Линда Хауърд
Дръзка съдба (6)

Пета глава

Едва когато стигна до покрайнините на О’Клер, Грейс усети, че трябва на всяка цена да хапне нещо. Не беше гладна, но силите я напускаха.

Студът я изтощаваше. Пролетта, тази никаквица, развя поли, за да покаже фуста от цветя и зеленина, вдъхвайки измамни надежди, че краят на зимата е дошъл. Грейс не можеше да приеме капризите на времето с обичайното си доволство. Трепереше непрестанно, макар вече не така силно — още един признак, че тялото й се нуждаеше от гориво. Поне сняг не заваля. Пребори се с хипотермията както всички бездомници, спящи по улиците — с вестници и торби.

Явно жалките мерки срещу измръзване не бяха чак толкова жалки, защото помогнаха и беше още жива.

Жива, но все по-отпадаща. Така не можеше да продължи. Още по-силно от страха за съмнителното й спасение я измъчваше невъзможността да работи. Ако не намереше такава възможност, нямаше да открие защо Париш е искал да убие и тримата. Тя вярваше в поговорката, че знанието е сила, а в случая знанието беше най-сигурният път за отмъщение. Беше й необходима база, дълги часове съсредоточаване, без да бъде прекъсвана, електричество. Батериите на лаптопа издържаха четири часа, а тя вече беше изразходвала два. Жадуваше за работа, за онова късче предишен живот, което бе взела със себе си. За да получи всичко това, трябваше да се завърне в света на цивилизацията или поне крадешком да пристъпи в него. Време беше да приложи своята стратегия.

За тази цел се налагаше да се измие и да почисти дрехите си, преди да се появи в който и да било магазин. Стигна до една бензиностанция, но не желаеше да се появява пред персонала. Затова се приближи отзад и ако тоалетната беше заключена, щеше да продължи, докато стигне до друга.

Нямаше катинар на вратата. Вмъкна се във влажната малка кабинка и запали мъждивото осветление. В омазаното, изподрано огледало изплува отражението й и тя се загледа равнодушно в разрошената жена с хлътнали очи, която твърде малко приличаше на истинската Грейс. Съблече се и се изми. Среса косата си, като с удоволствие заби гребена в скалпа. Беше толкова мръсна, че се отвращаваше да я пипа, но в момента време да я мие нямаше. Сплете я сръчно и плитката увисна тежко на гърба й.

Не можеше да направи кой знае какво за дрехите си. Изтърка с влажна кърпа най-мръсните места, но резултатът беше плачевен. С жест на безразличие, какъвто не би си позволила преди три дни, хвърли хартиените кърпи в препълненото кошче. В живота имаше много по-страшни неща от мръсните дрехи, като например да те ограбят, да те рита противен тип… или да гледаш как убиват мъжа ти и брат ти. Грейс се научи да отбягва спомена за тези образи, за да не рухне. Така направи и сега, като се замисли за практични неща. Кое беше най-подходящото място да си купи дрехи? Големите супермаркети бяха отворени до късно вечерта и никой нямаше да забележи какво купува. Но не познаваше О’Клер и нямаше представа как да ги намери.

Да вземе такси беше прекалено скъпо. Другата възможност беше да попита. Но при тази мисъл стомахът й се сви от ужас. След случая с освирепелия мъж от бензиностанцията не беше разговаряла с никого. Нямаше с кого да побъбри, а не беше от хората, които си говорят сами.

Но беше време да наруши мълчанието. Заобиколи откъм предната страна на бензиностанцията, загледа се в служителя и прецени, че с него няма да наруши мълчанието. Макар че колкото онзи беше кльощав, толкова този беше дебел, нещо в погледа му й напомни другия, когато се засили да я ритне. Бяха от един дол дренки. Нямаше да рискува.

Тръгна напряко през полето към друг път, като внимаваше да не се спъне в тъмнината. Попадна на телена ограда, но извади късмет; че не беше от бодлива тел, нито пък течеше ток по нея.

Провря се от другата страна и някакво куче залая. Затича се в посока обратна на онази, от която идваше лаят, но кучето се разлая още по-ожесточено и още по-отблизо.

Взе от земята камък, хвърли го към приближаващия се в мрака силует и просъска: „Марш“. Наведе се за друг камък и пак го подгони: „Марш“. Животното очевидно се изплаши и се оттегли в една посока, а Грейс продължи в другата.

Е, поне наруши мълчанието, независимо от това, че безмълвният й събеседник беше куче.

* * *

— Видях я — докладва Пал по мобилния телефон. — Сигурен съм. Мярнах я да се изнизва зад бензиностанцията.

— А видя ли накъде пое?

Конрад подкара колата. Наблюдаваше най-оживения път към О’Клер, а Пал един по-второстепенен. Двата се пресичаха само на няколко километра по-далеч.

— Изгубих я. Като че ли е тръгнала през полето. Нямаше как да я проследя.

— Отива в О’Клер. Тръгни натам. Ще я засечем на пътя или по улиците.

Оживи се. Усещаше, че е някъде наоколо. Преследването на тази жена го възбуждаше, понеже способността й да се изплъзва беше неочаквана. Но съвсем скоро щеше да я хване и да си свърши работата. Щеше да тържествува още веднъж. Позволи си да почувства тръпката на този сладък миг, преди да остави настрана всяка емоция. Не позволяваше нищо да пречи на работата му.

* * *

Неоновите реклами на големия магазин осветяваха небето и Грейс се запъти натам. Добра се дотук през полето и през задните дворове на къщите, като се прехвърляше през огради. Сблъска се с още кучета, слава богу, домашни, но все пак беше много трудно да се промъква през все по-гъсто разположените къщи, без да привлече внимание.

На паркинга зад магазина забеляза контейнер на Армията на спасението, предназначен за стари вещи, но го подмина, защото знаеше, че изненадващо много хора го преравяха и накрая оставаха само боклуци. Търсеше място, за да скрие торбата, но не и в този контейнер.

Заобиколи зад магазина, където бяха складовете, придържайки се в най-плътните сенки. Там имаше камара празни кашони и ако осветлението не беше така ярко, щеше да бъде идеално скривалище.

Промъкна се към затревената градинска площ, където имаше големи саксии с цветя и пълзящи растения по декоративна решетка. Грейс пъхна торбата зад решетката, където никой нямаше да я види, освен ако не се препъне в нея. Обзе я паника при мисълта, че оставя компютъра, и се огледа, за да се увери, че никой не я наблюдава. Наблизо имаше храсти и щурците цвърчаха без прекъсване, което означаваше, че никой не ги смущава.

О’Клер не беше Минеаполис, успокояваше се тя.

Беше много по-малък град и сигурно имаше скитници, бездомници, наркомани, но едва ли се навъртаха около ярко осветения магазин, което означаваше, че няма да й обърнат особено внимание.

Повече не можеше да чака. Изправи се и уверено се запъти към входа, без да се оглежда. Държеше се като човек, който има право да пазарува. Нямаше намерение да краде, а да плати с пари в брой.

При входа имаше служител, който следеше влизащите клиенти. Огледа продължително Грейс и тя предположи, че ще я следят да не би да открадне нещо.

Взе количка за покупките. Нека да я следят, не й пукаше.

— Внимание! — разнесе се от високоговорителите. — Магазинът затваря след петнайсет минути.

Понесе се с най-голяма бързина към щандовете за дамско облекло. Грабна два чифта джинси със своя размер, пуловер, риза и яке. После се втурна към секцията за бельо. Пусна в количката дузина бикини и дузина чорапи. Провери на таблото къде са обувките и се запъти натам, като пътьом грабна от един рафт бейзболна шапка. Избра бързо маратонки, които бяха много по-удобни за дълго ходене от нейните мокасини.

След това тръгна да търси секцията за чанти и куфари. Беше в предната част на магазина между спортните и козметичните стоки. Бързо избра най-евтиния сак. Отивайки към касата, хвърли в количката четка, паста за зъби и шампоан.

Пет минути след като беше влязла, застана пред касата. Не се оглеждаше, за да проверява дали не я следят. На плота бяха наредени най-различни сладки неща. Стомахът й закъркори и тя се загледа в шоколадите. Трябваше да яде и обичаше шоколад, но от мисълта да сложи в уста нещо сладко й се повдигна.

Фъстъците не бяха сладки, а вкусни и солени. Прибави пакетче фъстъци към покупките. Клиентът пред нея плати и дойде нейният ред.

Отегченият касиер маркира стоките и ги подреди в торбички.

— Сто трийсет и два и седемдесет.

Грейс се задави. Сто трийсет и два долара! Погледна торбичките и брезентовия сак. Ако искаше да й бъде по-леко, като пътува и се крие, имаше нужда от всяка една вещ. Бръкна мрачно в джоба си и плати. Избута количката за пазаруване в редичката при другите. Там имаше автомат за безалкохолни напитки. Взе си една и я пусна при другите покупки.

Сърцето й се разтуптя лудо, докато заобиколи тревната площ. Нямаше никого, само един работник покриваше цветята да не измръзнат през нощта. Когато се обърна с гръб, тя бързо се приведе зад големите саксии. Остави сака и заопипва земята. Там нямаше нищо. Застина на място от ужас. Нима някой я беше следил и беше откраднал торбата, щом бе влязла в магазина? Приведена до земята, тя се опитваше да мисли. Ако някой я е дебнел, бил е скрит в храстите. Дали не се бе притаил пак там? А дали щеше да го нападне, ако го открие и види, че носи торба? Отговорът беше „Да“. Нямаше да се предаде точно сега.

А може би не беше уцелила мястото. Не виждаше добре в тъмното след силното осветление в магазина. Пропълзя още по-напред, като се надяваше, че не е преценила добре разстоянието.

Опипваше земята и изведнъж хвана торбата.

С огромно облекчение се просна отмаляла на земята, притиснала към гърдите скъпоценното си притежание.

Стегна се и бързо прибра покупките и лаптопа в новия сак. След това се шмугна в храстите и потъна в тъмнината. Вървя доста, преди да се осмели да спре, за да изяде фъстъците и да изпие сока.

След като си почина малко, се загледа към ярките, мамещи светлини. Затвориха супермаркета, но по-нататък по улицата се виждаше барче с магазин за хранителни стоки. От мисълта за хамбургер й се догади, но там продаваха и хляб, и фъстъчено масло, и още най-различни храни, така че кой щеше да й обърне внимание или да забележи какво купува.

„Свърших всичко необходимо тази вечер“ — помисли си тя. Толкова много направи вече: говори, макар и само с куче, излезе на светло между хора, купи си дрехи. Късните клиенти бяха обикновено случайно минаващи. Беше чувала касиерите да си разказват за странни случки, които се разигравали късно вечер. Тя щеше да бъде поредният особняк и никой нямаше да й обърне внимание. Запъти се решително към магазина.

Но очевидно не можеше да влезе със сак. Застана насреща и се огледа. На улицата зад магазина имаше къщи и паркирани коли. Откъм складовата част бяха натрупани кашони — удобен подслон за пияници и криещи се жени.

Почуди се дали да не си облече новото яке, но безрадостно се изсмя. Беше й студено. Защо да не си го облече? Досети се за глупавата причина: тя беше мръсна, а пък якето — ново. Дълбоко вкоренените навици я възпираха, въпреки че от три дни умираше от студ.

„Утре“ — успокои се тя. Трябваше да намери по някакъв начин баня и да си измие косата. Утре ще си облече нови дрехи.

За тази вечер бе достатъчно да се снабди с продукти за сандвичи и да продължи по пътя си.

Но не пресече, тъй като усети някаква странна тревога. Придържайки се встрани от ярко осветените места, се добра до паркинга в задната част на магазина. Предвидила беше да скрие сака тук, но се отказа заради внезапното безпокойство. Всички коли бяха паркирани отпред, което означаваше, че и служителите оставяха своите там.

Грейс се спотаи зад ъгъла на сградата и почака, докато престанаха да влизат и излизат клиенти. Тогава затича до редицата автомобили. Прикри се до първата и сложи ръка върху капака. Беше съвсем студен, което означаваше, че колата не е карана от часове. Прецени, че в такъв случай е на някой от персонала, и пъхна сака между предните колела. Беше девет часът и магазинът не беше затворен, което означаваше, че работеше поне до десет или цяла нощ. Щеше да се върне много преди десет.

Не тръгна веднага, първо крадешком се огледа, после се изправи, пое дълбоко дъх и храбро пристъпи на светло, изложена пред погледите на толкова много хора.

* * *

— Засякох я — докладва Пал. — Забелязах я на улицата, после потъна вдън земя и изведнъж изникна на паркинга пред един магазин за хранителни стоки. В момента е вътре.

— Къде се намираш? — попита спокойно Конрад. Двамата с Пал опознаха напълно О’Клер, понеже повече от един цял ден обикаляха улиците и изучаваха картите на града. Прецени, че е на по-малко от минута път от магазина и се усмихна.

* * *

Грейс обхождаше бързо пътеките между рафтовете, като търсеше само две неща — хляб и фъстъчено масло. Нямаше апетит, но трябваше да се храни.

Намери фъстъченото масло и взе най-големия буркан. Досети се, че ще й бъде необходим и нож, затова се върна към секцията с кухненски принадлежности. Взе първия нож, който й попадна. С маслото и ножа в ръце побърза към щанда за хлебни изделия и взе най-големия хляб.

Погледна часовника си и установи, че е била в магазина минута и двайсет секунди, което си беше истински рекорд за нея, но компютърът й бе останал без надзор осемдесет секунди.

Работеха две каси. На едната се бавеше клиент с повече покупки, а на другата възрастен джентълмен отброяваше внимателно парите за туба аспирин. Грейс избра тази каса и сложи покупките на плота точно когато старецът плати и мило се усмихна.

— Жена ми страда от главоболие — обясни той, очевидно възпитан във времена, когато учтивостта към непознати е била нещо обичайно, а не рисковано. — Вкъщи нямаше аспирин. Не мога да проумея: постоянно купува лекарства за какво ли не, а тази вечер нямаше нито едно хапче аспирин.

Обърна се към Грейс и й намигна, а очите му проблясваха развеселено. Всъщност не се гневеше, а се шегуваше.

Касиерът бавно маркира покупките й.

— Двайсет долара и трийсет и седем. Дърво ли да убия или да удуша птиче?

Грейс примигна, подавайки трийсет долара.

— Моля?

— Книжна торба или найлонова? — преведе касиерът и се подхили, а възрастният джентълмен се разкиска и си тръгна.

— Найлонова — каза Грейс.

Нощната смяна безспорно не беше съвсем в ред. Досмеша й и почувства искрица живот в опустошеното си сърце. Значи беше криво — ляво жива. Устните й трепнаха, сякаш ще се усмихне; усети у себе си живота. Обърна се да погледне възрастния господин, който отиваше към изхода, и през големите витрини видя двама мъже да слизат от бежов додж, спрял по средата на паркинга.

Единият застана пред магазина, а когато и другият дойде, се запътиха към вратата. Първият беше чернокож с яко телосложение и маймуноподобна форма на главата. Спътникът му беше среден на ръст с обикновена фигура и кестенява коса. Нищо натрапчиво нямаше във вида им. Не се открояваха сред тълпата, дори маймуноподобният. Той беше само още един малко по-космат мъж и малко по-едър, нищо необичайно.

Но и двамата вървяха някак по войнишки, като че ли имаха определена цел.

— Рестото ви е шейсет и три цента.

Грейс разсеяно прибра дребните монети. Археолозите изучаваха и антропология, тъй като двете науки се допълваха, а тя живя с двама археолози — брат и съпруг — и попи много от онова, за което си говореха те.

Двама мъже вървят един до друг решително и устремено. Мъжете не се държат така, освен ако не са в екип и не преследват определена цел. Това поведение бе различно от поведението на мъжкари, които си правят компания, но не са заедно, и с нехайна походка се стараят да не изпратят погрешни сигнали към съществата от женски пол.

Грабна торбичката от ръцете на слисания касиер и се шмугна обратно между щандовете. Той подвикна след нея: „Хей!“, но Грейс не му обърна никакво внимание, само погледна през рамо към двамата мъже, които сигурно я бяха наблюдавали, защото тръгнаха след нея.

Клекна на земята между рафтовете. Сърцето й се разтуптя, но странно, не чувстваше паника, а само изострена бдителност. Щяха да я приклещят, освен ако бързо не измислеше нещо. Шансът да им се изплъзне беше минимален, защото бяха хората на Париш, а той нямаше да се поколебае да заповяда да я застрелят в гръб.

В дъното на пътеката се появи жена, която буташе количка за покупки и съсредоточено си избираше продуктите. В количката беше метнала дамската си чанта и червен пуловер. Тръгна бързо, но без да тича, и когато мина покрай нея, сви червения пуловер. Жената не я забеляза, увлечена в пазаруването.

Грейс се шмугна между следващите щандове и облече пуловера, като остави плитката си под него. Облечена различно и със скрита плитка, се надяваше да ги заблуди.

Наниза торбичката на ръката си и се отправи спокойно към изхода. Когато минаваше покрай другите клиенти, на никого не направи впечатление.

Чу касиерът да казва на някого, вероятно на нощната охрана, че една клиентка, вместо да излезе, след като платила, се върнала в магазина.

Кестенявият мъж, онзи, който изглеждаше най-обикновено, пресече от едната пътека към другата и погледът му се плъзна по червения пуловер. Сърцето й се качи в гърлото, но запази привидно спокойствие. Не го виждаше, но може би я издебваше, може би импровизираната й дегизировка не го е заблудила и той я очакваше в предната част на магазина. Може би щеше да попадне право в смъртоносен капан.

Краката й отмаляха. Още три стъпки и излезе от пътеката. Не обърна глава, но с периферното си зрение улови движенията на мъжа, който се отдалечаваше от нея, надничайки между рафтовете.

„Бегом!“ Щеше да хукне инстинктивно, но краката й не я слушаха. След това дойде на себе си и прецени, че всяка секунда, без да я забележат, е секунда повече, за да се скрие. Насочи се към вратата, която водеше право до колата, под която скри компютъра. Автоматичната врата се отвори с тихо шумолене и тя излезе в студената нощ. Не вярваше, че се получи. Но в най-добрия случай беше спечелила само минута време.

Препусна към редицата служебни автомобили, за да се скрие между тях. Просна се на земята, пъхна се под предните колела на онзи. Грабна компютъра, стисна го и замря, ослушвайки се за стъпки.

След не повече от десет секунди ги чу. Вървяха забързано, но мъжете бяха професионалисти. Стараеха се да не привличат ненужно любопитство. Не викаха и очевидно не размахваха оръжие, само душеха. Грейс чуваше стъпките да се приближават и отдалечават и се сви между предните колела. Те обикаляха паркинга и я търсеха между колите.

— Как само ни се изплъзна — каза единият обидено.

— Показва изненадваща способност да се измъква — отговори другият, сякаш обмисляше всяка дума, която произнасяше.

Казаха си още нещо, но вече не бяха наблизо и не се чуваше добре. След малко гласовете им станаха отново ясни:

— Извози ни. Човече, не мога да повярвам. Метна един поглед и офейка. Сигурно се е измъкнала през входящия пункт, макар че онова хлапе каза, че никой не е излизал оттам.

— Може и така да е, а може и да не е. — Вторият глас беше все така спокоен, даже безразличен. — Спомена, че носела сак, когато си я засякъл на улицата.

— Да.

— Сега не беше у нея.

— Сигурно го е скрила някъде. Мислиш ли, че е отишла да си го вземе?

— Несъмнено. Скрила го е, при това съвсем наблизо.

— И какво ще правим?

— Ще се върнем, където бяхме, ще продължим да наблюдаваме и ще престанем да обсъждаме плановете си на публично място.

— Ами, да, добре.

Наблизо се чу запалването на автомобилен мотор, вероятно на доджа, но Грейс не помръдна. Заминаването можеше да се окаже трик — да паркират наблизо и да се върнат пеша, за да я издебнат. Не помръдваше, заслушана в пристигащите и отиващите си клиенти. Постепенно се отпусна. Пуловерът беше дебел и за тези три дни за пръв път се стопли, а с топлината дойде и сънливостта. Клепачите й натежаха. Можеше да си отдъхне.

Но тялото й си имаше свой режим. Трите усилни дни и нощи почти без сън, почивка и храна, трите дни на ужас и отчаяние си казаха думата. Беше изтощена и отпаднала до краен предел. Както се мъчеше да прогони сънливостта, заспа неусетно.

Магазинът затваряше в полунощ и именно внезапното загасване на осветлението я събуди. Лежеше неподвижно и не можеше да осъзнае къде се намира. Беше в някакво тъмно, тясно пространство, миришеше много неприятно на нещо като моторно масло… беше под някаква кола. Изведнъж осъзна и ужасена надникна изпод колата, но входът пред магазина беше безлюден. Беше вече затворен, а служителите сигурно подреждаха и почистваха, преди да си тръгнат.

Макар че погледна часовника си, нямаше представа колко време е спала. Небрежността й я изплаши. Ами ако собственикът на колата си беше тръгнал по-рано?

„Не си навличай излишни тревоги!“ — каза си тя и стисна сака и торбичката с покупките. Изпълзя изпод автомобила. Имаше си достатъчно проблеми и без да се тревожи за нещо, което не се е случило.

Надяваше се, че докато е спала, преследвачите й са се отказали да дебнат в този район. Повече не можеше да остане тук и трябваше да рискува. Сега беше по-тъмно, тъй като по улицата минаваха малко коли, къщите не светеха и магазините бяха затворени. Надигна се бавно и застана приведена зад колата. Паркингът беше опустял. Затича се през оголеното пространство, шмугна се към задната част на сградата и потъна в нощта.