Линда Хауърд
Дръзка съдба (27)

Двайсет и шеста глава

Нийл седеше на масата и разглеждаше мълчаливо книгите, които Грейс беше донесла. Каза истината и къде е скрила торбата, в която бяха доказателствата за нейната история, но в момента осъзна, че той не търсеше доказателства. Разлистваше томчетата от интерес, а не защото не й повярва.

Схвана бързо езиковите промени и по едно време отбеляза:

— Знаех си, че ритъмът на твоята реч е странен даже когато говориш на английски.

Друг път вметна:

— И така, отвъд океана има и други земи. А пък аз все се питах.

Не се изуми, нито се потресе. Беше високообразован, знаеше седем езика и всеки ден си имаше работа със свръхестествени явления. Но беше вбесяващо мълчалив, което я измъчваше.

— Тези ръкописи, които си превела — продума най-накрая и я погледна, — твърдиш, че аз съм написал част от тях.

— Да. Подписал си се и си сложил дата — 1322 година.

— Нищо не съм писал.

— Но аз видях…

— Може би ти си причината да се появят.

Тя асимилира думите му и прехапа устни.

— Искаш да кажеш, че ако не бях пропътувала във времето към теб, те нямаше да бъдат написани. Причината да дойда са бележките, оставени от теб.

Усмихна се горчиво.

— Възненавидях Бога заради онова, което разреши да се случи с моите братя — обясни тихо той, — но не се съмнявам в съществуването Му. Как да се съмнявам, след като аз пазя Неговата власт на земята? Кой познава делата Му? — Сви рамене. — Престанах да разсъждавам и само изпълнявам дълга си.

— Ненавиждаш Бога! — смая се тя.

— И как да не Го ненавиждам! Не съм искал да ставам рицар — монах, принудиха ме да вляза в Ордена. Имам талант да убивам — призна, без да се смущава от своята дарба. — Станах най-добрият воин измежду рицарите. Познах тайните, които пазехме в служба на Бога! А Той разреши неговите служители да бъдат изгорени на клада, бранейки тези тайни. Нито един рицар не измени на най-светия си обет и не проговори даже когато пламъците ближеха краката им и поглъщаха телата им. Те страдаха и умряха и Той го допусна. Може би сам Той го е направлявал, за да премахне онези, които знаеха. Само аз оживях, и какъвто съм глупак, спазвам обета си през всичките тези години, защото се заклех не пред Него, а пред моите другари, които умряха заради Него.

Говореше равнодушно, а погледът му беше отнесен. Грейс искаше да го прегърне, но нещо я спираше, като че ли Нийл духом не присъстваше.

— Погледни ме — каза той. — На трийсет и девет години съм. Трябваше да съм остарял, но косата ми е черна и зъбите ми са си на мястото. Никога не боледувам и ако ме ранят, оздравявам бързо. Прокле ме да пазя Неговото съкровище и даже смъртта няма да ме застигне.

— Грешиш — прошепна тя. — Ти си просто човек с добро здраве. — Имаше пълно основание да го успокоява, защото бе почувствала дълбоко неговата природа на смъртен човек. — В моето време хората живеят пълноценно до седемдесет-осемдесет години, някои дори надхвърлят стоте, а аз съм на трийсет и една.

Нийл вдигна вежди леко изненадан. Огледа я внимателно, забеляза колко гладка и чиста, без нито една бръчка е кожата й, колко лъскава е косата й.

— Изглеждаш съвсем като девойче.

Никак не й се искаше да знае как изглежда с подпухнали и зачервени очи и с уморено от бурната нощ лице. Седна на пейката, за да бъде по-близо до него, дори и да не се осмели да го докосне.

— Разкажи ми за тази Фондация — заповяда той.

Разказа му всичко, което знаеше. Вече беше изплакала някои подробности от онова, което й се бе случило, как умряха Форд и Брайънт и защо. Слушаше и барабанеше с дългите си пръсти по масата.

— Чудя се как са открили, че съкровището съществува — промълви по едно време той.

— Вероятно при археологически разкопки — преди да попита, Грейс се поколеба: — Тази власт… каква по-точно е?

— Божията власт — отвърна Нийл. — С нея всичко е възможно.

— Но не е нещо, което заключваш в сандък и изваждаш, когато ти потрябва! Господ не може да струпа своята власт в подземието на шотландски замък и…

Той поклати глава.

— Не, не е така. Макар че ако поиска, може. Рицарите знаеха, че смъртен не е в състояние да проумее делата Му и че ние не бива да бъдем високомерни с нашите човешки качества, защото всичко е у Него, а нашата способност да разбираме, е нищожна. Бог е извън границите на нашето въображение и на нашите малки умове. Църквата дава законите и казва, че са от Бога, но те идват от човека и от стремежа му да тълкува божественото.

Грейс донякъде си обясни ненавистта му, след като видя колко силно вярва във всемогъществото на Бога. Отдавна бе стигнал до заключението, че Господ Бог с умисъл е унищожил тамплиерите, защото ако бе пожелал да ги спаси, те още щяха да живеят.

— Но защо Той е пожелал Орденът да бъде изтребен? — прошепна тя, а черните очи на Нийл проблеснаха.

— За да защити Църквата — отвърна уморено. — Несъвършена каквато е, везните натежават в нейна полза. Църквата стои в основата на нашата цивилизация, хубавице моя.

— Тогава защо рицарите тамплиери са били заплаха за Църквата?

Нийл стана, приближи се до прозореца и се загледа към дивата и красива земя, която владееше.

— Ние знаехме.

— Какво знаехте?

— Всичко.

Тя почака, той мълчеше.

— Забеляза ли, че никога не те наричам по име? Какво име! Грейс Сейнт Джон. Така те желаех, че щях жив да изгоря, но твоето име ме разяждаше. Грейс — милост божия, а не виждах милост, а само незачитане.

Не беше забелязала, но почувства остра болка, като че ли я бе отблъснал. И вероятно не се лъжеше, понеже откакто му се изповяда, не се беше доближил до нея.

— Какво знаехте? — прошепна тя.

— Намерили са всичко в Храма в Йерусалим. Езически трон, поддържан от лъвски фигури, на който са изобразени Иахве и Ашара, бог и богиня, мъжкото и женското начало. И са две, и са едно. Древните израилтяни са почитали и двете божества. После жреците разрушили всички светилища на Ашара и се постарали да заличат всяко познание за нея. Иахве станал Йехова — единственият бог.

— Да, зная — потвърди тя. Археолозите бяха извлекли тези факти от съчиненията на древните еврейски историци.

— Има и други неща — продължи той. — Чашата. Съвсем обикновена е наглед и въпреки че много хора търсят Светия Граал, тя не дава никаква власт. Знамето. Армията, над чиито редици се развява, никога няма да бъде победена, а разноцветните птици по него ще се възраждат от пепелта. Втъканите лъвове са същите като на трона, въпреки слуховете, че не е старинен, а е дело на тамплиерите. — Въздъхна кротко. — Има и едно платно.

Устата й пресъхна.

— Погребалният саван ли?

— Платното, в което е бил увит Исус, когато са го свалили от кръста.

— Тогава е саванът, плащеницата, с която са го положили в гроба.

Очите на Нийл бяха по-черни от всякога, вперени някъде през нея. Устните му бяха горчиво стиснати.

— Не, не е плащаница, защото той е жив. Той е божият син, чист дух, и кръстната смърт не го е победила. Църквата обви в легенди възкресението и истината би разклатила основите й. По този начин ние пазехме безмълвно Църквата, за да служим на Бога, а… той за отплата унищожи нас. Неговото лице — думите се отрониха гневно, — знаехме от платното как изглежда. Благоговеехме пред него, защото беше доказателство за божията власт. Исус е жив! Възнесе се, защото изпълни дълга си сред светлина и пламъци. Открихме автентичен документ. Знаехме как е станало. Но когато ние изпълнихме нашия дълг, той ни погуби. А аз… аз още служа.

Грейс не намираше думи и мълчеше.

— Знаехме, че това „как“ не е важно. Важното беше, че вярвахме. Но другите с техните ограничени умове и суеверия нямаше да разберат. Те се опитваха да смалят божественото до техните умствени способности и до тяхното въображение. Щяха да се отрекат от Църквата. Ние не се отрекохме.

Лицето му се изопна. Тя преглътна страха си, прекоси стаята и застана до него. Но не се осмели да го докосне, тъй като гневът му се излъчваше от него като силово поле, което я отблъскваше.

— Но ти вярваш, Нийл. Стараеш се да си обясниш Неговите причини със своите способности да размишляваш. — Замълча, за да подреди мислите си. По свой начин вярваше и чувстваше висшата сила, дълбокия смисъл, но не беше теолог. — Смятам, че… Не вярвам, че по божия воля е станало всичко. Дал ни е свобода да бъдем добри или лоши, защото ако нямаме правото да избираме, нашите действия няма да имат стойност. Смятам, че когато хората вършат злини, сами са направили своя избор и трябва да виним тях, не Бога.

— Защо Той не спря Филип? Защо не покоси Климент? В негова власт беше, но ги остави да безчинстват.

— Оставил ги е да направят своя избор и те ще бъдат съдени за деянията си.

— Значи ще се срещнем в ада.

— О, Нийл! — Сега вече сложи глава на рамото му. Изпитваше нежност и възхищение. — Ти няма да отидеш в ада. Това е невъзможно. Въпреки твоята скръб и гняв си спазил своя обет да служиш на Бога. Нима мислиш, че като си изпълнил дълга си пред Него, си по-малко ценен от онези, които никога не са страдали и никога не са били подлагани на изпитание?

Обърна се към нея и така силно стисна ръцете й, че я заболя.

— Бих предпочел да не съм Му служил!

— Но си Му служил.

— Ами да, и целият ми проклет живот е посветен на този проклет замък, на неговото проклето съкровище, което се заклех да пазя! Да не мислиш, че не съм искал нормален живот със съпруга и челяд? — Силният шотландски акцент отново се появи. — Исках, но не ми се полагаше. Бремето и опасността бяха прекалено големи. А сега…

— Сега какво? — подкани го тя, когато замълча.

Усмихна й се мрачно.

— Изпрати ми Грейс — божията милост, но само за да ме поведе към поредната битка в Негово име.

Тя примигна тревожно.

— Не дойдох при теб с такава цел. Ако бях открила съкровището, сама щях да го използвам, в противен случай знаех, че ще трябва да те помоля за помощ, но имам нужда само от твоите познания.

— Ах, не, желана моя! — отрече кротко той. — Имаш нужда от мен. Аз съм Пазителят и друг няма право да използва властта.

* * *

— Как се получава? — попита неспокойно Грейс и го хвана здраво за ръка, когато хлътнаха в тайната галерия. Замъкът беше утихнал и всички спяха. През целия ден спориха, понякога разгорещено, за да решат как да действат. Хю вече не представляваше заплаха и сега беше идеалният момент за Нийл да тръгне. Спомняйки си изтощителната сила на процедурата, Грейс не я очакваше с нетърпение.

— Откъде взимаш електричество?

— Електричество ли? — произнесе той бавно на срички. — Какво е това?

— Форма на енергия. Сила.

— Сила — изсмя се мрачно. — Използваме духовна сила. Процедурата е средство за „връщане“.

Вървеше така уверено, като че ли свещта не му беше необходима. Грейс обаче беше доста неспокойна.

Чувстваше около себе си празнота, като че ли действителният свят, към който принадлежеше Крейг Ду, се разтваряше и изчезваше. Сърцето й биеше лудо и тя се мъчеше да овладее паниката си и страха. И преди беше тук, но тогава не трепереше така.

Но сега знаеше. Усещаше течението, лекото пулсиране на въздуха. Нийл я водеше надолу, към дълбоката тъмнина. Беше оставил свещта и сега вървяха в мрака, а той я държеше плътно до себе си.

То беше в най-глухите дълбини, скрито от всеки поглед, но пулсиращо. Въздухът би трябвало да бъде оскъден, замърсен. Но не беше. Въпреки тъмнината и ледения полъх в подземието беше свежо и вибриращо от тайните, които криеше. Съкровища. Вещи. И все пак истинското съкровище не беше във видимото, а в невидимата сила, която представляваше.

— Подготвихме телата си — каза Нийл с тих, ясен глас. — Вземи ни.

Блесна ослепителна светкавица, последва експлозия и гръмотевичен тътен. Грейс лежа известно време безчувствена — не виждаше и не чуваше нищо, даже не мислеше. Щом мъглата взе да се разнася, изохка и се помъчи да се обърне по гръб.

— Позволи ми да ти помогна, любима — изрече напевно някой, вдигна я на крака и я задържа права. Дойде на себе си с усилие. Отвори очи и се взря право в усмихнатото лице на Париш. — Представи си изумлението ми, когато работниците те намериха сред отломките — каза той благосклонно. — Отпратих всички, с изключение на двама доверени хора. Познаваш Конрад, нали, и не вярвам да си забравила Палионе.

Грейс осъзна, че е вперила поглед в студените безчувствени очи на мъжа, по когото стреля на паркинга пред „Макдоналдс“. Другият й се стори смътно познат.

Леден вятър подухваше в косата й — морският вятър, който брулеше скалите, където някога се е издигал замъкът Крейг Ду. За него напомняха само развалини. Къде беше Нийл? Дали беше оцелял след пътуването и дали бяха открили и него?

— И ти търсиш златото, не се лъжа, нали? — попита Париш. Защипа едната й гърда и изви жестоко нежната плът. Грейс прехапа устни и не изкрещя, но очите й се насълзиха. Не искаше да му дава повод да злорадства.

— Няма злато тук — избъбри.

Той настръхна и присви очи.

— Моля?

— Съкровището не е злато, а артефакти. Няма злато.

— Лъжеш — побесня той и я удари през лицето така силно, че щеше да падне, ако не я държеше. Вдигна ръка, за да продължи да удря, но този път юмрукът му бе спрян.

— О, да, има злато.

Произнесените с мек, гърлен тон думи го накараха да се извърне, като повлече и Грейс, извивайки й ръцете. Нийл стоеше съвсем спокоен, вятърът развяваше косите му, усмихваше се леко и се подпираше небрежно на грамадния шотландски меч, забит в земята. Изглеждаше като варварин — примитивен и фантастичен, великолепен дивак, който притежаваше изтънчени маниери и житейски опит, каквито повечето от съвременните мъже никога нямаше да постигнат.

— Кой си ти? — попита Париш. — Всъщност няма никакво значение.

Конрад и Палионе вече бяха застанали от двете му страни с насочени пистолети.

— Нийл от Шотландия. И се страхувам, че има значение, защото златото е мое.

Париш присви очи.

— Намерил си го, така ли? Нийл очевидно се забавляваше.

— Никога не съм го губил.

Погледна Грейс и като забеляза кръвта по устата й, изразът му стана студен.

— В такъв случай ти си пречка — призна Париш. — Но не ми се вярва да си го разпилял, иначе нямаше да бъдеш облечен като дърта брантия. По-скоро никога не е било в ръцете ти.

— Но то е мое.

Нийл бръкна в пояса си, а Конрад и Палионе веднага насочиха пистолети към него. Той вдигна вежди и се усмихна, сякаш бяха непослушни деца.

— Спокойно, юначаги!

Разтвори ръка и в дланта му блесна грубо издялана златна монета.

И Париш се усмихна, но лицето му всъщност се сгърчи уж добродушно, от което на Грейс й се повдигна.

— А другите къде са?

— Не са тук. Много отдавна ги преместих, като предпазна мярка.

— Колко жалко. — Париш сви рамене. — Но ти ще ми кажеш къде са — Конрад ще се погрижи. Но на теб никак няма да ти харесат неговите методи, а за съжаление ми се струваш доста упорит.

Даде знак с глава и Палионе веднага изпълни заповедта, като се приближи до Нийл.

Нещо необуздано пламна в очите на Грейс. Беше гледала как умират двама души, които обичаше, да гледа още един, нямаше да понесе. Тих животински звук се изтръгна от нея, извъртя се в ръцете на Париш и го удари с юмрук в носа. Чу се хрущене и от ноздрите му рукна кръв. Той се олюля и тя се отскубна. Палионе насочи светкавично пистолета към нея.

Конрад натисна невъзмутимо спусъка и стреля.

Грейс изпищя, отстъпи и попадна отново в ръцете на Париш.

Палионе даже не мигна. В средата на челото му зейна малка, кръгла дупка. Свлече се безжизнено на земята, без да помръдне.

Париш зяпна.

— Да не си се побъркал? — изкрещя на Конрад.

— Не, не съм — отговори той и се обърна към Нийл. Сведе бавно маймунската си глава. — Твой слуга съм, Пазителю.

Нийл само кимна в знак, че го е познал.

Париш извади пистолет и опря дулото му в слепоочието на Грейс. Започна да отстъпва, препъвайки се, като я влачеше със себе си.

— Ще я убия — изрече злобно. — Ей сега ще я застрелям, мамка му!

Нийл издърпа меча от земята и постави острието на рамото му с нехаен жест.

— Не — каза той. — Няма да я убиеш. — Погледна Грейс и се усмихна така нежно и някак лъчезарно, че сърцето й замря. — Грейс… бързо!

Тя се отпусна на секундата с цялата си тежест, Париш не успя да я задържи и Грейс се просна в калта. Опита се да я хване отново, но тя се претърколи и той стреля. Куршумът парна едното й бедро и Грейс изкрещя.

Париш скочи на крака и насочи пистолета първо към Нийл, после към Конрад, и това колебание им даде възможност да заемат позиция. Нийл вдигна меча, а усмивката му стана убийствена.

— Тежко ли си ранена, любов моя? — попита с нежен глас, с какъвто никога не се беше обръщал към нея.

— Не — отговори, въпреки че гласът й трепереше, а бедрото кървеше.

Париш стреля и изстрелът отекна глухо. Пазителят запристъпва към него, той стреля отново, но даже не одраска Нийл.

— Не можеш да ме убиеш, слуга на Лукавия — прошепна Нийл.

— Проклет да си, копеле — изпищя Париш и стреля отново. Нийл беше толкова близо до него, че нямаше как да не го уцели, но навярно ръката му трепна, защото куршумът се отклони.

Нийл беше някак далечен, като че ли съсредоточен в себе си. Обърна глава към Грейс и й се усмихна със същата невъзможно нежна усмивка.

— Намерих рая с теб, желана моя, но това време мина.

После вдигна меча и го допря до гърдите на Париш. Грейс видя как красивото му лице застива от ужас, а в този миг една светкавица проряза безоблачното небе. Ослепителна светлина обгърна Нийл, около острието на грамадния меч се изви волтова дъга и прониза гърдите на Париш. Той изкрещя и се издигна на пръсти, сякаш теглен от невидима ръка. Тресеше се и се олюляваше и светкавицата отново го порази. От очите му остана само бялото, плътта му започна да се сгърчва. Русата му коса се превърна в сива пепел. Опита се да изкрещи, но звук не се чу и остана така със зинала уста. През цялото време Нийл стоеше неподвижно, обвит в ослепителната светлина, докато Париш не падна на обгорената земя.

— Нийл! — Грейс с мъка се изправи, без да обръща внимание на болката в крака. — Нийл!

Той тръгна бързо към нея през развалините и я грабна на ръце тъкмо когато се подхлъзна. Положи я внимателно на земята и вдигна полата й, за да види раната.

Мъжът на име Конрад се отпусна на коляно пред димящия труп на Париш. Онова, което видя, сигурно го удовлетвори, защото кимна с маймуноподобната си глава, изправи се и застана до Нийл.

Нийл откъсна ивица от ризата на Грейс, за да превърже раната, после хвърли поглед на Конрад.

— Ти от тайната секта ли си?

— Да. От много години наблюдаваме Фондацията и винаги имаме внедрен човек там, за да сме наясно с какво се занимава. Само на два пъти едва не се добра до Властта — през 1945 година и днес.

— Ти щеше да ме убиеш — разтрепери се Грейс. Не можеше да проумее как този човек със студени, безчувствени очи по някакъв начин е на страната на Нийл, в служба на Нийл.

— Ако се беше наложило — отвърна той равнодушно. — Моята задача беше свързана с ръкописите. Трябваше да ги намеря на всяка цена и да попреча на Париш да ги завладее. После започнах да си мисля, че може би ти възнамеряваш да се възползваш от тях. Ти си една от малкото хора на света с качества да разгадае какво представляват и да разбере как да доведе Пазителя тук.

— Смятай се за голям щастливец, че не си й посегнал — каза тихо Нийл и погледна Конрад. Очите му бяха също като неговите — студени и безизразни.

— Постъпваме според дълга си — отговори Конрад. — Както и ти.

Нийл стисна устни намръщено.

— Да. — Погледна голото бедро на Грейс и погали копринената плът, после дръпна полата. — Ще оздравееш, хубавице. Можеш ли да станеш?

— Да.

Надигна се неуверено и той й помогна да се изправи.

Огледа се и обърна лицето си към вятъра. Погледът му попадна на двете коли, паркирани там, където едно време са се намирали конюшните.

— Автомобили — промълви с лека почуда. — По-рано не видях нищо, освен прокълнатото мрачно подземие и лудия.

— Нарича се бункер — обади се Конрад.

Нийл сви рамене пренебрежително, защото терминологията не го интересуваше.

— Мисля си, че в този век има много чудеса — изрече разсеяно. — Но и много зло.

Сведе глава и се вгледа безмълвно в Грейс.

— Тръгвам.

— Трябва ли? — попита тя, макар че осъзнаваше колко глупав е въпросът й. Естествено, че трябваше да си отиде. Той беше Пазителят.

— Не мога да остана, въпреки че бих искал. — Обхвана лицето й и прокара палци по скулите й, по устните. — Дългът ми е там. — Целуна я, а целувката му беше нежна като полъх. После я пусна и закрачи, отдалечавайки се от тях, и тя дочу да произнася същите думи. Направи стъпка към него, опита се да извика името му, но гърлото й беше сковано. Блесна светлина, която я заслепи, и когато прогледна, Нийл беше изчезнал.

— Нийл!

Твърде късно възвърна гласа си. Запрепъва се към мястото, където беше застанал, и се изплаши до смърт.

Конрад хвана ръката й.

— Отиде си. Той е Пазителят.

За него това обясняваше всичко.

— Но той е човек! — Грейс се извърна буйно към него. — Като всяко друго човешко същество е! — Беше на ръба на истеричен припадък от мисълта, че повече никога няма да го види. — Храни се, спи, диша, няма свръхестествени способности и…

— Не, няма — съгласи се Конрад и я отдръпна от камарите камъни. — Но Бог има. — Поведе я към една от колите. — Пазителят има работа там… а ние тук.

Тя се препъваше, краката й се подгъваха и Конрад я взе на ръце, и я понесе към колата. Грейс седеше вцепенена с опустошена душа, защото Нийл го нямаше.

* * *

— Този ме изнервя — промърмори Хармъни, наблюдавайки Конрад, който седеше до Крис. Двамата изтегляха търпеливо файловете на Фондацията и ги унищожаваха. Беше нощ и в сградата, освен тях четиримата нямаше жива душа.

— Странен е — съгласи се Грейс. Беше прекарала малко повече от месец с Конрад, но знаеше за него почти толкова, колкото в деня, когато Париш умря. Той не говореше за себе си. Беше безмилостен и някои хора биха го нарекли убиец с каменно сърце, и щяха да имат право.

Помощта му се оказа безценна. Грижеше се за Грейс, даже откри Хармъни и я повика да лекува раната й. Избави се от трупа на Палионе, но на Париш го остави като доказателство, че е бил поразен от мълния. Грейс се беше оставила в ръцете му като марионетка. Чудеше се дали някога ще почувства у себе си живот. Нийл го нямаше. Събуждаше се нощем с ридания и го търсеше до себе си. Толкова малко време беше прекарала с него и въпреки това той като че ли беше оставил отпечатък във всяка нейна клетка.

— Готово! — обяви Крис и понеже беше хакер, тържествуваше. — Не можем да премахнем Фондацията, но много дълго ще бъде извън строя. Всичките й архиви са унищожени.

Конрад кимна и безизразните му очи проблеснаха за миг.

— Отлично.

Не беше многословен, но си личеше, че е удовлетворен.

На Крис подробности не казаха, освен че Париш е мъртъв, но и онова, което знаеше, беше достатъчно, за да се втурне да им помага. Хармъни още не беше преживяла шока от светлинната експлозия, в която Грейс изчезна, и не се отделяше от нея. Конрад стана, загледан в празния екран.

— Сигурен ли си, че някой специалист няма да успее да изтегли файловете от твърдия диск?

— Абсолютно. Повярвай ми. Твърдият диск е празен. Няма начин информацията да бъде възстановена, щом според теб запис не съществува.

Конрад изсумтя. Възможността да се появи отнякъде диск го тревожеше. Лично претърси къщата на Париш, но той щеше да пази толкова ценна вещ в банков сейф.

Грейс беше изгорила документите и беше тъгувала болезнено, че пламъците унищожават първопричината да се обвърже с Нийл. Пък и личността му според ръкописите бледнееше пред истинския човек. Но не искаше да попаднат в злонамерени ръце и съкровището, на което Нийл беше посветил живота си, да бъде застрашено.

Четиримата излязоха заедно от сградата, но навън се разделиха мълчаливо. Нямаше какво повече да си кажат. Крис отпраши със своя шевролет. Конрад се поклони на Грейс със старомодна учтивост и се отдалечи по улицата. Хармъни и Грейс тръгнаха бавно към пикапа на Грейс.

— Сега накъде? — попита Хармъни. — Няма да бягаш повече, никой няма да те преследва, за да те убие. Е, ченгетата още душат, но от онова, което видях, не могат и задниците си да намерят. Но аз за всеки случай се преместих. А ти защо не вземеш да тренираш скачане без парашут?

Грейс се усмихна едва-едва.

— След утрешния ден нямам планове.

— А какво си намислила за утре?

— Ще отида на гроба на съпруга си.

* * *

Юлската сутрин беше ясна и слънчева, растенията цъфтяха като полудели. Грейс носеше два пъстри букета от пролетни цветя — маргарити, бял крем и жълти нарциси. Двете с Хармъни вървяха между редиците гробове.

Грейс знаеше точно къде се намират. Брайънт беше погребан до родителите им, а Форд — недалеч от него, в парцел, който бяха избрали заедно с нея. Когато купиха мястото, си беше помислила, че ще минат много десетилетия, преди да го използват, но се беше излъгала.

Имената им бяха изписани на надгробните плочи. Сигурно бяха платени със застрахователните полици, но се чудеше кой ги бе поръчал. Може би приятели или колеги. Не изключваше и Париш да го е направил — идеята щеше да му се стори забавна. Нямаше значение. Важен беше крайният резултат. Радваше се, че гробовете на скъпите й същества не са безименни.

Надписите бяха лаконични: име, рождена дата и дата на смъртта. А колко много имаше между двете дати!

Остави единия букет на гроба на брат си и тръгна сковано към гроба на Форд. Вървеше несигурно и Хармъни я хвана под ръка.

— Добре ли си?

— Не, не съм — промълви тя.

Гробът на Брайънт беше сенчест, а на Форд — огрян от слънцето и тревата, растяща върху него, беше гъста и тучна. Под името имаше добавена епитафия: „Венчан с любов за Грейс Елизабет Сейнт Джон“.

Коленете на Грейс се подгънаха и тя се смъкна бавно на тревата. Толкова много й липсваше, тъгуваше за усмивката му, за закачливите искри в очите му. Умря заради нея, жертва се.

— Ще те обичам вечно — нашепна разплакана. Беше човек, достоен за нейната любов, скътана завинаги в сърцето й.

Човешкото сърце е създадено да бъде любвеобилно и в него има място за всички, които обичаме. Нейният интерес към Нийл се събуди още преди Форд да умре. Смъртта му не угаси това чувство и в месеците на самота и страх то й даваше сили да живее. Отначало бе запленена от личността на Нийл, а после се влюби в него. Когато се озова назад във времето, беше като тлееща жарава, която се разгоря бясно, щом той се допря до нея. Форд и Нийл по нищо не си приличаха. Форд беше с весел и добродушен нрав, докато с шотландеца сигурно щеше да се живее трудно, както беше свикнал да командва. Различни времена, различни хора, но и двамата бяха човеци в най-добрия смисъл на думата.

Хармъни коленичи до нея.

— Дали ще има нещо против? — попита тихо, като кимна към гроба. — Или ще пожелае да обичаш отново?

— Ще пожелае да обичам отново — отвърна Грейс и погали нежно тревата. За миг, колкото и абсурдно да беше, си представи, че ролите им са разменени, и изпита ревност. Форд наистина беше по-благороден и по-сърдечен от нея.

Остави цветята и още веднъж прокара пръсти по името му. До този момент, щом си спомнеше за него, в съзнанието й изникваше само картината на неговата смърт, но епитафията пробуди други, по-щастливи спомени. Видя го във въображението си притеснен и развълнуван, когато й се закле във вярност. След края на церемонията засия и споменът за щастливата му усмивка й донесе покой.

По страните й се стичаха сълзи, устните й трепереха.

— О, Форд! — проплака. — Липсваш ми толкова много, обичам те, но трябва да тръгна.

Хармъни й помогна да се изправи и я поведе нежно. Грейс се препъваше в избуялата пролетна трева, влажна от утринната роса. Спря се и вдигна глава към небето. Денят беше прекрасен. Вдъхна дълбоко свежите аромати и се загледа в дълбоката синева.

— Имаш вид, сякаш ей сега ще се възнесеш — побутна я приятелката й. — Още ли си скарана с храната?

— Да, още.

Грейс се посъвзе и се усмихна колебливо, и все пак истински. Беше тъжна, но се чувстваше умиротворена. Не отмъсти, но Форд и Брайънт получиха възмездие.

— Ти изобщо опитваш ли се да сложиш нещо в уста или започна да ти се повдига?

— Започна да ми се повдига.

От три дни сутрин й прилошаваше жестоко. Хармъни заяви, че колкото по-тежко било сутрешното неразположение, толкова по-малка била вероятността да пометне. И ако бабешките приказки били верни, можела да играе хокей на лед в деветия месец и на бебето нищо да не му стане.

Грейс поглади плоския си корем. Беше бременна във втория месец и знаеше точната дата на зачатието. Щеше да има най-дългата бременност в историята — бебе, заченато през 1322 година и родено през 1998. Това си беше направо за книгата с рекорди.

В началото изглеждаше толкова нереално — след една-единствена любовна нощ да забременее, но като си спомни нощта, се учуди как е могла да очаква, че няма да зачене.

Спомни си думите на Нийл, че копнее за нормален живот, за съпруга и деца. Може би никога нямаше да се радва на нормален живот, но тя носеше неговото дете, а той даже не знаеше. Беше се изолирал, не си разрешаваше нищо, отдаден само на дълга. Щеше ли да иска своето дете или нямаше да го признае?

„Ще го иска“ — помисли си. Беше безкрайно нежен и страстен и не го скри от нея. Такъв мъж щеше да обожава децата си. Би било престъпление да не познае подобна радост.

— Ще се върнеш ли? — попита Хармъни, докато се отдалечаваха от гробището.

— Мисля си, че съм длъжна. Възможно е да не успея, възможно е той да ме върне в моето време, но ако ме иска, ще остана.

— Мъже — въздъхна Хармъни. — Ще бъде ад. Искам да кажа, че на една жена й трябват топла вода, централно отопление, сутрешният вестник, Шон Конъри, пица и тортила… и че един мъж трябва да предложи на една жена нещо повече от възбуден стик, загряваш ли?

— Схванах — каза Грейс и откри с изненада, че се смее. — Той има също и замък.

— Да, ама го брулят ветровете. По-добре заложи на страхотния сексапил на господаря. Не бих изоставила Шон Конъри, но ти поне ще го замениш с друг шотландец и даже ще пипнеш с ръка онова, за което говорим. От нещо във водата ли се въдят там такива мъже? Е, кога поемаш?

— Веднага щом се върна в Шотландия и стигна до Крейг Ду.

— За бебето помисли ли?

Грейс поглади пак корема си — напоследък го правеше често.

— Помислих, но не виждам опасност. Волтажът е нисък и единственият ефект, който забелязах, е лека болка в мускулите.

— Искаш ли да те придружа до Шотландия?

— Много ми се иска. А минавало ли ти е през ум да дойдеш наистина с мен?

— В никакъв случай. Ще ми липсваш, Грейс, защото животът ти е адски интересен. Но няма никакъв начин да се откажа от съвременните удобства заради… да кажем мъж, колкото и голям да е.