Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret et l’indicateur, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
4040

Издание:

Жорж Сименон

Мегре и доносникът

БИБЛИОТЕКА БЕЗСЪНИЕ №1

Превод от френски Евгения Грекова. Редактор и коректор Васил Пекунов. Макет Кънчо Кънев. Код Клуб’90 5637 — … — 90. Изд. №1.

Първо издание; формат 32/84/108; печ. коли 7; изд. коли 5,88.

Печат — ДФ „Абагар“ — печатница В. Търново, януари 1991 г.

Цена 3,00 лв.

КЛУБ’90 София, 1990

 

Georges Simenon, 1971

Евгения Грекова, превод, 1990

с/о Jusautor, Sofia

История

  1. — Добавяне

ГЛАВА 4

КАТО СТИГНА на „Ке де’з Орфевр“, Мегре веднага повика Жанвие в кабинета си.

— Има ли нещо ново по аферата Марсия?

— Само инспектор Луи се обади и каза, че иска да говори с Вас.

— В канцеларията си ли е?

— Не. В дванадесет и половина ще бъде в ресторант „Дю Рон“, на булевард „Дьо Клиши“.

— Ще обядваш ли с мен?

— С удоволствие. Във всеки случай, днес жена ми е при майка си и щях да обядвам и без това в някой ресторант.

Комисарят се обади на г-жа Мегре.

— Имам много работа и няма да се прибирам за обяд.

Тя знаеше това предварително. Всеки път, когато в дадено следствие се стигнеше до един определен момент, той чувстваше нужда да извърши един вид бягство, тоест да обядва с някой от сътрудниците си в пивница „Дофин“.

Това бе начин да продължи да бъде вътре в развоя на нещата. Двамата стигнаха бавно пеш до пивницата и се спряха пред тезгяха, където вече се бяха насъбрали доста служители от „Ке де’з Орфевр“.

— За разнообразие — измърмори Мегре — ще си взема една малка мастика…

Това рядко му се случваше. Откакто старият му приятел Пардон го бе предупредил, той пиеше много по-малко отпреди и му се случваше дълго време да стои с изгаснала лула в уста.

— Защо Луи се държи така с мен?

— Знаете ли, той винаги си придава тайнствен вид…

— Удивителен човек е, но не би могъл да влезе в нашата група. Той има нужда да работи сам.

Собственикът дойде да се ръкува с него. Лека-полека бе напълно оплешивял, но тъй като това ставаше с течение на годините, човек просто не го забелязваше.

— Какво има за обяд?

— Наденички… Но ако предпочитате пържола…

— Наденички — отсече Мегре.

— И за мен същото — каза Жанвие като ехо.

Те влязоха в салона на ресторанта, където имаше само четири заети маси, две от които от адвокати. Тук всички бяха свои хора. Мегре си имаше свое кътче близо до прозореца, откъдето се виждаше Сена с минаващите кораби. От канцеларията си също виждаше корабите и това продължаваше повече от тридесет години вече. А на него не му омръзваше.

— Бъди така добър, като се върнеш на „Кея“, да се обадиш в „Орли“. За утре ми трябва място в самолета за Марсилия. Предпочитам да е някъде към обяд.

— Заминавате за Бандол?

— Да. Неофициално, разбира се, като се има предвид, че това е извън нашите правомощия.

— Сигурно ще има някой самолет на „Ер Ентер“…

— Вече е дванадесет и половина. Обади се, ако обичаш, на инспектор Луи и го помоли да дойде в бюрото ми веднага след като се наобядва.

Още в един и четвърт вдовецът вече седеше пред комисаря, а листата на дърветата шумоляха зад отворения прозорец. Мегре беше свалил сакото си. Луи все така беше облечен в черно, дори вратовръзката му беше черна.

— Тази сутрин по телефона се обади приятелката на моя анонимен събеседник…

Мегре не сдържа усмивката си.

— Не ми каза името си… Безпокои се, защото приятелят й не се е появявал от четиридесет и осем часа насам.

Мегре спокойно чакаше продължението.

— Има още един слух, по-неопределен… Най-малко трима-четирима нехранимайковци изведнъж са изпитали нужда да напуснат Монмартр и като че ли по някаква случайност това са все приятели на братята Мори…

— И аз имам една новина за Вас, инспекторе. Зная кой е Вашият анонимен събеседник.

Лицето на Луи силно почервеня. Изглеждаше му невъзможно комисарят да може само за двадесет и четири часа да установи една самоличност, нещо, което самият той не бе могъл да направи дълги години.

— Кой е той?

— Познавате ли Бълхата?

— Всички в Монмартр го познават…

— Това е той. Научих го от самия Манюел Мори, който се изпусна. Мислеше, че съм в течение на всичко.

Мегре познаваше от близо тридесет години онзи, когото наричаха Бълхата, защото бе висок едва метър и петдесет. Освен това беше слаб, със странно лице, като че ли цялото заето от устата му. Тази уста приличаше на каучукова и можеше за секунди да придобие всички възможни изражения.

По-рано бе работил като „момче за всичко“ в „Ра дьо Кав“, много елегантно по онова време кабаре на площад „Пигал“, където повечето от клиентите носеха смокинг. Беше облечен в червена униформа с късо сако, носеше каскет с галони и стоеше до вратата, готов да занесе където и да било писмата на клиентите.

После „Ра дьо Кав“ престана да съществува. Бълхата, чието истинско име беше Жюстен Кротон, дълги години работи в бирарията на улица „Виктор Масе“, посещавана от апашите на квартала.

Беше все така слаб, също толкова пъргав, способен да се промъкне където и да е, но лицето му се бе сбръчкало. Отдалеч имаше вид на хлапе. Отблизо изглеждаше напълно на своите четиридесет и пет, четиридесет и шест години.

— А пък аз да не позная гласа му — вайкаше се Луи.

— Сигурно го е преправял, доколкото е възможно.

— Не чак толкова, че да не го позная. Сега, след като ми казахте, се сещам. Непростимо е, че не съм го познал.

— От какво си изкарваше прехраната напоследък?

Живееше с една платена танцьорка от „Канари“, на улица „Пигал“, която живее на улица „Фромантен“.

— Сутеньор ли беше?

— Нещо такова. Не знам точно. За едно хубаво момиче е доста странно да живее с това недоносче. Роден е в Париж на булевард „Дьо ла Шапел“ и няма нужда да Ви казвам каква е била професията на майка му. Тя го изпратила при една от сестрите си в „Сен-Мезмен льо Вийо“, във Ванде; още на четиринадесет години се върнал в Париж и започнал сам да се оправя в живота…

— Той е в опасност — каза Мегре.

— Смятате, че братята Мори ще посмеят…

— Самите те няма да бъдат замесени. Имат достатъчно наемни убийци, за да премахнат един неудобен свидетел…

Инспектор Луи все още не можеше да дойде на себе си.

— Бълхата! И никой не се страхуваше от него… Смятаха го за безвредно същество, не съвсем мъж, нещо като хлапе с набръчкано лице. Дружеше с хора от престъпния свят, които не се страхуваха да говорят пред него за своите си работи…

„Мисля, че мечтата му беше да го допуснат да стане един от тях… Няма да се учудя, ако са го използвали понякога, при случай, за да стои на пост.“

— Как се казва приятелката му?

— Бланш Пигу… Улица „Фромантен“, номер 28. Това е на две крачки от булевард „Клиши“, където току-що обядвах.

— Познавате ли я?

— Само външно, защото никога не съм имал причини да я обвиня в нещо.

— Тя сигурно си ляга рано сутрин. Имаме шанс да я намерим у дома й.

— Освен ако не е ден за фризьора й… Този род момичета стават рано само за да отидат на фризьор.

Мегре повика Жанвие.

— Искаш ли да дойдеш с нас? Пак отиваме в Монмартр.

— Да взема ли кола?

— Разбира се.

Потеглиха тримата заедно. Денят беше лъчезарен, малко прекалено горещ за месец май и можеше да се очаква буря.

Улица „Фромантен“ бе спокойна. Номер 28-и представляваше относително нова сграда, много почтена на вид.

— И тримата ли ще се качим?

— Най-напред ще се кача сам, за да не направи впечатление. Не, по-добре инспектор Луи да дойде с мен, понеже тъкмо на него се е обадила.

— Вторият етаж, откъм улицата — каза им портиерката.

Из стълбището се носеха най-различни кухненски миризми и отнякъде се дочуваше бебешки плач. Мегре натисна копчето на звънеца. Мина доста време, преди вратата да се открехне от една по-скоро закръглена млада жена, в лек пеньоар, облечен на голо.

Тя позна инспектор Луи.

— Намерихте ли го?

— Още не, обаче комисарят Мегре би желал да говори с Вас…

— Виждате как изглеждам… Още спях… даже не съм се сресала още…

— Ще Ви оставим време за това — отвърна добродушно Мегре.

Момичето имаше открито, дори малко наивно лице. Трябва да беше на около двадесет и пет години и животът, който водеше, все още не бе отнел от свежестта й.

— Влезте. Настанете се… Ей-сега ще дойда…

Тя влезе в една стая, която водеше сигурно към банята. Ако комисарят не беше свикнал с този тип жени, на които буржоазките гледаха с презрение, щеше да се учуди от обстановката наоколо.

Трапезарията беше уютна; същите мебели, наречени модерни, можеш да видиш в половината от апартаментите в Париж. Бяха старателно лъснати, както и паркетът. Впрочем, навсякъде се носеше лека миризма на паркетин.

Като бутна една врата, Мегре се озова в съвършено чиста кухня, където цареше пълен ред.

— Искате ли кафе? — попита младата жена, като се появи отново със същия пеньоар, облечен на голо, но с освежено лице, с лек грим.

— Не, благодаря.

— Ще ми разрешите ли тогава да направя за себе си? В моята професия не винаги можеш да се откажеш от някоя чашка. Когато има възможност, Боб ми сервира студен чай, вместо уиски, обаче с определен вид клиенти това е невъзможно… Ако искате, имам бира в хладилника… Жюстен обожава бирата и все се надява, че ще вземе да напълнее от нея… Знаете ли, той няма дори четиридесет и два килограма?…

„За малко щеше да стане жокей, но чиракува не повече от два дни, защото се страхуваше от конете…“

— Обаче не се страхува от бандитите на площад „Пигал“…

Тя бе пуснала електрическата кафеварка. В кухнята имаше най-съвременни домакински уреди.

— Нищо не ми казахте за бирата…

— С удоволствие ще изпия една чаша.

— Вашият инспектор обаче пие само „Виши“, а пък аз нямам.

— Откъде знаете, че пие само „Виши“?

— Идва от време на време в „Канари“… Обикаля всички заведения… Седи си в някой ъгъл на бара и слуша… Знае много повече, отколкото изглежда…

— Знаехте ли за телефонните обаждания на Бълхата?

— Не съвсем…

Тя тръгна с кафето си към трапезарията и Мегре я последва, като носеше чашата си с бира.

— Той е странно момче, инспектор Луи може да Ви го каже… Нали, инспекторе?

— Винаги съм се чудел защо сте се събрали да живеете с него…

— Първо, защото не мога да понасям повечето сводници… Всъщност, аз съм родена да стана обикновена буржоазка и съм най-щастлива, когато се занимавам с кухненска работа…

И тримата седяха в креслата.

— При моята професия все пак имаш нужда от някой мъж…

— Дори когато е недоносче като Жюстен Кротон ли?

— Недейте да мислите така… Донякъде той си е още дете, но пипето му сече много повече, отколкото изглежда…

Тя не обръщаше внимание на пеньоара си, който се отваряше широко настрани. Имаше много бяла кожа и, вероятно, много нежна.

— Винаги е мечтаел да стане истински бандит; най-напред, както повечето от тях, искаше да стане сутеньор…

— Такъв ли е сега?

— Карам го да си мисли така… Това му позволява да се възприема сериозно… Както по времето, когато беше „момче за всичко“, продължава да прави услуги наляво и надясно… От време на време, дори с мен, започва да си придава тайнствен вид и само ми казва: „Не се чуди, ако една или две нощи не се прибера вкъщи… Подготвили сме един страхотен удар…“

— А това вярно ли беше?

— Наистина, подготвяше се някакъв удар от една или друга банда, но той не участваше… Не знаех обаче, че се обажда по телефона на инспектора, за да му съобщава сведенията, които събира… Това също му е придавало тежест в собствените му очи…

— Какво се е случило през последните два дни? Говорил ли Ви е за това?

— Не е нещо определено. Една сутрин се прибра вкъщи много възбуден:

„Тази нощ стана голяма работа, това ще излезе на първа страница на всички вестници и ще вдигне много шум…“

„Някаква кражба ли?“

„Нещо по-сериозно… Убийство… А жертвата е една от най-известните личности в квартала…“

„Не можеш ли да ми кажеш името му?“

„Скоро вестниците ще пишат за това. Става въпрос за г-н Морис…“

„Собственикът на «Сардината» ли?“

„Да… А пък аз съм единственият човек освен убиеца и неговата любовница, който знае кой го е направил…“

„Предпочитам да не знам кой е…“

Тя си взе нова цигара, защото преди това беше запалила една на излизане от банята.

— Попитах го какво ще прави. Той ми отговори:

„Не се безпокой за мен…“

„Нали все пак няма да го шантажираш?“

„Много добре знаеш, че не правя такива работи.“

„Той знае ли, че знаеш всичко?“

„Ако знаеше, дълго нямаше да остана жив…“

Тя замълча за миг, като издуха дима пред себе си.

„Беше нещо като най-великият ден в живота му.“

„Ако знаеше за кого става дума… Един от най-големите апаши в Монмартр… Колкото до любовницата му…“

„Нищо не ми казвай…“

„Както искаш… Ще научиш новината от вестниците… Ако изобщо посмеят да я публикуват…“

„Излезе още рано сутринта и оттогава не съм го видяла повече. Вечерта в «Канари» ме гледаха много особено, а пък двама мъже, които не познавам, през цялото време не ме изпускаха от очи.

Останах в бара, както винаги. После дойде един клиент от провинцията, който не пропуска никога да дойде при мен, когато е в Париж… Отидохме в хотела, а когато излязохме, един от двамата мъже продължаваше да ходи напред-назад по тротоара…

Най-напред да ви кажа за Бълхата… Всички му викат така и накрая и аз почнах… Впрочем, той доста се гордее с това. То е като да си известен човек… Освен това той обича да прави разни физиономии, за да забавлява хората…“

— Той ми се обади по телефона — произнесе инспектор Луи с безразличен глас.

— И аз точно това си помислих… Това обяснява тайнствения му вид, както и онова, което ми каза на тръгване… Наистина ли е в опасност?

Този път отговори Мегре.

— Несъмнено. Убиецът на г-н Морис знае, че тъкмо Бълхата го е предал…

— Ами аз? Мислите ли, че сега ще се заемат с мен?

— Продължават ли да Ви следят?

— Миналата нощ един от двамата мъже пак беше в „Канари“. Повикаха го по телефона и той си тръгна, но преди това ме погледна много особено…

— Ако не се лъжа, всички те са започнали да се пръскат по цялата страна…

— Ами братята Мори?

— Откъде знаете за тях?

Защото нито по радиото, нито във вестниците ги бяха споменавали.

— Всички в квартала говорят за тях. И те ли са заминали?

— Не, но и двамата са под наблюдение.

— Смятате, че са те, така ли?…

— Не мога да отговоря на този въпрос. По кое време обикновено излизате от къщи?

— Към два или три часа отивам да пазарувам в квартала, защото обичам да готвя… Към десет часа вечерта се нагласявам за бачкането и отивам в „Канари“… Заемам мястото си на бара и чакам… Понякога това продължава два часа, понякога само няколко минути, а пък някой път се случва да чакам и до затварянето.

— След един час на улицата ще има цивилен полицай… Не се учудвайте, че Ви следят… Той ще направи всичко възможно, за да Ви защити…

— Може ли да отида утре на погребалната церемония? Всички ще ходят…

— Вървете. И аз ще бъда там… Както и Вашият ангел-хранител.

— Това ми напомня часовете по вероучение…

Двамата мъже станаха.

— Ако научите нещо ново, каквото и да е, обадете се по телефона в следствената полиция. Кажете, че искате да говорите с мен или с някой от моите хора от Криминалната полиция. Инспектор Луи рядко стои в канцеларията си.

— Благодаря Ви, г-н комисар… Довиждане, инспекторе…Ако научите нещо ново за Жюстен…

— Надявам се да няма нищо ново. Той е усетил, че е в опасност, и се е скрил… Няма нужда да отива кой знае колко далеч, тъй като познава Монмартр като петте си пръста, а има места, където човек като него може да живее седмици наред, без да го открият…

— Дано — въздъхна тя, като чукна на дърво по масата. Отвън ги чакаше Жанвие.

— Какво стана?

— Разбира се, тя се страхува и не мога да я упрекна за това. Страхува се и за Бълхата, и за себе си… Обещах й, че след час ще има човек от полицейската група пред къщата и че той ще я следва навсякъде, където и да отиде… Не забравяй да направиш каквото трябва, когато стигнем на „Кея“… Трябва ни някой, който да може да влезе в доста елегантен нощен бар, без да направи впечатление…

Мегре се обърна към Луи.

— Застанете Вие на пост засега… Щом дойде нашият човек, сте свободен…

— Добре, г-н дивизионен…

Вече зад волана Жанвие попита:

— Кажете, как изглежда тя?

— Нормално… Ако всичко беше започнало по друг начин, когато е била може би на седемнадесет или осемнадесет, от нея щеше да излезе първокласна съпруга и домакиня…

— Тя знаеше ли?

— За телефонните обаждания на Бълхата ли? Започнала е да подозира едва от два дни насам… Това е невероятно… Този дребосък с лице на клоун е успявал години наред да бъде един от осведомителите на инспектор Луи, без никой да подозира за това… Сигурно тази роля му е харесвала, тя му е вдъхвала самоувереност… Когато арестували един или друг злосторник, може би си е мислел: „Това е благодарение на мен.“

И беше истина.

* * *

Някъде през следобедните часове Мегре се качи чак до върха на Съдебната палата, където бе царството на Моерс — лабораторията за съдебна експертиза.

В деветдесет процента от следствията трябваха специалисти дори само за отпечатъците от пръсти, но въпреки това тук, в таванските помещения, тези хора в бели престилки не наброяваха даже една дузина.

— Предполагам, че е още много рано, за да имаме нещо ново?

Моерс беше скромен, слабичък човечец, чийто костюм винаги имаше нужда от гладене. Вече толкова години работеше на „Ке де’з Орфевр“, че бе трудно да си представиш отдела за съдебна експертиза без него. Вярно, беше ерген и никой не го чакаше в гарсониерата му в Латинския квартал.

— Имаме вече един установен факт — заяви той, както винаги с малко монотонния си глас. — Съвсем наскоро, вероятно вчера следобед, всички мебели са били излъскани, почистени са дръжките на вратите, пепелниците и най-дребните предмети, за да се премахнат отпечатъците от пръсти.

„Единствените, които успяхме да открием, са на наемателя Манюел Мори, чието досие открих в главната картотека на полицията, както и на домашната прислужница, която според думите на портиерката е ходила до «Ла Брюйер» вчера следобед… Да, забравих още едни отпечатъци, Вашите…“

— Не са ли пропуснали поне някакви отпечатъци?

— Никакви, шефе. Може да се каже, почти професионално свършена работа…

— Тъкмо от професионалист е свършена… Откога е заведено досието, което сте намерил в главната картотека?

— Отпреди четиринадесет години.

— Кражба ли е?

— Да, през лятото, от една частна къща на булевард „Ош“…

— На колко години е бил осъден?

— Бил е едва на осемнадесет и досието му е било съвсем чисто. Освен това сметнали, че бил само фигурант, тъй като ударът бил извършен от други петима…

— Това смътно ми напомня нещо, с което обаче не съм се занимавал лично.

— Една година е стоял в затвора…

— Има ли и най-малкият признак някаква жена да е влизала доста редовно в апартамента, включително в спалнята?

— Шкафовете са като изметени, ако мога така да се изразя. Никакви следи от пудра или от крем, нито от един женски косъм…

— А мокетът?

— Дорен несъмнено е един от най-добрите специалисти в света по растителни и животински влакна. Това му е нещо като мания. Повече от час изследва с лупа този мокет и събра около тридесет едва видими парченца влакно… Часове наред се труди над тях… Като казвам влакънца, става дума за копринени влакна… Те са много стари, най-малко отпреди триста години, и Дорен може да се закълне, че са от някакъв китайски килим…

„Той продължава да проучва находката си, тъй като държи на абсолютната точност…“

Мегре обичаше атмосферата на тези мансардни стаи, в които се работеше далеч от хората, спокойно.

Всеки от тях знаеше точно какво трябва да прави. Близо до една от капандурите стоеше съчленен манекен, който се използваше много често при възстановяването на дадена ситуация. Например, за да се открие в каква поза е бил даден човек, за да го ударят с нож по определен начин, или за да мине куршумът по определена траектория.

— Ако утре има нещо ново, предайте го на Жанвие. Аз ще бъда в Бандол…

Моерс не бе от онези, които прекарват лятната си отпуска на Лазурния бряг и за него Бандол сигурно бе някакъв образ от мечтите.

— Топло ще Ви бъде… — промърмори само.

Когато на вечеря Мегре съобщи на жена си, че ще замине на другия ден за Бандол, тя се усмихна и каза:

— Аз си знаех…

— Как така?

— Ами защото преди малко съобщиха по радиото, че щом като тържествената церемония ще бъде утре сутринта в църквата „Нотр Дам дьо Лорет“, самото погребение ще бъде на гробището в Бандол… Какво мислиш да откриеш там?

— Нищо определено… Някаква следа, нещо съвсем дребно… Отивам там по същата причина, поради която утре ще присъствам на погребалната церемония…

— Ще ти бъде топло…

— Може би ще се наложи да спя там. Ще зависи от самолетите… Нямам сили да се връщам в Париж с влак…

— Ще ти приготвя малкия син куфар…

— Да… Само малко бельо и тоалетните ми принадлежности…

Изпитваше известни угризения, че заминава на Юг на разноски на данъкоплатците, тъй като това не се налагаше непременно. Дори имаше много голяма вероятност нищо да не открие.

Спа спокойно, както почти винаги, и на сутринта слънцето го заслепи, когато г-жа Мегре му донесе първата чаша кафе.

— Съобщиха, че днес в Марсилия ще бъде тридесет градуса… — каза тя с усмивка.

— А в Париж? — отвърна той.

— Двадесет и шест. Това е най-топлият месец май от тридесет и две години насам…

— Самолетът ми е в дванадесет и нещо на обяд, не знам точно, защото Жанвие ми резервира билета. Тъкмо ще имам време да прескоча до „Ке де’з Орфевр“, преди да тръгна за „Орли“. Отсега ще си взема куфарчето…

— А обедът ти? Кога и къде ще обядваш?

— В най-лошия случай ще изям някой сандвич на бара на летище „Орли“…

Вече беше тръгнал към вратата, когато тя каза:

— Няма ли да ме целунеш?

Трябваше все пак да се върне обратно.

— Най-важното е да не се безпокоиш. Не тръгвам с някакъв едномоторен самолет отпреди петдесет години и не заминавам на околосветско пътешествие…

Все пак беше развълнуван малко, както всеки път, когато се разделяше за повече от един ден с жена си.

Вече долу на тротоара вдигна глава. Знаеше си, че ще я види на прозореца.

За щастие, тъй като тя му показваше оттам малкото синьо куфарче, което беше забравил, те се срещнаха отново по средата на пътя, на стълбището.

* * *

Беше девет и четвърт, когато Жанвие влезе в кабинета на комисаря.

— Изглежда улиците вече са пълни и църквата сигурно няма да побере всички…

Мегре донякъде очакваше това, но все пак не чак дотам.

— Все още ли няма новини от Бълхата?

— Не. Тази нощ са се обадили по телефона на Бланш Пигу в „Канари“. Когато се върнала до бара, като че ли била развълнувана, но почти веднага един клиент дошъл да седне до нея…

— В колко часа се е върнала вкъщи?

— Към четири часа сутринта…

— Толкова по-зле… — промърмори Мегре на себе си. И започна да търси телефонния номер на младата жена, намери го и се обади. Въпреки очакванията му, тя не се бави дълго, преди да вдигне телефона.

— Кой е? — попита със сънен глас.

— Комисарят Мегре…

— Има ли нещо ново?

— Не, Вие би трябвало да знаете нещо ново. Кой Ви се обади по телефона тази нощ в „Канари“?

— Той беше…

— Каза ли Ви къде се намира?

— Не. Искаше да знае дали Вие или инспектор Луи сте в течение какво става с него… Казах му, че да… Тогава той ме попита дали сте сърдит и този път му казах, че не…

Говореше като някакво момиченце, замаяно от съня…

— Нали наистина не му се сърдите?

— Още ли го е страх?

— Да. Освен това той иска да знае дали тук наоколо не обикалят някакви непознати.

„Още никого ли не са арестували?“

„Не, доколкото знам.“

„Дори не са направили обиск у Манюел Мори?“

„Мисля, че да. Комисарят дойде тук заедно с инспектор Луи, но не ми разказаха подробно всичко… Във всеки случай един полицай ме пази денем и нощем…“

— Нищо друго ли не каза? — попита Мегре.

— Каза само, че ще променя мястото всяка нощ… Това е всичко… Нямах време да говоря дълго, защото от известно време един клиент се навърташе наоколо…

— Легнете си пак и не се страхувайте за нищо… Ако имате нещо ново да ми кажете през деня, обадете се на инспектор Жанвие, на „Ке де’з Орфевр“…

— В Бандол ли отивате?

Вече започваше да се дразни. Всички му говореха за това пътуване, като че го беше обявил във вестниците.

— Ето това е! — въздъхна, като гледаше Жанвие, чийто силует се очертаваше на фона на зеленината. — Не знам дали е добра идеята, обаче всяка нощ той си сменя скривалището…

— Може би не е чак толкова глупаво… Сигурно много хора се мъчат да го открият…

Ако Мори беше организирал тази работа, което бе вероятно, сега всички дребни мошеници от Монмартр сигурно дебнеха Бълхата. А пък със своята физиономия той не можеше в никакъв случай да остане незабелязан в тълпата.

— Ще намина малко по-късно да си взема куфарчето… По-добре отсега да ми дадеш билета за самолета…

За щастие, часът на заминаване бе по-късен, отколкото очакваше — 12 часа и 55 минути.

— До скоро.

Каза да го закарат на улица „Балю“ и нареди на полицая, който караше, да го чака близо до църквата.

Над двеста души се бяха насъбрали пред къщата, където само неколцина успяваха да влязат, за да предадат съболезнованията си. Имаше всякакви хора: бакали от квартала, мошеници, собственици на ресторанти или на нощни заведения.

Започнаха да изнасят цветята и трябваха две коли, за да ги поберат заедно с венците.

След това четирима мъже изнесоха ковчега от махагон и го внесоха в катафалката.

Църквата беше доста наблизо, а колите нямаше да стигнат за всички. Когато Лин Марсия се появи на прага в пълен траур, руса и бледа, нещо като трепет премина през тълпата, като че се появяваше някаква кинозвезда, и едва ли не щяха да започнат да ръкопляскат.

Тя се настани в огромна черна кола, която потегли бавно. Най-отпред вървеше целият персонал на „Сардината“. В следващата редица бяха възрастните, горе-долу на възрастта на г-н Морис, дори някои и по-стари от него.

Те вървяха гологлави, много благопристойно, с шапки в ръце, а по прозорците наоколо се трупаха любопитни.

В сияйния слънчев ден всичко изглеждаше доста тържествено. Марсия би бил доволен от такова погребение.

Когато Мегре се обърна, видя, че тържественото шествие, разпростряло се по цялата ширина на улицата, е дълго над триста метра и уличното движение трябваше да се отклонява от полицаите с бели палки, които махаха трескаво с ръце.

— Страхотно погребение… — каза едно от минаващите хлапета.

Наистина, църквата вече бе пълна с хора освен първите редове, отделени от останалите с черни кордони.

Лин вървеше сама, все така най-отпред, изправена. Сините й очи бяха непроницаеми.

Тя зае място на първия ред, пак сама, докато персоналът седна на втория.

И в двете зали имаше правостоящи. Те стояха и в преддверието, а големите врати на църквата бяха отворени, така че пролетният полъх проникваше вътре.

Органът засвири траурен марш и няколко минути по-късно започна траурната литургия.

Мегре, който стоеше в лявото крило, разглеждаше лицата около себе си и скоро откри Мори. Бе заел място в редицата на важните, авторитетните личности, като че това бе негово право, макар и да бе най-младият измежду тях.

Погледът му срещна този на Мегре и в него личеше някакво предизвикателство.

Комисарят не дочака края на церемонията. Топло му беше. Беше жаден. След няколко минути влезе под сянката на една кръчма, където си поръча чаша бира.

— Няма какво да се каже, погребението си е както трябва — промърмори собственикът, който беше много стар и ръцете му леко трепереха. — Кой е той, всъщност?

— Собственикът на ресторант „Сардината“…

— В горната част на улица „Фонтен“?

— Да.

— А пък аз си мислех, че е някакъв гангстер.

— Беше такъв на младини…

Мегре изпи чашата си на един дъх, плати и откри най сетне черната полицейска кола.

— Карай на „Кея“…

— Добре, шефе…

Беше единадесет часа. Тъкмо колкото да си вземе куфарчето и да стисне ръка на Жанвие, и Мегре вече се отправяше със същата кола към „Орли“.

Дали Лин и Манюел щяха да пътуват заедно? Дали щяха да пренесат ковчега със самолет в Бандол?

След като свърши с формалностите, му остана малко време и тръгна да търси полицейския инспектор на летището Познаваше го, тъй като по-рано бе работил на „Ке де’з Орфевр“.

— За Бандол ли заминавате?

Мегре едва се сдържа да не се ядоса.

— Да… Мисля, че заминавам след двадесетина минути…

— Скоро ще повикат пътниците…

— Кажете, знаете ли дали е предвидено в някой самолет да се превози един ковчег?…

— На г-н Морис ли?

— Да.

— Ще го натоварят към три часа, заедно с жена му, в един частен самолет, нает от нея — той в ковчега, а тя отвън, разбира се…

Мегре предпочете да не показва недоумението си.

— Колко време ще трае пътуването?

— Първо трябва да кацнат в Тулон, откъдето тялото ще бъде пренесено в Бандол. Разстоянието е само четиринадесет километра…

— Пътниците за Марсилия… — започнаха да съобщават по високоговорителя.

И Мегре тръгна към посочения изход. Десет минути по-късно самолетът, който все пак беше двумоторен, излетя.

* * *

Беше твърдо решен да се наслади на гледката, защото особено много обичаше тази област на юг от Лион. Не можа обаче да го направи, тъй като доста преди да прелетят над Рона, той вече спеше.

От летището в Марсилия взе такси до гарата, а само след половин час имаше влак за Бандол.

Чувстваше се малко смешен с това куфарче на коленете и с тая шапка, която непрекъснато сваляше, за да изтрие челото си.

Още на перона на гарата в Бандол слънцето буквално опърли кожата му и той съжали, че е дошъл. Имаше чакащи таксита, както и един стар файтон, и Мегре предпочете файтона.

— Къде да Ви закарам, гражданино?

— Знаете ли някой хубав хотел близо до морето?

— След четвърт час сте там…

Колелата леко затъваха в омекналия от горещината асфалт. Градът бе почти бял, като Алжир, и покрай някои от булевардите растяха палми.

Съзря морето измежду зеленината, ярко синьо, с цвят на знаме. После съгледа плажа, където само няколко души се печеха на слънцето, а около половин дузина плуваха. Сезонът още не бе започнал.

Задминаха казиното. Хотелът също беше бял, с огромна тераса, осеяна с цветни чадъри.

— Имате ли свободна стая?

— За колко време?

— Само за една нощ.

— За един човек ли? С изглед към морето ли предпочитате?

Той попълни регистрационния картон.

— Заповядайте, стая 233…

Хотелът се казваше „Ле Тамари“. Беше прохладен и много чист.

— Има ли някъде нещо за пиене?

— Барът е в дъното, вдясно…

Запъти се натам и изпи чаша бира.

— Не сте ли комисарят Мегре? — попита го барманът, след като го наблюдава минута.

Беше светлорус младеж, който се изчерви от собствената си дързост.

— За дълго ли сте дошъл на Брега?

— Само до утре…

— Така и предположих… Дошъл сте за погребението на г-н Морис, нали?

— Той беше ли известен в този край?

— Може да се каже, направо като самия Господ…

— Вилата му далеч ли е?

— На около четвърт час път пеша. Всъщност тя се намира на другия край на плажната ивица, недалеч от вилата на покойния Ремю. Ще я познаете, защото до нея има огромен басейн…

Мегре все така имаше чувството, че не играе честно, че си е позволил неплатен отпуск.

— А гробището къде е?

— На по-малко от километър от вилата… Ще има много хора, знаете ли… Още от сутринта пристигат, от Тулон и от Марсилия…

— Какъв тип хора са?

— Все важни личности. Чудя се дали няма да дойде дори заместник-префектът. Така се говори…

Мегре изгълта още една бира и като погледна часовника си, тръгна бавно нататък. За щастие, булевардът край морето беше сенчест.

„Ще трябва да дойда тук за няколко дни с жена ми…“ — помисли си той.

Самолетът сигурно вече бе стоварил ковчега, както и Лин, в Тулон. Колкото повече вървеше, виждаше все повече хора и когато стигна до един завой, пред очите му се откри почти същата гледка, както сутринта на улица „Балю“.

Колцина от всички тези хора знаеха истината? Нямаше значение, тъй като никой нямаше да проговори.

Само един човек е направил това от една телефонна кабина, без дори да каже името си, и сега се укриваше някъде из Монмартр. Господ знае къде.