Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (37)

36

Двайсет и девет годишната репортерка на „Лос Анджелис Таймс“ Бет Либерман се втренчи в ситните неясни зелени букви на терминала на своя компютър. Гледаше с уморени очи как се развива една от най-големите истории в „Таймс“ за последните години. Най-важната история в кариерата й, а вече почти не й пукаше.

— Толкова е болезнено ненормално… крака. Исусе Христе — изстена тихичко Бет. — Крака.

Шестата част от „дневника“, изпратена й от Джентълмена, бе пристигнала в апартамента й в Западен Лос Анджелис рано тази сутрин. Както и при предишните, убиецът посочваше точното местонахождение на женския труп, преди да се заеме с маниакалното си психопатско послание към нея.

Бет Либерман незабавно се бе обадила на ФБР от дома си, след което бързо бе подкарала колата към редакцията на „Таймс“. Когато пристигна, федералното бюро вече бе потвърдило последното убийство.

Джентълмена бе оставил подписа си: свежи цветя.

Тялото на четиринайсетгодишната японка беше открито в Пасадина. Също като останалите пет жени, Съни Одзава беше изчезнала безследно преди две нощи. Сякаш погълната от влажния тежък смог.

Засега Съни Одзава беше най-младата жертва, за която Джентълмена бе съобщил. Върху долната част на трупа й беше подредил розови и бели божури. „Цветята, разбира се, ми напомнят устните на жена“, беше написал в една от частите на дневника. „Изоморфизмът е очевиден, нали?“

В седем без петнайсет сутринта офисите на „Таймс“ бяха пусти и мрачни. Никой не би трябвало да става толкова рано, освен пияниците, които още не са си лягали, помисли си Либерман. Дразнеше я тихото бръмчене на централната климатична инсталация, примесено с глухия рев на уличното движение.

— Защо крака? — промърмори отново репортерката.

Седна пред компютъра, изгаряща от желание никога да не беше писала статия за порнографските абонаменти в Калифорния. Джентълмена твърдеше, че точно така я „открил“, точно така я избрал, за да бъде неговата „връзка с останалите граждани на Града на Ангелите“. Твърдеше, че двамата с нея са на една и съща вълна.

След безкрайни административни срещи на най-високо равнище „Лос Анджелис Таймс“ реши да публикува частите от дневника на убиеца. Нямаше никакво съмнение, че те наистина са били написани от Джентълмена.

Той знаеше преди полицията къде се намират телата на жертвите. Беше заплашил със „специални премиални убийства“, ако дневникът му не бъде публикуван, за да го чете всеки в Лос Анджелис на закуска. „Аз съм последният, аз съм най-великият“, беше написал в една от частите на дневника. Кой би могъл да оспори това, питаше се Бет. Ричард Рамирес^[1]? Карил Чесман^[2]?

Сега работата на Бет Либерман се състоеше в това да бъде негова свръзка. Между другото правеше и първата редакция на излиянията на Джентълмена. Нямаше никакъв начин екзалтираните, нагледни като графика текстове на дневника да бъдат пуснати непокътнати. Те бяха изпълнени с гнусна порнография и най-брутални описания на убийствата, които бе извършил.

Либерман почти чуваше гласа на лудия, докато набираше последната част в текстообработващата си програма. Джентълмена отново разговаряше със или по-точно чрез нея:

Нека ти разкажа за Съни поне онова, което аз самият зная за нея. Чуй ме, скъпи читателю. Остани с мен. Тя имаше малки, деликатни, добре сложени крака. Това е, което помня най-добре; това е, което искам винаги да си спомням за моята прекрасна нощ със Съни.

Бет Либерман трябваше да затвори очи. Не искаше да слуша тази мръсотия. Едно беше сигурно: Джентълмена наистина бе дал на Бет Либерман първия й шанс да направи пробив в „Таймс“. Името й се появяваше под всеки от широко четените материали на първа страница. Убиецът я бе превърнал и нея в звезда.

Чуй ме. Остани с мен.

Помисли за фетишизма и всички негови удивителни възможности да освободи психиката. Не бъди сноб. Разкрепости ума си. Разкрепости ума си още сега! Фетишизмът съдържа очарователен набор от разнообразни удоволствия, които може би ти липсват.

Нека не проявяваме излишна сантименталност по отношение на младата Съни. Съни Одзава бе посветена в игрите на нощта. Тя ми каза това — поверително, разбира се. Взех я от бар „Мънки“. Отидохме у дома, в моето скривалище, където започнахме да експериментираме, прекарвайки нощта в безкрайни игри.

Попита ме дали съм го правил с японка. Отвърнах й, че не съм, но винаги съм искал. Съни ми каза, че съм истински джентълмен. Бях поласкан.

През тази нощ нямаше по-разкрепостен начин за правене на любов от това да се съсредоточа върху краката на жената и да ги милвам, докато любя Съни. Говоря за загорели от слънцето крака, обути в луксозни найлонови чорапи и не чак толкова скъпи обувки с високи токчета от „Сакс“. Говоря за чудесни мънички крачета. Посланието им бе изключително изтънчено.

Слушай. За да бъде оценена по достойнство невероятно еротичната пантомима на красивите женски крака, жената трябва да бъде по гръб, докато мъжът остава прав. Точно така стояха нещата при Съни и мен в началото на нощта.

Повдигнах нагоре нежните й крака и внимателно наблюдавах мястото, където те се събират по такъв начин, че вулвата й се свива в гънките на задника. Непрекъснато целувах върха на чорапите й. Спрях се за дълго на добре оформения глезен и очарователните линии, водещи към черната лачена обувка.

Съсредоточих цялото си внимание върху тази предразполагаща към флирт обувка, докато трескавите ни действия приведоха крака й в бързо движение. Сега вече мъничките й крачета сами ми говореха. В гърдите ми се надигна маниакална възбуда. Имах чувството, че живи птици чуруликат и цвърчат в мен.

Бет Либерман спря да пише и отново затвори очи. „Стегни се!“ Трябваше да спре образите, които проблясваха пред очите й. Той бе убил младото момиче, за което говореше с такова блаженство.

Скоро ФБР и полицията от Лос Анджелис щяха да нахълтат в относително спокойните офиси на „Таймс“. Щяха да задават обичайната канонада от въпроси. Самите те все още нямаха отговори. Твърдяха, че Джентълмена извършва „съвършени престъпления“.

Агентите на ФБР ще искат да говорят с часове за ужасните детайли от мястото на убийството. Краката! Джентълмена беше отрязал краката на Съни Одзава с някакъв остър като бръснач нож. И двата й крака липсваха от местопрестъплението в Пасадина.

Бруталността бе негова запазена марка, но това беше единственият последователно повтарящ се белег до този момент. По-рано той беше осакатявал гениталии. Беше подложил на содомия една от жертвите, а после я бе жигосал с нажежено желязо. Беше изрязал гърдите на една жена, служителка в инвестиционна банка, и беше извадил сърцето й. Експериментираше ли? След като веднъж избереше жертвата си, той преставаше да бъде джентълмен. Беше Джекил и Хайд на деветдесетте години.

Най-накрая Бет Либерман отвори очи и видя висок строен мъж, застанал съвсем близо до нея в залата за новини. Тя въздъхна шумно и прикри гримасата си.

Беше Кайл Крейг, специалният следовател от ФБР.

Кайл Крейг знаеше нещо, което тя отчаяно се нуждаеше да научи, но той нямаше да обели и дума пред нея. Крейг знаеше защо заместник-директорът на ФБР бе долетял в Лос Анджелис предишната седмица. Знаеше тайни, които тя трябваше да научи.

— Добро утро, госпожице Либерман. Какво имате за мен? — попита той.