Линда Хауърд
Дръзка съдба (19)

Осемнайсета глава

Пролетта настъпваше неусетно в планината. Дойде май и склоновете се покриха със зеленина. Студените, мъгливи дни изведнъж отстъпиха пред яркото слънце, а въздухът ставаше така прозрачен, че очите я заболяваха, като погледнеше към него. Отнякъде се чуваше гайда и натрапчивите звуци разплакаха душата й.

Отне й четири месеца да стигне дотук. Отначало само шофираше на юг, после пое на изток. Сезоните се сменяха и зимата омекваше, колкото по на юг отиваше, и в Тенеси, по средата на февруари, видя първото цъфнало цвете. Стори й се като истинско чудо този весел жълт нарцис и тогава спря, успокои се и си направи план.

Пролетта подранява, казаха местните жители, когато зимата е мека. Нарцисите цъфнали две седмици по-рано от обикновено. В Минесота зимата не беше мека, но на хиляда километра на юг попадна на друг климат и в друг свят.

Веднага осъзна, че сама няма да може да се справи и че има само един човек, на когото да се обади.

Хармъни изслуша мълчаливо молбата й да отиде с нея в Шотландия за неопределено време.

— Шотландия — каза най-после. — Вече не боядисват лицата си сини, нали?

— Само във филмите.

— Нямам паспорт.

— Лесно ще си извадиш, ако имаш акт за раждане.

— Доколкото разбирам, трябва ти моята помощ. А ще ми обясниш ли каква ще бъде моята роля?

— Ако дойдеш — отвърна Грейс.

— Ще си помисля. Обади ми се след два-три дни.

Отпусна й за размисъл три дни, после се обади.

— Готово — отговори Хармъни. — Но ако дойда, ще се наложи ли да върша нещо незаконно?

— Не, не вярвам.

Отговори така, защото не беше сигурна какво я очаква, а за себе си не можеше да се закълне, че ще стои на страната на закона.

— А опасно?

— Да.

Хармъни въздъхна.

— Да му се не види, добре — отвърна провлечено. — Много си убедителна! За колко време става въпрос? Знаеш, че не мога да зарежа къщата си.

— Нямам представа — няколко дни или седмици. Ще ти платя разноските…

— Сама ще си платя, ако се съглася. Защото когато ми писне, няма да се чувствам задължена. — Замълча и Грейс усети, че обмисля следващия си въпрос. — Имам още един въпрос.

— Питай!

— Как е истинското ти име?

Грейс се колебаеше. Почувства се някак неловко да произнесе името си. Само от устата на Крис го чу за всичките тези месеци. Смени толкова много имена, че понякога й се струваше, че не знае коя е.

— Грейс — отговори тихо. — Грейс Сейнт Джон, но ще пътувам с документи на името на Луиза Кроули.

— Грейс! — Хармъни въздъхна. — Мамка му! Ако си ме изпързаляла, ще ти откажа.

 

 

Отне им известно време да открият къде е бил замъкът Крейг Ду. Грейс и Хармъни бяха от седмица в Единбург и едва тогава Грейс успя да определи местонахождението му. Оказа се в далечната и почти непристъпна западна част на шотландските планини. Докато Грейс правеше своите проучвания, Хармъни пък проучваше Единбург. Едва след като уточни със сигурност къде се намира Крейг Ду, каза на Хармъни какво ще направи. Тя й се изсмя в лицето, но когато Грейс започна мълчаливо да се подготвя, се залови здраво да й помага. Никак не се смя, когато чу историята на Форд и Брайънт.

Щом събраха всичко необходимо, Грейс взе кола под наем и поеха към едно селце високо в планините, разположено на седем километра от мястото, където някога се е издигал замъкът Крейг Ду. Настаниха се в нещо като пансион и веднага откриха, че кръчмата е място за клюки. Хармъни моментално се сприятели на чашка с яко пиещите шотландци и те охотно отговаряха на всичките й въпроси. Да бе, един нафукан американец дошъл преди около два месеца и взел да копае, ей — там в скалите. Силна буря го позабавила, но после времето се оправило и той много бързо напредвал.

— Скоро ще го намери — каза Грейс на Хармъни, след като тя й докладва клюките. — Повече не бива да чакам, трябва да тръгвам.

— Говориш като за пътуване с туристическа агенция — отбеляза нервно Хармъни. — Сякаш те чакат розови хоризонти.

— Знам, че няма да е лесно — отговори Грейс.

И знаеше, че заради ръкописите е длъжна да направи опит, колкото и смахнато да изглеждаше.

Откакто дойде в Шотландия, не сънуваше. Чувстваше се някак особено, като че ли между нея и света имаше воал. Не изпитваше нищо — нито страх, нито гняв и още по-малко земни потребности, като глад например. За себе си вече не живееше в това време. Тръгваше и се беше подготвила много старателно.

На следващия ден потеглиха веднага след обяд и когато не можеха повече да продължат с колата, слязоха. От океана на запад се зададоха буреносни облаци и планинските сенки станаха виолетови под невероятно синьото небе.

Грейс беше направила изчисленията много внимателно, формулата за времето беше дадена в ръкописите, но не и мястото. Прецени, че откъдето ще тръгне, на същото място ще пристигне. Сред развалините на Крейг Ду би било най-подходящо, но не смееше да се приближи даже да го погледне. Затова щеше да се отправи към онова време от по-далечно място и после да извърви разстоянието до замъка.

Пътят, който избраха, беше малко по-широк от пътека и свършваше на около четири километра от развалините. Събраха вещите на Грейс и тръгнаха да се изкачват в планината.

Въздухът беше мек и свеж, чу се самотен птичи крясък. Грейс вече чувстваше, че нещо напира у нея — безмълвно очакване и потребност.

— Защо просто не теглим куршума на онзи гадняр? — предложи изведнъж Хармъни, подлагайки лимоненожълтата си глава на вятъра. Разшири ноздри и присви зелените си очи. Заприлича на някаква екзотична богиня на войната, готова да посече враговете си. — По-лесно е, по-чисто и много по-сигурно.

— Защото не става въпрос само за Париш, а и за Фондацията. И да го убием, друг ще заеме неговото място.

Би било хубаво да убие Париш, да се успокои, че е отмъстила, и да сложи край на цялата история. „Фондация на Злото“… не можеше да позволи Фондацията да завладее съкровището.

Избра си място и го посочи на Хармъни. Гнездото от скали се намираше почти на върха пред тях. Започнаха да се катерят и когато стигнаха, се загледаха през леката мъгла, нахлуваща от океана, към долината далеч долу. Развалините на Крейг Ду не се виждаха, защото бяха след отсрещния хребет. Местните хора разправяха, че бил разположен върху черни скали, надвиснали над океана. Грейс си го представяше и картината във въображението й беше на внушително голям замък, издигащ се мрачно срещу бушуващо сиво море.

— Всичко необходимо ли е у теб? — попита Хармъни, като остави своя вързоп на земята.

— Да.

Още в Щатите си направи списък и започна да се подготвя. Според предписанията спазваше определен режим на хранене от една седмица насам. Наведе се и закачи електроди на глезените си.

Долови, че хладнокръвието й ядосва Хармъни.

— Добре съм — отговори на неизречения въпрос.

— Ако не проработи, нищо страшно няма да стане. Ще ме удари ток, но не е достатъчно силен, за да ме убие.

— Дано — рече още по-ядосана приятелката й.

— Ако сполуча, не зная дали тези вещи ще дойдат с мен, или ще се озова там чисто гола. Ако останат, върни ги в селото и прави с тях каквото ти хрумне.

— Чудесно. Винаги съм си мечтала за кадифена рокля три размера по-малка от моя и съвсем малки обувки.

— Лаптопът остава. Изтрила съм моите бележки, оставих само дневника си. В него съм записала всичко. Ако се случи нещо и формулата не проработи — сви рамене тя, — поне случаят е документиран.

— Ами аз колко време да чакам? — попита вбесена Хармъни.

— Оставам на теб да решиш.

— Да те вземат мътните, Грейс! — Тя се развика, почервеняла като домат, но преглътна яда си и само поклати глава. — Не мога да ти набия нищо в главата — ти вече си там.

— Виждам, че не разбираш, и не си мисли, че аз разбирам. — Вятърът обви роклята около тялото й и развя косата й. Погледът й се отнесе някъде надалеч.

— Измина година от убийството на Форд и Брайънт. Още не съм плакала. Като че ли нямам право, защото не съм направила нищо, за да отмъстя за тях.

— Не си имала време за сълзи. — Тонът на Хармъни беше груб. — Била си заета със задачата да останеш жива.

— Не съм ходила на гробовете им. Върнах се в Минеаполис и останах там шест месеца, но не зная къде са погребани и не им занесох цветя.

— Адски добре си постъпила. От онова, което ми разказа, копелето Париш веднага щеше да те закове.

— Сигурно, но не отидох даже когато знаех, че е безопасно. Чувствах, че още не е време. Ще отида, когато се върна.

Повече нямаше какво да си кажат. Хармъни я прегърна с насълзени очи и си тръгна.

Грейс седна върху една скала и включи лаптопа. Помъчи се да събере мислите си. Оказа се безполезно — те се щураха като лястовици. Най-накрая престана да се измъчва и започна да пише.

„17 май… Отмъщението обсебва живота. Преди не го бях осъзнавала, но не бях и мразила. В един момент животът ми е спокоен и щастлив, в следващия — пълна разруха. Съпругът ми, брат ми… Изгубих и двамата.

Странно как всичко се променя, как докато мигнеш, и животът се превръща в кошмарно поле на ужаса, в невъобразима и парализираща скръб. Не, не съм плакала. Заключих скръбта дълбоко в себе си — рана, която не зараства, защото нямам право да се отпускам. Трябва да се съсредоточа върху онова, което съм длъжна да направя, вместо да се отдавам на лукса да оплаквам онези, които загубих. Ако се отпусна и приспя бдителността си, също ще бъда убита.

Чувствам се, като че ли моят живот не ми принадлежи. Нещо не е наред, но сега или преди? Сякаш двете половини не съвпадат, защото или едната, или другата не е от моя живот. Понякога не усещам никаква връзка с жената, която бях преди онази нощ.

Преди бях съпруга.

Сега съм вдовица.

Имах семейство — малко, щастливо и много любимо. Вече го няма.

Имах кариера, една от онези интелектуални, интересни и малко известни професии, които ми даваха възможността да се потапям в работа, каквато обичам — прашни, старинни пергаменти и книги. Превеждах и така скитах из миналото, че Форд понякога ме дразнеше, че не съм се родила в точното време.

И това го няма.

Сега трябва да бягам и да се крия или ще убият и мен. Свивах се от дупка в дупка като плъх и влачих със себе си откраднати ръкописи и стари преводи. Научих се как да променям външността си, как да се сдобия с фалшива лична карта, как да открадна кола, ако се наложи. Храня се нередовно и непълноценно. Форд не би ме познал. Моят съпруг няма да ме познае. Но за това избягвам да мисля.

Как стигнах дотук?

Въпросът е риторичен. Знам как се случи. Видях как Париш убива и двамата.

Преходен период между преди и сега нямаше, както и време да се приспособя. От уважавана личност се превърнах за секунда в бегълка — от съпруга във вдовица, от сестра в оцеляла по случайност, от нормален човек в… това, което представлявам днес.

Само омразата ми дава сили да живея.

Омразата ми е много силна и понякога ми се струва, че изгарям в нея. Омразата може ли да пречиства? Мисля, че може. Моята може. Искам Париш да си плати за моя живот и за живота на мъртвите, които обичах. Искам смъртта му, за да не бъде смъртта на Форд и Брайънт напразна, затова ще преследвам и Фондацията, не само Париш.

Нямам представа за колко време ще стигна целта си, дали няма да съм закъсняла, нито пък дали няма да умра в процеса. Но съм длъжна да опитам, тъй като освен омраза и отмъщение, друго не ми е останало.

Трябва да намеря Черния Нийл.“

Спря да пише и се загледа в думите на екрана. Като студентка пишеше в истински дневник с мека кожена подвързия. Подари й го Форд на първата Коледа, след като станаха гаджета. Възнамеряваше да си води записки за работата, за преводите и изследванията, но вместо това описваше личния си живот и лесно прехвърли навика върху електронните страници.

В дневника разказа за бягството си от Париш Сойер, отпускаше се да пише за тъгата си и само тук оплака Форд и Брайънт. Също така беше документирала откритието в ръкописите, заради които Париш уби, магията, която я завладя, страхопочитанието и как най-накрая повярва на всяка една дума.

Внимателно затвори файла и изключи компютъра. Не знаеше дали ще пренесе каквато и да е вещ, или ще пристигне там… ако уцели времето… без нищо. Вероятността да бъде чисто гола, никак не й беше смешна.

В нищо не беше сигурна, даже дали процедурата ще се задейства. Ако се провали, поне само Хармъни ще бъде свидетелка на глупостта й. Тогава ще потърси друг начин да спре Париш и Фондацията. Но ако се получи…

Пое дълбоко дъх. Беше се подготвила много съвестно. Провери сто пъти чертежите. Откри подходящото място, с необходимите минерали за по-добра проводимост. Изпи точното количество вода, спрямо нейното тегло и времето, което трябваше да достигне. Храни се с подходяща храна, изменяща химията в организма й.

Бурята приближаваше и въздухът беше наситен с електричество. Бурята не беше необходимо условие, но разразяването й бе истинска благословия.

Времето дойде.

Грейс взе голямата торба от зебло, която си уши, и я стисна до гърдите си. Двете с Хармъни ушиха също така груби дрехи със старинна кройка, въпреки че и двете не умееха да шият. Все пак модата през ранния четиринайсети век е била невзискателна. Носеше проста долна риза от памучен плат с дълги ръкави, затворена до шията. Роклята й беше без ръкави от мека вълна. В чантата имаше скътани къса горна дреха от кадифе за по-специални случаи и голям вълнен шал.

В Тенеси си купи мокасини ръчна изработка и те лепнаха на крака й. Чорапите й бяха бели, прихванати с панделки над колената. Сутиен и гащички не носеше, защото по онова време бельото не е било измислено. Сплете дългата си коса на плитка и на главата си уви нещо като тюрбан от дебело платно.

Като разменно средство носеше няколко дребни бижута — обиците и венчалната халка, с които беше, когато всичко се случи. Вярваше, че във външния й вид няма нищо неуместно. Но вещите в торбата бяха достатъчни да я изгорят за вещерство, ако я заловят.

Бурята приближаваше, гръмотевиците отекваха като месингов гонг. Трябваше да побърза, за да прибере Хармъни лаптопа преди дъжда.

Подготви се да включи прекъсвача, като се чудеше как са успявали в това начинание, след като тогава не е имало батерии.

Затвори очи и започна да диша дълбоко и бавно, съсредоточавайки се върху образа на Черния Нийл. Беше спазила съвсем правилно всички предписания и очакваше да се върне назад във времето точно шестстотин седемдесет и пет години, но почувства необходимост от обект, към който да се насочи. Друга отправна точка нямаше, освен този мъж, живял преди близо седемстотин години. Насочи цялата си умствена енергия към неговата духовна същност.

Познаваше го. Беше я преследвал месеци наред, беше се загнездил в ума й, докато тя се мъчеше да разчита старинните ръкописи, после нахлу в сънищата й с толкова живи образи, че понякога се събуждаше, разговаряйки с него и винаги с усещане за присъствие. Беше правил любов с нея, измъчвайки нейната подсъзнателна чувственост. Черния Нийл по някакъв начин беше неин спасител, защото й даде надежда. Силата на неговата личност, на човек, владеещ живота, се беше простряла до нея, преодолявайки седем столетия. Дърпаше я и я пазеше от черно отчаяние. През изминалите месеци имаше моменти, когато той беше по-реален от света около нея.

Образът му започна да изпълва ума й в тъмнината зад затворените клепачи — ярък като светкавица и силен като гръмотевица. Смътно съзнаваше, че е опасно да се фокусира върху въображаеми картини, вместо върху конкретни факти, но беше безсилна да изпразни ума си. Усещаше, че той я притегля все по-близо. Там е, ето го, там е…

„Дишай, дълбоко и бавно. Вдишвай през едната ноздра, задръж въздуха и издишвай през другата ноздра. Повтори цикъла отново и отново. Дишай! Дишай…“

Видя очите му, черни и пронизителни, искрящи през мъглата на времето, като че ли се взираше право в нейните. Видя тънкото очертание на неговия нос, гъстата като руно черна коса, разпиляна по яките му рамена и плитчиците от двете страни на лицето му по келтска маниер.

Видя как отваря уста, за да изреве заповед. Долови грохота на битка, но той беше единствената ясна фигура. Видя да проблясва острието на меча му, докато размахваше огромното оръжие с една ръка. В другата вместо щит държеше бойна брадва. И двете оръжия бяха окървавени от кръвта на враговете, които поваляше един след друг.

„Вдишвай! Издишвай!“ Въздухът я изпълваше все повече, умът й се вкопчи още по-здраво в образа на човека, който беше нейният обект. Спиралата започна да се свива около нея, предизвиквайки усещане за всмукване, и тя разбра, че е почти готова за отпътуване.

„Нийл! Черни Нийл!“

Призова го в душата си, крещейки името му с толкова силен копнеж, че я заболя всяка клетка в тялото й. Почувства нещо като сгъстяване и концентриране на енергия. Видя с умствения си взор как той извърна изненадано глава, като че ли долови далечното ехо на нейния вик, и после неговият образ също започна да се променя, повличайки я в бездна от тъмнина. Неговата същност беше като сигнален огън, който й посочваше пътя.

С последните проблясъци на съзнание натисна прекъсвача и светът се взриви сред ослепителни мълнии и светлина.