Уна-Мери Паркър
Само най-доброто (4)

Четвърта глава

Мери насочи към нея измъчения си поглед.

— Съжалявам, Бевърли, но ще трябва да напуснеш.

Бевърли я погледна втрещено, не можеше да повярва на ушите си. След онзи уикенд в Стокбридж тя реши, че трябва да каже на Мери за предстоящата си женитба с Антъни. Рано или късно всички щяха да научат, а и трябваше да си вземе отпуск. И ето че Мери й сервира тази изненада.

— Защо? — удивено заекна тя.

Нима Мери я караше да напусне само защото все още ревнуваше Антъни?

Мери стана и отиде да затвори вратата на офиса. Нина, Фей и Лизет бяха излезли да обядват и двете бяха останали сами. Тя обърна лице към Бевърли, изглеждаше направо съкрушена.

— Така не върви… Досега не го осъзнавах напълно… — Гласът й секна, от очите й бликнаха сълзи. Тя седна на ръба на бюрото си, скръстила ръце на гърдите си, сякаш да се защити. Дълбоко си пое дъх и потрепери. — Не мога да продължавам да работя с теб, като знам, че ти и Антъни… сте заедно… че сте женени. Няма да го понеса.

— О, Мери! — Бевърли беше слисана. Нейната началничка наистина й разкриваше разбитото си сърце, и то тук, в офиса, а през цялото време самата тя бе смятала, че другата жена е само леко засегната. И през ум не й беше минавало колко дълбоко е разстроена Мери и сега бе направо шокирана от случилото се. — Ужасно съжалявам — неволно изрече тя. — Нямах представа…

— Влюбих се в него от първия миг. — Мери направо ридаеше. — Наистина смятах, че имам шансове, два пъти излизахме заедно, нали разбираш… и аз се надявах, че и той ще започне да изпитва същите чувства към мен. Картите „таро“ ми предсказаха, че накрая всичко ще бъде както искам. Според тях…

Бевърли я погледна удивено.

— Какви карти?

Мери наведе глава и пламна цяла.

— Аз имам една приятелка, която гледа на карти „таро“. Тя няма грешка. Всичко предсказва съвсем точно. Във всеки случай картите не лъжат. Те отново и отново ми предсказваха, че накрая той ще се върне при мен… стига да имам търпение да чакам — с известно раздразнение добави тя.

Бевърли зяпна и впери в нея невярващ поглед.

— Нима вярваш в подобни глупости?

Мери предизвикателно вирна брадичка, макар че очите й все още бяха пълни със сълзи.

— Познавам някои хора, които са много по-умни от мен, а вярват в тези неща. Какво ще кажеш за Нанси Рейгън?

Бевърли безпомощно мълчеше, просто не знаеше какво да каже. Някой беше заблудил Мери или самата тя се бе оставила да я заблудят, като си бе затваряла очите за фактите и бе вярвала в онова, в което й се искаше да вярва.

— Сигурна съм, че Антъни няма ни най-малка представа за твоите чувства — неловко изрече тя. — Той те смята за своя приятелка… Искам да кажа, че той знаеше за опитите на Памела Хануърт да ви сватоса. Може би затова…

Бевърли млъкна. Беше поразена. Това беше най-неудобното положение, в което бе попадала някога, а и не можеше да не съжалява Мери. Ако Памела я беше накарала да повярва, че един ден Антъни ще прояви интерес към нея, това беше жестока и безсърдечна постъпка. Мери спря да плаче и се изсекна. После заговори рязко:

— Съжалявам, но когато научих, че ще се омъжваш, бях направо шокирана. Във всеки случай не можем да продължаваме да работим заедно. За мен това ще бъде прекалено болезнено. Ако искаш, би могла да провериш дали има свободни места в другите отдели на „Хайлайт“, но аз лично бих предпочела да напуснеш компанията. — После отчаяно поклати глава. — Ако те виждам всеки ден, никога няма да мога да го преживея, а трябва да се овладея, иначе това ще ме убие. — После отново се разплака, риданията сякаш я разкъсваха и тя се тресеше цяла. — Толкова е нечестно. Ти си само на двайсет и три, а аз наближавам трийсетте. С всяка година шансовете ми да си намеря някого стават все по-малки, а Антъни наистина ми харесваше. Толкова силно го желаех.

— Добре, ще напусна — отчаяно каза Бевърли.

Личеше си, че Мери е направо съсипана. Нямаше да могат да работят заедно. Тя несъмнено щеше да си намери друга работа, но всичко това бе толкова отчайващо. Харесваше й да бъде в „Хайлайт“, обичаше работата си. За миг се ядоса на Мери, задето си беше позволила да стане жертва на подобна болезнена мания. Заради нея Бевърли щеше да загуби работата си и никак не беше сигурно, че ще си намери друга, която толкова да й харесва. И какво трябваше да направи сега? Да каже на началничката си да се прибере у дома и да си направи чаша силен чай? Или да си вземе половин ден отпуск?

— Ще изляза да се поразходя — обяви Мери, сякаш беше отгатнала мислите на Бевърли. — Не искам момичетата да ме видят така.

Наистина изглеждаше ужасно — лицето й беше покрито с червени петна, очите й бяха подпухнали, косата — разрошена. С треперещи ръце порови в чантичката си за хартиена кърпичка.

— Още следобед ще напиша молба за напускане и ще я представя на Чарлс Флойд — обеща Бевърли.

Мери я стрелна с измъчения си поглед.

— Нали няма да му кажеш защо го правиш? — умолително изрече тя.

— Ще му обясня, че напускам, защото ще се омъжвам. Това е достатъчно убедителна причина, нали така? — рязко каза Бевърли.

Мери тръгна да излиза, но се спря на прага и се обърна — слабичка, сгърбена фигурка, бледо, изопнато лице.

— Може и да те мразя до смърт — рече тя, — но… ти пожелавам всичко най-хубаво.

Бевърли й се усмихна любезно, досещайки се колко много й струваше да произнесе тези думи.

— Благодаря — кратко отговори тя.

 

 

Когато Чарлс Флойд прие молбата й за напускане, на лицето му се изписа объркване и съжаление, не му се вярваше, че тя си подава оставката само защото ще се омъжва.

— Това идея на годеника ти ли е? — Бевърли му бе казала кой е Антъни и това му бе направило подобаващо впечатление. — Или го правиш, защото сега ще имаш титла? Ще бъдеш лейди Еймзбъри, нали така? — попита той.

Бевърли се засмя.

— Не, разбира се, че не! Сигурна съм, че ще имаме нужда от моята заплата. Антъни не е богат. Просто се чувствам, ами… — Тя колебливо млъкна, опитвайки се да намери някакво приемливо обяснение. — Ще имам нужда от време, за да се справя с всички приготовления, а после ще прекараме медения си месец в Барбейдос. Едва когато се върнем в Ню Йорк, ще започна да си търся работа.

— Ще искаш ли пак да се занимаваш с рекламна дейност? — попита той.

— Не съм сигурна — откровено отговори тя. — Понякога тази работа наистина ми допада, но не съм работила достатъчно дълго, за да съм сигурна, че е подходяща за мен.

— Ако мога да направя нещо за теб, ще ми се обадиш, нали?

Бевърли му благодари и двамата поговориха още малко, преди тя да напусне офиса на фирмата. В рамките на два часа бе съобщила за намерението си да се омъжи и беше подала оставката си. Всичко ставаше толкова бързо, че направо й се виеше свят. Имаше и един, още по-ужасен факт: макар да бе казала на Чарлс Флойд, че ще си потърси работа едва след края на медения месец, налагаше се почти веднага да започне нещо, дори да е временно. Притежаваше само дребни спестявания и не можеше да очаква от родителите си да поемат всички разходи около сватбата. Трябваше да плати и наема на апартамента си. След време щеше да се пренесе при Антъни, но тук наемът винаги се плащаше предварително за един месец напред и парите едва щяха да й стигнат за това. Когато съобщи на Антъни за случилото се, той бе направо шокиран.

— Как може да е влюбена в мен? — недоверчиво попита той. — И иска от теб да напуснеш работата си само заради това? За бога, това е вече прекалено! Тя не може да е влюбена в мен, Бевърли. Почти не я познавам. От месеци не съм я виждал.

— Нямаш представа в какво състояние беше. Изглеждаше толкова разстроена, че направо се изплаших. Тя е луда по теб, Антъни. Толкова е хлътнала, че не може да ме търпи около себе си, защото винаги ще й напомням за случилото се. Не е ли ужасно това? Тя работи от шест години в „Хайлайт“ и ако някой изобщо трябва да напусне, това съм аз.

— Истински абсурд! Как така ще напускаш само защото тя си е втълпила разни неща за мен? Между нас никога не е имало нищо. Бяхме просто приятели. Нали ми вярваш, миличка?

Изглеждаше притеснен. Бевърли взе ръката му в своята.

— Разбира се, че ти вярвам.

— Тогава какво я е прихванало?

Сините му очи гледаха тревожно и объркано.

— Мисля, че вашата обща приятелка Памела Хануърт е виновна за всичко това — бавно изрече тя. — Според Мери тя е предсказала бъдещето й с помощта на картите „таро“. Памела… или по-скоро картите са предсказали, че накрая ти ще се влюбиш в Мери… и тя е повярвала на това. Двете са се занимавали с тази работа месеци наред и Мери е била напълно убедена, че предсказанието на картите непременно ще се сбъдне.

Той зяпна, изглеждаше ужасен.

— Сериозно ли говориш?

Бевърли кимна утвърдително.

— Да. Тя е ходила редовно при Памела, все едно че е професионална гледачка. Лизет ми съобщи някои подробности днес следобед, когато й казах какво се е случило. Мери наистина вярва на предсказанието на картите и нищо не може да я убеди, че това е пълна глупост.

— О, господи! Това е ужасно! Защо ли Памела се е занимавала с подобни щуротии, дявол да я вземе! Джон ще се побърка, като разбере.

— Сигурно нищо нямаше да се случи, ако Мери не беше толкова чувствителна и така отчаяно не искаше да се омъжи — отбеляза Бевърли. — Ти не си виновен, скъпи. Ти не си й давал напразни надежди и съм сигурна, че тя сама би признала това. Не съм и очаквала, че нещо такова като картите „таро“ може да окаже подобно въздействие върху някого.

— В Англия дълго време бяха забранени. Циганите тайно си служеха с тях, но едва през последните трийсет години всеки свободно може да се снабди с тези карти. Мразя подобни неща — разпалено изрече той.

— Според мен това е пълна глупост.

— Дори така да е, аз смятам да позвъня на Памела и да й кажа да оправи нещата, преди да е станала някоя беля, по дяволите. Ще я заплаша, че ще кажа на Джон, и това ще я накара да престане да се занимава с тези глупости — гневно добави той.

Антъни се приближи до телефона във всекидневната и набра номера на семейство Хануърт. След миг вече разговаряше с Памела и лицето му страшно пребледня.

— О… боже… мой! — бавно изрече Антъни.

Бевърли веднага застана до него.

— Какво има? — прошепна тя.

Той промълви само с устни, докато продължаваше да слуша Памела:

— Мери се е отровила.

Бевърли трепна и закри лицето си с ръце.

— О, не! А тя…

Гласът й секна, думите заседнаха в гърлото й. Как е могла да извърши такова нещо? Заради един мъж, с когото е излизала само два пъти? Това беше налудничаво. Ненормално. За миг я обзе гняв поради факта, че някой изобщо можеше да се държи така и да кара другите да се чувстват виновни без причина.

— Какво става? — яростно прошепна Бевърли, тъй като Антъни продължаваше да слуша какво му говори Памела.

— Тя ще се оправи — прошепна й той в отговор. После остави слушалката и безсилно се отпусна на дивана.

— Чувала ли си някога подобно нещо? — натъртено попита Антъни. — Памела направо ме вбеси. Тя си призна, че почти всеки ден е викала Мери за тези „сеанси“ с картите „таро“. — Той удари с юмрук по страничната облегалка на дивана. — Знаеш ли какво? Всичко това ме кара да се чувствам ужасно, а аз въобще не съм й давал никакви надежди.

— Знам, скъпи. Според Памела какво точно се е случило?

Бевърли седна до него, пъхна ръката си в неговата и я привлече към себе си.

— Днес следобед Мери отишла у Памела и тя й казала, че ние ще се женим. Мери настояла отново да й гледа на карти и когато тя й отказала, си тръгнала в ужасно състояние, като заявила, че ще си намери друга гледачка. После Пами изведнъж се притеснила, че Мери може да извърши някоя глупост, и отишла у тях… През вратата чула някакво странно хъркане. Накарала портиера да отвори и двамата открили Мери да лежи в леглото си. — Той помълча, а после с усилие добави: — Открили я точно навреме. Сега е в болницата и вече се съвзема, след като са й промили стомаха.

Бевърли изглеждаше шокирана.

— Това е ужасно.

— Памела ми каза, че Мери няма да ходи на работа тази седмица, тъй че няма опасност да налетиш на нея. При създалите се обстоятелства това все пак е нещо.

— Прав си — с облекчение изрече Бевърли. — Чудех се как ще издържа да застана отново лице в лице с нея… А защо би трябвало да се чувствам виновна?

— Така си е.

През останалата част от вечерта двамата бяха потиснати. Макар че за нищо не бяха виновни, настроението им спадна до нулата, а и на следващата сутрин, когато Бевърли отиде в „Хайлайт“, нещата не изглеждаха по-добре. По някакъв начин всички бяха научили какво се е случило с Мери и Нина, Лизет и Фей щяха да се пръснат от вълнение.

— Сега тя ще те намрази до смърт — тихо съобщи Нина на Бевърли.

— В петък напускам, така че няма да й дам тази възможност. Това са последните ми дни тук — обяви тя.

Смяташе едва в края на седмицата да им каже, че е подала оставката си, но явно вече нямаше никакъв смисъл да крие това.

Момичетата изглеждаха слисани. Лизет се обади първа:

— Нали не напускаш, за да пощадиш чувствата на Мери?

Бевърли се поколеба само миг преди да отговори. Много скоро Мери щеше отново да работи с тези момичета и щеше да има нужда от уважение и разбиране.

— Не, разбира се, че не напускам заради Мери — твърдо заяви тя. В края на краищата нали дори на Чарлс Флойд не беше казала истината. — Ще бъда много заета с приготовленията за сватбата и Антъни смята, че не бива да се натоварвам толкова много.

Не бе сигурна, че думите й са прозвучали много убедително, но в този миг телефоните по бюрата зазвъняха и момичетата бяха прекалено заети, за да й задават повече въпроси.

— Но все пак ще трябва да си намеря някаква работа — каза тя на Антъни вечерта. — След няколко дни ще се наложи да платя наема си.

— Защо не се преместиш веднага при мен? — нетърпеливо попита той. Двамата отново вечеряха в любимия си френски ресторант и обсъждаха плановете си за сватбата. — Може би ще намериш някой, който да наеме твоя апартамент… И нали знаеш? Заедно се живее по-евтино. — Очите му бяха пълни с копнеж.

Бевърли се засмя.

— Вече е доказано, че това е съвършено невярно! — изсмя се тя. — Но идеята ти е прекрасна. — Отвърна на погледа му и усети как сърцето й се разтуптя при мисълта, че много скоро щеше да може всяка вечер да спи до него и сутрин да се събужда до него. Изведнъж възкликна: — Имам страхотна идея!

— Каква е тя?

— Фей си търси квартира, защото й е много трудно всеки ден да пътува от Куинс до службата. Иска да живее със сестра си Хейли. Да й предложа ли моя апартамент?

— Защо не? Достатъчно е голям за двете и тя може да си го позволи, нали така?

Бевърли кимна утвърдително.

— Идеята е добра. Ще й кажа още утре сутринта. О, Антъни, нещата се нареждат добре за нас, нали?

Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от щастие. За миг тя си представи съкрушеното лице на Мери и си помисли колко е хубаво, че Антъни й принадлежи. В момента той й подаваше чаша шампанско през масата и се усмихваше дяволито.

— Ето ти нещо за смазване на двигателя — промълви той.

— Какво? — попита Бевърли и избухна в смях. — Така ли му викате на пиенето в Англия?

— Само в моето семейство. Хенри винаги се изразява така. — Очите му радостно блестяха. — Да пием за нас, скъпа. И за твоето преместване при мен. Нека винаги бъдем щастливи!

— Пия за това — отвърна тя.

 

 

Мери го притискаше силно. Ръцете й жадно изучаваха голото му тяло. После вдъхна сладкия мускусен мирис на потта му и й се зави свят от желание. Той вече проникваше в нея така мощно и неудържимо, че тя онемя. Лежеше под него, оставяйки го да я изпълни с топлината си, и стискаше силно очи.

Антъни. В леглото й. Двамата се любят, както винаги е мечтала.

— Обичам те, обичам те — прошепна тя и още по-плътно го привлече към себе си, та лицето му се притисна в шията й. — Обичай ме, Антъни! Обичай ме, любими… Обичай ме, както те обичам аз. Моля те… О, моля те!

Тя стенеше и дишаше все по-учестено, ноктите й се забиха в гърба му, бедрата й мърдаха така, че да му помогнат да проникне още по-дълбоко в тялото й. Насладата ставаше все по-голяма, толкова голяма, че щеше да я убие, и мъчителна като болка.

— Желая те! — изведнъж извика Мери. — Антъни… Антъни… искам те!

Тялото й конвулсивно се гърчеше, тя виждаше ослепителните сини очи на Антъни, извивката на пълната му долна устна, линията на долната му челюст и още по-здраво се вкопчи в него. Той беше неин. И това бе възхитително. Двамата си принадлежаха. Винаги щяха да си принадлежат. Точно както бяха предсказали картите „таро“.

Мери лежеше безмълвна и задъхана, докато капки пот от неговото тяло се стичаха по нейното. Уличното движение бръмчеше тихо девет етажа по-надолу, полицейска сирена пронизително пищеше някъде наблизо. Горе в небето моторът на минаващ самолет едва-едва бучеше като сънлив комар. Мери стискаше очи, за да се наслаждава на този прекрасен миг колкото може по-дълго.

Най-накрая той се отдели от нея и кожата й стана студена и лепкава там, където въздухът охлади смесената им пот.

Мъжът поседя на ръба на леглото с гръб към нея. После каза:

— Ти си странно момиче, а? Защо през цялото време ме наричаше Антъни? Аз се казвам Марк.

 

 

На следващата сутрин Фей се съгласи да се пренесе в апартамента на Бевърли.

— Ще бъде чудесно! — изписка Фей. — Винаги съм харесвала квартирата ти и съм сигурна, че Хейли няма да има нищо против да делим спалнята. О, това е великолепна идея, Бевърли!

Все още обсъждаха плановете си, когато телефонът върху бюрото на Бевърли иззвъня.

— „Хайлайт Пръмоушънс“.

— Мис Бевърли Франклин? — Женският глас се стори познат на Бевърли, но тя не успя да определи чий е.

— Да — отговори предпазливо.

— Обажда се Елейн Рос.

— О… ъъъ… добро утро — объркано заекна Бевърли. Защо ли, за бога, страхотната Елейн Рос, най-знаменитата нюйоркска редакторка, приятелка на милионери и кралски особи, търсеше тъкмо нея? За миг тя се опита да си спомни за всички свои възможни грешки, които са могли да предизвикат гнева на тази страховита жена. Дали беше изпратила подходящите снимки от банкета на „Чичи“? Дали… О, боже, дали нямаше да обвинят нея за това, че сметката на фирмата за уреждане на банкети се бе оказала неочаквано висока?

— Бих искала да дойдете у дома — рече Елейн Рос и прекъсна обърканите мисли на Бевърли. — Днес следобед, ако е възможно.

— Добре. — Главата й наистина щеше да се пръсне. Какво ли бе направила, за да предизвика подобна покана? — Да ви донеса ли нещо?

Бевърли си помисли за папката със списъка на гостите, за папката, подготвена за пресата, за…

— Не е необходимо да носите нищо — каза Елейн с хладния си и ясен глас. — Бъдете у дома в три часа.

„Знам какво има!“, Бевърли се напрягаше да си спомни подробностите около последната им среща. „Държах се грубо е нея! Казах й, че името ми е мис Франклин, и ето… О, божичко!“

— Много добре. В три часа — изрече тя високо и гласът й прозвуча неочаквано твърдо.

Остави телефонната слушалка и се обърна към другите момичета, за да им каже какво се е случило.

— Може би тя иска „Хайлайт“ да се заеме с рекламата на нещо друго — предположи Нина.

— Не — рече Фей и поклати глава. — Ако ставаше въпрос за реклама, тя щеше да се обади на Мери.

— Права си — каза Бевърли. — Предполагам, че просто иска да ме накаже по някакъв начин, задето миналия път не й се кланях и не й се подмазвах.

— Тя е прекалено заета, за да се занимава с такива работи — намеси се Лизет. — И много се съмнявам, че храни лоши чувства към някого и се занимава с подготвяне на разни отмъщения.

Бевърли погледна надолу към тънката си синя пола от пике и дългия си жакет, към които носеше копринена блуза на яркозелени и тъмносини пръски. Това бе най-хубавото й облекло и тя се беше пременила така, защото тази вечер двамата с Антъни смятаха да ходят на концерт, а после и да вечерят някъде навън. То беше много подходящо и за срещата й с най-елегантната жена на Ню Йорк.

 

 

Точно в три часа Бевърли бе въведена в просторния кабинет на Елейн, където огледалата и прозорците сякаш бяха безброй, а безкрайният бял килим приличаше на снежен саван. Мебелите с марка „Лисит“ бяха прозрачни като стъкло, лампите от шлифован кристал искряха като диаманти, вази с бели цветя подсилваха ослепителния ефект от всичко това. После иззад бюрото се изправи една фигура, също облечена в бяло. На фона на цялата тази белота крещящо изпъкваха черните коси и очи на Елейн Рос и яркото й червило.

На Бевърли й се прииска да върви на пръсти, за да не изцапа килима и да не събори нещо. И без това тази среща с Елейн в собствения й апартамент бе достатъчно ужасяваща. Сякаш посещаваше кралица в тронната й зала.

— Ще ми позволите ли да ви поднеса моите поздравления? — очарователно каза Елейн и се усмихна искрено.

За миг Бевърли объркано се вторачи в нея. Тя и Антъни не бяха обявили официално бъдещата си сватба, тъй че Елейн явно не говореше за това.

— Чарлс Флойд ми каза, че ще се омъжвате за лорд Еймзбъри — с равен глас рече Елейн.

— Ъъъ… О, да! — отвърна Бевърли, чувствайки се ужасно глупаво. Беше забравила, че двамата са приятели. Значи Чарлс бе казал на Елейн.

— Е, това е прекрасно, нали! В Англия ли ще живеете, или ще останете тук?

— Ще останем в Ню Йорк.

„Защо ли е толкова любезна?“ — объркано се питаше Бевърли.

— Добре. — Елейн се наведе напред, тънките й бели ръце бяха украсени само с квадратния смарагдов пръстен, който винаги носеше. — Освен това чух, че след сватбата ще си търсите работа.

Изведнъж всичко стана ясно! Чарлс сигурно я беше препоръчал на Елейн, навярно опитът за самоубийство на Мери го бе накарал да проумее каква е истинската причина за оставката й и той искаше да й предложи някаква компенсация.

— Да, бих желала да започна нова работа колкото може по-скоро, стига да ми остане малко време за медения месец.

— Доколкото разбрах, вашият бъдещ съпруг е член на едно много високопоставено аристократично семейство, а брат му е граф. Сигурно негови роднини са заемали постове на придворни и кралски коняри в Бъкингамския дворец?

На Бевърли й се прииска да попита: „Въпрос ли ми задавате, или просто ми съобщавате фактите?“. Тя знаеше, че братът на Антъни е граф, но нищо не й бе известно за височайшите му връзки.

— Не съм съвсем сигурна — кратко отвърна тя.

Елейн изглеждаше шокирана.

— Би трябвало да знаете, мила моя! Предстои ви блестящ брак, ще бъдете съпруга на благородник и ще влезете в едно от най-старите и най-знатни английски семейства! Разбрах, че можели да проследят родословното си дърво шестстотин години назад! Тези хора притежават замъка Бъкландс, който е много внушителен!

Елейн изглеждаше толкова шокирана от нейното невежество, че Бевърли избухна в смях.

— Семейството наистина живее в Бъкландс, но не съм сигурна, че това е точно дворец! — опита да се пошегува тя.

Тази жена явно знаеше за Антъни много повече от самата нея, но защо бе всичко това? Какво целеше?

— Горкото ми невинно дете! — нежно я укори Елейн и на лицето й се появи усмивка. — Вие сигурно не знаете нищо за блестящото потекло на семейството, в което ще влезете.

— Не ми се виждаше чак толкова важно — изломоти Бевърли. — Ние с Антъни просто се влюбихме от пръв поглед и неговото потекло за мен няма значение — съвсем откровено добави тя.

Елейн се облегна назад, ръцете й докоснаха едрите перли около шията й. Изглеждаше потресена.

— Вас всъщност никак не ви интересува това, нали? — удивено попита тя.

Бевърли поклати отрицателно глава.

— Толкова е далечно, сякаш не се отнася до нас. Антъни не притежава богатство или нещо подобно. И двамата ще трябва да продължим да работим. Макар че няма да сме бедни, и богати няма да бъдем.

— Е, аз имам една идея и бих искала да я обмислите много внимателно. Човек винаги трябва да се усъвършенства, нали знаете?

Елейн леко присви очи, сякаш искаше да е напълно сигурна, че Бевърли добре е разбрала думите й.

— Как? Аз се справям добре с математиката, имам компютърна квалификация… — нетърпеливо подхвана Бевърли. — Харесва ми да работя в областта на рекламата…

Елейн отметна глава и избухна в смях. Това беше толкова неочаквано, като се имаше предвид колко беше хладна и сдържана винаги, че Бевърли млъкна и слисано ококори очи.

— Не си губете времето с подобни неща — рече Елейн, когато се успокои. — Има стотици момичета, които биха могли да вършат тази работа. Аз ви говоря за това, че ще станете виконтеса, когато се омъжите. Една такава титла би трябвало да ви послужи за нещо и съпругът ви сигурно би разбрал това. Ето каква е моята идея. И ви моля по-напред да ме изслушате, защото планът ми може да се нарече многостранен. Първо, бих искала „Чичи“ да получи изключителното право да отрази сватбата ви. Искаме да снимаме всичко от начало до край… роклята ви и шаферките, гостите, цветята, сватбеното празненство…

— Но… — опита се да възрази Бевърли.

Елейн вдигна предупредително ръка.

— Една минутка. Казах ви, че идеята ми не е проста. „Чичи“ ще спонсорира всичко. В замяна на това, че ни давате изключителното право да отразим най-аристократичната сватба на годината, ние ще ви подарим роклята, банкета заедно с шампанското, цветята… всичко. Няма да ви струва нищо — нито на вас, нито на вашето семейство.

Бевърли беше изумена. Това бе най-прекрасната идея, за която бе чувала, така се решаваха всички финансови проблеми около сватбата.

— Освен това — продължи Елейн — бих искала да работите за „Чичи“, да си имате своя рубрика, в която да съобщавате за облеклото на присъстващите на събиранията на нюйоркското висше общество. Ще я наречем „Модната страница на лейди Еймзбъри“ и всеки месец ще поместваме снимки на известни видни личности, присъствали на различни празненства, а вие ще описвате как са били облечени и кои моделиери предпочитат. Разбирате ли какво имам предвид?

— Но аз не познавам никакви видни личности — призна си Бевърли.

— Скоро ще ги познавате, мила моя. Много скоро.

А после, тъй като Бевърли седеше там като зашеметена, Елейн продължи да говори и й обясни каква заплата ще получава и какво точно ще се изисква от нея.

— Посъветвайте се с годеника си — рече накрая Елейн, — но бързо трябва да вземете решение. Ако ще отразяваме сватбата ви, веднага трябва да се заемем с подготовката. Ако сте съгласна, ще очакваме от вас почти веднага да започнете работа, например от понеделник, да се „запознаете“ с „Чичи“, да проучите нашия стил, методите ни на работа. Рубриката „Лейди Еймзбъри“ ще започнете да подготвяте, след като се върнете от медения си месец, разбира се, но дотогава ще трябва да сте наясно с новите си задачи.

Бевърли усети, че се задъхва от вълнение и когато напусна кабинета на Елейн, краката й сякаш не докосваха земята. Всичките й проблеми бяха решени. През цялото време се бе притеснявала за разходите около сватбата, знаеше, че родителите й не биха приели помощта на Антъни, пък и напоследък положението навсякъде бе такова, че много трудно щеше да си намери нова работа. А ето че сега тя щеше да бъде „Лейди Еймзбъри“ със своя рубрика в списанието, а името й щеше да бъде изписано на първа страница. Напълно зашеметена, тя измина пеша разстоянието от офисите на „Чичи“ на Пето Авеню и Медисън Авеню до „Хайлайт“, където момичетата я очакваха, умирайки от желание да научат какво е станало.

— Никога няма да отгатнете — каза все още слисаната Бевърли и седна отново зад бюрото си.

Беше четири часът, в рамките само на един кратичък час целият й живот се бе променил. Перспективите й изглеждаха направо блестящи. Първо, в „Чичи“ щяха да й плащат повече, отколкото в „Хайлайт“, пък и работата й нямаше да бъде чак толкова тежка.

Като се стараеше гласът й да не трепери, тя съвсем накратко разказа на момичетата какво се е случило.

— Ау! — само успя да каже Лизет.

А Нина и Фей я гледаха с опулени очи. После Фей се обади:

— Ако това се дължи на омъжването ти за английски аристократ, аз още утре ще си намеря някой лорд!

— И аз! — повтори след нея Нина. — Съзнаваш ли, че животът ти е уреден? — В гласа й нямаше завист, долавяше се само възхищение.

Бевърли се засмя.

— Аз самата просто не мога да повярвам. Нямам търпение да кажа на Антъни!

— Той няма да възрази, нали? — попита Нина.

— Че защо да възразява? Кой би възразил, ако поемат разходите около сватбата му? А към това се прибавя и едно предложение за хубава работа. Той ще бъде във възторг.

— Сигурна ли си? — сериозно попита Лизет. — Не забравяй, че той е английски благородник. Те не са ли прекалено взискателни? Няма ли това предложение да му се види малко вулгарно? Трябва да се съгласиш, че Елейн прави всичко това само заради неговата титла.

— Знам — рече Бевърли. — Не храня никакви илюзии. Тя нямаше да плати сватбата ми и да ми предложи тази прекрасна работа, ако се бях омъжила за някой шофьор на такси!

— Но дали на Антъни ще му хареса да използват титлата му по този начин? Трябва да признаеш, че става въпрос за сделка, това е една комерсиална сделка и за теб, и за „Чичи“.

— Сигурна съм, че ще се съгласи — уверено каза Бевърли. — Ще го убия, ако не го направи! — добави тя през смях.

Но Антъни наистина се съгласи.

— Ако такова е желанието ти, скъпа, не виждам нищо лошо в това. — Усмихна й се нежно, нищо не можеше да й откаже. Толкова развълнувана беше Бевърли, докато му обясняваше какво се е случило, приличаше на малко момиченце, получило награда. Антъни я прегърна и я притисна към себе си. — За тях е голям късмет, че ти ще работиш там — добави той.

Бевърли го погледна изпитателно.

— Знам, че получих това предложение само защото скоро ще бъда твоя жена — сериозно рече тя. — Елейн Рос изобщо не се интересуваше от мен, когато бях просто Бевърли Франклин, но за мен това е без значение. Мама и татко ще бъдат доволни, като им кажа, и ако ти нямаш нищо против, само това е важно.

Антъни я целуна нежно по устните — толкова много я обичаше, че вече не можеше да си представи живота без нея.

— За мен само ти си важна.

— Бих искала и ти да се гордееш с мен — призна тя и сложи глава на рамото му.

Той се поотдръпна, за да я погледне в лицето, от очите му струеше нежност.

— Винаги ще се гордея с теб, любов моя. Страшно много ще се гордея. Откъде ти хрумна това?

Бевърли леко въздъхна.

— Днес Елейн ме накара да се почувствам като глупачка, защото ми каза, че ти си живял в замък, че семейството ти имало връзки с Бъкингамския дворец, а аз не знаех нищичко за това. Вярно ли е? Добави, че ми предстои „блестящ брак“, а това ме накара да се почувствам много неудобно, все едно че съм някаква използвачка и предварително съм си направила сметката. Ти не живееш в замък, нали?

Антъни избухна в смях.

— Ще ме изгониш ли, ако ти отговоря утвърдително? — пошегува се той.

Очите й се разшириха, златистите точици в тях започнаха да искрят.

— Вярно ли е? — Изглеждаше направо шокирана.

Той кимна, изражението на лицето й го накара да се развесели.

— Опасявам се, че е съвсем вярно. Семейството ни живее в Бъкландс от няколко поколения насам. Хенри заедно с жена си и дъщеря си, както и майка ми, сега са единствените хора там, ако не смятаме някои стари слуги. Ако искаш вярвай, аз съм бил роден в една стая в западната кула на замъка. Не е ли романтично!

— Много ли е стар този замък? Как изглежда? — заинтригувано попита Бевърли. — Нямаш ли някакви снимки на замъка?

— Едва ли. Построен е през четиринайсети век, има квадратна форма и в четирите ъгъла се издига по една висока кула. Не липсват и обичайните назъбени стени, и укрепленията, нали разбираш?

— А колко стаи има в него?

Антъни замислено сбърчи нос. После сви рамене.

— Нямам представа. Никога не съм ги броил. Шейсет… може би осемдесет.

— Шейсет или осемдесет! — Бевърли зяпна от удивление.

— Обграден е и с ров! — добави той, а очите му весело святкаха.

— Шегуваш ли се?

Сега вече и двамата се разсмяха.

— Говоря съвсем сериозно. В замъка се влиза само през подвижния мост. Може би затова никога не сме ставали жертва на крадци.

— Значи Елейн беше права! А какво ще кажеш за височайшите ви връзки? Може би ще ми кажеш, че си братовчед на английската кралица и че тя всяка седмица вечеря у вас?

— Не съвсем! Дядо ми е бил камериер на покойния крал Джордж… а баща ми за известно време беше придворен коняр при сегашната кралица. — В гласа му прозвуча сдържана гордост.

— Ами брат ти?

Бевърли беше направо омагьосана от този непознат свят, за който й разказваше той, свят на придворни, на замъци и хора със знатно потекло и родословно дърво на няколкостотин години. Всичко това беше толкова далеч от нейния начин на живот в Ню Йорк и все пак то бе част от живота на Антъни.

— И Хенри беше придворен коняр за известно време. Но той предпочита живота в провинцията пред дворцовия живот и сега е просто фермер — отговори Антъни.

Усмихна се, като видя изражението на лицето й. Изглеждаше съвсем объркана.

— Сега разбирам защо Елейн ми предложи работа и иска да получи изключителното право да отрази сватбата ни — изрече тя бавно и с удивление. Изведнъж ахна, обзета от една ужасяваща мисъл. — Божичко, да не би това да означава, че на нашата сватба ще присъстват разни кралски особи?

Всяка чертичка на лицето й излъчваше уплаха.

Антъни я сграбчи изведнъж и с всички сили я притисна към себе си. Никой никога нямаше да може да обвини Бевърли, че се е омъжила за него заради връзките на семейството му. Те по-скоро й внушаваха ужас и страх, вместо да я радват. После той си помисли за снаха си Леонора. Колко много се различаваше от Бевърли! Леонора с нейните надути маниери много добре бе съзнавала какво иска, когато се бе омъжила за Хенри. Тя си го беше избрала още на осемнайсет години с помощта на амбициозната си майка. Двете бяха пипнали здраво Хенри и сега нейната най-главна задача беше да роди син и наследник. Десетгодишната им дъщеря Джулиет не бе достатъчна. Леонора трябваше да роди момче, което да наследи титлата и замъка Бъкландс, иначе щеше да смята, че се е провалила в живота.

— За какво си мислиш? — обади се Бевърли и прекъсна хода на мислите му. — Изглеждаш толкова мрачен.

Той се засмя и я целуна съвсем леко по върха на нослето.

— Мислех си колко съм щастлив, че те имам.

— И затова ли изглеждаше толкова мрачен? — На лицето й се появи комично изражение.

— Сетих се за моята снаха и за това колко си различна от нея — обясни й Антъни. — Какъв щастливец съм аз в сравнение с Хенри.

— А те ще дойдат ли на сватбата? — Тя изведнъж се притесни при мисълта за тази възможност. — Какво ли ще си помислят за мен? — добави тя. — Не очакват ли да се ожениш за някоя блестяща дама?

— Аз ще се оженя за една много блестяща дама — сериозно отговори той. — За най-блестящото и най-страхотното момиче на света.

Той игриво потърка носа си в лицето й.

— Е, аз знам за кого се омъжвам — отвърна Бевърли и го погъделичка.

Той извика. Не понасяше да го гъделичкат.

— Какво искаш да кажеш? — успя да изрече, като продължаваше да охка.

Тя безжалостно го гъделичкаше още и още.

— Омъжвам се за един роден ласкател… и прелъстител…

Сега и двамата се смееха. Антъни се опитваше да се отърве от нея и най-накрая успя да я сграбчи за китките. Тогава я притисна към себе си и прикова ръцете й отзад, така че да не може да помръдне.

— Сега си моя пленничка — рече той с усмивка.

— На колко съм осъдена?

— Присъдата ти е доживотна, скъпа.

Очите й предизвикателно святкаха.

— Няма ли да има намаляване на присъдата за добро държане? — закачливо попита тя.

— В никакъв случай.

— Не е честно!

— Честно е! Не си ли чувала това? Когато тя беше добра, беше много, много добра, а когато беше лоша… изглеждаше прекрасна!

После той я целуна, след миг Бевърли вече се притискаше към него, освободените й ръце обгърнаха шията му, привлече го толкова плътно към себе си, че гърдите й се прилепиха към неговите. След това едното й дълго бедро се плъзна между краката му. Антъни простена, обзет от неудържимо желание да я притежава. Никоя друга жена не можеше да го възбуди така бързо като нея. През цялото време му се искаше да се любят. Беше достатъчно само да я види как прекосява спалнята, облечена с оскъдното си бельо, но когато тя се притиснеше към него, той жадуваше да стане част от тялото й, да проникне в нея, да я накара да се възбуди като него.

— О, господи, толкова много те обичам — рече Антъни и зарови лице в шията й.

— И аз те обичам.

Тя разкопча панталона му, кадифените й длани се плъзнаха вътре и нежно го обхванаха.

— Бевърли… Бевърли…

В гласа му прозвучаха отчаяни нотки, сякаш колкото и често да я любеше, все не му беше достатъчно. Винаги искаше още. Винаги беше задоволен, но никога заситен. Той я привлече на пода и двамата коленичиха един срещу друг, докато разкопчаваше блузата й и галеше гърдите й, тя нежно го масажираше.

— Спри — след миг простена Антъни. — Моля те, спри, защото няма да мога да чакам повече… а искам да видя, че ти си готова.

Силните му ръце я положиха на пода и започнаха да галят цялото й тяло.

Той беше най-всеотдайният любовник, когото можеше да си представи, и макар че сексуалният й опит бе доста ограничен, Бевърли познаваше само мъже, които се интересуваха по-скоро от собствения си оргазъм, отколкото от нейните чувства. А Антъни по някакъв начин винаги успяваше да се сдържи, да я изчака, докато стигне до ръба и започне да го желае истински, тогава проникваше бързо и мощно в нея, тъй че започваше да стене от невероятното удоволствие. Това се случваше и сега, завладяваше я онази дива тръпка, която нямаше търпение да достигне и й се искаше да трае колкото може по-дълго.

— Сега… о, сега… да, да… — простена тя и той я облада, двамата никога не можеха да се наситят един на друг, никога не бяха задоволени задълго.

След това полежаха на пода, макар че гърбът доста силно я болеше. Бевърли галеше косата му, а той се бе отпуснал, обзет от временно изтощение. Съзнаваше, че никога не е била по-щастлива. И двамата ги очакваше такова прекрасно бъдеще заедно.

 

 

След две седмици Мери реши да пробва в един друг бар за самотници, защото не й се искаше отново да налети на Марк. Доколкото зависеше от нея, веднъж й стигаше и той бе изпълнил отредената му роля. Тази вечер тя реши да отиде в „Пенгуин“ на Седмо Авеню и Четирийсет и четвърта улица. Искаше само да открие някой с подходящ ръст и телосложение и с руса коса.

Барът бе претъпкан с млади жени и мъже, чиито познания за опасните заразни болести никак не им пречеха да търсят сексуални приключения. Повечето от тях изглеждаха хетеросексуални. Тя набързо се огледа и си поръча чаша бяло вино със сода. Мразеше такива барове, всичко тук ставаше толкова явно, но не виждаше друг сигурен начин да намери онова, което търсеше. Да се запознае с някого на улицата или в метрото изглеждаше прекалено опасно. А и ако се сближеше повече с някой мъж, цялата работа щеше да пропадне.

Изведнъж с ъгълчето на окото си Мери зърна онова, което търсеше. Той седеше на една маса с група мъже и пиеше бира, а когато се усмихна, равните му бели зъби съблазнително проблеснаха. Не че това я интересуваше. Тя щеше да го замени мислено с друго лице веднага щом двамата се озовяха в леглото. Имаше значение само колко са едри ръцете му и колко са широки раменете му. Тя се приближи и впери поглед в него. Косата му се къдреше отзад на врата точно както трябваше и имаше подходящ цвят. В случай че за миг отвореше очи, това щеше да й помогне. Реши, че този е много подходящ.

С ленивата бдителност на котка, която дебне жертвата си, тя пристъпи напред, сивите й очи зорко блестяха. Нито за миг не се съмняваше в способността си да го завладее и да го отведе в леговището си, където щеше да изсмуче от него всичко, което можеше да й даде, докато се отпуснеше назад, доволна и заситена. Ако имаше някаква дарба, това бе дарбата да убеждава и да постига своето.