Джоан Рос
Без прецедент (3)

Трета глава

В ранното утро Джесика долови уханието на пържен бекон. Младата жена изръмжа и се протегна. Долу се чуваше приглушен разговор, но от време на време се извисяваше глас, който прерастваше в писък.

— Мамо! Накарай Малори да спре с проклетата си камера.

Не можеше да пренебрегне настойчивия тон на дъщеря си, която бе застанала на прага. В очите на Джил се четеше едва сдържан гняв.

— Не ругай — машинално отвърна Джесика. — Какво е направила Малори?

— Нарушава ми уединението!

Джесика с въздишка се надигна от леглото и се протегна за халата си.

— Вече цяла седмица го прави, а не съм чула оплакване — изтъкна тя. — А доколкото си спомням, снощи ти репетираше за главната роля.

— Да, но преди да разбера, че тайно записва телефонните ми разговори.

— Не е дошъл краят на света.

— Мамо! Говоря ти сериозно!

Джесика си спомни собствените си вълнения на тази възраст и се опита да запази спокойствие.

— Ще поговоря с нея — обеща тя. — Но след като си изпия кафето.

— Добре — доволно кимна Джил и излезе от стаята. — Хей, Малори — извика тя, — ще си изпатиш!

Джесика поклати глава и отвори гардероба. На вратичката бе залепен списък с възможните комбинации за избор и тя кисело отчете, че след като Брайън я бе накарал да се присъедини към групата на работещите жени, поне се беше погрижил за дрехите й предварително.

Обвинението, че не умее да се облича стилно, също даде тласък на влошаването на отношенията им. Въпреки това, когато болката утихна, Джесика бе принудена да признае, че списъкът бе увиснал там доста преди появяването на Дирдри Хенсън.

Цялата кампания за избирането на О’Нийл за губернатор бездушно бе отчела, че Джесика не е подходящият образ за съпруга на издигащ се политик. Джинсите и памучните фланелки може би щяха да направят впечатление в артистичните среди на художниците от Норт Бийч и Сосалито, но не предразполагаха юпитата да гласуват за политика. Наложи се общото мнение, че на Джесика определено й липсва стил.

Дизайнер по вътрешно обзавеждане, Елизабет Маклафлин се различаваше от дъщеря си както нощта от деня и би било съвсем естествено Джесика да потърси съвети от майка си. Когато Елизабет предложи да излязат на пазар заедно, Джесика едва ли бе предполагала, че това ще преобърне живота й. Представиха я на трийсетгодишна моделиерка, която трябваше да комбинира несъответстващите й дрехи така, че да се получи стилен гардероб. Тъй като Джесика прекарваше повечето си време у дома, наложи се Брайън често да се отбива в модния магазин, за да взема от Дирдри тоалетите на жена си. Сега Джесика имаше ценна колекция от костюми в гардероба, копринени ризи, ленени сака, а Дирдри получи нейния съпруг. Но Джесика реши, че е спечелила по-добрата част от сделката.

Взе си душ и бързо се облече.

— Мамо! — кресна Малори и скочи от стола. — Ще разясниш ли на Джил Първата поправка на конституцията? Заплаши, че ще ми счупи камерата.

Джесика мило се усмихна на семейството си и понечи да си налее чаша кафе.

— Добро утро. Добре ли спахте?

— Мамо, не ме ли чу?

— Разбира се, че те чух, скъпа — измърмори тя и взе бележник и химикалка от чекмеджето. — Но ако очакваш да ти изнеса трактат на тема Първата поправка, преди да съм си изпила кафето, ще останеш разочарована.

— Казах ти, че няма да те подкрепи — заяви Джил, стиснала юмруци.

— Не е така — натърти Малори. — Имаше предвид да изчакаме, докато си изпие кафето.

— Малори О’Нийл — строго се намеси Елизабет, — не говори така на сестра си.

— Тя не ми е сестра — възрази Малори. — Циганите са откраднали от родилното отделение моята сестра и са подхвърлили Джил на нейното място. А когато мама и татко разбрали, било късно да ги гонят.

Джил обърна гръб и се отправи към хладилника да извади портокалов сок.

— Само вдигаш шум, Малори. Вероятно ще бъдеш чудесна на сцената, стига да нямаше релси вместо зъби.

Джесика знаеше колко е чувствителна средната й дъщеря на тема скоби за зъбите и затова се подготви за надвисналия скандал. Но тъй като това не стана, Елизабет и Джесика размениха любопитни погледи.

— Джил, дължиш извинение на сестра си — строго каза Джесика.

И бе още по-изненадана, когато Малори само сви рамене.

— Няма проблем. — После се ухили. — Тъй и тъй ще разпространя снимки как Джил пробва калната маска на баба. Ще ги лапнат като топъл хляб в училище.

След това изявление излезе заедно с камерата си и остави Джил, зяпнала от изненада. Джесика поклати глава.

— Защо ли родих три деца?

— Защото не пожела четири — подхвърли Елизабет. — Опитай домашно приготвената закуска, може да ти хареса.

— Не трябваше да си създаваш толкова грижи.

— Поне това мога да правя, преди да се установя другаде.

— Що се отнася до това…

Въпросът й заглъхна при вида на въртящото се дервишче, нахлуло в стаята.

— Как беше, мамо? — задъхано попита детето.

Джесика се усмихна на най-малката си дъщеря.

— Страхотно. Никой не би го изпълнил по-добре.

Изпъстреното с лунички личице засия.

— Благодаря. Много се притеснявам за довечера.

— И майка ти се притесняваше — каза Елизабет, докато слагаше закуската пред Сара, която изгледа чинията с подозрение.

— Не ядохме ли същото и за вечеря снощи?

— Разбира се, че не.

— Обаче е със същия цвят. — Сара го подуши и настоя с упоритостта на деветгодишно дете: — И мирише на изгоряло. — После отблъсна чинията. — Така или иначе, днес няма да ям. Балерините не се хранят преди представление. Мамо, нали няма да забравиш да ми вземеш пантофките? — Сбърчи челце тя.

— Това е първата задача от списъка ми за днес.

— Благодаря, мамо, ти си най-добрата. — Сара скочи от масата.

— Сара, трябва да хапнеш нещо — настоя Джесика, макар че усети нежеланието на дъщеря си да опита блюдото на масата.

— Не се тревожи, ще се отбия в деликатесния за сандвич — обеща малката, прати въздушна целувка и изхвърча с балетен скок през вратата.

Елизабет се намръщи.

— Дъщерите ти нямат навици за хранене. И снощи едва докоснаха вечерята.

Джесика се зачуди как тази интелигентна жена е неспособна да схване факта, че е ужасна готвачка. Но предпочете да отговори:

— В трудна възраст са. Мислят, че имат нужда от диети. — И отблъсна чинията пред себе си.

— И все пак не одобрявам — непреклонно заяви Елизабет. — Но не желая да се намесвам в начина ти на отглеждане на децата. Какво ще направиш за обяд?

— Няма да се прибирам.

— Защо? — Подозрително я изгледа Елизабет. — Сега пък какво има?

— Трябва ли да има нещо? Една майка не може ли да си позволи да пропусне обяда с дъщерите си, без някой да я подозира и най-лошото? — Джесика въздъхна. — Не се прави на света вода ненапита, мамо. Какво става? Има ли нещо общо с баща ми?

— Донякъде.

— Не можеш ли просто да ми кажеш, вместо да се налага насила да те разпитвам?

— Искам да дойдеш с мен и да разгледаме един свободен офис наблизо.

— Защо?

— А ти как мислиш? Искам да го наема.

— Но защо? — повтори Джесика.

— За работа, естествено.

— Ти винаги си работила вкъщи — възрази Джесика и си спомни детството, когато наоколо се търкаляха платове и тапети — част от успешната кариера на майка й като дизайнер по вътрешно обзавеждане.

— Вече не живея там, скъпа — спокойно й напомни Елизабет. — И понеже търся ново жилище, предпочитам да наема офис близо до твоя дом. Така ще можем и да обядваме заедно по-често. Как ти се струва?

Само заради уважението си към нея Джесика се въздържа да отговори откровено.

— Татко знае ли?

Елизабет изсумтя и стана от масата.

— Кажи си честно, Джесика, на чия страна си всъщност?

— Малко ще ми е трудно да определя, когато никой нищо не ми е обяснил — изтъкна Джесика.

Елизабет се зае да прибира чиниите от масата.

— Откакто баща ти се пенсионира, изцяло се промени — най-накрая започна тя. — Държи се като диктатор, станал е невероятно твърдоглав и ако искаш ми вярвай, превърнал се е в невероятно досаден тесногръд шовинист по отношение на жените.

— Но татко винаги си е бил такъв.

Елизабет я погледна през рамо.

— Тъй ли? — в тона й пролича непресторена изненада.

— Да.

— Чудя се как не съм забелязала досега — замислено изрече тя. — Странно, да си живяла с един човек години наред, без да виждаш недостатъците му.

Джесика помисли за брака на родителите си, който винаги бе изглеждал идеален.

— Мамо, не го ли обичаш вече?

— Разбира се, че го обичам. Но това няма нищо общо. Просто не мога да живея повече с този човек. — И с лека въздишка Елизабет смени темата: — Какво да приготвя за вечеря?

— Няма нужда да готвиш — побърза да я увери Джесика.

— Глупости. Искам да компенсирам престоя си тук.

Джесика потърси начин да отклони майка си от кулинарните й усилия:

— Хайде да вечеряме навън след представлението на Сара. Тя бездруго ще е развълнувана и преди балета няма да може да хапне нищо. Ще си направим тържество.

— Чудесно, скъпа — весело се съгласи майка й. — Тъкмо ще разполагам с повече време да си потърся офис.

Джесика промърмори нещо в знак на съгласие, после вдигна очи към часовника, подскочи и целуна майка си по бузата.

— Трябва да бягам. Има само две минутки до автобуса.

Когато стигна до спирката, автобусът тъкмо потегляше и се наложи шофьорът раздразнено да отвори вратите отново. Джесика се отпусна на една седалка и мълчаливо се помоли денят да продължи по-гладко.

 

 

Тя по-късно започна да се убеждава, че съдбата не е на нейна страна днес. В офиса бе лудница. Силвия Такър се обаждаше на всеки десет минути с въпроса дали съпругът й ще отиде зад решетките.

След неуспешна среща се наложи да отмени и обяда с Ванеса. Към три и половина следобед главата я болеше, а стомахът и къркореше от глад, когато звънна телефонът. Настроена за лоши новини, тя изпита желание да го захвърли в другия край на стаята.

— Да?

— Охо, май си имала тежък ден — чу се плътният глас на Куин Мастърсън.

— Не е най-приятният — призна тя, зърна отражението си в огледалото на стената и изпита облекчение, че Куин не може да я види.

Кестенявата й коса стърчеше на всички страни, на сивия фланелен костюм изпъкваше голямо петно от кафе. Джесика неволно се сравни с привлекателната блондинка, която изглеждаше запленена от Куин на бала снощи.

— Искаш ли да чуеш добра новина?

— С удоволствие — веднага отвърна тя. — Моля те, кажи ми, че Кийт Такър е купил днес нов мерцедес на жена си.

— Точно това не мога да направя — весело каза той, — но съм готов да предложа компромис.

— Да чуем — на свой ред въздъхна Джесика.

— Той ще й върне едно беемве, ако тя му даде расовия им кон Максимилиан, който бе обявен за първенец на годината. Искаш ли да го обсъдим на едно питие?

— Съжалявам, но…

— Ясно. Пак имаш среща. А аз се надявах, че си променила решението си.

Поканата беше съвсем явна и Джесика хвърли поглед към списъка със задачи, доволна да установи, че има истинска причина да му откаже. Изкушаваше се да го види отново, но промърмори:

— Не мога.

След кратко мълчание Куин каза:

— Добре тогава. Аз ще бъда зает цял следобед, но можеш да оставиш съобщение на секретарката ми, щом се свържеш с госпожа Такър.

— Непременно — тихо отвърна тя и вече съжаляваше, че няма друга причина да поговори с него още. — О, благодаря за вечерята снощи.

— Беше ми приятно — отвърна той. — Обичаш ли индианската кухня? Знам едно местенце, където сервират агнешко с къри, люто като динамит.

— Не съм съвсем сигурна.

— С кърито трябва да се свиква — съгласи се той. — А какво ще кажеш за гръцката кухня?

— Не, не е там въпросът — колебливо отвърна Джесика.

В този миг Куин се зачуди защо не затвори телефона и не отпише Джесика като невъзможно желание. Не бе свикнал да му отказват, нито пък някога бе преследвал жени. Но си припомни, че Джесика не бе обикновена жена.

— Защо да не ти се обадя през седмицата?

Джесика положи неимоверни усилия, за да откаже на изкусителната покана:

— Не.

— Мога ли да ти задам един въпрос? — нетърпеливо извика Куин.

Джесика тежко преглътна и кимна.

— Джесика, там ли си?

— Да.

— Добре тогава. Имаш ли сериозна връзка с някого?

— Не — честно отвърна тя и се приготви да му обясни, че не това е проблемът.

Джесика не смяташе да се обвързва. Трудно бе получила независимостта си и не й се искаше да се откаже от нея, без значение заради кого. Дори заради неговите зелени очи и привлекателна усмивка.

Но Куин не й даде възможност да произнесе грижливо подготвяната си реч.

— Това е най-добрата новина, която чувам днес — заяви той, а тези думи я развълнуваха, въпреки стремежа да остане безразлична.

— Куин… — Джесика се почувства длъжна да обясни.

— Един момент — рязко и делово я прекъсна той, подсказвайки й, че вече не е сам в офиса си. Следващите думи затвърдиха това предположение. — Трябва да затварям. Но скоро ще се видим, нали?

— Не — възрази тя. — Опитвам се да ти кажа, че нямам време да се обвързвам сега. Ти си прекрасен мъж и аз те харесвам, но…

— Джесика — рязко я прекъсна той, — вече закъснявам за среща, нека обсъдим това друг път. Но повярвай ми, скъпа, този опит няма да ти навреди.

Той затвори, а Джесика заби поглед в слушалката. Какъв опит? Точно тогава иззвъня вътрешната линия.

— Да, Пола — с въздишка каза Джесика на секретарката си.

— Госпожа Такър на втора линия — резкият тон издаде раздразнението й, а Джесика натисна бутона и се опита да бъде спокойна и сдържана.

— Госпожо Такър — за стотен път днес изрече тя, — наистина имам добри новини за вас!

 

 

Джесика излезе от работа рано и взе в последния момент балетните пантофки на Сара. Когато стигна вкъщи, всички вече облечени и готови да тръгват.

— Ето, Сара. — Подаде й плика с пантофките Джесика. — Аз отивам да се преоблека.

— Ще закъснеем — проплака Сара, а сините й очи изглеждаха още по-големи на бледото личице.

— След пет минутки съм готова — обеща Джесика и хукна към стаята си.

Грабна първата попаднала й дреха — блуза с висока яка във викториански стил и пола на цветя, която не бе избрана от Дирдри, защото бе обявена за твърде причудлива за съпругата на един кандидат за губернатор. Но Джесика много я харесваше.

— Лора Ашли — обяви Елизабет, когато видя дъщеря си да слиза по стълбите.

— Моля? — недоумяващо изрече Джесика.

— Моделиерката. Сигурно си чувала за нея.

— Страхувам се, че не — призна Джесика. — Просто харесах тази пола. Не знаех, че е дело на известна дизайнерка.

Елизабет отстъпи назад и я изгледа критично.

— Подхожда ти много повече от дрехите, които ти избираше онази жена.

Джесика скри усмивката си. Елизабет не можа да прости на Дирдри, че разби семейството на дъщеря й, въпреки признанието на Джесика, че разводът е бил неизбежен.

Джесика се обърна към дъщерите си и попита:

— Готови ли сте?

В таксито си пое дъх и реши, че най-после нещата са тръгнали гладко. Но трябваше да се разочарова още щом заеха местата си в операта — Куин Мастърсън седеше до нея.

— Какво правиш тук?

Той се усмихна, а нелюбезният й тон никак не го притесни.

— Не знаеш ли, че обичам изкуството?

Елизабет вече му хвърляше преценяващи погледи като на бъдещ зет.

— Куин Мастърсън — каза той и й подаде ръка. — Срещали сме се и преди, госпожо Маклафлин.

— Разбира се — съгласи се с усмивка тя. — Няколко пъти. — Присви очи тя. — Обаче не предполагах, че се познавате с дъщеря ми.

— Стари приятели сме — отговори той и не обърна внимание на гнева на Джесика при изричането на тази лъжа. Погледът му се насочи към дъщерите й. — Вие двете сте красиви като майка си. Жал ми е за мъжете, чиито сърца ще разбиете.

Джил и Малори се разтопиха от удоволствие. Миг по-късно засвири оркестърът и всички отправиха очи към сцената.

— Сетих се къде сме се срещали — измърмори мъжът.

— Казах ти вече, Куин, никога не сме се виждали — настоя Джесика.

— Не е вярно. Снощи всичко ми изплува.

Тя поклати глава, като не отделяше поглед от сцената.

— Грешиш.

— Не бих могъл да греша, когато се отнася за най-черния ден в живота ми.

— Прекрасно — изръмжа тя. — Чудесно е да разбера, че възбуждам такива приятни спомени.

— Вината не беше у теб. А в проклетия клас по танци.

Джесика се обърна към него, а в очите й проблесна любопитство.

— Клас по танци? Не ми казвай, че си посещавал Академията на мадам Соренсън.

— Всички я посещавахме. Поне така казваше баба ми, когато ме завлече там. — Съзрял недоумението й, той отвърна: — Родителите ми починаха същото лято, когато торнадо отнесе фермата ни. Изпратен бях да живея тук с баба и дядо.

— Съжалявам.

— Беше тежка година — призна той. — Баба ми бе ужасена да открие, че единственият й жив наследник е фермерско момче от Мисури без всякакви обноски и светски блясък. — Куин потръпна и Джесика долови, че тези спомени все още са болезнени.

— Както и да е — продължи тихо Куин, така че само тя да го чува. — Баба ми уговори мадам Соренсън да ме приеме в класа си, макар да бях пет години по-голям и цяла глава по-висок от останалите.

Джесика опита да си спомни високото красиво момче — младия образ на Куин Мастърсън, но не успя.

— Първия път трябваше да танцувам със слабичко момиченце пламтящи с рижави плитчици и чип нос, обсипан с лунички.

Изведнъж споменът нахлу.

— Спомням си! — възкликна Джесика и привлече върху себе си неодобрителните погледи на околните. После снижи глас: — Тогава ме изплаши до смърт, Куин Мастърсън. Цели два часа ми се мръщеше и ме ругаеше, когато се случеше да те настъпя.

Куин сви рамене.

— И Джинджър Роджърс щеше да се затрудни да следва непохватните ми стъпки. Както и да е, беше унизително преживяване. Когато се прибрах, казах на баба, че повече няма да стъпя там. — Внезапно в очите му проблесна копнеж. — Но ако знаех в каква красавица ще се превърне онова луничаво момиченце, сигурно нямаше да могат да ме откъснат от уроците по танци.

Джесика благодари на тъмнината в салона. Куин не можеше да забележи как се изчерви при тези негови думи.

— Някоя вечер трябва отново да опитаме — каза той, приближил устни до нея.

Инстинктът на Джесика й подсказа да не се обръща, но Куин сякаш управляваше движенията й като на кукла на конци.

— Да опитаме какво? — само шепотът разделяше устните им, когато се извърна към него.

— Танците. Да проверим дали някой от нас е напреднал.

— Куин, това наистина е невъзможно — възрази Джесика и наоколо се чу хор от раздразнени възклицания.

Тя усети задоволството му, когато мъжът нежно я потупа по бузата и обърна поглед към сцената. И не посмя да възрази, когато пръстите му се вплетоха в нейните под прикритието на тъмнината. Постепенно й се стори естествено той да гали ръката й, докато наблюдаваха танцьорите в лъскави костюми да се носят под ритъма на музиката.

Когато най-накрая се появи Сара, изпълнявайки пируети с останалите, Джесика бе обхваната от майчинско вълнение. Чак при блясъка на лампите тя разбра как силно е стискала ръката на Куин.

— Господи — промърмори младата жена при вида на следите от нокти по дланта му. — Защо не каза нищо?

Куин сви рамене.

— Всъщност ми беше наистина приятно — отвърна той. После се обърна към Малори и Джил: — На някого да му се яде двоен сандвич с бекон и пържени картофки?

Въпросът му бе посрещнат с ентусиазъм от дъщерите на Джесика, доволни да се отърват от готвенето на баба си тази вечер.

— Не можем всички да се съберем в колата ти — каза Джесика, понеже все още не й се искаше да прекара вечерта с Куин.

— Вече съм помислил за това — търпеливо се усмихна той. — Една лимузина обикаля наоколо.

Наистина не му липсва самоувереност, помисли си Джесика, докато търсеше друг предлог да му откаже. Но преди да успее да измисли нещо, се появи Сара все още в балетния си костюм.

— Мамо, виж какво ми изпратиха! — Очите й изглеждаха още по-големи заради тежкия грим. Държеше елегантна кристална вазичка с рози. — От обожател — гордо заяви тя.

— Обожател? — недоверчиво повтори Малори.

— Виж какво пише. — Със сияещо личице Сара показа и картичката. — Никога досега не бях получавала цветя след представление. Чувствам се като прима балерина.

Джесика имаше подозрение кой е този обожател. Обърна се към Куин, но срещна невинния му поглед.

— А какво ще каже прима балерината за един сандвич? — попита той с усмивка, която според Джесика можеше да плени всяка жена от осем до осемдесет години.

Но Сара не се изкушаваше лесно.

— С картофки?

— Разбира се.

— И с пържен лук?

— А как иначе?

Сара го изгледа изпитателно.

— Той с нас ли е? — Обърна се тя към майка си.

— Така се оказва — отвърна Джесика с въздишка.

Малката й дъщеря погледна първо нея, после Куин.

— Време беше да доведеш мъж вкъщи. — И съвсем непринудено продължи: — Искам да тръгна с костюма. Как иначе ще се разбере, че тази вечер е по-специална?

Стомахът на Джесика внезапно се сви и й припомни, че цял ден не бе слагала троха в устата си. Не й беше до спор.

— Не можеш да се разхождаш в този вид из града. Но ако искаш, не изтривай целия грим до часа за лягане.

— Мъдро соломоново решение — измърмори Куин. — Още една страна от сложната загадка Джесика О’Нийл.

Джесика вече бе тръгнала след Елизабет, Малори и Джил, но при думите му спря и се обърна:

— Не съм чак толкова сложна.

— Напротив — възрази той и подръпна един от кичурите й. — Ти си най-предизвикателната, най-очарователната и най-загадъчната жена, която някога съм срещал. Тъкмо когато реша, че знам какво се крие в прекрасната ти глава, ти се променяш и ме оставяш на сухо. — Зелените му очи блестяха, докато се впиваха в лицето й. — Но аз обичам загадките, Джесика. А не съм се натъквал на по-интересна от тази.

Джесика почувства как главата й се замая, но се опита да го отдаде на глада, а не на топлия поглед.

— Хайде да настигнем другите. Ако наистина имаш намерение да вечеряш с нас.

— Никога не съм бил по-сериозен в живота си. — По тона му Джесика разбра, че говори за нещо далеч по-сериозно от сандвичите и пръстите й стиснаха вазичката.

Сърцето й заблъска в гърдите. Непреодолим копнеж се разля по тялото й и я накара да потръпне. Дори Брайън през първите дни на брака им не беше предизвиквал такова усещане в нея.

— По-добре ми дай това — каза Куин и опита да откопчи вазичката от стегнатите й пръсти. — Не се притеснявай, Джес. — Пръстите му се плъзнаха по бузата й. — Няма да те насилвам. — После я накара да го погледне. — Но и няма да се откажа — предупреди я той с нежно, но решително изражение. После по момчешки привлекателно й намигна. — Хайде, скъпа. Трябва да нахраним гладниците. — И окуражаващо я побутна.