Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (74)

73

За жалост калифорнийската нощ беше все още твърде млада и по всяка вероятност криеше огромни рискове за всеки, свързан с разследването. Когато пристигнахме в апартамента на Рудолф на последния етаж на един небостъргач в Уилшайър Комсток, полицията щъкаше навсякъде. Както и федералното бюро. Истинска полицейска лудница.

Още отдалече видяхме проблясващите червени и сини алармени лампи. Местната полиция беше обзета от справедлив гняв, задето ФБР я бе държало настрана от случая. Това беше много гаден, много политизиран, много болезнен номер. Не за първи път ФБР проявяваше своеволие спрямо местно управление на полицията. Беше ми се случвало у дома във Вашингтон. Много пъти.

Отрядът на местната преса също присъстваше в пълен състав. На полесражението се бяха явили вестниците, телевизионният канал на Лос Анджелис, радиото и дори няколко филмови продуценти. Не бях особено щастлив от факта, че толкова много репортери разпознаха мен и Кейт от пръв поглед.

Те ни подвикваха, докато ние бързо си пробивахме път през полицейските редици и барикадите.

— Кейт, отделете ни няколко минути!

— Дайте изявление!

— Доктор Крос, Рудолф ли е Джентълмена?

— Как се провали акцията в Биг Сур?

— Това ли е апартаментът на убиеца?

— Никакви коментари засега — казах аз, опитвайки се да не вдигам нито главата, нито очите си.

— От моя страна също — добави Кейт.

Полицията и ФБР ни пуснаха в апартамента на Джентълмена. Техническият персонал работеше с пълна пара в почти всички стаи на луксозното жилище. Кой знае защо детективите на Лос Анджелис изглеждаха по-интелигентни, по-приятни за окото и по-богати от ченгетата в другите градове.

Стаите бяха оскъдно обзаведени, сякаш никой не живееше в тях. Повечето мебели бяха кожени, но с много детайли от хром и мрамор. Само ъгли, никакви извивки. Картините по стените бяха модерни и някак си потискащи. Приличаше на музей, но с много огледала и лъскави плоскости.

Имаше няколко интересни детайла, може би ключови следи.

Отбелязвай си всичко. Води си бележки. Запомняй.

Долапът в столовата съдържаше прибори от чисто сребро, костен порцелан, скъпи ленени салфетки. Джентълмена умееше да си подрежда масата.

На бюрото му имаше официална хартия за писма и пликове с елегантен сребърен кант. Винаги Джентълмен.

Един екземпляр от „Джобна енциклопедия на вината“ на Хю Джонсън лежеше на кухненската маса.

Сред десетината скъпи костюма имаше и цели два смокинга. Дрешникът беше малък, тесен и без нито една прашинка. По-скоро килер, отколкото хранилище за дрехите му.

Нашият странен, странен Джентълмен.

Отидох при Кейт след едночасова обиколка из жилището. Бях прочел докладите на местната полиция. Бях разговарял с повечето технически лица, но засега не разполагаха с нищо. На всички нас това ни се струваше невъзможно. Бяха докарали най-модерното лазерно оборудване от центъра на Лос Анджелис. Рудолф все трябваше да е оставил някъде следи. Но не! Поне засега това бе най-близкият паралел с Казанова.

— Как си, Алекс? — попита Кейт. — Страхувам се, че през последния час се изгубих в собствения си свят.

Бяхме застанали на прозореца, от който се откриваше гледка към булевард Уилшайър и „Лос Анджелис Кънтри Клъб“. Десетки бляскащи коли и осветени сгради в тъмнината. Една смущаваща реклама на Калвин Клайн грееше в края на улицата. Изобразяваше гол модел върху канапе. Мания, възвестяваше рекламата. Само за мъже.

— За кой ли път се опомням като от лош сън — каза Кейт. — Всички отвратителни кошмари на света най-неочаквано ме връхлетяха, Алекс. Откриха ли нещо?

Поклатих глава, наблюдавайки отраженията ни в тъмното стъкло.

— Направо е влудяващо. Рудолф също извършва „съвършени“ престъпления. Експертите може би ще успеят да докажат идентичността на влакна от дрехите му с находки от местопрестъпленията, но Рудолф е невероятно предпазлив. Мисля, че знае много за съдебните доказателства.

— По този въпрос много се пише напоследък. Повечето лекари имат отлични способности за усвояване на техническа информация.

Кимнах. И аз си мислех същото. Кейт имаше данни за детектив. Изглеждаше изморена. Запитах се дали и аз изглеждам толкова изморен, колкото се чувствах.

— Няма смисъл да повдигаш въпроса. Няма да отида в болницата сега. Но мисля, че тук нямаме повече работа за тази нощ. Загубихме го, мътните да го вземат, загубихме ги и двамата.