Джоан Рос
Без прецедент (2)

Втора глава

Джесика се изненада, когато Куин я въведе в малък уютен ресторант над магазин за сувенири. Никога не бе идвала тук, въпреки че беше израснала в Сан Франциско.

— Нов ли е този ресторант? — попита тя, след като се настаниха в едно от сепаретата.

— Не. Брус Цо го пое преди пет години, когато майка му се оттегли от работа. Преди това тя се занимаваше с ресторанта петнайсетина години.

— Никога не бях го чувала.

Куин се засмя.

— Опитай храната и ще разбереш защо Брус няма нужда от реклама. Освен това е встрани от утъпканата пътека на туристите и не се посещава от толкова много знаменитости. — Той я гледаше изпитателно и очакваше нейната реакция.

Джесика мълчаливо сравни отношението му с това на бившия си съпруг. Да излезеш на вечеря с Брайън означаваше непременно да те забележат в обществото, той никога не би избрал спокойно и закътано местенце. Това бе една от причините рядко да излизат заедно през последните години от брака им. Тя не обичаше вечерята й да бъде прекъсвана от хора, които точно като Брайън бяха в състояние да прескачат от маса на маса.

— Харесва ми тук — тихо изрече тя.

Куин явно се отпусна.

— Надявах се да ти хареса. Имаш ли настроение за приключения тази вечер?

Трябваше ли изобщо да я пита? Тя вече бе тук, облечена съвсем неугледно и въпреки това готова да сподели интимна вечеря с този непознат мъж. Съвсем необичайно за жена, която планира всеки час от деня си.

— Какво имаш предвид? — гласът й прозвуча тихо и гърлено. Господи, помисли си тя, май наистина флиртуваше с него.

Куин реши, че ако бъде съвсем искрен с нея, тя ще го вземе за луд. Не приличаше на жена, която вярва в любовта от пръв поглед. Смътно долавяше, че Джесика О’Нийл е практична и разумна при обикновени обстоятелства. Но тази вечер беше необикновена.

— Специалитетът на заведението е твърде пикантен за американския вкус.

Джесика доволно се засмя.

— Главният готвач умее ли да приготвя ла шисо чао чи? Това е любимото ми китайско ястие.

Откритието, че и Джесика обича пикантното пиле с чушлета, не изненада Куин. Свикнал да действа по инстинкт, той от пръв поглед разбра, че тя е човекът, когото бе търсил.

Още в колежа Куин вече имаше план за живота си. Беше решил след правния факултет да започне работа в престижна фирма и да съсредоточи усилията си да стане един от най-добрите юристи в страната. Макар че нямаше намерение да живее като монах, не искаше и да бъде въвлечен в брак, докато все още овладява професията. Към четирийсет щеше вече да бъде утвърден в професията си и чак тогава можеше да помисли за създаване на семейство.

Е, миналия месец бе навършил четирийсет, бе станал съдружник във фирма и беше време да си потърси съпруга. Куин бе доволен, но не особено изненадан от факта, че Джесика се появи точно по плана. Досега късметът не беше му изневерявал.

— Ще се влюбиш в това място — обеща той.

Джесика плъзна поглед из заведението, усети замайващата ориенталска атмосфера и се обърна към привлекателния мъж:

— Вече се влюбих.

Тя смътно се наслаждаваше на прекрасната вечеря, поръчана от Куин, но едва ли можеше да каже какво точно е яла, ако после я бяха попитали. Цялото й внимание бе насочено към Куин Мастърсън, улавяше и най-малките подробности. Наблюдаваше немирния кичур, който все падаше върху челото му, забеляза ситните ветрилообразни бръчици около зелените усмихнати очи. Плътният му баритон галеше с кадифени нотки. Всичко в мъжа я очароваше и тя не усети кога келнерът прибра празните им чинии и поднесе чая.

Докато отпиваше от ароматната течност, Джесика усети настойчивия поглед на Куин и се напрегна.

— Продължавам да се чудя къде сме се срещали преди — призна той.

— Не сме се срещали.

— Разбира се, че сме се срещали — дружелюбно възрази мъжът. — Винаги запомням лицата. Особено красивите лица като твоето. Дай ми още миг и ще се сетя.

— Губиш си времето, Куин — отсече тя. — Вгледай се в устните ми — никога, повтарям, никога не сме се виждали. Несъмнено си спомняш лицето ми от снимките по време на предизборната кампания на съпруга ми.

— Прекрасно — промърмори той.

— Кое?

— Да гледам устните ти. Вероятно това ще стане другото ми любимо занимание.

И когато й идваше да изкрещи в настъпилото мълчание, Куин промени темата:

— Винаги ли си живяла тук?

— Да. Въпреки че последните години от брака си прекарах в Мил Вали.

Той се престори, че не долавя горчивината в тона й, предизвикан от спомена за онова време, когато играеше ролята на покорна домакиня от покрайнините, съпруга на човек, който със закъснение бе решил, че жените с кариера са по-привлекателни.

— Не, не е това — изрече той повече на себе си.

Джесика разбра, че е безсмислено да спори с Куин, щом вече си е наумил нещо. Пък може и да разбере накрая, че не са се срещали. Защото тя бе убедена, че нито една жена не би забравила този мъж, ако някога го види.

Но Куин бе сигурен, че е срещал Джесика О’Нийл и преди. Смущаваше го нещо, още повече, че човек не би могъл да не запомни жена като нея. Косата й бе светлокестенява, тук-там преливаща в кичури с цвят на старо злато. Сините й очи, замрежени от дълги тъмни мигли, бяха невероятно красиви. Погледът му се плъзна по изящното към пълните чувствени устни.

— Джесика О’Нийл… Вероятно името ме обърква. Не си ли дъщеря на съдията Терънс Маклафлин?

— Да, но от петнайсет години не се наричам Джесика Маклафлин — възрази тя.

Устните му се свиха, после се разтегнаха в унищожително привлекателна усмивка.

— Не се безпокой, така или иначе ще се сетя — увери я той. — Готова ли си да тръгваме?

Джесика би искала да не мърда оттук, но внезапно осъзна, че са единствените посетители, останали в малкия ресторант.

— Колата ти при хотела ли е? — попита на излизане Куин.

— Нямам кола. — В погледа му проблесна интерес. — Скъпо се поддържа кола в града — додаде тя, сякаш да се защити. — Освен това Сан Франциско е идеален за ходене пеша.

— Съгласен съм. Но ми се струва, че нещо друго се крие зад желанието ти да пътуваш с обществения транспорт.

— Е, да, като символ на края на досегашния ми живот на идеална съпруга, който изоставих в стария квартал заедно с тенис корта и бившия ми съпруг — призна Джесика.

— И след като си загърбила покрайнините, се чувстваш, преродена в съвременна работеща жена.

— Точно така — тонът й го предизвикваше, но мъжът нямаше намерение да влиза в спор.

— Колата ми е зад хотела — каза вместо това Куин. — Ако искаш да походиш, можем да я вземем и ще те закарам у вас.

— Няма нужда. Ще взема такси.

— Хей, сигурно не се ухажва дух по този начин, но не искам да те оставя да се прибереш у дома, искам да кажа, обратно в бутилката.

— Ти си луд.

— По теб — съгласи се с усмивка той.

Тръпки я полазиха от топлината в плътния му глас и пламъка в очите му.

— Студено ти е. Спуснала се е мъгла. — И той й подаде сакото си. — Облечи го.

— Няма нужда — възрази тя.

— Не бъди толкова твърдоглава. Или се сещаш за старата ирландска поговорка, че когато един мъж предложи палтото си на красива жена, значи й предлага да се омъжи за него.

— Не заради това — предаде се Джесика и навлече топлото му сако. — Освен това аз не си търся съпруг.

Куин се въздържа да отвърне и в този миг чу звънчето на въжения трамвай.

— Искаш ли да го вземем?

— С удоволствие — съгласи се Джесика.

Мъжът я хвана за ръка и двамата се затичаха да се качат на клатушкащата се и подрънкваща „градска забележителност“.

При един завой Джесика се плъзна по дървената седалка към Куин, но когато опита да се отдръпне, той обгърна раменете й и я притисна към себе си. Твърде скоро стигнаха до хотела.

— Искаш ли да не слизаме и да се повозим още малко? — Проблеснаха зелените му очи.

Джесика се чувстваше като Спящата красавица, събудила се след дългия си стогодишен сън. Не помнеше откога не се бе чувствала толкова млада и безгрижна. Искаше й се тази нощ да продължи вечно. Съзнаваше обаче, че е невъзможно.

— Трябва да се прибирам — продума Джесика, ала тонът й подсказваше, че няма желание да го стори.

— Не спомена ли, че майка ти е при децата?

Джесика въздъхна, докато слизаше:

— Да, така е. Но не знам какво прави там.

Куин въпросително повдигна вежди.

— Джил спомена, че май напуснала татко. Никаква представа нямам какво се е случило и честно казано, не трябваше да закъснявам толкова.

Джесика очакваше спор, но Куин я изненада.

— Тогава по-добре бързо да се прибереш.

— Знаеш ли, животът би могъл да бъде много по-безпроблемен, ако Конгресът прокара закон за премахване на брака като институция.

Пролича си горчивината в тона й, но Куин избегна отговора, защото служителят от хотела докара неговото мазерати. Джесика обясни как да стигнат до дома й и за известно време и двамата се наслаждаваха на непринуденото мълчание.

— Откога си разведена? — попита той, макар да знаеше от говора.

— Малко повече от три години. — Джесика любопитно го погледна. — Защо?

— Не си ли мислила да се омъжиш отново?

Смехът й прозвуча нервно:

— Никога.

— Никога?

— За нищо на света — решително отвърна тя. — Дадох си сметка, че като съпруга трябваше да бъда единствено клакьорка на мъжа си и негова неизменна публика. Брайън се нуждаеше само от доброжелателен и търпелив слушател, на когото да обяснява сделките си с недвижими имоти и последните си успехи.

— Ти нямаше ли собствени цели и желания?

Джесика се замисли как Брайън настояваше тя да напусне факултета по право.

— Разбира се, че имах — рязко отвърна тя. — Но Брайън бе винаги твърде зает, твърде уморен след дългия работен ден, за да се занимава с дребните ми, според него, проблеми. — Тя тръсна глава, сякаш да се освободи от неприятните спомени. — Сега за пръв път в живота си се занимавам с това, което искам. А не с това, което очакват от мен.

— А дъщерите ти? — смело попита Куин.

Джесика учудено го погледна.

— Какво за дъщерите ми?

— Не би ли искала да имат баща?

— Те имат баща. Прекарват по две съботи и недели месечно с Брайън и Дирдри, както и шест седмици всяко лято. И може би виждат баща си повече, отколкото преди, когато бяхме женени. Бившият ми съпруг никога не е предпочитал да стои при семейството си.

— Значи разводът ви наистина е бил цивилизован?

— Напълно цивилизован — сухо отвърна тя. — Точно както и бракът. Съвсем предвидим и без особени емоции.

Какво, по дяволите, я накара да признае това? За хората бракът на семейство О’Нийл бе идеален, дори идиличен. По политически причини Брайън държеше всичко да изглежда така. Това бе причината разводът им да предизвика такъв интерес. Привлекателният кандидат за губернатор напуска съпругата си и трите си деца заради друга жена.

— Ти не се ли разстрои, когато той…

Куин замълча, осъзнал, че е на път да зададе особено неделикатен въпрос. Любопитството му надделяваше, но не бе сигурен дали Джесика ще пожелае да обсъжда изневярата на бившия си съпруг.

— Разбира се, че бях разстроена — призна тя. На устните й бавно се появи горчива усмивка. — Изпочупих всички чинии в къщата.

— И добре си направила — отвърна на усмивката й Куин, пресегна се и стисна ръката й.

Джесика си помисли, че освен на работа, за пръв път от дълго време остава сама с друг възрастен човек. И не издърпа ръка изпод дланта на Куин през целия път.

— Хубава къща — отбеляза той, докато паркираше.

— Много работа има още по нея — каза Джесика. — Първата година, когато учех, успяхме да си позволим само да я боядисаме. Следващата година сменихме водопроводната инсталация. В последния курс се заех с покрива, а другия месец възнамерявам да сменя електрическата инсталация.

— Като че ли цял живот ще довършваш този проект.

— Може би — усмихна се тя. — Но си имам занимание.

Куин също се засмя. После, неспособен да се въздържи, отметна немирен кичур от лицето й.

— Благодаря ти — рече мъжът.

Сериозният му тон смути Джесика.

— За какво?

— Че ме спаси тази вечер. — Куин погали бузата й, която пламна под допира му.

— Не си от мъжете, които имат нужда да бъде спасявани. Онази блондинка те поглъщаше с поглед.

Веселите бръчици се появиха в ъглите на очите му.

— Значи си забелязала.

— Беше твърде очевидно — прошепна Джесика в опит да остане безразлична към ласката.

— Нямаше начин да се измъкна тактично — рече Куин, усетил вълнението й. — Надявах се някой да ми помогне. И тогава се появи ти. Моят красив дух.

Джесика се запита дали Куин усеща ускоряването на пулса й. Дрезгавият глас на мъжа раздвижваше нещо, дълбоко скрито и забравено в душата й.

— Голям фантазьор си — нервно се засмя тя в стремежа си да се отдръпне емоционално и физически от предизвикателството на този миг.

С лека въздишка Куин отдръпна ръка. В този миг му се искаше единствено да сграбчи младата жена в прегръдките си и никога да не я освободи.

Той отвори вратата на автомобила си и светлинката в купето разкри желанието, изписано по лицето на Джесика. Все пак известна награда за тази вечер, реши Куин. Достатъчно му бе да разбере, че в този миг и тя го желае така силно, както той нея.

— Свободна ли си да обядваме утре заедно?

— Имам среща — отвърна Джесика, но се въздържа да уточни, че става въпрос за Ванеса Паркър, също наета от „Бенингтън, Марстън, Уайт и Лоуъл“.

— А какво ще кажеш за едно питие след работа?

— Съжалявам.

— Друга среща ли имаш? — сухо попита той, без да скрие раздразнението си.

— Нещо такова.

Джесика разбираше, че Куин подозира най-неприятното, но не беше негова работа дали тя ще се среща с който и да е мъж в Сан Франциско. Реши, че няма да му се отрази зле да осъзнае, че не всяка жена в града тича по петите му и затова не призна, че трябва да избърза да вземе балетните пантофки на Сара от поправка преди пет и половина.

— Вечеря?

Не можеше да не оцени упоритостта му.

— Съжалявам, Куин, но…

— Разбирам — измърмори той и пъхна ръце в джобовете си. — Имаш друга среща.

— Не е точно така — неочаквано призна тя.

Лицето му неуловимо грейна.

— Косата ли ще си миеш?

— Не.

— Ще миеш косата на майка си?

— Не — разсмя се тя.

— Значи на дъщерите?

— Почти позна Сара, най-малката, ще има балетно представление в операта. Седмици наред упражнява пируети.

— Добре тогава — засмя се Куин. — Предполагам, ще трябва да те издебна в съда.

— Като стана въпрос за това… — Джесика едва сега осъзна, че запленена от чара на Куин, съвсем бе забравила да настоява клиентът му да възстанови мерцедеса на Силвия.

— Ясно, все още стои малкият проблем с колата.

— Никак не е малък — рязко отсече тя.

— Защо не ги оставим да си разделят имуществото на половина, както е по закона за собствеността в Калифорния?

— Не е смешно!

— Хайде, Джес! Не виждаш ли колко смехотворна е ситуацията? Когато двамата приключат с безсмислените си номера, няма да е останало нищо за поделяне.

— За теб може и да е така, но аз нямам късмета да съм съдружник в някоя от най-престижните адвокатски фирми в града — натърти тя. — Ужасният ти клиент заплашва работата ми и трябва ме извиниш, че не мога да схвана смешното в тази ситуация.

От начина, по който потрепери гласът й, Куин долови, че Джесика не е толкова самоуверена, колкото изглежда на пръв поглед. И макар това да бе в негова полза, той реши да бъде по-внимателен.

— Ще поговоря с Кийт — увери я мъжът и обгърна скованите й рамене. — Обещавам отсега нататък да се държи прилично.

— И добре ще направи. Защото Силвия се закани да стреля в мига, когато й се изпречи на пътя. — Тя се обърна да отключи и промърмори сякаш на себе си: — Изобщо не си такъв, какъвто си те представях. — Свали сакото и му го подаде, но се по чувства лишена от мъжественото му ухание. — Благодаря за вечерята.

— Удоволствието беше мое — кимна той.

Джесика трябваше да стисне ръце отзад, за да не посегне да отметне кичура от челото му.

— Лека нощ — тихо изрече тя.

— Лека нощ, Джес. — Той нежно прокара пръсти по бузата й. — Сладки сънища.

Нежното докосване я накара да притвори очи, леко изплашена, да не би Куин да я целуне, но и притеснена, че може да не го стори.

Видял желанието в нежните сини очи, преди тежките клепки да ги скрият, Куин си наложи да се отдръпне. Джесика беше силна и независима жена, но ставаше плашлива като сърна, щом се намесеха чувства. Само един погрешен ход можеше да я накара да побегне.

Колкото и да му се искаше да усети вкуса на нежните розови устни, не биваше да рискува. Приятелски разроши косата й.

— Ще се срещнем в съда, адвокате.

Джесика отвори очи.

— В съда — пошепна като ехо и проследи с поглед как мъжът прескача стъпалата по две наведнъж.

Обзе я странна тъга, когато той подкара колата и се зачуди как е възможно Куин Мастърсън да събужда подобни чувства у нея. Не си и спомняше кога за последен път се беше смяла толкова безгрижно. Или пък бе прекарвала цяла вечер, без да се обади вкъщи да провери дали децата са си легнали навреме. Сякаш тази нощ нещо я бе променило. Джесика погледна към проблясващата над града луна и се запита дали пълнолунието принуждава хората да се държат различно.

Въпросът за противоречивите чувства бе твърде сложен и тя чак сега усети умората си. Денят беше дълъг и изтощителен, а доколкото познаваше Кийт и Силвия Такър и утрешният не се очертаваше като по-спокоен. Влезе в тъмната къща и безпогрешно намери канапето. Отпусна се върху възглавничките и притвори очи.

— Джесика? — чу се глас откъм антрето. — Ти ли си?

Джесика простена.

— Аз съм, мамо. Съжалявам, че те събудих.

— Не бях заспала — непогрешимо прозвуча неодобрението в тона на Елизабет Маклафлин. — Не можех да си легна, преди малкото ми момиченце да се е прибрало живо и здраво у дома.

Джесика обузда изкушението да напомни, че като майка на три дъщери, едната от които е на тринайсет, вече твърде отдавна не е дете.

— Жива — да, но чак пък здрава… — глухо прозвуча гласът на Джесика, докато разтриваше врата си.

— Много работиш.

— Моля те, нека не започваме отново. Точно днес не смятах денят ми да протече така. И тъй като заговорихме за това, ще ми обясниш ли какво става, по дяволите? Джил ми каза, че си напуснала татко.

Елизабет Маклафлин отбягва въпроса на Джесика.

— Сега имаш нужда от чаша чай и се обзалагам, че не си вечеряла.

— Хапнах в града. — Настръхна Джесика, защото не искаше майка й да разбере, че е била с Куин Мастърсън.

— Къде?

Джесика сви рамене.

— Малко китайско ресторантче. Забравих му името.

— И сигурно храната е била пълна с вредни съставки.

— Вероятно — съгласи се Джесика. — И затова вкусът й беше чудесен.

— Дразниш ме, нали? — Поклати глава майка й. — Лоша си като баща си.

— Като споменаваш татко… — бързо вметна Джесика с надежда майка й да обясни как е станало така, че се появява в дома на дъщеря си след четирийсет и шест години брак.

— Я ми разкажи за последните лудости на Такърови — отново отклони въпроса Елизабет. — Видя ли карикатурата на господин Такър в днешния вестник? Много е талантлив. — Тя се намръщи. — Знаеш ли, двамата с баща ти бяхме добри приятели с родителите на Кийт. Много жалко, че той започна толкова да пие. Признавам все пак, че не съм изненадана. Мери разглези момчето.

Джесика се въздържа да отбележи, че най-противоречивият политически карикатурист на Сан Франциско има проблеми, много по-дълбоки от влиянието на майка му.

— По-добре да си лягам — каза тя и се надигна от канапето. — Чака ме напрегнат ден.

— Нуждаеш се от съпруг — не за пръв път я посъветва Елизабет. — Някой, който да се грижи за теб и момичетата.

Джесика реши да не започва стария спор, че е способна да се грижи сама за себе си и децата. Повече я интересуваше постъпката на майка й.

— Като говорим за съпрузи…

— Лека нощ, скъпа — рязко я прекъсна майка й.

Джесика безпомощно поклати глава и се наведе да целуне майка си. И нейната коса бе златистокестенява без никакви признаци на побеляване.

— Лека нощ, мамо. — Внезапно й се прииска да се отпусне на леглото и да заспи дълбоко.

Но доста по-късно сънят все не идваше. Джесика не можеше да пропъди Куин Мастърсън от мислите си. Засмените му зелени очи и мъжественото красиво лице се бяха запечатали в съзнанието й. Повече от три години не бе прекарвала вечерта с мъж. Твърде наранена бе след развода, за да й хрумне такава идея.

После се опитваше да съчетае учението с трите буйни дечица, а това изключваше всякаква възможност за развлечения. Сега, когато животът й бе тръгнал по-спокойно, не беше трудно да отклонява поканите от мъже, които срещаше в работата си. А и мъжете обикновено се стъписваха от голямото й семейство.

Тази нощ бе различно. Имаше някаква неизбежност. Ако умееше да фантазира, сигурно би решила, че срещата й с Куин е била предопределена. Но Джесика се гордееше, че стои здраво на краката си и не вярва в някаква съдба, звезди, хороскопи и нумерология. Оставяше това за романтиците.

И все пак трябваше да признае, че тази вечер и тя се чувстваше романтично. Забравила бе колко е приятно да усеща мъжка ръка около раменете си.

Странно. Бе свикнала с определенията за себе си. Разведена, глава на семейство, бивша съпруга, майка, адвокат — това бе портрет на Джесика О’Нийл. Но до тази вечер бе забравила най-важното — че е жена.

Само за няколко бързо отлетели вълшебни часа Куин я бе на карал да се почувства жена. Успял бе да я отведе във вълшебно царство, където тя се усещаше жива, изпълнена с желания, безкрайно очарователна. Благодарна бе за това. Винаги щеше да помни тази необикновена вечер с един много хубав мъж. Беше сигурна. Както бе сигурна и за друго — че подобна вечер никога няма да се повтори.