Жорж Сименон
Мегре и доносникът (8)

ГЛАВА 8

— МАЛКО ПРЕДИ полунощ — измънка той.

— Какво му казахте?

— Казах му истината.

— Каква истина?

— Че жена му и Манюел са в апартамента…

— Как Ви дойде тази идея?

Жюстен обърна глава встрани и заприлича на начумерен ученик, заловен в прегрешение.

— Отговорете…

— Не знам… Исках да си отмъстя…

— За какво?

— За всичко… Опитах се да вляза в една банда преди две години… Знаех как работят… Знам почти всичко, което става в квартал „Пигал“ и в Монмартр… Поисках от Манюел да ме наеме, а той ми отговори, че няма нужда от недоносчета като мен…

Сега беше ред на Манюел да каже:

— Той лъже…

Лулите на Мегре следваха една след друга и въздухът вече бе посинял от дим.

— И Вие можете да пушите — каза той.

— А аз? — попита Лин.

— И Вие също.

— Нямам цигари и не искам от онзи мръсник…

Той й подаде един пакет от чекмеджето си, но не й запали цигарата. Ръцете й трепереха толкова силно, че й беше трудно да го направи и изхаби три клечки.

— А каква е Вашата истина, Манюел?

— Никога не ми е правил никакви предложения и го познавах само доколкото понякога го срещах по улиците на Монмартр… Всички знаеха, че е доносник…

— Не е вярно…

— Един по един. Говорете, Жюстен.

— Обадих се по телефона, за да си отмъстя за презрението на този човек…

— Откъде се обадихте?

— От най-близката телефонна кабина. Виждах в далечината светлините на ресторанта.

— Знаехте ли, че ще предизвикате истинска трагедия?

— Не бях съвсем сигурен…

— Обаче тази перспектива не Ви беше неприятна, така ли?

— Не.

— Ако ставаше въпрос за друг човек, щяхте ли да направите същото?…

Този въпрос малко го обърка. Трябваше да помисли.

— Не знам — призна си той.

— Не си ли отмъщавахте за ръста и лицето си, заради което хората се обръщаха по улиците след Вас…

— Не знам — повтори той.

— Внимавайте какво ще Ви попитам сега. Току-що излъгахте, защото се страхувате от Манюел…

Джуджето отново бе обхванато от паника, като че ли дори тук братята Мори бяха все така всемогъщи.

— Казах своята истина…

— Не. Истината е, че са Ви платили, за да се обадите по телефона в определен час…

— Кой може да ми е платил?

— Тъкмо Манюел…

— Протестирам! — извика последният… — Бих искал да знам защо ще се оставя съпругът на любовницата ми да ме залови на местопрестъплението…

И ето че най-после Жюстен заговори.

— Даде ми хиляда франка… Заплаши ме, че ще ме очисти, ако имам нещастието да проговоря. После добави: „Навсякъде имам свои хора, които ще направят каквото трябва, ако аз нямам възможност…“

„Беше ми мъчно за г-н Морис, когото обичах…“

— И все пак си се подчинил…

— Нямах желание да ме пречукат…

— Не ти ли мина през ум, че г-н Морис може да стреля пръв?

— Щом като този човек тук…

Той показа Манюел с ръка.

— Щом като този човек беше решил как ще стане всичко, трябваше да стане така… Той е като дявола…

Мегре не можа да сдържи усмивката си, а Лин отново пое главната роля.

— Комисаре, виждате, че не съм Ви излъгала… Нищо не знаех за това телефонно обаждане… Така че не съм очаквала нахлуването на съпруга ми и следователно не съм имала оръжие…

— Не е вярно!… Тя лъже, както диша… Идеята за телефонното обаждане е нейна… Спомням си как ми каза: „Ако го убиеш или ако наредиш да го убият някъде, все едно накрая ще обвинят теб, защото полицията бързо ще научи за нашите отношения… Напротив, ако предположим, че ни завари на местопрестъплението, както се казва… Познавам го… Няма да дойде невъоръжен… Заплашва теб или мен… И в двата случая е законна самоотбрана…“

— Това не доказва, че не сте стреляла Вие…

От очите й бликнаха сълзи на ярост.

— Какво да направя, в края на краищата, за да ми повярвате?

— Въпросът не е дали аз ще Ви повярвам. И още веднъж Ви повтарям, съдебните заседатели ще вземат решение…

— Никога през живота си не съм държала оръжие…

— Това е лъжа — намеси се Манюел. — В Бандол съм я виждал да стреля по чайките…

— С пистолет ли?

— С пистолета на съпруга си.

— И улучваше ли ги?

— Убивала е мнозина пред очите ми…

— Жюстен…

— Да, господин комисар…

— Кога и къде Манюел е говорил с Вас за телефонното обаждане?

— През нощта на убийството, на улица „Пигал“… Точно бях завел Бланш в „Канари“… Ходя там всеки ден по едно и също време…

— И той Ви каза, че трябва да се обадите към полунощ, така ли?

— Да…

— Виждате ли! — изкрещя Лин. — Не знаех дори къде мога да намеря Бълхата, а Манюел се е постарал въобще да не ми спомене за телефонното обаждане…

Мегре беше жаден. Какво ли не би дал, за да му донесат една бира, но в такъв случай щеше да се наложи да поръча за всички.

Той беше постигнал един важен резултат, най-важния. Изправяйки се един срещу друг, двамата любовници вече не отричаха убийството на г-н Морис в апартамента до градината „Ла Брюйер“.

Колкото до вината на единия или другия, Мегре не придаваше голямо значение на това. Не само изстрелът имаше значение, но и онова, което бе станало преди това, тоест подготовката.

Той се обърна към Манюел, който пушеше и лицето му бе придобило предизвикателен израз:

— След като бяхте организирал такава любовна трагедия, защо сте извикал брат си, за да отидете заедно да отнесете трупа на булевард „Жюно“?

— Точно това доказва, че не съм стрелял. Ако бях го направил, щях да си призная, тъй като това щеше да бъде при законна самоотбрана… Но тъй като Лин го направи, по-трудно е да се твърди такова нещо… Казах й да се прибере вкъщи и й обещах да направя всичко необходимо…

Мегре гледаше ту единия, ту другия от двамата любовници. И двамата бяха еднакво способни да излъжат. Мори бе циник, когото нищо не можеше да спре. Но дали пък Лин бе по-искрена от него?

Един грачещ глас се обади от ъгъла, където седеше Бълхата.

— Той беше! — каза гласът.

— Видяхте ли го?

— Чух го.

— Вие къде се намирахте?

— Последвах г-н Морис до третия етаж. Скрих се на площадката. В един момент чух гласа на жената, която викаше: „Стреляй по-бързо!… Не виждаш ли, че ще ме убие…“

„Едва беше произнесла последната дума и се чу изстрел… Слязох бързо надолу…“

Настъпи мълчание. Сега върху огромната уста на Бълхата се появи странна усмивка. Манюел заговори пръв:

— Той лъже. Морис нямаше намерение да стреля срещу нея…

— Той си измисля — каза Лин. — Никой не е казвал нито дума…

Мегре стана, огледа ги един след друг с тежкия си поглед.

— Иска ли някой да добави нещо?

— Не! — изръмжа Манюел.

— Повтарям, че той лъже… — каза твърдо Лин.

— Жанвие!… Сложи им белезници и на тримата…

— Но аз нямам нищо общо с това — протестираше Жо, по-младият Мори.

— Нали сте помагал на брат си да пренесе трупа?

— Това не е престъпление…

— Да, нарича се съучастничество… Сложи им белезниците…

— И на мен ли? — изкрещя Лин, като че ли щеше да получи нервна криза.

— И на Вас…

А на Лапоент Мегре каза:

— Помогни на Жанвие да ги отведе в затвора за временно задържане…

Беше уморен. Искаше му се да мисли за нещо друго. Сложи си шапката и слезе по голямото стълбище.

Започнаха да падат едри капки дъжд, които образуваха нещо като черни кръгове върху тротоара.

Стигна до площад „Дофин“, където двама негови колеги пиеха мастика. За миг се изкуши, но след това се сдържа.

— Най-голямата чаша бира, каквато имате в заведението… — каза на съдържателя.