Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алекс Крос (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kiss the Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране
Dave (2013 г.)
Разпознаване и корекция
filthy (2013 г.)

Издание:

Джеймс Патерсън. Целуни момичетата

Американска, първо издание

Превод: Десислава Петровска

Редактор: Жечка Георгиева

Художествено оформление: Фараон Дизайн

Печатни коли: 19

Издателски коли: 15,96

Формат: 84/108/32

ИК „Колибри“, 1996 г.

ISBN: 954-529-069-2

История

  1. — Добавяне

120

Имаше още две загадки, които трябваше да бъдат решени, или поне изчистени от последствия по най-добрия възможен начин. Първо, загадката Казанова и неговата самоличност. И второ, загадката между мен и Кейт.

Двамата с нея отидохме в Аутър Банкс, Северна Каролина за шест дена в края на август. Настанихме се до едно живописно ваканционно селище, наречено Нагс Хед.

Тромавата метална проходилка беше пенсионирана, макар че понякога Кейт се разхождаше с един чепат старомоден бастун. Той й служеше най-вече за тренировки по карате. Тя го използваше като боен прът на плажа и го въртеше около главата и тялото си изключително умело.

Докато я гледах, си мислех, че тя изглежда почти ослепително. Отново беше в добра форма. Лицето й беше почти като преди с изключение на белега.

В много отношения това беше идиличен период. Струваше ни се, че всичко си е на мястото. И двамата чувствахме, че сме заслужили една ваканция, ако не и нещо повече.

Всяка сутрин закусвахме на верандата с изглед към блестящия Атлантически океан. (Аз готвех, когато беше мой ред да правя закуската, а когато Кейт беше дежурна по кухня, тя отскачаше до Нагс Хед и купуваше кифли и понички с баварски крем.) Ходехме на дълги разходки покрай брега. Ловяхме лефери и печахме рибата направо на плажа. Понякога просто наблюдавахме лъскавите катери, патрулиращи в океана. Един ден отидохме да погледаме откачените планеристи, които летяха над високите дюни в Джокис Ридж.

Чакахме Казанова. Предизвиквахме го да ни нападне. Засега той не проявяваше интерес, или поне така изглеждаше.

Мислех си за книгата и едноименния филм „Принцът на мрака“. Двамата с Кейт приличахме малко на Том Уингоу и Сюзан Лоуънстейн, само че бяхме свързани по различен, макар и също толкова сложен начин. Спомнях си, че Лоуънстейн беше освободила потребността на Том Уингоу да изпитва и дарява любов.

В една ранна августовска сутрин ние бавно се потопихме в дълбоката, тъмносиня вода на океана. По-голямата част от плажната ни компания още не беше се събудила. Самотен кафяв пеликан пляскаше с криле във водата.

Хванахме се за ръце под леките вълни. Всичко беше съвършено като на живописна пощенска картичка. Защо тогава имах чувството, че там, където би трябвало да се намира сърцето ми, зее дупка? Защо все още бях вманиачен на тема „Казанова“?

— Мислиш си за лоши неща, нали? — здраво ме сбута Кейт с бедрото си. — Ти си във ваканция. Мисли си за ваканционни неща.

— Всъщност си мислех за много хубави неща, но те ме карат да се чувствам зле — казах й аз.

— Знам я тая шантава песен — скастри ме тя. Целуна ме, за да ме увери, че сме един отбор в каквато и игра да сме се включили. — Хайде да се надбягваме. Аз ще те надмина до Кокина Бийч — предложи ми тя. — Готови, старт, приготви се да загубиш.

Хукнахме да бягаме. Кейт не даваше никакви признаци за накуцване. Скоростта се увеличаваше. Тя беше толкова силна — във всяко едно отношение. И двамата бяхме силни. На финала се хвърлихме в стената на сребристобелия прибой. Не искам да загубя Кейт, мислех си аз, докато тичах. Не исках това да свърши. Не знаех какво да направя, за да не свърши.

През една топла неделна нощ лежахме на старо индианско одеяло на плажа. Подухваше лек ветрец. Обсъдихме стотина въпроса от дневния ред. Вече бяхме пирували с печена патица в боровинков сос, която бяхме сготвили заедно. Кейт беше облечена с тениска, на която пишеше: „Имай ми доверие, аз съм лекар“.

— И аз не искам да свърши — каза Кейт с тежка въздишка. — Алекс, нека обсъдим някои от причините, поради които и двамата смятаме, че то трябва да свърши.

Поклатих глава и се усмихнах на познатия, лишен от увъртания стил.

— О, Кейт, това никога няма да свърши. Това време винаги ще си остане наше.

Кейт сграбчи ръката ми и я задържа в двете си ръце. Дълбоките й кафяви очи бяха напрегнати.

— Защо тогава трябва да свърши тук?

И двамата знаехме някои от причините, макар и не всички.

— Прекалено много си приличаме. В края на краищата ще изгърмим — казах аз с полупредизвикателен тон.

— Това ми звучи като древно пророчество, което не може да не се сбъдне — каза Кейт.

Но и двамата знаехме, че казвам истината.

Тя стисна ръката ми малко по-силно.

— Толкова е тъжно, че ми се плаче. Ето че се разплаках. Видя ли сега?

— Тъжно е — съгласих се аз. — Това е най-тъжното нещо на света.

Лежахме прегърнати на бодливото одеяло до сутринта. Спахме под звездите и слушахме постоянния прибой на Атлантика. През тази нощ в Аутър Банкс всичко изглеждаше нежно докоснато с перцето на вечността. Е, почти всичко.

Кейт се обърна към мен в просъница.

— Алекс, той ще ни нападне отново, нали?

Не знаех със сигурност, но такъв беше замисълът.