Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (9)

Изоставени от боговете

Леон коленичи на земята до димящата дупка, в която се беше превърнал входът към склада. Там, недокосната от огъня, лежеше малка кожена кесийка. Краищата й бяха изцапани в нещо лимоненожълто на цвят. Леон вдигна кесийката и внимателно я разгледа. Доближи я до носа си и бързо я дръпна назад — от кесийката се носеше остра миризма на сяра!

— Елате бързо! — викна той към приятелите си.

Ким и Юлиан дотичаха веднага.

— Кцимал хвърляше от този прах в свещения огън на върха на пирамидата! — прошепна Леон. — Той действа като катализатор при горенето.

Преди Ким да успее да отвърне, към тях се приближи един воин:

— Какво правите тук? Изчезвайте! — нахвърли се той върху приятелите.

Децата с неохота тръгнаха към канала, като не спираха да обсъждат случилото се:

— Било е палеж, а не наказание на боговете — категоричен бе Леон. — Някой е подпалил пожара с помощта на сярата. И следата води отново към теокали.

Юлиан кимна:

— Това потвърждава подозренията ни към Кцимал. Да се връщаме!

Не след дълго приятелите вече бяха при пирамидата. На най-горната площадка имаше група мъже. Част от тях бяха облечени в черни дрехи, а един — беше в червени одежди от пера.

— Това със сигурност е Монтесума — прошепна Юлиан към приятелите си. — Съветва се с жреците.

— Не можем да пропуснем това — каза Ким и грабна една от празните кошници за въглища в основата на пирамидата. — Горе със сигурност имат нужда от въглища.

И те помъкнаха нагоре по стълбите пълните кошници. Кия грациозно подскачаше по стръмните стъпала, като от време на време се обръщаше и хвърляше нетърпелив поглед към приятелите.

Щом се качиха горе, Юлиан и Леон добавиха въглища в четирите триножника. Това им даде възможност да се приближат до групата, застанала пред храма на Уитцилопочтли. Ким нарочно изпусна кошницата и въглищата се разпръснаха наоколо. Приятелите бавно започнаха да ги събират и се приближиха още повече до групата — толкова близо, че да чуят какво си говорят.

— Тук са и Актлу, и Неца — прошепна Ким. — А в средата са Кцимал, Йейак и Монтесума.

Владетелят на ацтеките беше с наметало от огненочервени пера от папагал ара и със златен колан. Великолепната корона от пера също беше на главата му. Лицето на Монтесума изглеждаше мрачно и угрижено.

— Как е станало? — питаше Актлу точно в този момент. Малките му ръчички бяха скръстени върху огромния корем. Микстекският вожд беше със зелена препаска и зелена риза без ръкави, украсена с бродерия. От препаската, която напомняше на Ким огромна пелена, се показваха тънки крачета, извити във формата на буква „О“.

— Не е имало светкавици и гръмотевици — провлачено каза Кцимал. — Не е било и небрежност. В склада е нямало никой, когато започнал пожарът. Стражите го потвърдиха.

Ръцете на Актлу се размърдаха. Ноктите му драскаха по плата, опънат върху корема.

— Много интересно — произнесе той.

— Наистина — с въздишка каза Монтесума. — Трябва да има някакво обяснение за случилото се. Няма пожар без причина…

Кцимал се разсмя силно:

— Обикновено е така, но кой знае какви са намеренията на боговете!

Монтесума му хвърли остър поглед:

— За какво намекваш?

— Мисля, че нищо не е случайно — загрижено отвърна жрецът. — Боговете предопределят пътя ни. Твоят също, Монтесума.

— Знам това, в името на Тлалок — изръмжа владетелят. — Затова съм тук.

Лека усмивка заигра по лицето на Кцимал:

— А, да! Отново искаш да принесеш жертва. Това е добре. Може би ще успееш да смириш гнева на боговете.

— Защо мислиш, че гневът на боговете е насочен към мен? — попита Монтесума и в гласа му се долавяше заплаха.

— Не знам — предпазливо отвърна Кцимал. — Аз съм само техен нищожен слуга.

— Едно е сигурно — намеси се Актлу. — Кражбата на сърцето и пожарът не са добри знаци.

— Добре, добре — махна с ръка Монтесума. — Стига приказки! Сега искам да принеса жертва!

Кцимал се поклони и направи знак на жреците да се подготвят за ритуала. Йейак забеляза приятелите, които бавно продължаваха да събират въглищата.

— Прибирайте се да почивате — каза им той.

Децата изпълниха нареждането и след малко изтощени се отпуснаха на рогозките в стаята си. Кия се сви на кълбо върху корема на Леон. Момчето бавно погали котката по копринената козина и каза:

— Видяхте ли как Кцимал настройва всички срещу Монтесума? И то в присъствието на Актлу!? Сигурен съм, че той стои зад кражбата и пожара! Ех, ако можехме да докажем, че е използвал тайния проход, за да открадне сърцето! Или пък, че той е подпалвачът!

— Да, би било добре — отговори Ким от рогозката си. — Скоро и това ще стане. Кцимал не знае, че сме го взели на мушка. Трябва да сме търпеливи и да не го изпускаме от поглед. Все някога жрецът ще направи грешка и тогава ще го изобличим, момчета! Сега обаче съм смъртно изморена. Лека нощ!

Момичето се обърна на една страна и затвори очи.

Йейак ги събуди на зазоряване. Децата, също като останалите слуги, закусиха скромно и после получиха задачите си за деня. Работа имаше повече от достатъчно. Чалчи отново беше с тях.

И днес храмът беше отворен за обикновения народ. Хората продаваха различни стоки, молеха се или просто бяха дошли, за да научат новините.

Но настроението на големия площад не беше ведро. Хората бяха напрегнати, не говореха, а шушукаха. Чалчи разказа на приятелите, че се носят различни слухове, но повечето ацтеки смятали, че сватбата на Монтесума е причина за нещастията.

Следобед най-неочаквано Йейак им даде почивка.

— Колко хубаво! — зарадва се Чалчи. — Тъкмо ще мога да видя родителите си и да им помогна на чинампас^[1]. Ще дойдете ли с мен?

Юлиан се поколеба за миг. И без това не можеха да предприемат сериозно разследване в този момент.

— Добре — каза накрая той. — Ние също можем да им помогнем. Само че, обясни ни, моля те, какво е чинампас.

Чалчи се разсмя:

— О, веднага ще ви покажа!

Момичето поведе приятелите по широка улица на запад. Без да бързат, децата прекосиха града. Тук къщите не бяха толкова нагъсто. Улицата минаваше покрай висока дига, разделена на равни участъци от вратите на шлюзовете. Зад дигата се виждаха ниви с царевица, домати, чушки и кориандър^[2]. Нивите сякаш плуваха във водата. Приличаха на големи квадрати, разделени от канали, които служеха за напояване, но и като водни пътища. Навсякъде имаше селяни, които работеха, и канута, които сновяха насам-натам между нивите и пренасяха реколтата.

— Това са нашите чинампас! — гордо каза Чалчи. — Всъщност това е огромно блато със солена вода. Тази вода не става за напояване, затова се налага да прекарваме дотук прясна вода от реките в града чрез тръби и водохранилища. Водата ни е нужна, за да напояваме нашите ниви. Но именно нивите са най-голямата ни гордост. Те не са обикновени! Ето как ги правим! Върху салове от тръстика насипваме пръст, колкото да стигне почти до кръста ми. После слагаме отново пласт тръстика, а върху него — пласт пръст. И така нататък, докато саловете станат високи колкото трима възрастни. Те плават във водата и върху тях можем да отглеждаме различни растения. С канутата се придвижваме от сал на сал и сеем или пък събираме реколтата.

Тримата приятели бяха силно впечатлени.

През малко мостче Чалчи ги поведе към къща на колове във водата сред нивите.

— Ето къде живея! — посочи тя. — Сега…

Адски грохот заглуши думите й. Мостчето, по което вървяха, се разтресе, сякаш отгоре му се стовари гигантски юмрук.

Кия скочи в ръцете на Ким. Мощна вълна се разби в мостчето и ги заля. Изпод краката им избликна вода, започна бързо да се покачва и почти ги повлече.

Котката изплашено замяука.

— Дигата! — изкрещя Леон. — Някой от шлюзовете е поддал.

Сега и останалите видяха как от една дупка в дигата изригва вода.

Сърцето на Ким щеше да изскочи от гърдите. Водата всеки момент можеше да погълне мостчето! Накъде да тръгнат? Към дигата? Но тогава трябва да си проправят път срещу течението, което клокочи край тях.

Невъзможно! Към къщата!

— Бързо към къщата! — извика тя на приятелите си.

Крачка по крачка Ким вървеше по люлеещото се мостче към къщата. Тя видя как водата разбива подпорните греди. Къщата проскърца, раздвижи се и се килна настрани.

„О, не! — помисли Ким. — Дано не се срути!“

Момичето продължи да върви бавно, докато водата постоянно се покачваше. Вече стигаше до кокалчетата й. Краката й трепереха. А в ръцете й се беше свила ужасената котка.

Най-после Ким стигна до наклонената къща, която едва се държеше! Част от стъпалата бяха все още над водата. Ким се втурна по тях и стигна до нещо като тераса. Чалчи, Юлиан и Леон я последваха. Изтощени от напрежение, децата се обърнаха назад. Водата продължаваше да шурти през дигата, но напорът й беше намалял. Между къщите безредно сновяха канута, чуваха се викове на уплашени хора.

Очите на Чалчи бяха пълни със сълзи.

— Ами сега! Къщата ни е разрушена! Боговете наистина са ни изоставили. Къде ли са мама и татко?

— Ще ги намерим — успокои я Юлиан.

„Още едно нещастие“, мислеше си той. Но дали беше нещастие, или някой отново се е погрижил това да се случи?