Жорж Сименон
Мегре и доносникът (7)

ГЛАВА 7

— ВЯРНО Е, ЧЕ БЯХ в апартамента до „Ла Брюйер“, няма смисъл да отричам, тъй като портиерът ни видя, колкото и да беше пиян, и Манюел не може да го е подкупил за дълго с една бутилка коняк. Освен това сигурно почти навсякъде има мои отпечатъци от пръсти, следи от пудра или крем, де да знам какво?

„Това продължава вече три години, три години ходех там поне два пъти седмично…

И онзи малък негодник, онова порочно недоносче там в ъгъла сигурно знае всичко.

Колкото до Манюел, той знаеше какво прави, като стана мой любовник. Не искаше мен, а искаше да наследи съпруга ми…“

Беше се развилняла, говореше отривисто.

— Когато Морис се зае да му помага, той беше просто един неуспял дребен сутеньор… Обаче има нещо, което не знаете, сигурна съм — това, че главният шеф беше Морис…

Мегре пушеше лулата си с кратки дръпвания, като избягваше да прекъсва този поток от думи. Лин говореше под влияние на чувствата или по-скоро на страха. От време на време се обръщаше към Манюел и го гледаше с омраза.

Само няколко часа по-рано те бяха едновременно любовници и съучастници.

Сега вече ставаше въпрос кой от тях ще може да прехвърли цялата отговорност върху другия.

— Жанвие, свали й белезниците…

— Най-сетне! Сетихте се… Трудно бих могла да избягам оттук, както предполагам?…

Манюел бе загубил до известна степен високомерието си и само се подсмиваше.

Бълхата седеше неподвижно на стола си, в най-отдалечения от братята Мори ъгъл на помещението. Беше все така изплашен и макар че Манюел в момента бе обезкуражен, той продължаваше да го гледа с ужас.

Толкова дълго се бе страхувал от него, смятайки го за някакъв свръхчовек, че сега не можеше да се освободи от страха си.

— Ще издам тайната, както се казва… — продължи тя. — Бяхме в леглото. На вратата се позвъни…

— Не очаквахте ли това?

За миг тя се поколеба.

— Не. Откъде мога да подозра, че съпругът ми ще дойде тъкмо през тази нощ?

— Не беше ли в течение на Вашата връзка, след като е знаел всичко, което става в квартал „Пигал“…

— Защо е трябвало да чака цели три години? Ако е знаел, просто добре е играел ролята си, защото бе ревнив до безумие…

— Не Ви ли се струва, че Манюел е очаквал това посещение?…

Този път, мълчанието бе по-дълго.

— Честно казано, не знам… Той стана и облече халата си, който бе на облегалката на едно кресло… После взе пистолета си от чекмеджето на нощното шкафче и го пъхна в джоба си…

— Тя лъже, комисаре… Халатът ми е от тънка коприна. Оръжието щеше да прозира през плата… Слушайте ме внимателно… Казах, че ще говоря само в присъствие на адвоката си и е точно така… Искам само внимателно да слушате всичко, което казва тази жена, и да го проверявате…

„Поне по един въпрос мога още отсега да Ви кажа истината… Когато се сприятелих с Морис, тя сама се хвърли на врата ми… Все ми казваше, че той е старец, че с него е свършено… Един стар маниак — ето така се изразяваше тя…“

— Точно обратното, тъкмо той…

Манюел се изправи на свой ред.

— Седнете, ако обичате.

Цялата тази сцена сигурно щеше да изглежда почти забавна за някой безразличен наблюдател. Мегре, седнал в креслото си пред цяла редица лули, бе също така безизразен, както някоя от восъчните фигури в музея „Гревен“. Гледаше ту единия, ту другия, като запомняше реакциите им.

Бълхата продължаваше да трепери в своя ъгъл, като че ли лично него го грозеше някаква опасност.

По младият от двамата братя слушаше, без да се намесва. Засега ставаше въпрос не толкова за делото Марсия, а бе по-скоро яростен и безмилостен спор между двама любовници.

„Когато поискаш, ще станеш негов наследник…“ Ето какво ми казваше тя. Тя е амбициозна, алчна… Беше започнала от най-ниското, защото преди да отиде да работи в „Табарен“, е била проститутка на площад „Пигал“…

Беше доста отвращаваща гледка и горкият Лапоент се опитваше да скрие негодуванието си, както водеше записките си.

— Беше ли намислила вече да го убие? — попита Мегре със спокоен глас, като че ли бе най-естественият въпрос на света.

— Във всеки случай, тази мисъл й дойде още през първите месеци…

— Вие разубеждавахте ли я?

— Това не е вярно, господин комисар. Той стана мой любовник само за да може един ден да обуе пантофите на съпруга ми…

— Още веднъж Ви питам, той нищо ли не подозираше?

— Имаше доверие в мен. Впрочем, изневерявах му за пръв път…

— Не е вярно… Тя е спала дори с Фреди, бармана… Той може да даде показания…

Тя отново се обърна към него с омраза, като че ли щеше да се изплюе в лицето му.

— Госпожо, нещата ще се опростят до голяма степен, ако заемете отново мястото си на стола…

— Видях как разглеждахте мебелите и картините на улица „Балю“ Убедена съм, че сте разбрал и че ще наредите да им се направи експертиза. Непременно ще разкрият тайната…

„Обаче това не бе идея на този нещастник тук…“ Ето че Манюел вече бе нещастникът!

— Бандата по замъците, както я нарекоха, беше идея на съпруга ми и той я организира… Имаше шест-седем доверени хора по цяла Франция… Даваше им се знак, когато се предвиждаше някаква операция, и те отиваха на определената среща… Братята Мори бяха подръка с камиона си и с няколко касетки за плодове, за да отвличат вниманието…

— А какво ставаше с мебелите и с различните ценни предмети, след като Морис и Манюел си свършеха работата?

— Връщаха ги в провинцията, на незаконни антикварни търговци… Само посмей да кажеш, че не е вярно!

— Това е единственото вярно нещо, комисаре, което е казала, откакто сме тук… Невъзможно е да се отрича, защото сметките ще бъдат подложени на експертиза…

— Все пак Вие сте бил този, който е ръководел операциите.

— На самото място да… Нарежданията обаче идваха от Морис… Той не рискуваше нищо… В ресторанта си се правеше на разкаял се мошеник и разни съдии се ръкуваха с него…

— Доходна ли беше тази работа?

— Златна мина…

— Която се опитахте да си присвоите…

— Идеята беше нейна.

— Сигурен ли сте?

— Кълна Ви се. Правете каквито си искате изводи… Съжалявам, че хвърлих пистолета в Сена, защото щяхте да откриете нейните отпечатъци по него, а не моите…

— Не виждате ли, че лъже най-хладнокръвно?

В един момент, когато всички най-малко очакваха това, Мегре се обърна към Бълхата, който смъртно побледня.

— В колко часа се обадихте по телефона?