Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (10)

Атентатът

Постепенно нивото на водата започна да спада. Юлиан предположи, че нивите са поели част от нея. Мостчето отново се показа на повърхността.

Чалчи се втурна към дигата, където се бяха събрали много хора:

— Трябва да намеря мама и тате! — разтревожено каза момичето.

Тримата приятели я последваха. Неочаквано мъж и жена се отделиха от групата, втурнаха се към Чалчи и я прегърнаха.

— Какъв късмет, че родителите на Чалчи са живи! — зарадва се Ким.

— Да ги оставим сами — отбеляза Юлиан. — Освен това искам да разгледам дигата. Моментът е подходящ, тъй като всички са заети със семействата си и с къщите си.

Преди да чуе отговора на приятелите си, Юлиан се промъкна между развълнуваните селяни и стигна до шлюза на дигата. Заедно с Ким и Леон започна внимателно да разглежда съоръжението. Дигата беше изградена от камък. Отляво и отдясно имаше здрави колони, в които се виждаха издълбани улеи.

Юлиан предположи, че в тях преградите се движат нагоре-надолу и регулират нивото на водата. Но… едната преграда липсваше…

Момчето се огледа и забеляза голямо парче дърво, което се носеше по водата сред нивите.

— Трябва ни лодка — промърмори Юлиан. — И то веднага.

Наоколо имаше доста канута. Дали да не вземат назаем някое от тях? Момчето не се колеба дълго, придърпа най-близкото кану, в което имаше и весла.

— Идвате ли? — попита той Леон и Ким.

— Може би все пак ще ни кажеш какво си намислил? — заяде се с него Ким.

Юлиан ги посвети в намеренията си и тримата подкараха кануто към плаващите останки. Дъската беше почти квадратна, приблизително три на три метра.

— Никога няма да можем да извадим това на брега — каза Юлиан.

Едва ли щеше да е необходимо обаче. В този миг момчето видя пресен срез близо до ръба на дъската. Тук дървото беше много по-светло. Юлиан продължи внимателно да разглежда дъската. Една назъбена отвесна черта стигаше чак до средата й — беше следа от трион!

— Дъската е била срязана — каза Леон.

— А хората отново ще мислят, че са намесени божествени сили — завърши Ким. — Но сега да върнем кануто, преди да сме си създали главоболия. Някой може да помисли, че сме го откраднали.

Децата загребаха към брега. Никой не им обърна внимание, когато пристигнаха. Чалчи и родителите й оживено разговаряха.

— Да се връщаме в храма — предложи Леон. — Чалчи ще дойде по-късно.

Когато отново минаха покрай вратата на шлюза, Юлиан забеляза нещо пъстро в тинята, точно до левия стълб на дигата. Момчето се наведе и вдигна лента от фина кожа с две връзки за връзване на главата. На лицевата й страна имаше нещо като брошка, върху която се виждаше очертание на мъжка фигура с дълго наметало и жезъл в ръка. Брошката и фигурата бяха от чисто злато. Това някакъв божествен символ ли е? Много по-важен обаче беше въпросът как е попаднала тук тази лента.

— На кого би могло да е това? — обърна се Юлиан към приятелите си.

— Да попитаме Чалчи — предложи Ким.

Тримата се върнаха и дръпнаха Чалчи настрани.

— Не знам на кого е — каза момичето. — Но със сигурност не е на някой селянин. Ние сме твърде бедни за такова нещо.

— Фигурата някакъв бог ли изобразява? — попита Леон.

Чалчи я погледна внимателно:

— Не съм сигурна — каза тя. — Откъде я взехте тази лента?

— Намерихме я — отвърна Юлиан и това не беше лъжа. — А сега трябва да се връщаме в двореца, иначе току-виж са ни наказали.

Чалчи кимна:

— Добре, но аз ще остана още малко с родителите си. Трябва да видим какво става с нашата къща. Така че до по-късно.

— Какво ще правим с тази лента? — попита Юлиан.

— Ще я вземем с нас — може да се окаже важна улика. Възможно е да е на извършителя! — прошепна Леон. — Може да я е загубил.

Юлиан не беше много убеден. Чувстваше се като крадец.

От друга страна Леон сигурно имаше право — красивата вещ наистина би могла да принадлежи на извършителя и да ги наведе на някаква следа.

— Виждали ли сте Кцимал да носи украшения? — замислено попита Юлиан, докато вървяха към града.

— Не — отвърна Ким.

Леон също не беше забелязал жрецът да обича да се кичи.

По улицата се зададе отряд войници. Командваше го Куанун, който този път носеше не само кожа от ягуар и макуауитъл, но и украсен с пера щит. Без да обърне внимание на децата, той профуча край тях заедно с войниците си.

Известно време приятелите мълчаха. Кия, която очевидно се беше съвзела от уплахата, безгрижно тичаше наоколо.

Юлиан продължи да размишлява на глас:

— Щом Чалчи не е виждала фигурата върху лентата, сигурно украшението не е ацтекско. Трябва да разберем къде е било изработено. Кой може да ни помогне?

— Може би Йейак. Трябва да му покажем лентата — заяви Ким. — Може да я покажем и на онзи златар, дето го гледах как работи.

По пътя към храма приятелите разбраха, че новината за наводнението и разрушаването на множество къщи и складове вече е обиколила града. Жителите на Теночтитлан бяха шокирани и отчаяни. И отново всички смятаха, че божествените сили имат пръст в това. Потиснати и унили, Леон, Ким и Юлиан стигнаха при теокали. Те потърсиха Йейак, но не го намериха.

Един от жреците им каза, че Йейак замества Кцимал, който се разболял, и е поел управлението на храма.

— Кцимал е болен? Но какво му е? — попита Ким.

Жрецът ги погледна отвисоко:

— Какво те засяга? Бързо на работа, да не накарам слугите да те набият с камшици!

Ким се подчини, стиснала устни. Приятелите се заловиха с изнурителното мъкнене на въглища.

— Задачите ни при досегашните пътешествия винаги са били по-леки — простена Леон, докато влачеха тежките кошници по стръмните стъпала на пирамидата.

— Все пак искам да знам какво му е на Кцимал? Странно е, изведнъж ей така да вземе да се разболее…

Късно вечерта, когато слънцето вече залезе, тримата приятели си дадоха почивка. Седнаха на долната тераса на пирамидата и наблюдаваха движението на хората по големия площад, осветен от многобройни факли. Чалчи още не се беше появила. Приятелите се надяваха, че жреците няма да я накажат заради това.

В този момент засвириха фанфари, към тях се присъедини ритмичният тътен на барабани, който отекна като гръм.

— Процесия! — възкликна Леон и посочи към северната порта, близо до която беше дворецът на Монтесума. Воините ягуари идваха насам и разчистваха пътя пред себе си. Следваха ги покрити носилки с форма на кану, богато украсени с дърворезби. В тях седяха Монтесума, с великолепната копили кетцали, и Актлу. След тях идваше друга носилка, в която седеше Неца. Нейната носилка не беше толкова разкошна като тези на владетелите. Народът с половин уста приветства процесията, която вече беше стигнала до теокали.

Внезапно Леон видя облечена в черно фигура, която се приближи някъде изотзад. На светлината на факлите Леон не успя да разпознае лицето на непознатия. Той стоеше зад гърбовете на зяпачите и изглежда никой не го забелязваше. Никой, с изключение на Леон! Момчето с ужас видя как мъжът извади копие изпод черните си одежди и с широк замах го метна към носилките.

— Пазете се! — извика Леон.

Но нито Монтесума, нито Актлу или Неца можеха да го чуят.

Копието профуча във въздуха, описа дъга и Леон разбра, че непознатият се прицелва в Актлу. Леон затвори очи в очакване да чуе вика му.

Вместо това последва силен удар. Звукът беше същият като този, когато бащата на Леон цепи дърва за камината. Момчето отвори очи.

Копието се беше забило в носилката на Актлу и краят му потреперваше. Размина се с целта си само на педя. Воините веднага образуваха жив щит около вожда на микстеките.

— Атентат — промърмори Юлиан, загубил ума и дума.

— Кой беше този? — зачуди се Ким.

Леон заоглежда мястото, откъдето се появи атентаторът. Но от непознатия нямаше и следа.

„Вероятно отново е потънал в множеството“, гневно си помисли Леон, докато разказваше на приятелите какво видя.

— Мъж, облечен в черно — повтори Ким. — Може би жрец. Кцимал ли беше? Разпозна ли лицето му?

— Не, за съжаление…

Юлиан хвърли към Ким и Леон поглед, изпълнен със съмнение:

— Но защо Кцимал ще се опитва да убие Актлу? Нали си мислехме, че той иска да отстрани Монтесума.

Около носилките, които носачите бяха сложили на земята, се вдигна глъчка. Част от зяпачите се тълпяха напред, за да видят какво се е случило. Останалите тръгнаха в обратната посока, понеже се страхуваха от ново нападение. Воините се суетяха наоколо и се опитваха да въдворят ред и тишина.

— Да слезем долу! — нетърпеливо каза Ким. — Искам да знам върху кого ще падне подозрението за атентата.

Наложи им се усилено да поработят с лакти, за да се приближат на около два метра от носилките.

Монтесума беше застанал до Актлу и го успокояваше. Трима огромни воини пазеха Неца. Приятелите наостриха уши и чуха разговора между Монтесума и Актлу.

— Това е нечувано — задъхваше се от възмущение микстекът. — Дошъл съм с мирни намерения в империята ти, Монтесума, дадох ти дъщеря си за жена, а сега някой се опитва да ме убие.

— Ще заловим извършителя — заяви Монтесума. — И тогава…

— В собствения си град да не можеш да гарантираш сигурността ми! — разгневено го прекъсна Актлу. — В моята империя такова нещо е немислимо. Ти не държиш здраво народа си!

Приятелите видяха как лицето на Монтесума почервеня от ярост:

— Как смееш да твърдиш такова нещо, в името на Тлалок? — просъска той.

Актлу го погледна и в очите му можеше да се прочете смесица от неотстъпчивост и надменност.

— Смея, защото е вярно, Монтесума, дори и да не искаш да го признаеш.

След това каза нещо на своите воини и бързо се отдалечи, като заряза Монтесума и Неца.

Могъщият владетел на ацтеките безпомощно стоеше сред наобиколилото го множество. Всички погледи бяха приковани в него. В този момент великият Монтесума изглеждаше най-самотния човек на света.