Жорж Сименон
Мегре и доносникът (2)

ГЛАВА 2

В КАНЦЕЛАРИЯТА НА МЕГРЕ прозорците отново бяха отворени към трепета на въздуха навън и към шума на колите и автобусите по моста Сен-Мишел.

Инспектор Луи седна на края на стола, който комисарят Мегре му посочи. Движенията му бяха бавни, почти тържествени, както и черното му облекло, което правеше още по-голямо впечатление през този пролетен ден.

— Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете, господин дивизионен…

Той имаше нежна и много бяла кожа, почти като на жена, върху която рязко изпъкваха гъстите му черни мустаци. Устните му бяха червени, като че ли бяха гримирани, макар че в него нямаше нищо женско.

Трябва да е бил срамежливецът на класа, онзи, който се е изчервявал и е започвал да заеква, щом като учителят се е обръщал към него.

— Бих искал да си позволя да ви задам един въпрос.

— Заповядайте…

— Тялото, намерено на авеню „Жюно“, ли е причината за следствието, което инспекторите от XVIII-и участък водят?

Мегре трябваше да помисли малко, преди да отговори:

— Те сигурно ще разпитат евентуалните свидетели, ще потърсят колата, която е спряла на това авеню посред нощ, ще разпитат стария художник, който е предупредил полицията, както и останалите съседи…

— А останалото?

— Както знаетедова е работа на криминалния отдел. Което не ни пречи да приемаме или да търсим помощта на участъковите инспектори. Вие добре познавате Монмартр, нали?

— Там съм се родил и продължавам там да живея.

— Бяхте в контакт с Морис Марсия…

— С него и с неговия персонал…

Той се изчерви. Сигурно правеше голямо усилие, за да каже всичко, което беше решил да каже.

— Виждате ли, аз работя преди всичко през нощта. В крайна сметка започвам да познавам всички. В района на „Пигал“ всички са свикнали с мен. Разменям по някоя дума с един, с друг… Влизам в баровете и кабаретата, където, без да чакат поръчката, ми сервират четвърт бутилка минерална вода „Виши“.

— Предполагам, че щом като сте дошли да ме видите, значи имате някаква идея за убийството на Марсия.

— Мисля, че знам кой го е убил.

Мегре пушеше кротичко лулата си, леко изтегнат назад, като наблюдаваше събеседника си с любопитство, дори като че ли леко очарован.

— Съмненията ви имат ли някакво основание?

— И да, и не.

Той беше притеснен и не смееше да гледа комисаря право в очите.

Тази сутрин ми се обадиха по телефона…

— Анонимно ли?

— Горе-долу… От много време насам все същото лице ми се обажда от време на време по телефона…

— Мъж или жена?

— Мъж… Винаги отказва да ми каже името си… Когато в Монмартр става нещо по-особено, той ми се обажда и винаги казва най-напред: „Аз съм…“ Познавам гласа му. Зная, Че се обажда от обществен телефонен автомат и затова, без да губи време, той ми казва само най-важното. Например: „Готви се нападение в квартал «Ла Шапел»… Това е работа на бандата на Колия…“

Мегре възрази:

— Колия е в затвора и има да стои там още много години.

— Бившите му съучастници продължават да работят…

— Вашият анонимен доносник никога ли не греши?

— Не…

— Не ви ли иска пари?

— Също не… Той не иска нищо повече от това да си затварям очите за някои така или иначе незаконни дейности…

Мегре започна да проявява интерес.

— И той ви се обади тази сутрин?

— Да. В осем часа, точно преди да изляза да си напазарувам… Живея сам и съм принуден сам да си пазарувам…

— Какво ви каза точно?

— Господин Морис е бил убит от един от братята Мори…

— Това ли е всичко?

— Това е. Познавате ли братята Мори — Манюел и Жо?

— Повече от две години вече се опитваме да ги заловим на местопрестъплението… Засега не сме успели да открием нищо против тях…

— И аз ги наблюдавам. Те не живеят заедно. По-възрастният, Манюел, който е на тридесет и две години, живее в скъп, дори луксозен апартамент до градината „Ла Брюер“, на две крачки от „Сардината“.

— А пък Жо, който е на двадесет и девет, държи стая и хол в „Хотел де’з Ил“ на авеню „Трюден“.

— Би трябвало да имате всички тези сведения в досиетата им. Те създадоха фирма за внос на плодове и зеленчуци на улица „Дю Кер“. Единият от тях е всеки ден там. Това е дълъг склад, където се влиза направо от улицата.

— Имат ли връзка с г-н Морис?

— Понякога ходят да вечерят при него. Не са единствените далавераджии, които посещават „Сардината“.

— А дали Марсия им е помагал при нужда?

— Не вярвам. Беше станал боязлив и държеше на своята почтеност.

— За кой от двамата братя е говорил Вашият анонимен събеседник?

— Нямам представа, но сигурно пак ще ми се обади. Точно затова си позволих да поискам тази среща с Вас.

— Бихте ли искали да сътрудничите на следствието?

— Бих искал, но неофициално. По какъвто и да е начин, отделно от другите. Никога не съм излизал извън границите на своите пълномощия. Можете да ми се доверите. Обещавам да Ви държа в течение на всичко, което открия.

— Добре ли познавате двамата братя Мори?

— Срещам ги тук-там по баровете… Манюел имаше една любовница от Мартиника, беше много красива.

— Какво стана с нея?

— Пее и танцува в едно нощно заведение за туристи…

— С коя я замени?

— С никоя. Виждам го все сам или с брат му. Той пък живее с едно младо момиче от провинцията. Казва се Марсел и е на двадесет и две години.

— Не смятате ли, че тя би могла да се окаже слабото място във веригата?

— Тя е луда по Жо Мори и има силен характер.

— Смятате ли, че е в течение на работите на двамата братя?

— Не зная до каква степен й имат доверие… Освен това, когато организират някой удар, никога не съм ги виждал да се движат с хора, които биха могли да бъдат съучастници.

Беше се стигнало вече до десетия обир, може би, всички извършени по един и същ начин, със съвършено същата техника. Това бе винаги някакъв замък или голям имот в провинцията, в радиус около сто и петдесет километра от Париж.

Крадците бяха много добре осведомени. Те познаваха предметите, картините или ценните мебели, намиращи се в тези сгради. Знаеха също дали собствениците отсъстват и колко души пазят мястото.

Действаха безшумно, без взлом. За по-малко от час всичко онова, което в една или друга степен можеше лесно да се препродаде, биваше изнесено. Следователно, те разполагаха най-малко с един камион.

А пък братята Мори имаха два камиона, които използваха за търговията си с плодове. Като че ли по някакова случайност, също преди две години, бяха основали фирмата си за внос.

По-рано Манюел бе работил при един комисионен търговец на Халите. А пък Жо, в продължение на три години — в едно архитекторско бюро.

Къде обаче се складираше стоката от обирите след това? Вероятно оставаше някъде близо до Париж, в някоя вила или къша, наемани под фалшиво име?

— Кой би могъл да играе ролята на пазач на ограбената стока?

— Не мога да се закълна, но мисля, че зная кой е — старата Мори.

— Познавате ли я?

— Никога не съм я виждал. Зная, че има такава. По-рано живееше в Арл с децата си. Когато те се преместиха в Париж, остана още няколко години в Южна Франция с дъщеря си. Тя се омъжи и живее в Марсилия.

И така, от много отдавна инспектор Луи работеше практически съвсем сам, без да прибягва до сложната организация на официалната полиция.

— Откъде знаете всичко това?

— Наблюдавам. Слушам. Имам… информатори… на различни места, хора, на които понякога ми се случва да направя по някоя услуга…

— Какво стана със старата Мори?

— Продаде къщата си в Арл, както и цялата покъщнина, и никой не я е виждал оттогава.

— Обзалагам се, че сте претърсили цялата околност на Париж.

— Случва ми се понякога, в неделя или в почивните дни…

— Нищо ли не открихте?

— Все още не…

Той отново започна да се изчервява, сякаш се срамуваше от своята самоувереност.

— Какво знаете за г-жа Марсия?

— Имате предвид последната ли? Защото преди това имаше една друга, с която той живя около двадесет години. Бяха задружна двойка. Прибрал я бе от улицата наистина, но затова пък я направи истинска дама. Когато тя почина от рак, той бе много разстроен и дълги месеци като че ли не бе същият човек…

Имаше по-рано един период, когато Мегре, все още млад, работеше по пътищата, след това по гарите, в метрото, в големите магазини. По онова време той също познаваше всички съмнителни лица в Париж.

Сега го бяха затворили в канцелария и неговият шеф се шокираше, когато той отиваше да посети някой заподозрян у дома му или пък когато обикаляше навън по улиците.

— Къде е срещнал втората си жена, Лин, с която живее сега?

— По-рано е работила като танцьорка в „Табарен“, а най-накрая — в „Канари“. Мисля, че точно там я е срещна. Въпреки професията си била сдържана, имала скромен вид и изглежда никога не ходела с клиентите.

„Тя е до известна степен образована жена.“

— Да не би да ми кажете сега и откъде е родом, какви са родителите й, какво е учила…

Инспектор Луи се изчерви още веднъж.

— Родена е в Брюксел, където баща й работи в една банка. Учила е до осемнадесетгодишна възраст, а след това тръгнала на работа в същата банка. Заминала за Париж заедно с един младеж, който се надявал да направи кариера, някакъв художник. Успехът не дошъл толкова бързо, колкото се надявал. Лин постъпила на работа в един магазин на „Гран Булвар“ като продавачка.

„Нейният художник я изоставил и тя се озовала в «Табарен», където в началото работела като фигурантка…“

Мегре познаваше инспектора от дълги години. Срещаха се от дъжд на вятър наистина и нямаха кой знае какви взаимоотношения. Известно време го смяташе за пълен глупак после си даде сметка, че, напротив, е умно момче.

Сега го наблюдаваше с любопитство, стигащо почти до възхищение.

— Има ли други хора в Монмартр, за които да знаете също толкова много?

— Знаете ли, с годините нещата се натрупват.

— Правите ли им досиета?

— Не. Помня всичко наизуст. Нямам какво друго да правя, не ме интересува нищо друго в живота.

Мегре стана и отвори вратата на канцеларията на инспекторите:

— Може ли да дойдеш за минутка, Жанвие? После се обърна към двамата:

— Предполагам, че се познавате?

Те се ръкуваха.

— Доста дълго си поприказвахме с инспектор Луи за убийството на Марсия. Имаш ли нещо ново?

— Научих само, че една червена кола е спряла за малко към един часа през нощта по средата на авеню „Жюно“.

— Нашите хора, разбира се, продължават следствието Но инспектор Луи, който познава мнозина от действащите лица, от своя страна, също ще работи и ще ни държи в течение на евентуалните си открития. Познаваш ли братята Мори?

— Известно време подозирахаме, че са начело на така наречената „банда по замъците“.

— Продължава ли наблюдението над тях?

— Нищо специално. Просто следим действията им. По-младият, Жо, пътува доста често до Кавайон и околностите, за да търси ранни плодове.

— От днес нататък ще организираш денонощно наблюдение…

— И на двамата ли?

— И на двамата…

— Пак заради замъците ли?

— Не. Този път става дума за убийство. На Морис Марсия.

Жанвие погледна машинално колегата си от ІХ-и участък. Личеше, че не е много доволен от нахлуването на инспектор Луи в това разследване.

— Трябва ли да установим наблюдение и върху някой друг?

— Върху вдовицата…

— Смятате ли?…

— Знаеш, че нищо не смятам. Просто търся. Всички ние търсим.

Той стисна ръката на инспектор Луи.

— Ще се връщате ли горе в Монмартр?

— Да.

— Имате ли кола?

— Не.

— И аз ще се кача дотам. Използвайте колата ми. Бих искал да дойдеш с мен, Жанвие.

Жанвие седна зад волана. Мегре пушеше лулата си до него, а Луи седеше сам на задната седалка, където не се чувстваше много удобно.

Той винаги бе мечтал да работи директно за „Ке де’з Орфевр“ и задачата, която Мегре му бе поставил, му се струваше като повишение.

На улица „Нотр Дам дьо Лорет“ Жанвие попита:

— Къде отиваме?

— По-нагоре. На улица „Балю“.

— В дома на Морис Марсия?

— Да.

— Къде да спрем?

— Където и да е, след като вече съм в собствения си квартал.

— В такъв случай, ще Ви оставим тук…

— Знаете къде да ме намерите. Домашният ми телефонен номер е в указателя…

— Благодаря…

Той излезе несръчно от колата и тръгна по тротоара с отмерени крачки, без да бърза.

Няколко минути по-късно Мегре и Жанвие вече звъняха на вратата на бившия частен дом. Портиерката им отвори. Имаше най-много четиридесетина години и беше доста хубава. Погледна ги през застъклената врата, която комисарят отвори.

— Докараха ли тялото?

— Още не, обаче господата от погребалното бюро са горе. Мисля, че тялото ще бъде тук към края на следобеда…

— Това е инспектор Жанвие, който също работи по следствието. От колко години г-жа Марсия живее в тази къща?

— Откакто двамата са женени… Трябва да има вече четири години…

— Често ли имаха гости?

— Всъщност, не. Знаете, че той никога не се прибираше по-рано от три или четири часа сутринта. Спеше цялата сутрин, след това обядваше, подрямваше, след което го посещаваше неговият масажист.

— Тук ли вечеряше?

— Рядко. Обикновено вечеряше в своя ресторант.

— Заедно с жена си ли?

— Не. Мисля, че не обичаше тя изобщо да стъпва в „Сардината“…

— Защо?

— Защото се опасяваше, както предполагам, че тя може да има нежелани срещи там. Не забравяйте, че надхвърляше вече шестдесетака, а пък тя е едва на тридесет години…

— С какво се занимаваше тя през деня?

— Даваше нареждания на готвачката и на домашната прислужница. Понякога отиваше до „Фошон“ или някой друг луксозен магазин да купи някои неща, които не се намират в квартала… Един или два пъти в седмицата ходеше на фризьор…

— В центъра ли?

— На улица „Кастильоне“, струва ми се…

— А вечер?

— Четеше или гледаше телевизия. Преди да си легне, извеждаше кучето си за десетина минути…

— Не ходеше ли на кино?

— Вероятно, да. Един-два пъти седмично отсъстваше през цялата вечер…

— Никога ли не и идваха гости?

— Никога.

— Благодаря Ви. Тя горе ли е?

— Да. Заедно с шивача си.

Те не взеха асансьора и позвъниха на вратата на първия етаж. Отвори им млада прислужничка с огромни гърди.

— Какво обичате?

— Бих искал да видя г-жа Марсия.

— Г-жа Марсия е заета.

— Ще почакаме…

— За кого да съобщя?

— Следствена полиция…

— Една минута.

Тя ги остави в хола и тръгна към вратата в дъното. Вратата на салона беше отворена. Мебелите в стил „Луи Петнадесети“ бяха изчезнали оттам, както и големият китайски килим, а някакви мъже, покачени върху стълби, покриваха стените с черни тапети.

Следователно, тук нещата бяха организирани с голям размах и салонът се превръщаше в параклис. Несъмнено, шивачът беше дошъл за траурните дрехи.

— Елате с мен, ако обичате…

Тя ги въведе в някакъв кабинет или библиотека, цялата изпълнена с книги чак до тавана. Това бяха подвързани томове, които г-н Морис сигурно не беше чел.

Фотьойлите бяха удобни. Имаше малък бар, сигурно с хладилник, но никакви излишни предмети по бюрото, което бе с инкрустации в червено.

В това помещение бе възприет английският стил. В махагоновата кутия с инкрустации от слонова кост сигурно имаше скъпи хавански пури. Дали всички тези мебели и всички тези предмети вече са били тук, когато Лин е дошла да живее в къщата? Или пък именно тя е придала известен стил на апартамента?

— Това е кабинет, в който не се е работело много често… — промърмори Мегре, обръщайки се към Жанвие.

„Ако беше видял мебелите в салона… Като че ли си в някакъв музей…“

— От него ще стане чудесен параклис…

Чуха се приближаващи стъпки и те хмлъкнаха.

Беше в черна рокля от матова коприна, много семпла; на ръката си носеше пръстен с диамант, който сигурно никога не сваляше. Спря за миг на прага и на лицето й се изписа изненада. Погледът й се местеше от Мегре върху Жанвие. Дали изненадата й идваше от това, че вижда пред себе си двама души вместо един? Какво значение можеше да има това за нея? Дали пък не придаваше в нейните очи по-официален характер на срещата?

— Инспектор Жанвие, един от главните ми сътрудници.

Тя кимна леко с глава.

— Давате си сметка, предполагам, че съм много заета…

— Ние също. Повярвайте ми, съвсем не за собствено удоволствие Ви отнемаме от времето…

И тримата стояха прави. Най-сетне Мегре предложи да седнат, тъй като тя не го направи.

— Дълго ли ще продължи всичко това?

— Не вярвам.

— Вчера имахте възможност да ми задавате всички въпроси, които пожелахте. Отговорих Ви откровено. Тялото ще бъде тук в седем часа вечерта.

Комисарят се направи, че не е чул. Оглеждайки се като човек, който пресмята нещо, той попита:

— Мебелировката на апартамента беше ли същата, когато дойдохте преди четири години?

— Преди пет — поправи го тя. — Щяхме да навършим пет години от сватбата…

— А мебелите?

— Те са купени по онова време. Преди тях имаше други.

— Не толкова луксозни, предполагам?

— От друг тип.

— Кой от вас двамата предложи всичко да бъде сменено?

— Съпругът ми. Той не искаше да живея в обстановка, където дълго време е живяла първата му жена.

— Не Ви питам дали са истински. Вчера се възхищавах на онези в салона…

— Да, истински са — отвърна тя неохотно.

— Заедно ли ги купувахте?

— Той предпочиташе сам да ходи по антикварните магазини, за да може да ме изненада. Не разбирам обаче по какъв начин въпросът за мебелите…

— Вероятно няма нищо общо със смъртта на съпруга Ви но ние знаем от опит, че в случай на убийство не трябва да се пропуска нищо. Съпругът Ви много ли беше богат?

— Не говорехме с него за пари. Зная само, че в неговия ресторант работата вървеше много добре и че той полагаше много усилия за да може това да продължава…

— Много ли беше влюбен във Вас?

— Какво Ви кара да мислите така?

— Никой не подрежда мебелировка като тази тук за жена към която е безразличен.

— Той ме обичаше.

— Обзалагам се, че бракът Ви е бил сключен при условие за обща собственост върху имуществото.

— Мисля, че това е нормално, нали?

— Кога трябва да се извърши погребението?

— Вдругиден, в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“. След церемонията тялото ще бъде пренесено в Бандол, където имаме вила, и ще бъде погребано в гробището на селището.

— Вие ще заминете ли за Бандол?

— Разбира се.

— Ще дойдат ли и Ваши приятели?

— Не. Не знам. Това не зависи от мен.

— Един друг въпрос — какво ще стане с ресторанта?

— Продължава да работи. Освен вдругиден, в деня на погребението.

— Кой ще се заеме с него след това?

Тя се поколеба за миг.

— Аз… — каза най-сетне.

— Смятате ли, че ще имате достатъчно опит?

— Персоналът е работил толкова дълго със съпруга ми, че ресторантът би могъл да мине и без шеф…

— Начинът Ви на живот ще бъде напълно променен…

Мегре знаеше, че е раздразнена от тези въпроси, които като че ли нямаха никакъв смисъл, обаче продължаваше да пита с дебелашки вид.

— Моят начин на живот не засяга никого, докато не нарушавам законите, нали така?

— Просто размишлявах на глас… Тук живеете в уединение… Прекарвала сте всичките си вечери сама…

— Никой не ми е пречел да излизам от къщи…

— Зная това… Ходели сте понякога на кино… Но не сте имали приятели, приятелки…

Камериерката влезе колебливо.

— Онези господа питат дали имаме някакви зелени растения, защото така помещението изглежда много празно…

— Покажете им онези на терасата… И, обръщайки се към Мегре:

— Виждате, че тези хора имат нужда от мен. Вашата настойчивост неприятно ме учудва, особено ако сте проявявал симпатия към моя съпруг, както ми дадохте да разбера вчера…

— Ще се опитам да Ви безпокоя колкото се може по-рядко.

— Предупреждавам Ви, че съм решила да не Ви приемам повече тук.

— Съжалявам, тъй като това ще ме принуди да Ви призова да се явите на „Ке де’з Орфевр“. На времето съпругът Ви често идваше там, преди да стане собственик на „Сардината“… Той не притежаваше тогава и вила в Бандол…

— Държите ли да ми припомняте тези неприятни неща?

— Не. За разлика от Вас той имаше добри приятели. Чудя се дали не познавате някои от тях. Може би ги е канел през лятото във вилата си в Бандол… Например, братята Мори…

Дори и да трепна, това бе толкова незабележимо, че не можеше да е сигурно.

— Би трябвало да ги познавам, така ли?

— Аз Ви питам. Те са двама — Манюел и Жо… Имат фирма за внос на улица „Дю Кер“.

— Не познавам нито единия, нито другия…

— Вечеряли са доста често в „Сардината“…

— Където изобщо не съм стъпвала…

— Един последен въпрос. Този апартамент е доста просторен, ще продължите ли да живеете в него сама?

— Мъжът ми все задаваше този въпрос, тъй като искаше да запазя ресторанта и къщата в Бандол. „Така ще бъде все едно, че продължавам донякъде да съществувам още“ казваше той.

— Очакваше ли онова, което стана с него?

— Не, разбира се.

— Обаче е носел автоматичен пистолет в джоба си…

— Само когато донасяше тук парите… Всички, които редовно трябва да пренасят големи суми, са въоръжени…

— Всъщност, къде слагаше тези пари, след като ги донесеше тук?

— В касата.

— Къде се намира тя?

— Зад онази картина на Дьолакроа, вдясно от камината.

— Знаете ли комбинацията й?

— Ще бъда принудена да използвам услугите на някои специалист, дори на фирмата-производител…

— Благодаря Ви…

Тя беше станала и личеше, че продължава да е в напрежение. Като че ли отново прехвърляше в ума си всички онези въпроси, които й беше поставил комисарят. В крайна сметка какво целеше той с тях? Самият Мегре би се затруднил да каже. Чувстваше известно безпокойство. В този случай имаше неща, които не му харесваха.

Излезе навън заедно с Жанвие, а слънцето все още беше високо и печеше.

— Смятате ли, че тя знае повече от онова, което казва, шефе?

— Бих заложил главата си.

— Искате да кажете, че може да бъде… да речем, съучастничка?

— Не чак дотам, но цялата история сигурно не е толкова ясна, колкото иска да ни я представи…

— Къде отиваме?

— На улица „Фонтен“.

Нямаше клиенти по това време, обаче няколко сервитьора подреждаха приборите за вечеря. Барманът Фреди бършеше бутилките и ги подреждаше на етажерката.

Комисарят Мегре се отправи тъкмо към него.

— Комита няма ли го?

— Почива си в канцеларията на шефа…

— Вече?

— Какво искате да кажете?

— Че г-н Морис все още не е погребан, а той вече се чувства като у дома си…

— Грешите. Дори по времето на г-н Морис Раул имаше навика да прекарва по един час със затворени очи в един от фотьойлите на канцеларията…

— Знаете ли, че погребението ще бъде вдругиден?

— Още не са ми съобщили.

— Ресторантът ще бъде затворен, за да може целият персонал да присъства на него.

— Така е прието, нали?

— След това тялото ще бъде погребано в Бандол.

— Това не ме учудва. Шефът е роден някъде между Марсилия и Тулон, вече не помня точно в кое село, и всяка година затваряше ресторанта за един месец, за да отиде във вилата си в Бандол…

— Не си ли задавате въпроса какво ще стане с ресторанта?

— На мен ми е все едно. Все ще се намери някой да го управлява. Това е направо златна мина…

— В бъдеще няма да имате шеф, а шефка…

— Сериозно ли?

— Г-жа Марсия реши да заеме мястото на мъжа си… Фреди направи някаква особена физиономия, след това рече:

— В края на краищата това си е нейна работа…

— Познавате ли я?

— От времето, когато беше в „Табарен“. Работих там две години, преди да дойда тук. Тя беше хористка там…

— И какво мислите за нея?

— Не съм имал много случаи да говоря с нея. Когато идваше в бара, даваше ми поръчката си и нищо повече… Намирах я за доста надута… Тук, в Монмартр, сме свикнали по скоро с друг тип жени — готини мадами… Въпреки това обаче тя беше от класа… Сигурно произхожда от добро семейство и няма да се изненадам, ако е получила добро образование…

— Братята Мори продължават ли да идват често на вечеря?

Фреди не усети клопката.

— От време на време… Не редовно… Знаете ли, заради фирмата си за внос те са принудени да стават рано сутрин…

— Все така добри приятели с шефа?

— Г-н Морис сядаше понякога на масата им, както обикновено правеше с редовните си клиенти. Понякога им поръчваше по една отлежала ракия от неговите запаси…

— Обаче г-жа Марсия никога не е идвала тук…

— Никога…

— Не знаете ли защо?

— Предполагам, че г-н Морис е бил ревнив… Тя е хубаво момиче, поне според онези, които харесват този тип жени… Между тях имаше повече от тридесет години разлика…

Той погледна към дъното на залата.

— Ето, Раул идва да заеме мястото си.

Управителят ги беше зърнал и се приближаваше. Протегна ръка на Мегре, след това на Жанвие.

— Мен ли сте дошли да видите?

— Наистина, смятахме, че ще Ви намерим тук, обаче нашето посещение няма никаква определена причина. Тъкмо казвах на Фреди, че тържественото погребение ще се състои вдругиден в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“…

— Значи, затваряме… Щеше да бъде много по-коректно, ако бяха ми го казали по-рано… В крайна сметка, тъкмо върху мен лежат засега всички грижи около ресторанта. Вече шестнадесет години откакто съм тук, а тя…

Той спря смутен. Сигурно насмалко щеше да каже: „А тя спи в неговото легло едва от пет години!“

— Знаете ли кой ще замести г-н Морис?

— Досещам се от начина, по който ми задавате въпроса. Впрочем, още вчера мислех за това. Тя ще бъде, нали?

— Да. Познавате ли я?

— Видях я в Бандол. Шефът знаеше, че съм на Лазурния бряг през лятната отпуска и ме покани да обядвам във вилата му… Човек на драго сърце би прекарал там остатъка от дните си, уверявам Ви. Не е много голяма. Нищо не бие на очи, обаче всичко е истинско, солидно… Аз също съм от Юга. Разбирам нещичко от стари провансалски мебели. Рядко съм виждал като тези на г-н Морис.

Той се обърна към Фреди:

— Още ли не си обслужил господата? Какво ще пиете?

— Една бира.

— И аз — каза Жанвие, малко притеснен. А пък Комита въздъхна:

— Все пак ще бъде доста странно да имаме жена за шеф. Тук направо ще заприлича на бардак…

— Някои клиенти сигурно ще се почувстват като у дома си.

— Знаете ли, тук идват всякакви — министри, артисти, режисьори и дори банкери. Също и адвокати, лекари, да не говорим, както току-що казахте, за някои бивши безделници…

— Братята Мори продължават ли да идват?

Настъпи кратка тишина.

— От време на време. Колкото до мен, никога не съм ги обичал много, особено Манюел. Това момче все иска да смайва света. Винаги кара някакви невероятни коли и като го гледаш, ще кажеш, че е богат като Крез. А пък всъщност брат му Жо е този, който движи цялата работа по вноса. Манюел почти не стъпва на улица „Дю Кер“ и по-голямата част от времето се шляе из Довил, Туке или пък другаде…

— С жени ли?

— Сигурно и това не му липсва, тъй като е хубаво момче, но не знам да има някаква сериозна връзка. Мен това не ме засяга. Шефът като че ли се отнасяше по-скоро добре към него…

— Едно нещо ме учудва. Г-н Морис изглеждаше много влюбен и много ревнив към жена си. Оставял я е вкъщи сама с готвачката и камериерката… Ако обаче правилно съм разбрал онова, което ми каза вчера касиерката, той не си е правел труда да й се обажда по телефона, дори за да й пожелае „лека нощ“…

— Откъде знаете?

— Какво искате да кажете? Че касиерката е излъгала ли?

— Не е излъгала, но тя не знае нищо повече от мен. На шефа много често му се случваше да отиде в канцеларията си, след като е поискал да включат телефона му в една от линиите. По този начин можеше да се обажда на когото си поиска.

— Често ли се случваше това?

— Един, два пъти на вечер.

— Смятате ли, че тъкмо на жена си се е обаждал?

— Може би е уреждал и други въпроси, но сигурно и на нея се е обаждал.

— Ами ако тя не си е вкъщи в този момент? Управителят на ресторанта го погледна, без да отговори.

— Трябва да предположим, че това никога не се е случвало — промърмори той малко по-късно.

Беше ясно какво има предвид.

Касиерката бе заела мястото си зад малката каса, където започна да подрежда парите.

— Ще разрешите ли да отида да й кажа две думи?

— Вие сте тук като у дома си, г-н комисар.

И тъй като Мегре поиска да плати двете бири, той добави:

— Това е за сметка на заведението.

— Добър вечер, госпожице.

— Добър вечер, господин комисар.

— Вие ми казахте вчера или по-скоро тази сутрин, че не се е случвало често г-н Морис да иска да го свързвате по телефона?

— Точно така.

— И все пак той се е обаждал почти всяка вечер на жена си!

— Не зная нищо за това. Случваше му се да поиска да включа неговия телефон в една от линиите… В тези случаи не можех да зная на кого се обажда.

— Все по едно и също време ли ставаше това?

— Никога по-рано от единадесет часа. По-често към дванадесет и половина през нощта…

— Не се ли обаждаше някъде извън града?

— Да, понякога. Знам това от телефонните справки, тъй като уреждането на сметките беше тъкмо мое задължение.

— Винаги ли се обаждаше на едно и също място?

— Не… Най-често говореше с едно малко селце, което трудно успях да открия на картата — Лѐз Англанд в провинция Оаз.

— Знаете ли, че имате шефка вместо шеф?

— Допусках го.

— Как се чувствате?

— Това никога не е приятно. В края на краищата, ще видим…

Вече имаше двама клиенти в бара. Мегре и Жанвие се настаниха в колата.

— На „Кея“ ли да карам, шефе?

— Чудя се дали да не се прибера вкъщи. Струва ми се, че започва да ме наляга някакъв мързел. Изтощително е да задаваш въпроси, без да знаеш с каква цел.

— Мислите ли, че убийството на Марсия е било предумишлено?

— Не… Или пък това е едно от най-изключителните убийства, за което съм чувал.

— Непрекъснато споменавате за братята Мори…

— Защото отдавна ги държа под око. Съвсем не случайно споменах за мебелировката преди малко, за голяма изненада на г-жа Марсия…

„Морис беше прост човек, без каквото и да било художествено образование. А пък почти изведнъж започва да пълни апартамента си с истински старинни мебели, които са едва ли не музейни експонати…“

— Да не би бандата от крадци в замъците?

— А защо не? Няма нито една грешка, що се отнася до художествения вкус, поне доколкото знам. Смятам да организирам оглед на апартамента от експерт. Ако тези мебели и вещи са били купени от антикварни търговци, все някъде трябва да има фактури за продажбата им.

— Смятате ли, че Лин Марсия е в течение на всичко?

— Не бих се заклел в това, но не бих се заклел и в обратното. Прекалено много подчертаваше, че никога не е придружавала съпруга си при тези покупки.

Беше часът на задръстванията по улиците и измина около три четвърти час, преди да стигнат до булевард „Ришар-Льоноар“.

— До утре, скъпи ми Жанвие.

— До утре, Шефе.

Мегре изтри потта си, преди да тръгне по стълбището. Целият беше мокър.

— Някой се обади по телефона, без да пожелае да ми даде номер, на който да му се обадиш. Ще се опита по-късно да се свърже с теб.

— Мъжки глас ли беше, или женски?

— Би могло да бъде и едното, и другото… Той или тя повтори няколко пъти, че става дума за нещо изключително важно, че е въпрос на живот и смърт…

Всичко това в момент, когато, отпуснал се най-сетне. Мегре се канеше вече да седне на вечеря пред отворения прозорец…