Джеймс Патерсън
Целуни момичетата (7)

6

Казанова изкрещя и силният звук, идващ от дълбините на гърлото му, прерасна в дрезгав вой.

С трясък си пробиваше път през гъстите дървета, мислейки за момичето, което бе захвърлил там. Ужасът от това, което бе сторил. Отново.

Част от него искаше да се върне обратно за момичето — да я спаси — като акт на милосърдие.

Изпитваше конвулсивни пристъпи на вина и започна да бяга все по-бързо и по-бързо. Якият врат и гърдите му бяха покрити с пот. Чувстваше се слаб, краката му бяха като гумени и не му се подчиняваха.

Напълно съзнаваше какво е сторил. Но просто не можеше да се въздържи.

Както и да е, така беше по-добре. Тя бе видяла лицето му. Глупаво бе от негова страна да си мисли, че изобщо ще може някога да го разбере. Беше видял страха и отвращението в очите й. Само ако се беше вслушала, когато се опита да поговори с нея, истински да поговори. В края на краищата той не беше като останалите масови убийци — той бе в състояние да почувства всичко, което върши. Беше в състояние да изпитва любов… и да страда от загубата… и…

Гневно смъкна смъртната маска. Грешката си беше изцяло нейна. Сега щеше да му се наложи да смени персонажа. Налагаше се да спре да бъде Казанова.

Налагаше се да бъде самият той. Милосърдното му друго „аз“.