Фабиан Ленк
Монтесума и свещеното сърце (13)

Изнудвачът

След завръщането си от града децата не изпускаха от очи дома на младия жрец, като се надяваха Йейак да излезе.

Само след половин час Леон подвикна полугласно:

— Йейак!

Новият върховен жрец забързано се отправи към площада.

— Хайде! — извика Леон и приятелите тръгнаха след него.

Йейак се смеси с тълпата и на приятелите не им беше лесно да го следват. Жрецът бързо премина през южната порта на градската стена и се насочи към дълга бяла постройка недалеч от двореца. Къщата беше само на един етаж и външната й порта зееше широко отворена. Над арката на портата имаше глинена фигура на божество с щит, шлем и змия, бълваща огън — Уитцилопочтли, богът на войната. Пред портата стоеше мъж с копие и щит, който се поклони на върховния жрец и го пропусна да влезе.

Приятелите видяха как Йейак изчезна в къщата.

— По дяволите! — прошепна Юлиан. — Измъкна се.

Зад портата се виждаха и други войници.

— Прилича на казарма или нещо подобно — предположи Леон. — Какво търси Йейак тук?

— Трябва да разберем — отвърна Ким и посочи към прозорците на сградата. — Може би ще успеем да узнаем нещо…

Юлиан не беше особено въодушевен:

— Трябва да сме много предпазливи! Ако Йейак забележи нещо, ще стане опасно. Не забравяйте за стената с черепите!

Без да се плаши от думите му, Ким тръгна по пътя, който минаваше покрай стената на къщата. Тя не снемаше очи от прозорците. Видя няколко стаи с рогозки, после нещо като кухня. В края на постройката имаше пристройка с купол — парната баня. От Йейак обаче нямаше и следа.

Разочаровани, приятелите вече се канеха да се връщат. Точно в този момент Кия измяука силно. Щом се убеди, че децата гледат към нея, котката се стрелна към предната част на постройката. Там се виеше пътечка, която отделяше казармата от съседната къща. Приятелите се увериха, че никой не ги гледа. После тръгнаха след Кия, която с няколко скока се озова пред един прозорец и спря пред него.

Ким, Леон и Юлиан се приближиха на пръсти. Те пропълзяха последните метри на четири крака и се притаиха зад един храст. Той ги скриваше от любопитните погледи отсреща.

От прозореца до тях достигаха два мъжки гласа. Приятелите победоносно се спогледаха. Единият глас беше на Йейак. Но и другият им звучеше познато.

Пръв се обади Юлиан:

— Това е Куанун — възбудено прошепна той и погали Кия по главата. Котката беше направо велика!

— Алчността ти няма край — каза в този момент Йейак.

В отговор воинът ягуар се изсмя:

— Каза всезнаещият! Само че никой не може да се сравнява с теб, когато става въпрос за алчност.

— Какво си позволяваш, в името на Тлалок? — разгневи се Йейак.

— Казвам, каквото мисля. Не можеш да ме уплашиш — хладно му отвърна Куанун. — Златото ми трябва.

— Да, за твоите любовници — повиши глас върховният жрец. — Те искат все повече накити и най-накрая ще те съсипят, Куанун!

— Това не те засяга! — изкрещя вбесен воинът ягуар.

— Може и така да е! — отвърна Йейак. — Във всеки случай вече ти платих достатъчно. Това беше всичко!

Юлиан сбърчи чело. За какво е трябвало да се плати на Куанун?

— Не — отново се разнесе гласът на Куанун, — не е достатъчно, Йейак. Работата все още не е свършена. Или искаш да си поговоря с Монтесума?!

— Не, не! — бързо отвърна върховният жрец.

Последва тих смях и Куанун каза:

— Значи се споразумяхме?

Настъпи тишина. Точно когато приятелите вече се питаха дали мъжете не са излезли от стаята, прозвуча гласът на Йейак:

— Добре, ще ти дам още един пръстен, но това е за последно. Ето, вземи. Но не забравяй, че трябва да нанесеш последния удар.

Устата на Юлиан беше пресъхнала и той преглътна. Кого имаха предвид, към кого трябваше да е насочен последният удар? Може би към Монтесума?

— Красив пръстен — рече Куанун. — Колкото до последния удар, не се съмнявай, че ще е успешен, както и предишните. А след това никога повече няма да те моля за нищо. Сега обаче трябва да отида при Лиатцил.

— Една от твоите жени, предполагам — пренебрежително каза върховният жрец.

— Това не те засяга — гласеше отговорът.

После гласовете се отдалечиха. По всяка вероятност този път Йейак и Куанун наистина бяха излезли от стаята.

— Какво става тук? — затаил дъх, попита Юлиан.

Леон се надигна:

— Куанун изнудва Йейак, това е сигурно. Бих искал да знам с какво го държи.

Ким също се надигна:

— Сега трябва да наблюдаваме Куанун. Коя ли е Лиатцил? Дали не е от свитата на микстеките?

Приятелите бяха стигнали до вратата на сградата. В този момент Йейак и Куанун се подадоха от нея. Върховният жрец се запъти към теокали, а воинът ягуар тръгна в обратната посока, без да забележи, че трите деца и котката го следват по петите.

Куанун тръгна по една улица с великолепни къщи, покрай един от каналите. Над правата като конец лента на реката се издигаха каменни мостчета, върху едно от тях се виждаше лицето на бога на дъжда. От очите му като от фонтани се лееха каменни сълзи.

— Ако не бъркам, тази улица води към нивите, където живее Чалчи — пътьом отбеляза Юлиан.

Но Куанун не стигна дотам. В квартала на плетачите на кошници той сви в една уличка, в края на която се виждаше бедна колиба. Приличаше на безформена камара сиви камъни с две криви отворчета вместо прозорци и раздърпан покрив от тръстика.

Воинът ягуар изчезна в къщичката, а приятелите се зачудиха какво да правят.

— Ами сега? — попита Ким.

Леон прехапа устни:

— Работата никак не е добра. Тук няма как да се промъкнем до прозореца и да подслушваме. Опасността да ни изненадат е твърде голяма.

— Отпред има някакво водохранилище — и Ким посочи към отворен четириъгълен басейн. — Да отидем там и да се престорим, че искаме да се освежим. Така поне ще можем да държим под око колибата.

Приятелите седнаха на ръба на басейна и наплискаха лицата си със студена вода. Леон загреба вода в шепата си и даде на Кия да пие. Минаха няколко минути и Леон вече се питаше не си ли губят времето и няма ли да е по-добре, ако бяха проследили Йейак.

В този момент от колибата се дочуха крясъци. Последва ги дрънчене и злъчен смях.

Леон се поколеба дали да не видят какво става в колибата и въпросително погледна Ким и Юлиан.

Но преди още да решат какво да правят, вратата се отвори и Куанун със смях изскочи навън. Едно глинено гърне профуча над главата му, удари се в пътя и се разхвърча на хиляди парченца.

— Нехранимайко такъв, не те е срам! — крещеше някаква жена. Профуча още едно гърне, но и то не улучи целта си. Воинът ягуар тръгна надолу по улицата, без да забележи приятелите и скоро се скри от погледа им.

В същия момент на прага се появи млада жена. Тя беше боса, с пола от светлокафява кожа до коленете и проста светлозелена блуза с къси ръкави. Жената ядосано гледаше след Куанун.

— Това сигурно е Лиатцил — предположи Леон. — Изглежда, че Куанун доста я е ядосал. Бих искал да знам с какво. Може би това ще ни помогне! Ким, защо не поговориш с нея?

— Аз ли?

— Че кой друг! — категоричен беше Леон. — Това е по твоята част.

Ким за миг се поколеба. Жената изтри очи с опакото на дланта си. Продължаваше да гледа надолу към улицата, въпреки че Куанун вече не се виждаше, и тихичко си мърмореше. Всеки момент можеше да влезе обратно в колибата. Ким превъзмогна притеснението си и тръгна към жената. Леон, Юлиан и Кия я последваха.

— Ти си Лиатцил, нали? — приятелски попита Ким. Това вероятно не беше най-добрият начин да завърже разговор, но в момента не можа да се сети за нищо по-добро.

Погледна я едно разплакано слабо лице със следи от крехка красота. Сочните устни бяха горчиво свити. Очите на младата жена бяха тъмни като бездънни езера. Тя кимна:

— А ти коя си?

— Ким, аз съм слугиня в храма и…

— В храма? Там се размотава и този мизерник Куанун! Този блюдолизец и измамник! — фучеше жената. — Той се възползва от мен и след това ме захвърли като парцал!

— Изостави ли те?

— Да, току-що! — извика младата жена.

Вратата на една от близките къщи се отвори и оттам надникна възрастен мъж.

— Не е тайна! Нека всички чуят! — викна Лиатцил и остро се засмя.

Едва сега Ким видя, че жената още държи в ръце едно глинено гърне.

— Искам всички да разберат какъв подлец е Куанун! — продължаваше Лиатцил. Гърнето се тресеше в ръцете й. — Завчера ми се кълнеше във вечна вярност, в името на Шочипилли^[1], прекара нощта в къщата ми, а сега? Но това вече няма значение. Изоставя ме заради някоя по-млада! Този мръсник, този измамник, този…

Леон не чу следващите думи, тъй като Лиатцил беше казала нещо, което го накара да подскочи.

— Извинявай, ако те прекъсвам — развълнувано каза той. — Куанун е бил тук завчера, през цялата вечер и през нощта, и не е напускал къщата ти, така ли?

— Да — възкликна Лиатцил.

— Ще потвърдиш ли това пред Монтесума? — със затаен дъх попита Леон.

Жената се поколеба за миг, но гневът й към Куанун взе връх:

— Пред Монтесума? Разбира се! — извика тя, след което попита: — Но защо мислиш, че Монтесума се интересува от това?