Джоан Рос
Без прецедент (8)

Осма глава

Докато Куин шофираше по потъналите в мъгла улици, сърцето на Джесика се свиваше в очакване, което досега не бе познавала. Все пак щеше да го направи. Готова бе хладнокръвно да се впусне в тази авантюра.

Тайно наблюдаваше Куин. Той излъчваше толкова силна мъжественост, така пламтяща и властна, понякога й се струваше, че заплашва да я погълне. Потръпна при мисълта как изгаряше от докосванията му.

— Студено ли ти е?

Нищо не убягваше от проницателния му поглед. Тя поклати глава:

— Не. — И шепнешком додаде: — Мисля, че изгарям.

По устните му се плъзна чувствена усмивка.

Ръката на младата жена лежеше на коляното му и той я покри с длан, преплете пръсти в нейните, а палецът му нежно погали чувствителната й кожа. Джесика усети как сладостна топлина облива тялото й.

— Баща ти доста трудно свиква с пенсионирането. — Куин умишлено смени темата, за да облекчи напрежението.

— За това ли говорихте?

— Да. И за други неща. Той много те цени. Наложи се да го убедя, че намеренията ми са почтени.

Джесика се смути и беше благодарна, че мракът скри червенината по бузите й.

— Не е било необходимо да го заблуждаваш — измънка тя. — Но може да е за добро.

— Какво те кара да мислиш, че не съм казал истината?

Джесика бе ужасена от начина, по които тези обикновени думи проникнаха под защитната й обвивка. Не, не можеше да допусне копнежът по този мъж да надвие решимостта й. Ще бъде само авантюра. За една нощ, за няколко дни, най-много за месец. Привличането сигурно ще отслабне през това време. Дребните навици ще започнат да предизвикват раздразнение, страстите ще се уталожат. Джесика бе реалист, знаеше, че щастието за цял живот е само романтичен мит от приказките.

— Той спомена ли защо мама го е напуснала? — попита тя.

Куин едва потисна желанието си да я раздруса така, че хубавите й зъби да изтракат. Винаги бе смятал себе си за праволинеен, но нейната неотстъпчивост минаваше всякакви граници.

— Изглежда в стремежа си да се почувства полезен, той преподредил офиса й.

— О, не! — изстена Джесика, спомнила си в какъв хаос работеше Елизабет, но как винаги успяваше безпогрешно да открие това, което й трябва.

— Докато била в Хюстън миналата седмица, той поставил лавици на стените и „поподредил малко“. По думите му, тя десетина минути само гледала резултата, след което напуснала, даже без да си разопакова багажа.

— Не вярвам, че мама е способна да разбие четирийсет и шест годишен брак само заради някакви лавици, колкото и ядосана да е била.

— Може да е било последната капка в чашата. Мак, разбира се, се опитвал да помогне. Сега се чуди какво да прави.

— Горкият татко. Знам какво е да се чувстваш безполезен.

— Сега ще ти доверя нещо, но ако обещаеш да не предупреждаваш Елизабет. Той е на път за Монтерей.

— Надявам се да действа по-кротко, докато я убеждава да се върне. Не мисля, че мама би издържала на смазващата му тактика.

— Каквато майката, такава и дъщерята — измърмори Куин, докато паркираше пред дома й. Остана неподвижен с ръце на волана, загледан в тъмнината навън. Когато накрая извърна очи към Джесика, погледът му бе обезпокояващо мрачен. — Не искам да те принуждавам насила, Джес — тихо каза той, а зелените му очи не се отместваха от лицето й. — Ако ще се любим тази нощ, нека и твоето желание е така силно, както моето.

Тя се наведе и нежно го целуна.

— Нека ти покажа колко много те желая, Куин — пошепна, а топлият й дъх погали лицето му, сякаш го обсипа с хиляди целувки.

От гърдите му се изтръгна стон, мъжът нямаше нужда от друга покана.

Когато влезе в спалнята на Джесика, очите му се разшириха от учудване — по стените висяха прекрасни пана.

— Ти ли си ги рисувала? — попита той, вече отгатнал отговора при вида на ярките абстрактни форми.

— Когато бях омъжена. Мама не ги харесва. Не подхождали на тапетите.

— Но подхождат на теб. Много скрита страст се таи у теб, Джеси.

Тя бе така притеснена от желанието в пламтящите му очи, та забрави убедеността си, че е силна и независима жена. Искаше само да му се харесва.

— Щастлива съм, че това си ти — тихо каза тя и се сгуши в прегръдката му.

Куин въпросително я погледна.

— Толкова много време мина — обясни тя. — Не исках да го направя просто с някого. Беше важно това да е човек, когото…

Гласът й заглъхна в търсене на точната дума. Не, не любов, твърдо си каза тя. Любовта означаваше отдаване, изисквания, слабост. Не можеше да си го позволи.

Куин търпеливо чакаше, почувствал вътрешната й борба. Част от него искаше да убие Брайън О’Нийл, който бе оставил Джесика така наранена, така недоверчива. Друга част бе благодарна, че онзи глупак не бе осъзнал какво притежава. Ако този идиот не бе напуснал Джесика, Куин никога нямаше да я срещне.

— Който да ме интересува — немощно додаде тя и отпусна чело на рамото му.

Е, не точно това бе очаквал да чуе. Но беше достатъчно. За сега.

Той измъкна седефените гребени от косата й.

— Харесвам я разпусната. Така ми приличаш на излязла от роман от осемнайсети век.

Джесика усети как краката й се подкосяват, когато Куин бавно започна да разкопчава роклята й. Обсипваше с целувки всеки сантиметър разголена кожа, вдъхваше топлината и уханието й на люляк през април. Бавно освобождаваше перлените копчета от копринените илици, сякаш развиваше скъп подарък.

— Идеята не беше добра — прошепна Джесика и пръстите й се впиха в раменете му.

В един кратък и ужасяващ миг Куин реши, че тя се е разколебала. Но тялото й се отпусна в обятията му.

— Коя идея? — Езикът му изгаряше плътта й.

— За тази рокля — оплака се тя и отметна глава, сякаш да му даде достъп до нежната си кожа. — Трябваше да намеря някоя с цип.

Роклята най-после се свлече около кръста й.

— Очакването е част от удоволствието — промърмори той и устните му заиграха с втвърдените зърна на гърдите й.

Главата й се замая, стори й се, че ще припадне. Внезапно тя вплете пръсти в гъстата му коса и притисна лицето му към овлажнялата си кожа.

— Куин, моля те! — Ръцете й нетърпеливо разтвориха ризата му и се притиснаха към пламналата кожа. Никога не бе желала някого по-силно.

Роклята се свлече по бедрата й и падна на пода. Като в транс младата жена пристъпи и потръпна от докосванията на Куин. Очите му изгаряха от копнеж. Той бавно я повали на леглото.

— Прекрасна си. Всичко, за което съм мечтал.

— Желая те — дрезгаво пошепна тя. — Не мога да чакам повече. Желая те сега.

Куин усещаше как тялото й се предава. Можеше веднага да я обладае, но през последните дни бе открил, че иска всичко, иска цялата Джесика О’Нийл.

Внезапно тя се изви под него, разкъса дрехите му, обзета от отчаян копнеж, силен като неговия. Движенията й пораждаха невероятни усещания, болка, която носеше удоволствие.

С последно усилие Куин изрече:

— Джес? Наред ли е всичко? Не искам да си мислиш, че съм от онези мъже, които…

В този миг тя усети, че се влюбва лудо и безвъзвратно. Прокара пръсти през косата му и тихо го увери:

— Да, Куин.

И двамата престанаха да разсъждават, отдадоха се всецяло на чувствата, на своето желание. Той проникна в нея като огън, който разпали страстта й и двамата потънаха в забравата на удоволствието и екстаза.

 

 

Изгубила представа за времето, Джесика лежеше в прегръдките на Куин, а тялото й сякаш се топеше от топлината на неговото. Никога не се бе държала така, не бе предизвиквала един мъж с толкова копнеж, но не изпитваше и сянка от угризение. Това бе най-красивото нещо, което бе преживявала някога. Нямаше да съжалява, дори да се окажеше нетрайно.

Куин леко я целуна.

— За земетресението ли мислиш? Или за нас?

— Не знам — промълви тя. — Но се обзалагам, че стигна десета степен по скалата на Рихтер.

— Най-малко… Господи, колко си красива.

Тя се подпря на лакът и погледът й пробяга по прекрасното му тяло.

— Ти също.

Куин се засмя и тя видя играта на мускулите по стегнатия му корем.

— Мъжете не са красиви.

— Ти си красив — настоя Джесика. — Най-красивият мъж, когото познавам.

— Толкова ли са много мъжете, които познаваш?

— Ревнуваш ли? А аз не те питам за многото жени в твоя живот.

— Питай тогава — подкани я Куин, завъртя се и се отпусна върху нея. — Но няма да има значение, защото ти си единствената, която ме интересува, Джес.

Очите му срещнаха нейните и тя прочете посланието в изумрудените им дълбини. Той не изрече думата „завинаги“, но тя бе там, в нежния му поглед. Внезапно Джесика се изплаши от това обещание.

 

 

Очакванията на Джесика, че с утрото магията ще изчезне, се оказаха погрешни. Куин бе проникнал до всички кътчета на всекидневието й и макар нещо дълбоко в нея още да се съмняваше, тя не можеше да си представи как бе живяла, преди да го срещне.

Родена и израснала в Сан Франциско, Джесика преоткриваше любимия си град. Никога не се бе чувствала по-щастлива на пролетния фестивал, никога не бе съзнавала колко е романтично да се разхожда по кея на рибарите. Куин се изненада, че тя никога не бе извеждала децата на разходка с корабче по залива. И въпреки че след това приключение Джесика се прибра, обрулена от вятъра и измръзнала, щастието й нямаше граници.

Постепенно в Сан Франциско дойде най-топлата пролет и в един слънчев ден Куин заведе Джесика на опера на открито. Тя не разбираше ариите на италиански и не успяваше да следи развитието на действието, но това нямаше значение. Цялото й внимание бе приковано върху Куин, върху всяка негова дума и движение.

Джесика все още се носеше в облаците от щастие, когато отиде на работа. Късно следобед звънна телефонът и тя весело вдигна слушалката. Но бързо се разочарова, когато Пола съобщи, че в приемната чака Силвия Такър.

— Покани я да влезе — каза Джесика и пое дълбоко въздух.

Миг по-късно в кабинета й пристъпи висока, елегантно облечена, жена и царствено се отпусна на стола срещу бюрото й. Прическата на пепеляворусата й коса и гримът бяха безупречни. Само пламъците в кафявите очи и червените петна по бузи те издаваха гнева й.

— Този път надмина всякакви граници! Първо искам да бъде уволнен. После ще натикаме този негодник в затвора. До края на дните му!

— Какво е направил пак господин Такър? — спокойно попита Джесика.

Силвия бръкна в чантичката си от крокодилска кожа, извади някакви смачкани вестници и безцеремонно ги остави върху бюрото й.

— Вижте това!

Джесика изглади хартията и осъзна, че това е заглавната страница на „Сан Франциско Стар“. Вниманието й бе привлечено от умело изрисувана карикатура, която представяше хвърлянето в затвора на местен политик за вземане на подкупи.

— Страхувам се, че не разбирам — каза Джесика, като се мъчеше да проумее какво бе предизвикало яростта на Силвия.

Показалецът с идеален маникюр се заби върху телефонния номер, напечатан по райетата на затворническия костюм на политика.

— Този номер не ви ли говори нещо? — заядливо попита тя.

Джесика се загледа и не можа да сдържи смеха си.

— О, господи, та това е вашият телефонен номер!

— А знаете ли колко идиоти ми се обадиха днес заради тази карикатура? И представа не съм имала, че толкова много извратени четат тези страници! — Силвия скръсти ръце и закрачи из кабинета. — Телефонът ми не спира да звъни! Трябва да направите нещо!

— Веднага ще се свържа с господин Мастърсън — обеща Джесика. — Междувременно ви предлагам да се обадите в телефонната компания и да поискате да ви сменят номера.

— Вече го направих. Обаче можете ли да си представите на колко хора трябва да съобщя новия си телефон? Искам Кийт да плати за всичко, включително и за изгубеното ми време. Ще уредя да го уволнят. После ще осъдим негодника.

Настроението й сякаш се пооправи при тази идея, тя злобно се засмя и напусна офиса.

— Любовта е велико нещо, нали? — пошегува се Пола, появила се на вратата.

Джесика се усмихна в отговор.

— Ще ме свържеш ли с господин Мастърсън?

— Той вече е на линията — отговори Пола и Джесика още веднъж отчете колко съобразителна секретарка има.

— Куин, възникна проблем — каза тя, щом вдигна слушалката.

— Знам. След толкова приятен обед. И аз не успявам да работя. Навън грее слънце, птичките чуруликат и аз копнея да бъда с дамата на сърцето си… Хайде да излезем на разходка. А после цяла вечер да се любим.

— Куин — прекъсна го Джесика, — сериозно е.

— И чувствата ми към теб са сериозни, Джес.

— Имаш ли днешния „Стар“? Погледни карикатурата на първа страница.

— Момент. — Тя чу как Куин шуми с вестника, а гръмкият смях й показа, че се е ориентирал.

— Не е смешно. Телефонът й не спрял да звъни. Обади се на Кийт — сухо каза тя. — Аз отлично знам защо поех случая, но не разбирам защо ти все още се занимаваш с този цирк?

— С Кийт сме приятели от университета. Нямам представа какво ме накара да се запиша в курс по история на изкуството. Не можех да различа Рембранд от Матис. Бях доста обезсърчен, когато се появи Кийт и започна да ми помага. Дори успях да завърша курса добре.

— И сега му се отплащаш като адвокат на развода му?

— Кийт не е толкова лош, когато не го гони махмурлук. И не можеш да отречеш, че е гениален карикатурист.

— Ако не спре да пие, ще праща карикатурите си от затвора.

— Ще говоря с него — обеща Куин. — И, Джес? — гласът му прозвуча неочаквано дрезгаво. — Пожелавам ти приятен ден.

Толкова обикновени думички, помисли си тя. Постоянно ги чуваше от продавачи, шофьори, непознати. Защо сега така я развълнуваха?

— Благодаря. И на теб.

— Ще мисля за теб.

Усмивката остана на лицето й дълго след като затвори телефона. Куин беше променил живота й.

Дърветата потънаха в цвят под ласките на пролетта, всеки ден носеше на Джесика незабравими преживявания, а съмненията й, че тази връзка ще се окаже крехка и нетрайна, отстъпиха в далечно кътче на съзнанието й.

Дъщерите й бързо свикнаха с присъствието на Куин. И трите го обожаваха.

Отношенията на родителите й изглежда също се подобряваха, въпреки решението на Елизабет да даде урок на Мак, като го накара отново да я ухажва след толкова години брак.

Куин и Джесика бяха заедно вече шест седмици, когато търпението му сякаш започна да се изчерпва. Когато Елизабет не беше извън града, а децата не прекарваха почивните дни при баща си, Джесика и Куин се любеха в неговия апартамент, а после се налагаше той да я откарва в дома й в хладните часове преди зазоряване.

— Искам цяла нощ да бъда с теб — каза той, когато една нощ паркираше пред къщата. — Да те прегръщам, преди да заспя, а на сутринта да се събудя до теб.

— Нали идва събота — обеща тя.

— По дяволите, Джес! Омръзна ми да получавам само късчета от теб. Искам да бъда неразделна част от живота ти. Да знам, че означавам нещо за теб.

Тя обгърна лицето му с длани.

— Но аз много държа на теб, Куин.

— Тогава нека заживеем заедно — предложи той, сякаш му е хрумнало в момента. Всъщност очакваше този миг дни наред. Сега или никога, помисли си той.

Тя се отдръпна и тъжно поклати глава.

— Знаеш, че не мога да го направя, скъпи. Не и с момичетата. Няма да им повлияе добре.

— А ако нямаше деца? — настоя той.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да ги изпратя да живеят с Брайън?

— Не, разбира се. Това бе само предположение. Щеше ли да се обвържеш и да живееш с мен, ако бяхме сами?

Джесика искаше да потвърди. Копнееше да отвори и къщата, и сърцето, и живота си за него. Но дълбоко в себе си признаваше, че това не бе цялата истина. Щастлива беше и така. Нищо, че когато се вмъкнеше в студените завивки сама, леглото й се струваше ужасно празно. Куин бе на другия край на града, а й се приискваше да се обърне и да му каже нещо.

Но тези неудобства бяха съвсем незначителни в сравнение с проблемите, които съвместното им съжителство би създало. Разделени, но равноправни. Това бе девизът на новата Джесика О’Нийл.

— Не подлежи на обсъждане — най-сетне отговори на въпроса му тя. — Имам три чувствителни дъщери. И ти го знаеше, когато започна нашата връзка, Куин.

В този миг Куин реши, че ще е по-добре да тръгне, отколкото да каже нещо, за което после би могъл да съжалява.

— Права си — неохотно се съгласи той и я изпрати до врата. — Ще трябва да се справя и с това препятствие.

Джесика не разбра какво имаше предвид той, но не й хареса решителният блясък в зелените му очи и начинът, по който лицето му се изопна. Цяла нощ тя не мигна при мисълта, че странното му поведение вещае опасност.