Линда Хауърд
Дръзка съдба (21)

Двайсета глава

Отрядът кални и мръсни мъже заедно с двамата си пленници пристигна в замъка на смрачаване. Залязващото слънце подсказа на Грейс посоката и тя се помъчи да запомни особености в пейзажа, по които да се ориентира. Както изглежда, бяха се придвижили право на изток, значи ако… не ако, а когато освободи Нийл и избягат, ще знае накъде е запад, за да се отправят натам.

Замъкът беше изненадващо малък. Представляваше само бойна кула с пристроена след това зала. Въведоха я в тъмното смърдящо помещение, при това ходеше сама. Гледаше как внасят Нийл, като се стараеше да не й личи колко е уплашена. Вързопът беше престанал да помръдва преди няколко часа и тя се запита дали не се е задушил. Очевидно същото си помисли и главатарят, защото изрева нещо на един от мъжете, които го влачеха, и той стовари юмрук върху предполагаемото място на главата. Глухо ръмжене успокои и тях, и Грейс.

Да затворят Нийл беше много по-важно в момента, отколкото да се разправят с нея. Взеха димяща факла и го понесоха по тясно каменно стълбище, което се извиваше към подземието на замъка. Грейс последва една мръсна и начумерена жена, която явно се ядоса, когато я доведоха. Трябваше да разбере къде ще го държат.

Подземният затвор беше зловещ. Беше съвсем тъмно, много влажно и студено. По каменните стени се процеждаше вода. Имаше три килии, залостени с грамадни дървени врати без решетки. Затворниците живееха в пълна тъмнина, влага и студ и сигурно след седмица или две умираха от бронхопневмония.

Гадният тип преряза въжетата, с които беше омотан вързопът с Черния Нийл. Той и хората му застанаха с голи мечове, за да го посекат, ако се опита да избяга. Грейс се повдигна на пръсти, за да види мъжа, който от толкова време преследваше мислите й. Поведението й привлече вниманието на главатаря и той кресна нещо на един от мъжете. Посоченият я избута насила нагоре по стълбите и никак не беше доволен, че изпуска зрелището. Понесоха се викове и тя погледна през рамо, но подземието вече не се виждаше. Чуха се удари, бързи стъпки, ругатни.

Тя трепна, като се чудеше дали ще го бият до смърт. Нейният пазач я дръпна намръщено и тя му хвърли гневен поглед.

Изкачиха се до залата и той я избута до друго стълбище, което се виеше нагоре в кулата. То също беше тясно и мрачно. Обърна се и видя свъсени хора, които я наблюдаваха.

Пазачът застана пред груба дървена врата, отвори я и я бутна вътре. Тя се извърна веднага, но той захлопна вратата и кресна нещо, което сигурно означаваше: „Стой тук“.

Дупка за ключ нямаше, само резе, което показваше, че не е заключена отвън, но когато допря ухо до вратата, чу стъпките на пазача.

Обърна се и огледа своя затвор — малка и тъмна стая, осветена само от една димяща факла. Единственият прозорец представляваше тесен процеп, през който можеше да се пусне стрела. На пода имаше мръсна черга, а мебелите се изчерпваха с широко легло, паянтова маса и един стол. До едната стена беше опрян малък сандък, на масата гореше свещ. Имаше и огнище, но огън не беше запален. До свещта стояха кожена бутилка и метална чаша.

Очевидно се намираше в спалнята на онова животно. Отви бързо от косата си ножа и го пъхна в чорапа си, твърдо решена оръжието да й бъде винаги под ръка.

После извади дървената кутия с лекарствата, които си набави в Единбург. В последния момент купи импулсивно приспивателно. Странно, че именно този медикамент й се наложи да използва най-напред, но как да го накара да го изпие. Не можеше да му го подаде и да каже: „Хайде, глътни го!“.

Погледна замислено към кожената бутилка. Алкохолът засилваше действието на секонала, даже човек можеше да умре от комбинацията, а тя не искаше да убива бруталния тип, а само да го приспи. Две или три хапчета щяха да бъдат достатъчни, като се имаше предвид теглото му.

Отвори бутилката и помириса съдържанието. В носа я удари миризма на силен ейл и очите й се насълзиха.

Разтри хапчетата в металната чаша и наля от бирата.

Цветът стана малко мътен, но на тази светлина нямаше да се забележи. После се овладя и седна спокойно на стола с чаша в ръка.

Чака дълго. Шумът, който се носеше от залата, й подсказа, че там пируват. Беше гладна, но и през ум не й минаваше да отиде там. И друг път беше гладувала.

Налегна я дрямка. Трепкащият пламък на факлата я приспиваше както пламъци в огнище и я топлеше. Представи си Нийл, на когото нито му беше топло, нито удобно. Той сигурно също беше гладен. Не го бяха убили още. Ако главатарят възнамеряваше да го убие, първо щеше да позлорадства. Долови, че е жесток по природа.

Най-после чу гласове пред вратата. Не скочи, а продължи да седи отпуснато на стола, ако изобщо човек можеше да се разположи спокойно върху нещо твърдо като камък. Вратата се отвори и ужасният тип влезе. Рунтавата му глава беше сведена и малките му зли очички лъщяха нетърпеливо. Погледна чашата, после отворената бутилка, захили се широко и се видяха отвратителни зъби с остатъци от храна по тях.

Грейс се прозя и се изправи лениво. Преструваше се, че е пила ейл, после го погледна и вдигна чашата с мълчалив въпрос. Той изпелтечи нещо, което тя взе за съгласие, напълни чашата и му я подаде.

Изгълта бирата на две глътки и избърса устата си с длан. През цялото време не сваляше от нея лъсналите си от похот очи.

Едва не повърна, въпреки че вече не се страхуваше толкова. Господи, след колко време щеше да подейства секоналът? Как да го спре да не я насили на мига?

Хрумна й гениална идея и като потърка корема си, показа, че е гладна. Той се намръщи, но отвори вратата и измуча нещо, което тя се надяваше да е заповед да донесат храна. Явно не беше имал намерение да я държи гладна, но просто бе забравил.

Пристъпи тежко до стола, седна и гаврътна още една чаша ейл. Грейс му се усмихна и посочи към себе си:

— Грейс Сейнт Джон.

— А?

Поне този звук бе разбираем и повтори:

— Грейс Сейнт Джон.

После посочи към него.

Този път той схвана и се потупа по своите като на бик гърди.

— Хю от Хей.

— Хю — повтори тя и пак се усмихна. — Е, Хю, не искам да пострадаш, но се надявам от секонала да заспиш и да не помръднеш. Досещам се, че имаш страшен план за тази вечер, аз също, но ти не влизаш в него. Щом всички заспят, ще отида да видя какво ти и твоите разбойници сте направили със знаеш кого и после ще го отведа оттук.

Хю слушаше речта й с растящо нетърпение и я прекъсна, като махна с ръка. После изломоти някакви думи, които се отнасяха до нея, но тя разпери безпомощно ръце и поклати глава, за да покаже, че нищо не разбира.

На вратата се почука, после някой я отвори. Влезе дебела повлекана с права черна коса. Донесе чиния с голям комат черен хляб и парче сирене. През цялото време гледаше свирепо Грейс. Или тук не обичаха чужденци, или жената имаше специални отношения с Хю, което накара Грейс да оцени по нов начин старата поговорка: „Властта е афродизиак“.

Жената излезе и тя отчупи от хляба. Започна да се разхожда, да си хапва от хляба и да подхвърля по някоя реплика към Хю. Той не преставаше да я следи с поглед, но след десет — петнайсет минути тя забеляза, че примигва като бухал. Продължи да обикаля съвсем спокойно, по едно време се приближи до масата, за да си вземе парченце сирене. Никак не беше лошо.

Клепачите на Хю се затваряха. Грейс се приближи до тесния прозорец и застана тихо, загледана в нощта. Преструваше се, че се храни, но мъжът не забелязваше, че ръката й е празна.

Звездите светеха ярко и не беше толкова тъмно, а от долините се надигаше лека мъгла. Грейс стоеше неподвижно и се вслушваше дали Хю е заспал, но бездействието я измъчваше. Беше възбудена, нетърпелива, изгаряща от желание да действа. За пръв път от една година насам не се чувстваше обречена. Тук Париш не можеше да се добере до нея. Опасностите бяха съвсем реални, но се усещаше така лека, все едно гравитацията не действаше.

Чувстваше се жива.

Осъзнаването на този факт я шокира. Така бе свикнала с мрачното вцепенение в душата си, че даже не бе забелязала промяната.

Наистина беше тук, а Черния Нийл се намираше само два етажа по-долу. И двамата бяха пленници, той сигурно беше ранен, но тя долавяше присъствието му като енергийно поле, от което по върховете на пръстите й плъзваха иглички.

Чу тихо похъркване. Погледна към Хю, който беше отпуснал глава на масата. Отиде на пръсти до него и отмести шишето, за да не го бутне и да не се стресне от внезапния шум, въпреки че според нея и топ нямаше да го събуди.

Изгуби представа за времето, затова приседна предпазливо на леглото и си наложи да бъде търпелива. Тази вечер пивото се е ляло на воля и изморените мъже щяха да заспят дълбоко.

И все пак чакаше, докато не усети, че има опасност и тя да заспи. Когато за втори път клюмна, разбра, че трябва да тръгне веднага.

Взе торбата си и се приближи тихо до вратата. Открехна я и надникна, за да провери има ли пазач. В мрака отвън нямаше жива душа, само откъм залата долу се промъкваше мъждива светлина.

Измъкна се от стаята и бавно се отправи към стълбището. Мъжете долу спяха, хъркайки хорово, натъркаляни един до друг. Грейс не вървеше крадешком, а спокойно, като че ли имаше пълно право да бъде тук. Ако някой се събудеше и я забележеше, щеше да я вземе за слугиня, но ако се промъкваше, щеше да събуди подозрения. Хармъни все й повтаряше: „Движи се по тротоара, все едно е твой, и лошите няма да те закачат“.

Върху масата гореше дебела свещ в метален свещник. Грейс го взе, за да не се налага да употребява своето фенерче и да дава обяснения на Нийл, поне не още сега.

За стълбището към подземието водеше грамадна врата. Тя остави торбата и свещника на пода и отвори внимателно вратата, за да не проскърца. От подземието се процеждаше светлина и сигурно имаше стража. Шмугна се през процепа, задържа вратата, докато взе торбата и свещника. От свещта нямаше нужда, но от свещника като оръжие имаше. Духна пламъчето и прибра свещта в торбата, а торбата постави на най-горното стъпало. Пое дълбоко дъх, после още веднъж и се помоли безмълвно.

Прилепи гръб към влажната стена и заслиза бавно по неравните стъпала, като стискаше тежкия свещник в ръка. След една от извивките на стълбището зърна пазача — беше сам и седеше на пейка, а до него имаше мях за вино. Много добре, ако имаше късмет, и той щеше да е пиян. Даже да носеше на пиене като всички шотландци, поне рефлексите му щяха да бъдат забавени от алкохола. Надяваше се, че е заспал, защото трябваше да пристъпи право пред него. Както беше натъртена и наранена от пътешествието през времето, нямаше сили да се бори.

Грейс внимателно преценяваше всяка стъпка и слизаше бавно. Въздухът беше студен и зловонен. Миризмата я удари в носа и тя потръпна от погнуса. Миришеше на кръв, страх и болка. В това ужасно подземие, където никога не проникваше слънце, бяха измъчвани и умъртвявани хора.

От нея зависеше Черния Нийл да не попадне в техните редици.

Чувстваше се виновна заради това, че е бил пленен. Здравият разум отхвърляше подобна мисъл, защото беше невъзможно той да чуе как го зове. Не беше свидетелка на случилото се и беше глупаво да се чувства виновна. И все пак присъствието й тук беше доказателство, че невъзможното е възможно, и в такъв случай защо Нийл да не е чул нейния зов.

Нямаше представа с колко време разполага. Под въздействието на алкохола и секонала Хю от Хей щеше да спи до сутринта. Добре че послуша инстинкта си и го купи. В противен случай никога нямаше да избяга от този мъж и щеше да бъде изнасилена.

Пристъпваше стъпало след стъпало внимателно и тихо. Пазачът не помръдваше. Дали не се преструваше, за да я подмами да се приближи?

Беше без значение, защото нямаше избор. Дори да не беше пленен по нейна вина, не можеше да остави Черния Нийл в това подземие, за да го убие Хю. Нийл е Пазителят, единственият човек, който знае тайната и местонахождението на съкровището на тамплиерите. Без него не можеше да спре Париш.

Наблюдаваше пазача. Ако не спеше, щеше да го заблуди по-лесно, като се държи спокойно. Отново теорията на Хармъни. Още повече, че той нямаше да се уплаши от една жена и да й се нахвърли. Сърцето й биеше лудо и за миг й притъмня пред очите, но отказа да се предаде след всичко, което бе преживяла.

Десет стъпала. Пет. После застана пред пазача толкова близо, че подуши вонята, която се разнасяше от него. Преглътна и се приготви за удара, който трябваше да нанесе. Помоли се набързо и вдигна с две ръце тежкия свещник.

Дрехите й прошумоляха, мъжът се размърда, примижа към нея и зяпна. Тя замахна и стовари тежкото желязо върху слепоочието му. Не се чу нито вик, нито друг шум, само сумтене, когато се свлече на земята, и отново затвори очи. От главата му шурна кръв и напои сплъстената му коса. Като го погледна, осъзна, че е съвсем млад — не повече от двайсетгодишен. Мръсните му бузи бяха все още по детски закръглени.

Сълзи опариха очите й, но се извърна, за да не се натрапва образът му и да я измъчва.

От трите килии само една беше залостена.

— Нийл — прошепна тя тревожно и подраска по масивната врата. На какъв език да се обърне към него? Днес установи, че с нейния келтски нищо не може да постигне. Но той беше тамплиер и положително говореше френски. Грейс знаеше отлично староанглийски и старофренски, но от тогава латинският не беше претърпял никакви промени, затова избра него.

— Дойдох да те освободя — изрече внимателно, докато се бореше с тежката греда, залостваща вратата. Божичко, колко беше тежка! Една треска се заби дълбоко в пръста й и тя изохка.

— Нарани ли се?

Въпросът беше произнесен с дълбок, спокоен и приглушено гърлен глас и тя го чу съвсем отблизо, като че ли той стоеше долепен от другата страна на вратата. Грейс замръзна и стисна очи, за да овладее сълзите и вълнението, което я прониза като електрически удар.

Наистина беше Черния Нийл и — о, господи — гласът му звучеше също като в сънищата й. Таеше в тембъра си и гръмотевичен тътен, и кадифена мекота. От боен вик, който ужасява неприятеля, можеше да се превърне в нежно мъркане, което би разтопило всяка жена в прегръдките му.

— Съвсем… съвсем малко — успя да изрече с треперещ глас. Мъчеше се да подрежда правилно думите, които трудно намираше. — Една треска… гредата е много тежка и ми се изплъзва.

— Сама ли си? — Сега вече прозвуча тревожно. — Не е по силите на проста жена.

— Ще я отместя! — ядоса се тя. Проста ли? Проста значи! Какво знаеше той? Оцеля цяла година, дойде тук противно на всякакъв здрав разум и най-вече намираше се от другата страна на вратата и държеше ключа към свободата му. У нея забушува гняв, изпълни се с неподозирана енергия, като че ли излизаше от кожата си. Идваше й да крещи, да удря, да се върти в лудешки танц, но вместо това изля цялата тази жизненост върху гредата, с която беше залостена вратата на килията.

Отказа се да я отмести с ръце и като коленичи, подложи раменете си под нея и с всички сили се напрегна да я избута нагоре. По дяволите! Нямаше да се остави на едно проклето парче дърво, не и след всичко, което преживя.

Изръмжа настървено и събра всички сили за последен напън. Мускулите й пламнаха от болка, почувства гърба си смазан. Буташе с отчаяни усилия гредата и изведнъж усети, че единият й край се надига. Олюля се за миг и пак се напрегна. Гредата бавно излезе от едната скоба и после и от другата. Грейс светкавично се отдръпна и гредата се стовари на земята.

Застана неподвижно, дишаше тежко, всеки мускул в тялото й тръпнеше от болка, но тя ликуваше. От нея се излъчваше жега като от сгорещено огнище и не усещаше наранените си ръце. Чувстваше се много жизнена и непобедима.

— Отвори вратата — подкани го. Думите й прозвучаха задъхано, въпреки че се помъчи да овладее гласа си. После не се сдържа да го подразни: — Ако можеш.

Дочу тих смях и тежката врата започна да се отваря малко по малко, избутвайки гредата. Грейс отстъпи назад, впила поглед в зейналото тъмно пространство, за да види за пръв път Черния Нийл от плът и кръв.

Прекрачи така нехайно навън, сякаш отиваше на разходка, но когато зърна проснатия в безсъзнание пазач, я изгледа подозрително. Неговата жизненост я обгори като огън и усети как кръвта се отдръпва от лицето й.

Можеше да е излязъл направо от сънищата й.

Стоеше насреща й, същият, който преследваше нощите й и чиято духовна субстанция я преведе през близо седем столетия. Погледът й обходи бавно чертите му като лека милувка по лицето на любимия, сякаш едно по-осезателно докосване би развалило магията.

Да, той беше. Познаваше го добре — образът му се беше отпечатал в съзнанието й от сънищата: широко чисто чело, очи — черни като нощ и греховни като света, тънък келтски нос и изваяни скули, решителни и неусмихващи се устни, непреклонна брадичка. Беше грамаден. Слава богу, че досега не бе осъзнавала колко е висок — поне с трийсет сантиметра се издигаше над нея. Черната му коса падаше под раменете, рамене, които бяха само мускули. От двете страни на главата му се спускаха тънки плитки.

Ризата и полата му бяха мръсни, целите в засъхнала кръв, лицето му беше изранено, а едното му око беше подпухнало и почти затворено. Но въпреки всичко това се усещаха силата и жизнеността му. Не трепереше от студ като нея. „А може би — помисли си тя — не треперя от студ.“ Беше по-див, отколкото си го бе представяла, и все пак беше същият като в сънищата й. Образът му от плът и кръв, неговото излъчване, й подействаха като удар и тя се олюля.

Той се огледа, изражението му беше сурово, тялото му беше готово за скок.

— Сама ли си? — попита отново, очевидно не вярваше, че е успяла да отмести тежката греда без чужда помощ.

— Да — прошепна тя.

От мастилените сенки не се втурнаха врагове, не се чуваше сигнал за тревога. Обърна бавно поглед към нея и тя знаеше, че на светлината на факлата зад гърба й веднага ще забележи колко силно трепери.

— На вид нежна, но храбра — мърмореше той, приближавайки се. Щеше да отстъпи, но той с измамната лекота на нападащ тигър се озова изведнъж до нея. Прегърна я през кръста, като хем я задържа, хем я плени и я притегли към себе си. — Не се страхувай от мен, сладка моя. Коя си ти? Не си от близките на Хю, не и с това хубавичко лице… и думи на латински.

— Н-не — заекна тя. От съприкосновението с него й се виеше свят. О, боже! В гласа му се прокраднаха гърлени нотки. Обзе я паника. Вдигна ръка и се опита да го отблъсне. Треската в пръста й се заби по-дълбоко и тя трепна от внезапната болка.

Той на мига хвана ръката й, силните му пръсти я обхванаха нежно и я обърнаха към светлината. Разтрепери се отново при вида на своята ръка върху мазолестата му длан. Както и на Хю, ръката му беше мръсна от битката, но това беше единствената прилика между двамата мъже. Ръката на Черния Нийл беше жилеста и силна, с дълги пръсти и добре изрязани нокти. Държеше нежно дланта й, все едно е птиченце.

При вида на незначителната, но болезнена рана, изсумтя състрадателно, захапа внимателно крайчеца на треската с животински белите си зъби и я издърпа. Грейс трепна, но той не пусна ръката й и засмука бликналата кръв. Тя усети допира на езика му и от устните й се отрони стон, който нямаше нищо общо с болката.

Тъмният му поглед се плъзна към лицето й, вече съвсем близо до неговото, и леко притвори очи, когато почувства какво става с нея. Тънките му ноздри се разшириха като на жребец, когато подушва характерна миризма. Тогава изведнъж я позна и се вбеси.

— Ти! — изсъска и все едно я наруга. Стисна я за раменете и я извърна към светлината. Тя не беше сплела косата си и той прокара ръка по нея, сякаш да измери дължината й. Мургавото му лице беше освирепяло.

— Мен ли пита? — изпелтечи тя на неправилен английски. После се сепна и продължи на латински: — Аз ли?

— Коя си ти? — попита отново, но този път с едва сдържан гняв. — Ти изкрещя името ми, ти ме обърка и заради теб ме плениха. От месеци ме дебнеш, без да показваш лицето си, докато не завладя сънищата ми. Съгледвачка ли си или вещица?

Грейс пребледня и го загледа поразена. „О, не!“. Рязко се отдръпна, щом смисълът на думите му стигна до съзнанието й.

— Не! Не съм нито съгледвачка, нито вещица!

— Тогава защо ме следиш? — попита мрачно и я пусна. Наведе се към припадналия пазач и взе меча и кинжала, които се търкаляха до него, сякаш му бе необходимо оръжие срещу нея. Кинжала напъха в ботуша си и се обърна да я погледне. — Как се вмъкваше в леглото ми толкова често, та мога да те позная дори по миризмата ти? Как се намери при Хю днес? Чух гласа ти, разбрах, че си с него.

— И мен ме плениха.

Притесни се от неуверения си глас и пое дълбоко дъх. Почувства се унизена, че той е споделял с нея тези еротични съновидения. Нямаше идея как се е случило, но цялата история беше свръхестествена, за да има логично обяснение.

— Врели-некипели. Не носиш белези от битка и мъчения.

— Хю възнамеряваше да иска откуп за мен, струва ми се.

— Не вярвам, че не ти се е нахвърлил като разгонен глиган, сладка моя.

Страните й пламнаха по-скоро от язвителния намек, отколкото от грубостта.

— Не ми се нахвърли. Аз го възпрях.

— И откъде взе сили за такъв подвиг? Магия ли му направи?

— Не съм вещица! Дадох му да пие нещо и той заспа. Пък и беше пиян.

— Ами останалите?

— Бяха мъртвопияни и спяха. Смятаха, че твоите хора няма да се осмелят да нападнат, докато си в ръцете на Хю.

— Да, но те дебнат наблизо. — Видът му вече не беше толкова свиреп, но въпреки това я наблюдаваше мрачно. — Още не си отговорила на моя въпрос. Коя си ти?

— Грейс Сейнт Джон.

Изрече името си на английски, понеже не се досещаше как да го трансформира на латински.

Той го повтори, като произнасяше натъртено всеки звук с артикулацията на човек, който знае много езици. Приближи се до нея с меча в ръка и грамадната му фигура скри трепкащата светлина на факлата.

— А как ме наблюдаваше?

— Не съм те наблюдавала — безпомощно разпери ръце. — Сънувах те.

— Ах! Пак сънища. — Още беше гневен, тя го чувстваше, но гласът му стана нисък и тя се разтрепери от усилие да не се поддаде на прелъстителната му сила. — В твоите сънища, сладка моя, бях ли вътре в теб? — шептеше той, прилепвайки се към нея. — Ти под мен ли беше и ездата здрава ли беше?

Грейс едва си поемаше дъх. Подпря ръце на гърдите му, за да го отблъсне, и усети през ризата от ленено платно бликащата от тялото му жега. Тя също беше възбудена, нервна и паникьосана, а кожата й настръхна с болезнена чувствителност.

Нийл я гледаше пронизително и смайващо ясно.

Разтвори устни и леко задъхан, той започна да я притегля, докато не почувства гърдите й до себе си.

— Как оглупях — промълви този път на шотландски, но тя по някакъв неясен начин разбираше. — За друго може и да нямам време, но поне ще те опитам на вкус.

Той я повдигна и я притисна към стената. Огромното му тяло с железни мускули се притисна до нейното и дъхът й секна, когато усети колко е възбуден. Той се възползва от разтворените й устни и прилепи своите към нейните. Ефектът от целувката му беше опустошителен. Кръвта й забушува и тялото й омекна. Той беше горещ, с варварско излъчване и потресаващо познат. Умело я целуваше с език, изисквайки същото, и тя се предаде. Ръцете му шареха по цялото й тяло, галеха гърдите й, извивките на бедрата. Пъхна дългите си пръсти между краката й и я докосна през тъканта на роклята. Грейс за миг се сепна и като луда го заблъска, но беше късно. Усещанията я заляха като огнена вълна и със сподавен вик се вкопчи в него.

Почувства изненадата му, а той заглуши с целувка виковете й, прегърна я още по-здраво и с дяволски умели пръсти я накара да изживее докрай оргазма. Спазмите най-после се уталожиха, тя се отпусна и отдели устните си от неговите. Притисна към гърдите му пламналото си от срам лице. През целия си живот не се бе чувствала толкова смутена и унизена. Оргазмът насън я смущаваше, но да го достигне пред очите му само с една целувка и леко интимно докосване! Умираше от срам.

— Желана моя — обади се той с тих, дрезгав глас. Целуна я бързо по извивката на шията и тя усети страст и нежност. И той дишаше тежко, докато я плъзгаше покрай тялото си, за да стъпи на земята.

Тя не смееше да вдигне глава, но той хвана брадичката й и я погледна в лицето. Помилва с палец устните й като напъпил цвят. И неговите бяха подпухнали, а очите му — премрежени от желание.

— Жалко, но трябва да тръгвам — прошепна на шотландски. — Изгаряш мъж като на клада, но мен в пепел няма да превърнеш.

Наведе се, леко я целуна по устните, плесна я по задните части и я отмести като вещ от себе си.

Грейс се облегна на стената с празен ум и подкосени колене. Той вървеше бързо и вече беше стигнал до стълбището, когато тя проумя и извика ужасена:

— Почакай! Вземи ме със себе си.

Той не спря, не се обърна, а само й се ухили през рамо.

— Поднесох ти благодарностите си за свободата, но не съм оглупял от признателност — изрече вече на латински и изчезна зад завоя на стълбището.

Проклятие! Не посмя да извика пак. Втурна се след него, но краката й още трепереха и едва изкачи стълбището. От него нямаше и следа.

Взе торбата си и се промъкна на пръсти към кухнята, като прецени, че този изход е най-достъпен. Ако там пазеха стражи, Нийл щеше да се погрижи за тях. Трябваше да се измъкне от този страшен затвор и да го намери отново. Той не беше герой, нито рицар с блестящи доспехи. Беше просто мъж, макар и доста по-грамаден от повечето, по-безсрамен и по-жизнен. Беше арогантен и груб, но в него беше единствената й надежда.