Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (8)

Големият пожар

Следващият ден беше спокоен. В храмовия комплекс цареше напрегната тишина. Приятелите мълчаливо работеха и се опитваха да не се набиват на очи. Но най-вече се стараеха да избягват срещите с Кцимал.

Към обяд Чалчи ги заведе в стаята за слугите. Тук нямаше маси и столове, само рогозки, върху които хората се хранеха. Изгладнели, приятелите се нахвърлиха върху атолето и тамалето.

Чалчи се заприказва с един млад слуга. Ким наостри уши. Разговорът се въртеше около изчезналото сърце. Слугата беше много неспокоен. Страхуваше се, че може да се случи голямо нещастие, ако сърцето не се намери. Той разказа, че жителите на Теночтитлан са неспокойни и мнозина смятат, че боговете са изоставили Монтесума. Леон побутна Ким и тя се обърна:

— Подозираме Кцимал — каза Леон. — Само че няма да разгадаем интригите му, ако се страхуваме от него. Трябва да сме плътно по петите му.

— Може и да си прав, но как да го направим? — намеси се Юлиан и си взе още от качамака.

— Добър въпрос — отвърна Ким. — Леон има право, трябва да предприемем нещо. Кой знае, може би следващото нещо, което Кцимал ще задигне, ще е короната от пера!

През останалата част от деня не се случи нищо ново. Единственото, което приятелите научиха от Чалчи, беше, че издирването на златното сърце не е довело до нищо. Чуха също, че в двореца на Монтесума продължават да празнуват. Когато над града се спусна мрак и сенките на теокали се удължиха, приятелите седнаха за малко пред пирамидата.

Покрай тях мина Чалчи:

— Кцимал ме изпрати да намеря змия и да му занеса кожата и месото й! — въздъхна тя.

— За какво са му? — сбърчи чело Юлиан.

Момичето повдигна рамене:

— Нямам представа. Вероятно му трябват за лекарство срещу болките. Искате ли да дойдете с мен?

— Разбира се — съгласи се Ким.

Децата излязоха от храмовия комплекс и се упътиха към града.

— Отиваме при един лечител, който продава змийски кожи — обясни Чалчи, докато вървяха. — Той разбира и от корени, и билки.

С настъпването на вечерта в Теночтитлан настъпи оживление и раздвижване. Не след дълго лабиринтът от улици и канали ги погълна. По каналите плуваха канута. Някои от тях бяха натоварени с плодове и зеленчуци, други бяха ярко боядисани и в тях се возеха богато облечени жени и мъже, седнали под балдахин, а тлакотли им вееха. Навсякъде по каналите на града се виждаха големи мостове или подвижни мостчета, които се вдигаха, когато преминаваше някое кану.

Наоколо тичаха деца, млада двойка се караше, до вратата на невзрачна къща се беше подпрял старец с лула в устата и пушеше^[1]. Двама мъже, седнали върху рогозка, играеха някаква игра и местеха бобени зърна върху дъска, разчертана във форма на хикс.

— Каква е тази игра? — попита Леон.

— О, това е патоли^[2] — отвърна Чалчи, — много е забавна. Всеки от играчите хвърля зарче и трябва да мине с шест бобени зърна от първото поле на дъската до последното. Който пръв успее, печели.

Леон кимна. Не би било зле да поиграят някой път.

Продължиха да вървят и минаха покрай една златарска работилница. Ким не можа да се сдържи и спря да разгледа. Златарят седеше на улицата. Около него бяха наредени различни накити за продан, а той удряше с малко чукче по една невероятно красива обеца. Обецата беше с глава на ягуар. Златарят погледна нагоре и се усмихна на Ким. На долната му устна имаше дълго златно клинче, което в долната си част завършваше с човка на птица. Ушите му също бяха пробити и на тях се виждаха две тежки обеци от полиран нефрит.

— За всеки занаят си има отделен квартал. Този квартал се нарича Калполис — обясни Чалчи. — Тук са златарите. Има и квартал на кошничарите, на метларите и на дърводелците. Аз обаче най-много обичам да минавам оттук.

Чалчи продължи напред и мина по едно от подвижните мостчета. Стигнаха до двуетажни наколни жилища, чиито стени от бял варовик бяха обагрени в червено от лъчите на залязващото слънце. Една от къщите беше изключително красива. Почти под самия й плосък покрив каменоделци бяха изваяли многоглава змия, чийто дълъг език се спускаше надолу и стигаше чак до вратата от кедрово дърво. В ъглите на покрива имаше еднометрови глинени фигури на мъже, облечени като птици. Те носеха маски с огромни клюнове, имаха крила на раменете и остри нокти на краката.

— Този град е невероятно красив — въодушевено изрече Ким, когато продължиха нататък. — С удоволствие бих…

Тя не можа да довърши, тъй като се чуха силни викове.

— Пожар! — крещеше някой.

Приятелите изплашено се озърнаха.

— Складът за царевица! — изкрещя Чалчи и посочи към дълга постройка, разположена по протежение на канала.

Огнени езици занадничаха от един прозорец, после бързо изскочиха навън и обхванаха цялата стена.

Хората тичаха към водата, пълнеха ведра и глинени съдове, а после си ги подаваха от ръка на ръка по дълга жива верига.

— Трябва да помогнем! — извика Леон и се втурна нататък. Приятелите се наредиха във веригата.

Изведнъж се разнесе гръм като от експлозия. Наоколо се разхвърчаха камъни от сградата. Един мъж беше леко ранен.

Мощен порив на вятъра разгоря пожара още по-силно. Огънят се разпространяваше с бясна скорост, с лекота прекоси улицата и се прехвърли върху друга къща, която също беше обхваната от пламъците. Над Теночтитлан надвисна гъст димен похлупак. Все повече ацтеки се стичаха към складовете, за да помагат в потушаването на пламъците. Но и имаше и такива, които си стягаха багажа и се канеха да напуснат града. Тълпата се люшкаше насам-натам из тесните улички.

Настана хаос, отвсякъде се сипеха горящи отломки. Складът рухна. Отсечени команди се смесиха със стонове на ранени. Появи се отряд воини ягуари, които започнаха да въдворяват ред. Те образуваха коридор сред тълпата, по който мина отряд яки мъже, въоръжени с брадви и метални пръти.

— Искат да разрушат съседните къщи — предположи Юлиан.

Оказа се прав. Отрядът се втурна да срутва околните къщи. Беше истинска борба с времето. С общи усилия мъжете най-после успяха да изолират огъня. Но складът и близките десетина къщи изгоряха до основи.

Когато мъжете най-сетне успяха да овладеят огъня, приятелите, изтощени, приседнаха до канала. Наоколо изнасяха ранени. Хора стояха пред димящите отломки на къщите си и плачеха.

— Боговете ни изоставиха — глухо промълви Чалчи. — Изоставиха и нашия владетел Монтесума, и целия народ.

Ким я прегърна:

— Не е така. Пожарът беше просто нещастен случай, причинен от невнимание. А и никой не загина…

Чалчи тъжно я погледна с тъмните си очи:

— Складовете са много важни за оцеляването ни. Там са всичките запаси на града. Храната е дар от боговете. И те могат да си вземат обратно този дар, това е в тяхна власт, в името на Уиштосиуатъл^[3]. Първо изчезна златното сърце, а сега и складовете изгоряха. Боговете искат да ни накажат.

Ким замислено замълча, а Чалчи се изправи:

— Трябва да отида при лечителя, иначе Кцимал ще се разсърди.

Юлиан, Ким и Кия понечиха да я последват. Но Леон имаше друго наум:

— Трябва да пия нещо, ужасно съм жаден — смигна той към Ким и Юлиан. — Ще се видим по-късно в къщата на слугите.

Чалчи учудено го погледна и сви рамене:

— Както искаш — каза тя и се отдалечи.

— Какво си намислил? — поискаха да разберат Ким и Юлиан.

Леон смръщи чело:

— Наказание на боговете!? Не вярвате в това, нали? Ще ми се да огледам склада. Може да е било палеж!

— Мислиш, че някой е подпалил пожара, за да предизвика размирици в Теночтитлан? — със затаен дъх попита Ким.

Леон кимна:

— Да, по всяка вероятност някой иска да е сигурен, че властта на Монтесума ще отслабне.

Децата се втурнаха към склада. Там се бяха насъбрали много мъже, които разчистваха отломките и гасяха тлеещите греди. Никой не обърна внимание на приятелите.

Леон се огледа и очите му се разшириха от изумление.