

Откъм южната страна на замъка защитният ров се превръщаше в голямо езеро. По бреговете му растяха папур и тръстика, а дъното се губеше някъде в гората и се превръщаше в рай за дивите птици. Патици, гъски и лебеди гнездяха там, а в този септемврийски следобед буен ветрец браздеше обикновено гладката водна повърхност.

Чарлс и Леонора седнаха на една дървена пейка на малкия кей, а Бевърли и Джорджина с Николас се качиха на лодката. Бърти я развърза и като взе дългия дървен прът, плавно я оттласна от брега.

Лодката леко се плъзна напред и Ники възторжено извика:

— Тръгваме, тръгваме!

И запляска с ръце. Застанал с разкрачени крака в единия край на лодката, Бърти я насочи към средата на езерото, силните му мускулести ръце бяха голи до лактите, лицето му изглеждаше много доволно.

— Нали е страхотно! — каза той и се усмихна на Бевърли.

Тя седеше в средата на лодката заедно с Николас, дългите й крака бяха обути в бели джинси, към които носеше морскосиньо яке. Изглеждаше като момиченце, когато му отвърна с усмивка.

— Оттук замъкът изглежда по-различен, нали? — отбеляза тя. — Май никога не съм го виждала от този ъгъл.

Всички погледнаха към извисяващите се сиви каменни стени, стъпили върху масивни контрафорси.

— Нали е величествен? — тихо каза Джорджина. — Според мен това е най-красивият замък на света.

Бърти се засмя.

— Ти си непоправима романтичка, а, Джорджина? Ами какво ще кажеш за Уиндзорския замък? Или за някои от онези шотландски замъци?

— Или дори за онези замъци с много кули в Лихтенщайн и Бавария? — намеси се Бевърли. — Виждала съм ги само на снимка, но изглеждат страхотно.

Бърти насочи лодката към най-отдалечения край на езерото, а после, за да не смущава дивите птици, зави към външните стени на замъка. Когато след половин час се върнаха обратно на кея, Леонора и Чарлс бяха все така увлечени в разговор.

С помощта на Бърти Николас пръв стъпи на брега.

— И ти трябваше да дойдеш, Нора — развълнувано каза той на Леонора и разпери широко ръце. — Ние бяхме ей там!

— Добре — кратко отвърна тя.

Джорджина и Бевърли също слязоха от лодката, а Бърти я завърза хлабаво за близкия кнехт^[1].

— Ти сигурно си изморен — каза Бевърли, като видя, че челото му е мокро от пот.

— Съвсем не. Всъщност не се изисква много сила, трябва да й хванеш цаката.

— Искам пак! Хайде пак! — извика Николас.

— Дай ни малко почивка, момченце — каза Бевърли. — Току-що слизаме от лодката.

— Искам пак, мамо!

Изведнъж Бевърли погледна към входа на замъка, който се намираше на няколкостотин метра.

— Вижте! Това е Мама! Сигурно идва при нас.

Старата контеса стоеше на прага, облегнала се на бастуна си. После бавно се затътри напред.

— Бърти, хайде да отидем да й помогнем — нетърпеливо каза Бевърли.

За първи път след посещението си в банката Роузмари Къмбърланд излизаше от апартамента си и Бевърли се затича по тревистия бряг, следвана от Бърти. Щом ги чу да се приближават, тя се закова намясто и наклони глава на една страна.

— Бевърли? — с несигурен глас извика старата контеса, присвила очи, сякаш наоколо имаше мъгла.

— Да, мамо, ето и Бърти е тук — каза и нежно целуна свекърва си.

Бърти пристъпи напред и също я целуна.

— Роузмари, много ми е приятно да те видя — любезно каза той.

— Скъпи мой Бърти!

На лицето й сияеше усмивка и Бевърли разбра, че каквото и да бе преживяла старата контеса през последните дни, с това бе приключено. Сякаш след ужасната буря бе настъпил слънчев ден и Бевърли изпита истинско облекчение. Лицето на Роузмари Къмбърланд отново беше спокойно и усмихнато и тя изглеждаше в много добро настроение, когато пое ръката на Бърти и му позволи да я поведе по подвижния мост.

— Алис ми каза, че всички се возите на лодката, и аз реших, че трябва да дойда да се позабавлявам с вас — весело отбеляза тя и размаха бастуна си.

— Напоследък почти не ви виждахме, мамо — каза Бевърли. — Как сте? Изглеждате добре.

Старата дама се спря и впери поглед в Бевърли.

— Беше истинско мъчение, мила. Много се измъчих, докато реша какво би трябвало да направя.

— Несъмнено — рече Бевърли със съчувствена усмивка.

— Но най-накрая взех решение. Знам какво ще направя. — Гласът й звучеше твърдо. — По-късно можеш да разкажеш всичко на Бърти, но аз междувременно реших да… — Тя млъкна, защото един пронизителен писък отекна над водите на защитния ров.

Бевърли застина намясто, после рязко се обърна да види какво става и изпищя от ужас.