Жорж Сименон
Мегре и доносникът (3)

ГЛАВА 3

ЕДВА КЪМ ДЕВЕТ ЧАСА отекна телефонният звън и Мегре се втурна към апарата, като изключи по пътя си телевизора.

— Ало! Комисарят Мегре ли е?

Най-сетне той чуваше прословутия глас.

— Вие не ме познавате, но аз Ви познавам. Освен това Ви видях днес следобед, когато посетихте Лин Марсия, и после, когато ходихте в „Сардината“.

Бяха му разправяли, че този глас прилича както на мъжки, така и на женски. Според Мегре бе по-скоро глас на хлапе, който мутира, и му дойде на ум една дума без никаква връзка — като лешникотрошачка. Гласът непрекъснато се променяше от нисък към висок и от висок към нисък.

— Кой се обажда?

— Името ми няма да има никакво значение за Вас. Инспектор Луи също не го знае и въпреки това вече години наред му се обаждам от време на време по телефона… Днес се опитах да го намеря, но го нямаше нито у дома му, нито в канцеларията… Тогава реших да се обърна направо към Вас. Кажете ми кога ще го арестувате?

— Кого?

— Знаете не по-зле от мен. Мори… Манюел Мори, тъй като става дума за по-големия брат…

Мегре чу шума от падането на монетите. Непознатият се обаждаше от телефонна кабина.

— Спешно е, г-н комисар… За мен това е въпрос на живот или смърт… Изпратихте полицейски следователи по петите на двамата братя. Веднага ги забелязах. Братята Мори са професионалисти и сигурно също са ги забелязали. Така че те знаят, че някой е проговорил, а пък ме познават добре. Няма начин да не се сетят за мен… Много Ви моля, арестувайте поне Манюел. Той е най-опасният! Именно той стреля срещу г-н Морис…

— Защо?

Изведнъж от другия край на жицата настъпи тишина и Мегре смръщи вежди. Дълго чака, но телефонът мълчеше.

Този път не се чуваше шум от падащи монети, а имаше празнота, тревожна празнота.

— Каза ли ти кой е? — попита г-жа Мегре.

— Не. Той знае много неща и това е опасно за него…

Най-сетне си легна, мрачен, обезпокоен. Изобщо не беше в състояние да защити един човек, за чиято самоличност, пък и външен вид, не знаеше нищо.

Когато влезе в сградата на „Ке де’з Орфевр“ сутринта на другия ден във вече настъпилата горещина, забеляза инспектор Луи, който го очакваше, седнал на една от пейките в дългия коридор.

— Мен ли чакате?

— Да, господин дивизионен…

— Получихте ли някакви новини от доброжелателния си информатор?

— Да. Обади ми се по телефона посред нощ. Прекъснал разговора с Вас, защото забелязал през стъклото на телефонната кабина някакъв познат, който не трябвало да го вижда… Съобщи ми също така, че докато не бъдат арестувани братята Мори, той няма повече да дава признаци на живот… Ще се укрива.

— Наистина ли смятате, че е в опасност?

— Да. В противен случай нямаше да говори за това.

— Какви слухове се носят из Монмартр?

— Щяло или с единия, или с другия да бъде свършено, с Манюел или с г-н Морис. И двамата имали оръжие. Предполагам, че Мори е реагирал по-бързо.

— А причината за престъплението?

— Когато споменавах за това тук-там, хората само се усмихваха…

— Смятате, че Мори е бил любовник на Лин Марсия?

— Помислих си го. Ако е вярно, тогава тя е рискувала не само богатството, но вероятно и живота си…

— Минахте ли покрай улица „Балю“ тази сутрин?

— На вратата вече е сложен траурен плат и има много хора, които влизат и излизат.

— Познахте ли някого?

— Те са различни… Дребни търговци, собственици на ресторанти, проститутки от нощните заведения, сводници…

— Бих искал да ги видя със собствените си очи.

Той повика Жанвие и му нареди да приготви една кола в двора.

— Елате с мен, г-н Луи. Познавате всички тези хора по-добре от мен.

По тротоара на улица „Балю“ стояха малки групи хора; сякаш погребението бе определено за този ден. Драматичната смърт на г-н Морис бе голямо събитие за цял Монмартр и хората го обсъждаха тихо.

— Да влезем.

Качиха се на първия етаж по стълбището, където цареше пълна тишина. Вратата на апартамента беше полуотворена. Още от всекидневната се усещаше миризма на свещи и хризантеми. Имаше толкова цветя и венци, че просто нямаше място за тях и никак не бяха необходими зелени растения, за да не изглежда всекидневната празна.

Лин стоеше до вратата в пълен траур, навеждаше глава пред всеки посетител и се ръкуваше с протяганите към нея ръце. Лицето й бе застинало, непроницаемо.

Когато позна Мегре, тя направи някаква презрителна гримаса, сякаш го упрекваше, че е дошъл и не се отнася с уважение към смъртта.

— Искрените ми съболезнования — измънка той.

— Нямам нужда от тях.

Ковчегът все още бе отворен и в него — Морис Марсия във фрак, със спокойно лице и като че ли с някаква иронична усмивка на устните. Салонът, облепен с тапети в черно на сребристи капки, се осветяваше от дузина големи восъчни свещи, чиято миризма се разнасяше по цялата къща.

Посетителите се поспираха за миг, гледайки мъртвеца, облечен като за голяма церемония.

— Познавате ли някого? — прошепна Мегре.

— Един-двама бандити… съдържателят на „Сен-Жан“, заедно с жена си, която ръководи заведението с него.

— Мислите ли, че това ще продължи целия ден?

— Сигурно. А пък утре в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“ няма да има достатъчно място за всички.

Те се позастояха заедно с другите хора на отсрещния тротоар, за да погледат как влизат и излизат посетителите.

— Ето ги…

Един червен „Ягуар“ тъкмо спираше на ъгъла на улицата и от него слизаха двама все още млади мъже. И двамата бяха елегантни, хубави момчета, а в погледите им имаше някакво предизвикателство. Те знаеха, че са известни. Вървяха по средата на улицата, поздравявайки сдържано наляво и надясно. Когато по-големият брат забеляза Мегре, се поколеба за миг, след това тръгна към него.

— Прекалено много се стараете, г-н комисар, в организирането на моето следене, както и на брат ми… Бих могъл да Ви спестя това шпиониране, като Ви съобщя как използвам времето си. Днес следобед, например, ще бъда на улица „Дю Кер“ заедно с Жо, тъй като е пристигнало голямо количество стока. Утре след погребалната церемония ще замина за Бандол.

„Що се отнася до Вас, Луи, можете да продължите да ровите по всички ъгли и да слушате клюките… Марсия заслужаваше нещо повече.“

Очевидно доволен от себе си, той се върна при брат си и влезе в къщата.

— Имахте възможност да видите какъв човек е той — промърмори инспектор Луи. — Млад вълк с остри зъби, който се смята за по-умен от всички.

— Бих искал да разпитам портиерката му.

— Тя работи само през деня. През нощта мъжът й спи на походно легло в портиерната. Казва се Виктор и е известен в квартала. Закоравял пияница, който прекарва дните си, като се шляе от една кръчма в друга.

— Възможно ли е да го намерим някъде?

— Ще се опитаме. Трябва да започнем от градината „Ла Брюйер“ и от площад „Сен Жорж“.

Във всяка една от кръчмите инспектор Луи изпиваше по една бутилка малинова минерална вода „Виши“. Колкото до Мегре, той се задоволи само с две бири.

— Не сте ли виждали Виктор?

— Мина оттук преди половин час и сигурно тъкмо е започнал обиколката си, защото още не беше пиян.

Когато двамата го откриха в шестата поред кръчма, той вече започваше сериозно да се напива.

— Я виж ти! Инспектор Луи… Четвърт „Виши“ за инспектора! А Вие, дебелия…

Беше една от онези отрепки, каквито можеш да срещнеш под мостовете. Ризата му беше разкопчана на гърдите, а един от джобовете му висеше разпран.

— Ловя се на бас, че тъкмо мен сте дошли да видите. Кой е тоя тип тука? Доктор ли е?

— Зашо пък някой лекар може да се интересува от Вас?

— Няма да е за първи път… Те се опитват да ме затворят, а пък аз съм най-кроткият човек на света.

Това го накара да се разсмее.

— Това е комисарят Мегре.

— Чувал съм това име… Какво иска от мен комисарят Мегре?

— Нали Вие спите в портиерната през нощта?

— Откак жена ми се разболя и лекарите й предписаха да си почива…

— Колко наематели има в къщата?

— Е, никога не съм ги броил. По два апартамента на етаж и по трима души средно на апартамент… Пресметнете сам. Отдавна съм скаран с аритметиката.

— Нали познавате Манюел Мори?

— Бих казал, че е приятелче…

— Защо така?

— Защото от време на време, когато се прибира, ми бута по една бутилка. Другите никога не се сещат, че може да съм жаден.

— Късно ли се прибира обикновено?

— Зависи на какво му викате късно… Сипи ми още едно. Гастон!

Гъстото червено вино покапа по брадата му, която не бе избръсната.

— В полунощ ли?

— Какво в полунощ?

— Към полунощ ли се прибираше?

— Или към пет сутринта. Зависеше от нощите. Когато мадамата му идваше при него…

— Искате да кажете, че се прибираше вкъщи с жени?

— Не, господине. Не с жени, с една жена.

— Винаги с една и съща, значи.

— Винаги с една и съща, значи, точно така.

— Висока ли е?

— Не колкото него, но по-висока от мен.

— Слаба ли е, руса?

— Защо да не е слаба и руса?

— Цялата нощ ли прекарваше с него?

— Не, не разбирате. Тя никога не оставаше повече от час-два.

— Знаете ли как се казва?

— Не съм от полицията. А Вие, знаете ли името ми?

— Виктор…

— Виктор кой? Да не мислите, че нямам фамилно име като всички хора? Е, казвам се Макуле, както и баща ми и майка ми и съм роден близо до Арас. Какво ще кажете за това?

— Когато се прибираше заедно с нея ли Ви буташе по някоя бутилка?

— Виж ти! Не съм се сетил за това… Може и така да е. Последния път беше точно така.

— Кога беше този последен път?

— Вчера ли? Не… Завчера… Обърквам се малко с времето, защото всички дни и нощи са еднакви… Беше през онази нощ, когато наемателите на първия етаж направиха увеселение, както те му казват. Таванът се тресеше над главата ми и непрекъснато се отваряха бутилки шампанско…

— На кой етаж живее Манюел Мори?

— На третия. И трябва да ми имате вяра — това е хубав апартамент. Не е купил мебелите нито с намаление, нито в големите магазини. Например, спалнята е тапицирана цялата в жълта коприна. Какво ще кажете за това?

— Той заедно с нея ли дойде?

— Винаги идва заедно с нея. Не знам дали не се страхува, че някой може да му я свие.

— Никой ли не е идвал онази нощ, когато Мори и приятелката му са били горе?

— Чакайте да помисля. Ама че му се допива на човек, когато вземе да мисли. Ако ми предложите една бутилка…

Мегре направи знак на собственика в синя престилка да го обслужи.

— Знаете ли, обикновено не виждам тези, които минават покрай мен. Звънят на голямата врата, без да успеят да ме събудят съвсем. Тая работа обаче не трябва да я казвате на управителя на сградата, който не си поплюва… Значи така, хората влизат и казват някакво име, като минават покрай остъклената врата. Онази нощ онзи тип, защото той беше сам, каза името Мори. Помислих си: „Странно, нали преди малко се прибра с мадамата си.“ Може обаче да е излязъл пак, за да купи някоя бутилка. Или пък не е бил той, ами брат му, защото те са двама… Знаете ли, че са двама? Той натисна копчето на осветлението и се качи.

— По стълбата или с асансьора?

— А, това вече не знам. Пак съм заспал…

— Не го ли видяхте отново да излиза?

— За излизане вратата се отваря отвътре.

— Никой ли не е вдигал шум на излизане?

— Как не! Оная банда, коя го вдигаше адска врява на първия етаж… Всичките се бяха натряскали. Дори жените, които квичеха по стълбището.

— Станахте ли за да ги видите?

— Не. Чух вратата да се затваря и повече не се занимавах с това.

— А приятелката му?

— Каква приятелка? Знаете ли, комисаре, имате един недостатък — говорите за всички едновременно. За кого говорите сега? За хората от първия етаж или за Мори?

— За Манюел Мори и неговата любовница.

— Добре. Сега става по-ясно, въпреки че забравихте брата.

— Той сам ли излезе?

— Братът ли? Дори не знам дали е бил брат му.

— Още половин литър — поръча Мегре, чието чело бе плувнало в пот. — Добре тогава, да речем посетителят.

— Не съм го чул, когато е минавал покрай портиерната, за да излезе.

— А мадамата?

— Ако я познавахте, нямаше да я наричате така. Тя е истинска дама.

— Добре тогава, какво направи дамата?

— Тя не стоя повече от половин час горе.

— Видяхте ли я да излиза?

— Не. Още веднъж, не. Ако трябваше да ставам, за да гледам хората, които излизат, нямаше да имам нужда от легло.

— А след това Мори не слезе ли отгоре с някакъв тежък пакет?

— Моите извинения. Не съм видял нито Мори, нито пакета. Но пък чух шум от потегляща кола.

— Колата на Мори ли?

— Да. Една малка червена кола, много мощна, която вдига много шум при потегляне.

— В колко часа се върна той след това?

— Не знам. Обаче като каза името си, минавайки покрай мен, почнах да си мисля, че те вече прекаляват, онези от третия…

„Ако не беше бутилката…“

— Какво, втора бутилка ли имаше?

— Не. Обаче първата не беше с червено вино, като тази тук, беше коняк.

— Мерси, Виктор — подхвърли Мегре, след като плати консумацията.

Вече на улицата, комисарят измърмори:

— Изглежда, че Вашият информатор…

— Как така — моят информатор?

— Онзи, който Ви се обажда от време на време по телефона, за да Ви дава сведения…

— Никога не съм го подтиквал към това. Не го познавам.

— Жалко, тъй като той изглежда добре информиран. След онова, което току-що чух, започвам да разбирам защо се страхува. Смятате ли, че братята Мори са способни да го убият?

— Или да наемат някого да го убие. Смятам, че са способни на всичко.

— Чудя се дали да не поискам от съдия-изпълнителя заповед за задържането им…

— И на двамата ли?

— Ако по-младият е също толкова опасен, колкото Манюел…

— А аз какво да правя?

— Продължавате да събирате информация в квартала. Там кипи благоприятно брожение… Хората сигурно говорят помежду си, обменят си информация…

— Днес ли ще ги арестувате?

— Най-напред ще отида да ги видя на улица „Дю Кер“.

И все пак Мегре се отби в кабинета на съдия-изпълнителя. Казваше се Бутей. Беше на около петдесет години и познаваше Мегре от дълго време.

— Ще ми кажете вече кой е убиецът ли?

— Не съвсем. Обаче започвам да си представям по-ясно случая.

Мегре разказа онова, което знаеше. Двамата мъже пушеха лулите си един срещу друг.

Когато комисарят свърши, съдията изсумтя:

— Е, колкото до доказателствата, май нямаме кой знае колко много…

— Когато отида при него, бих искал да нося заповед за арест… Както и заповед за обиск.

— На името на двамата братя ли?

— Така ще е по-добре. Не зная къде е скривалището на информатора. Изглежда, че Жо е също толкова опасен, колкото и Манюел.

Съдията Бутей се обърна към секретаря си:

— Напишете две заповеди за арест на името на двамата братя Мори — Манюел и Жозеф.

Мегре продиктува адресите им. Съдията го изпрати до вратата.

— Този случай ще вдигне много шум.

— Вече вдига…

— Зная. Четох вестниците.

В един от тях бе публикувано следното безстрастно заглавие: „Дали Морис Марсия е бил шеф на банда и не е ли бил убит от някой съперник?“

Друг пък намекваше за всички малки тайни на „Пигал“ и за ролята на полицията, която прекалено често си затваряла очите.

„Изглежда, че следствието ще бъде трудно и се питаме дали изобщо някога ще разберем истината за тази история.

Погребението вероятно ще привлече утре значителна тълпа, тъй като съдържателят на «Сардината» е имал приятели не само в квартала, но и почти във всички райони на Париж.

Сигурно не всички ще присъстват.

Що се отнася до комисаря Мегре, той отказва да направи каквото и да било изявление. До този момент дори не се знае дали ще отиде утре в Бандол.

Той повтаря само:

— Следствието продължава…“

 

Намираше се на края на района на Халите, където още не бяха почнали да разрушават будките, но там вече бе прекратена работата, за да се преместят те в Рюнжи.

Улица „Дю Кер“ бе една от многото, по които се срещаха главно кантори на търговци на едро, складове, а в същото време и хотели, използвани от проститутките, както и невзрачни кръчми.

След година всичко това вероятно щеше да се превърне в купчина развалини.

Когато Мегре слезе от таксито, забеляза двама инспектори, които ходеха напред-назад по тротоара. За миг се зачуди защо са двама, но след това разбра. Единият следеше Манюел Мори, а другият — брат му Жо.

— Знаете ли, че са ви усетили, драги мои?

— Тъкмо затова не се и крием. По-големият се приближи до мен най-спокойно и ми каза, като духаше дима от цигарата си право в лицето ми, както по филмите: „Няма смисъл да си играем на криеница, ченге. Знам, че си тук, и няма да се опитвам да се измъкна.“

Складът представляваше дълго голо помещение, без предна стена, което сигурно вечер се затваряше с желязна решетка. По средата му беше спрял камион, който тъкмо разтоварваше. Един от мъжете в сиви престилки подаваше от камиона касетките с плодове на колегата си, който ги улавяше във въздуха и ги нареждаше покрай стената.

Няколко метра по-встрани Жо Мори, с ръце в джобовете, с цигара в уста, присъстваше на разтоварването с вид на човек, който си мисли за съвсем друго нещо. Той не трепна дори, когато забеляза Мегре, не се престори, че се запътва към него.

В десния ъгъл на склада, близо до улицата, имаше остъклена канцелария, където Манюел, с килната назад шапка, преглеждаше купчина фактури. Без съмнение и той беше забелязал комисаря, но изобщо не се помръдна.

Мегре бутна вратата, взе единствения празен стол и седна на него. След това започна да пълни лулата си.

Манюел пръв се предаде и промърмори:

— Очаквах Ви…

Мегре продължи да мълчи.

— Впрочем, току-що се обадих по телефона на моя адвокат. Той също смята, че говорите прекалено много. Вие и онзи инспектор в траур, който вече цяла вечност броди из Монмартр. Задавате прекалено много въпроси на прекалено много хора… И единият, и другият…

Мегре палеше старателно лулата си, като че ли без да обръща внимание на събеседника си.

„Понякога коварните въпроси могат да причинят също толкова вреда, колкото и обвиненията, и в такъв случай това се превръща в клевета.

Що се отнася до нас — моя брат и мен, това ни е безразлично, но Вие намесвате и други хора. Колкото до Бълхата, ако той продължава да си вре носа там, където не му е работата, може светът да му се види черен…“

Ето че тъкмо от един от братята Мори Мегре най-сетне научаваше, без да пита дори, самоличността на човека, който му се бе обадил предната вечер и който предаваше горе-долу редовно сведения на инспектор Луи.

— Къде бяхте завчера в дванадесет и половина през нощта?

— В къщи.

— Не. Наистина сте бил там, но половин час по-рано и не сте бил сам.

— Имам правото да приемам в къщата си когото си искам.

— Но не и да убивате хората, които идват у Вас.

— Никого не съм убил.

— И съм убеден, че не притежавате никакво огнестрелно оръжие, дори револвер 32-и калибър.

— За какво ми е?

— През онази нощ сте намерил начин да го употребите. Вярно, все пак бихте могъл да твърдите, че е станало при самозащита…

— Нямам нужда да се защитавам от никого…

— Бих искал да посетя апартамента Ви.

— Идете да поискате заповед от съдия-изпълнителя.

Мегре я извади от джоба си и я подаде на Манюел заедно с двете заповеди за арест.

Беше ясно, че Мори не е очаквал това и той се издаде — подскочи, изпусна пепелта от цигарата си върху сакото.

— Какво означава това?

— Онова, което тези документи обикновено означават.

— Ще ме арестувате ли?

— Още не зная. Вероятно да. Продължавате ли да отказвате да видя апартамента Ви?

Той стана, като се опитваше да възвърне високомерния си вид. Открехна вратата.

— Слушай, Жо, я ела за минутка.

Брат му беше свалил сакото си и беше навил ръкавите на бялата си риза.

— Нали познаваш цвета на този документ, а? Има един за теб, един за мен и още един за нас двамата — заповед за обиск. Не си ли скрил труп тук някъде в шкафа?

По-младият Мори не се шегуваше, а четеше внимателно заповедите.

— Е, и какво от това?

Не беше ясно дали се обръща към брат си или към Мегре.

— След като свърша с брат Ви, ще намина към Вашия хотел, където трябва да ме чакате.

— Имате ли кола? — попита Манюел.

— С такси съм.

— Не предпочитате ли да Ви закарам?

— Не. Но ще Ви помоля да карате след таксито, без да се опитвате да го задминавате.

Пътем Мегре качи в таксито онзи от инспекторите, който имаше за задача да следи Манюел.

— Къде отиваме?

— У дома му, до градината „Ла Брюйер“.

— Той кара след нас.

— Точно така му казах.

Бе на две крачки от улица „Фонтен“. А апартаментът на семейство Марсия на улица „Балю“ беше на две крачки от ресторанта. А пък Жо живееше в „Отел де’з Ил“ на авеню „Трюден“, който бе само на пет минути път оттам.

— Утре ще го погребват, нали?

— Утре ще бъде погребалната церемония, но след това ще го пренесат в Бандол, където ще бъде погребан.

Шестетажната сграда беше модерна, скъпа.

— Какво да правя? Да се кача ли заедно с Вас?

— Предпочитам да останете долу…

Червеният „Ягуар“ спря зад таксито.

— Ще Ви покажа пътя.

Те минаха покрай портиерната, където пердето леко се помръдна.

— На третия етаж е.

— Зная.

— Не се ли притеснявате, че сте в асансьора заедно с мен?

— Никак.

— Би могло да Ви е страх. По-млад съм и съм по-силен от Вас.

Мегре само го погледна, сякаш е дете, което много се хвали.

Манюел извади ключ от джоба си, отвори вратата и изчака комисарят да влезе пръв.

— Виждате ли, постоянна прислуга нямам. Една жена всеки ден почиства, обаче тя идва чак следобед, тъй като по това време често още спя.

Салонът не беше голям, особено в сравнение с онзи на улица „Балю“, но беше също така луксозно мебелиран. Водеше към трапезария, където един натюрморт от Шарден, според Мегре — автентичен, изобразяваше фазани в кошница.

— Това Шарден ли е?

— Мисля, че да.

— Обичате ли живописта?

— Доста я ценя. Като продаваме домати и плодове, това не означава, че сме безразлични към изкуството.

Гласът му бе подигравателен. В стаята леглото не беше оправено. Това бе единственото модерно помещение, много светло, много жизнерадостно.

То водеше към доста просторна баня, по средата на която имаше място за боксиране.

— Край на посещението. Видяхте всичко.

— Още не. Нещо липсва в спалнята Ви.

— Какво е то?

— По средата на стаята е имало малък килим, който е оставил светло петно върху мокета.

Мегре се наведе.

— Освен това във влакънцата му все още има цветни влакна, които вероятно са от изчезналия килим.

— Намерете го.

— Нямам намерение да се правя на глупак. Ще разрешите ли?

Той вдигна телефонната слушалка и поиска да го свържат със следствената полиция, а след това — с лабораторията.

— Вие ли сте, Моерс? Мегре се обажда. Бих искал да дойдете с двама-трима души до градината „Ла Брюйер“. Ще видите един от нашите инспектори на входната врата. Качете се на третия етаж. Какво търся ли? Каквото и да било… Сега вече Манюел остави надменния си вид:

— Ще дойдат тук и ще обърнат всичко наопаки.

— Доста е вероятно…

— Отсега мога да Ви кажа, че никога не е имало такъв килим, за какъвто споменавате.

— В такъв случай сами ще разберем откъде са тези цветни влакна.

— Това е от палтото на една приятелка, което тя…

— Не. Г-жа Марсия, Лин, ако предпочитате, има вкус и не би облякла палто, където да се смесват зеленият, червеният и жълтият цвят…

— Адвокатът ми има право да присъства на обиска, предполагам?

— Колкото до мен, не виждам никакви пречки.

Сега бе ред на Манюел да звъни по телефона.

— Ало!… Моля Ви, мога ли да говоря за малко с адвоката Гарсен? Обажда се Манюел Мори. Много е спешно!

Изведнъж заговори трескаво:

— Гарсен ли е? Вижте, драги, обаждам Ви се от къщи… Комисарят има заповед за обиск. Откри върху мокета някакви косъмчета, които не му харесват… Извика веднага хората от следствения отдел… Ще можете ли да дойдете?

„Какво казвате? Длъжен съм да ги оставя да претърсват мебелите и чекмеджетата, така ли? Това не е всичко… Той има и заповед за арест на името на брат ми и още една на мое име!

…Не… Той ми каза, че още не знае дали ще ги използва. Слушайте, ако не Ви се обадя, да речем, до четири часа следобед, направете всичко необходимо, за да ни пуснат на свобода. Нямам желание да прекарам нощта в «Ла Сурисиер»^[1]… Освен това утре ще бъде траурната церемония и смятам след това да отида в Бандол за погребението.

…Тя е добре, да… Благодаря, стари приятелю… До скоро…“

Разговорът с адвоката подобри малко настроението му.

Учуди се, когато Мегре му каза:

— Ако ми бяхте казали, че ще заминавате за Бандол…

— Какво щеше да стане?

— Нямаше отсега да се грижа за издаването на заповедите. Не се сетих за Лин, която сигурно ще има нужда от Вас.

— За какво намеквате?

— За онова, което е известно на всички в квартал „Пигал“… Нямате вече по две-три приятелки на седмица, както по-рано…

— Частният ми живот засяга само мен.

— Имате право да спите с жената на някой Ваш приятел, това е вярно, но не и да стреляте право в гърдите му…

Позвъни се. Моерс беше дошъл с още двама души с малки куфарчета в ръце.

— Елате насам. В спалнята е. Разбира се, няма да ви питам какво е имало на мястото на това по-светло петно.

— Някакъв килим, разбира се…

— Върху мокета са останали влакънца от него. Бих искал да се съберат и да се изследват. Изобщо целият апартамент има нужда от подробно изследване. Би било интересно, ако се открие, например, някакъв план на къща или на замък, или пък кореспонденция с чуждестранни антиквари или с търговци на картини.

Този път Мори бе поразен и не се опитваше да го прикрие:

— Каква е пък тази история?

— Засега нищо особено, само една идея, но може и да излезе нещо… Оставям Ви да си вършите работата, Моерс. Трябва да направя още нещо… Може би и там ще имам нужда от Вас…

И като се обърна към Манюел, каза:

— Оставям Ви до ново нареждане. Ще бъдете на свобода, но Ви се забранява да напускате града…

— А Бандол?

— Утре сутрин ще Ви отговоря…

— Мога ли да се обадя на Лин?

— Нали току-що сте били заедно…

Манюел вдигна рамене.

— Като гледам докъде сте стигнали, няма смисъл да отричам. Още повече, че не сме направили нищо лошо…

— Дано да е така…

Няколко минути по-късно Мегре влезе в „Отел де’з Ил“, който не бе луксозен, но удобен, рядко чист хотел, обитаван вероятно от постоянни клиенти. Отправи се към рецепцията:

— Жо Мори, ако обичате?

Младото момиче от другата страна на гишето го гледаше с усмивка.

— На втория етаж, господин Мегре, стая номер 22…

— Казал ли Ви е, че ме очаква?

— Не. Каза ми, че чака някого. Но аз Ви познах, още като влизахте…

Мегре се качи в асансьора, почука на вратата на стая номер 22 и веднага му отвориха. Беше Жо, който бе напуснал улица „Дю Кер“, за да си бъде вкъщи, когато дойде комисарят.

— Какво направихте с брат ми?

— Оставих го у дома му. Е, вярно, там има специалисти от съдебно-следствения отдел, които извършват подробен оглед на апартамента.

— Не го ли арестувахте?

— Утре Лин ще има нужда от него… Той трябва да отиде в Бандол… А Вие?

— Не смятах да ходя. За каква Лин говорите?

— Оставете тези работи. Вече няма смисъл. Брат Ви призна, че е неин любовник.

— Не Ви вярвам.

Намираха се в малък светлосив салон, обзаведен в стил малко „демоде“, но въпреки това много приятен. След кратко колебание Жо протегна ръка към телефона и набра номера на брат си.

Мегре с ръце на гърба се оглеждаше наоколо. Отвори наслуки една врата и се озова пред млада жена, която носеше на голо само полуотворен пеньоар.

— Предполагам, че Вие сте любовницата на Жо? Въпросът ми е глупав, тъй като Ви намирам в неговата стая близо до неоправеното му легло, а част от Вашите дрехи са върху креслото.

— Има ли нещо лошо в това?

— Не, разбира се. На колко години сте?

— На двадесет и две…

Чуваше гласа на Жо зад гърба си.

— Той вече говори с нея… Нямах време да направя това. Ами ти? Вярно ли е, че те пуснал да отидеш в Бандол и че си му казал за Лин? Щеше да е по-добре, ако беше ме предупредил.

„Не знам… сега точно си приказва с нея в спалнята… Нали я познаваш… Може да говори в продължение на часове, но за съжаление още не съм си харесал някоя глухоняма.“

Затвори телефона и силуетът му се появи на вратата на спалнята.

Младото момиче тъкмо казваше:

— Казвам се Марсел. Марсел Вание. Родена съм в Безие, но дойдох в Париж веднага, щом имах възможност.

— От колко време живеете с Жо?

— От един месец и не си правя никакви илюзии. Съмнявам се, че ще остана още един месец…

— Затвори си пеньоара… — каза сухо младежът.

И, обръщайки се към Мегре:

— Ако ми кажете точно какво търсите, може би ще спечелим малко време… Знаете, че в момента разтоварват камион с моя стока и че след това тя трябва да се достави…

Комисарят продължаваше да си говори с Марсел, сякаш не беше чул нищо:

— Къде бяхте по-миналата нощ?

— По кое време?

— След единадесет вечерта.

— Ходихме на кино, двамата с Жо. Върнахме се веднага вкъщи, защото той беше изморен…

— В колко часа му се обадиха по телефона?

Тя отвори уста, после я затвори и погледна въпросително Мори.

— Няма нищо нередно в това — каза той. — Брат ми се обади да ми каже, че смята да ходи в провинцията през следващите дни.

— В Бандол ли? — попита лукаво комисарят.

— В Бандол или някъде другаде. Не ми каза точно къде.

— Ако е говорил за Бандол, било е предпазна мярка, тъй като Морис Марсия още не беше мъртъв…

— Аз пък откъде да знам?

— Вчера всички вестници писаха за това, както и за часа на смъртта му. Около тридесет минути след полунощ…

— Възможно е, но това не ме интересува…

— Има ли тук някакви картини?

— Какви картини?

— Не знам. Много любители на картини има в тази афера.

— Аз не съм от тях.

— А мебелите са просто най-обикновени хотелски мебели, нали?

— Че какви да бъдат?

— Тук ли държите фактурите и деловите си документи?

— На улица „Дю Кер“, разбира се, в канцеларията.

— Вие работите ли, г-це Марсел?

— Засега не.

— Какво работехте, преди да срещнете това момче?

— Бях сервитьорка в един бар на улица „Понтьо“. Може би не трябваше да напускам…

— И аз мисля така.

— Какво ще ме посъветвате?

— Я слушайте, Вие — намеси се Жо със стиснати юмруци.

— По-полека, малкият… Днес няма да Ви арестувам. Порадвайте се още на живота. Обаче да не Ви идва наум да напуснете Париж…

„А, и още една препоръка — да не падне нито косъм от главата на Бълхата, ако го срещнете… Това може да Ви струва много скъпо.“

И Мегре слезе по стълбата, като пълнеше лулата си. Беше забравил за младото момиче на рецепцията и се учуди, когато чу млад и весел глас да му вика:

— Довиждане, господин Мегре.