Гордън Диксън
Разрушителят на светове (26)

Глава 25

След пет минути на вратата се позвъни и куриерът му връчи писмата. Блейс не беше сигурен дали тук е прието да се дават бакшиши и реши да се направи на ударен и само благодари. Обичаите на различните планети бяха различни, на едно място едва ли не те изнудваха и си просеха бакшиша, а на друго даването му се считаше за обидно. Тук явно не се бе излъгал в очакванията си и човекът се усмихна, поклони се и си тръгна.

Блейс погледна пликовете. Бяха адресирани на ръка, с различни, но и донякъде сходни почерци. Това, което бе пристигнало от Сета, бе пуснато преди два стандартни месеца, а другото, от Асоциация, бе изпратено едва преди десетина дена. Той реши да отвори първо по-старото писмо. В плика имаше още един — военна поща, също адресиран до него, с обратен адрес, кодиран като поредица от цифри. Блейс го отвори и погледна последната страница на писмото — беше от по-малкия му братовчед Уил. Двата листа бяха гъсто изписани и от двете страни — вероятно имаше ограничения за дължината на писмото. Разбира се, Уил така или иначе щеше да отиде в армията. Блейс започна да чете.

„Скъпи Блейс,

Не мога да ти съобщя къде точно се намирам, пък и това не е толкова важно. Преди два месеца пристигнаха повиквателните за нашия окръг, времето за обучение мина неусетно, и ето ме и мен, тук на Сета, в част, която може би съвсем скоро ще влезе в бой, макар че не е съвсем сигурно. Никой не обсъжда това с нас, простите войници.

Аз вече писах на Джошуа и на татко и реших да се обадя и на теб, просто защото не знам кога пак ще имам възможността да го направя. Освен това не знам дори и какво ме очаква за в бъдеще.

Просто исках да знаеш колко много ми липсваше, откакто напусна фермата. Джошуа винаги е бил по-силен от мен — тоест, винаги съм го слагал веднага след татко, но ти също се оказа силен, макар и посвоему. Когато си припомням общото ни детство, се сещам за това колко спокоен се чувствах близо до всички вас. Винаги съм бил слаб. И се страхувам, че и сега е така.

Аз отлично знам, че е мое задължение пред Бога да служа в един от експедиционните корпуси и че парите, които са платени за нас, ще са извънредно нужни на всички онези, които остават в къщи, на Асоциация. Но аз така и не се сближих особено с никого тук, и затова без татко, Джошуа и особено без тебе често се чувствам доста самотен. Поверил съм съдбата си в Божиите ръце, но ми липсва твоето разбиране на нещата. Понякога си мисля, че ако можех да разбера защо Бог иска да му служа именно по този начин, бих бил много по-добър негов воин.

Навярно ти не би се затруднил, ако изпаднеш в подобно положение. Само ако можеше да дойдеш тук и да ми обясниш и на мен, не бих се чувствал толкова самотен. Естествено, много ми е приятно да ти пиша — все едно си до мен и просто си говорим. Но ни разрешават само тези два листа, които вече свършват, затова и спирам дотук.

Бог да е с теб, ще се моля за това.

С обич, Уил.“

Противно на обичайния си навик, Блейс прочете няколко пъти това писмо, взирайки се във всяка дума и опитвайки се да си представи как ли изглежда Уил в черната войнишка униформа на експедиционния корпус. Как ли пише това писмо, подпрял на коленете си импровизираната от някоя дъска маса, някъде там, на далечната Сета. Навярно Уил вече беше около осемнадесетгодишен, но писмото звучеше съвсем по детски. Братовчед му винаги бе изглеждал по-малък от възрастта си.

След време Блейс остави настрани писмото и отвори второто. То бе писано преди около десетина дни, и Блейс позна ясния и четлив почерк на Джошуа.

„Скъпи Блейс.

Опитвах се да се свържа с теб в Екюмени, звъннах от магазина, но ми казаха, че си напуснал планетата. Тогава реших да ти пиша и помолих Дахно да препрати писмото ми до сегашното ти местопребиваване.

Пиша ти аз, защото знам, че татко не е в състояние да го направи. Той не ме е молил за това, но когато му казах, че отивам да ти звъня, а после, че съм решил да ти пиша, той не възрази. Даже ми се струва, че някак си му олекна от факта, че поех този товар.

Татко и аз винаги сме се радвали на Божията закрила. Това, че Уил невинаги го е осъзнавал, не беше негова грешка. Може би, ако мама не си беше отишла толкова рано, когато той бе още твърде мъничък, навярно би се чувствал по-сигурен във Вярата си. Но това не стана и аз знам колко му беше тежко, когато го призоваха да изпълни дълга си.

Аз ходих в местната наборна комисия и се опитвах да ги убедя да вземат мен, вместо него, защото аз щях да се справя много по-лесно и там щеше да ми е добре. Но те решиха, че ще съм по-нужен във фермата, защото фермите са от много голямо значение за изхранването населението на планетата, затова и трябвало аз да си остана в къщи. И тъй като Бог ги бе избрал те да решават, не посмях да споря повече с тях.

Мислех да изчакам, докато се върнеш или ни дойдеш на гости във фермата. Тогава просто щях да ти кажа, че Уил вече го няма. Но тъкмо днес получихме вест, че Уил и целия му отряд вече са в Божиите селения. Случило се е по време на военни действия на някакво място на Сета, но името беше задраскано. Така че дори не знаем къде точно е загинал. Чувствах, че ти трябва да узнаеш колкото се може по-бързо за смъртта на Уил и затова ти пиша това писмо. Брат ми много те обичаше, както и всички ние, макар и да не ни беше приятно, че ти така и не успя да откриеш път към Бога. Но съм сигурен, че си спомняш думите на татко — всеки мъж или жена принадлежат на Бога, независимо от това дали го знаят или не.

Трябва да се радвам, че Уил вече е там, горе, при Бог, макар че вътре в себе си страдам и тъжа за него, също както татко.

Когато отново се завърнеш на Асоциация, в Екюмени, много ще се радваме отново да те видим, макар и за малко. Толкова отдавна не сме се срещали.

Бог да те благослови.

Джошуа.“

Блейс остави писмото на Джошуа върху това на Уил и застина, вперил невиждащ поглед право пред себе си. После взе двете писма и ги понесе към спалнята, за да ги прибере в куфара си. И дълго, дълго стоя, гледайки отворения куфар…

Изведнъж див вой се изтръгна от гърдите му. Светкавично завъртане около единия крак и втория се заби в стената на спалнята му. Разнесе се страхотен трясък и на всички страни се разхвърча мазилка. Отдолу имаше само носещи дървени летвички. Сега в стената зееше дупка, голяма колкото два негови юмрука.

Той се изправи, погледна каква каша е забъркал и изведнъж мрачно се изхили. Отиде до телефона и се обади на дежурния администратор.

— Току-що направих дупка в стената. Пратете някого да я оправи.

От другата страна на връзката настъпи объркване, но след малко се чу вече достатъчно овладян отговор.

— Желаете ли да ви преместим в друг апартамент, докато трае ремонта?

— Не — отговори Блейс, — просто пратете някой да дойде и да поправи стената.

Той се запъти към гостната, а оттам излезе на терасата, облегна се на облицования с мрамор парапет и загледа светлините на ширналия се под него град. Блейс гледаше, но не виждаше. Пред очите му беше Уил. Как само се хвърли към него, когато той напускаше фермата с Дахно! Още известно време той си позволи да си припомня сцената с всички подробности, а после си наложи да не мисли за това. Не трябваше да дава воля на чувствата си. Досега никога не му се бе случвало да изгуби някой от близките си, и с изключение на майка си, никога не се бе сближавал с никой.

Блейс винаги бе смятал, че не е способен да изпитва такива чувства. Дори и към Дахно — защото отлично знаеше за лицемерието на брат си, наследство от майка им. Но неочаквано се оказа, че като всеки друг и той си има слабо място. Трябваше на секундата да се избави от него! Но как? Разбира се, на първо време трябваше просто да страни от другите хора. Само така щеше да има ясен поглед върху нещата и ще може трезво да ги преценява.

На вратата се позвъни. Двама, облечени в работни комбинезони, се легитимираха като нощните дежурни майстори. Той ги пусна и се запъти към телефона в гостната.

— Размислих — каза Блейс на администратора. — Съгласен съм да пренощувам в друг апартамент.

След десет минути се появи човек, за да пренесе багажа му в друга стая.

На новото място Блейс се хвърли в кревата и почти веднага потъна в дълбок сън.

На другата сутрин, той вече бе облечен и готов за закуска, когато телефона иззвъня. Беше Химанди.

— Помислих си, че навярно бихме могли да закусим заедно.

— Съгласен — отговори Блейс.

После слезе долу до бюфета, и веднага видя Химанди, който седеше и го чакаше на една от масите. Блейс се разположи до него и двамата си поръчаха.

— Чух, че през нощта е станало произшествие с една от стените в апартамента ви — каза Химанди, след като си размениха няколко приветствени думи.

— Да — спокойно отвърна Блейс, — наистина тази нощ имаше произшествие с една от стените в апартамента ми.

Докато говореше, той втренчено гледаше другия и не отмести погледа си от него, дори когато свърши. Онзи сведе очи.

— Разберете ме — произнесе той. — Просто местната организация иска да ви осигури най-добрите възможни условия. Ако възникнат някакви проблеми, трябва само да ми се обадите.

— Надявам се да не ми се налага — отговори Блейс.

Химанди зарови в джобовете си и подаде на Блейс два пропуска, от онези, които обикновено се забождат отпред, на гърдите.

— Единият е за долната палата, а другия — за горната — поясни той. — В сградата има подробен указател, как се стига до галерията за посетители.

— Благодаря ви — кимна Блейс и прибра пропуските в джоба си. Те поговориха още малко за времето и някои общо взето, също толкова незначителни неща. Един-два пъти Химанди се опита да смени темата и да насочи разговора към деловата страна на посещението на Блейс. Но той упорито пренебрегваше плахите му опити и продължаваше да бъбри учтиво.

Скоро те се разделиха, тъй като пристигна поръчаната от Блейс кола, която щеше да го откара до сградата на правителството.

В галерията на долната палата той не се задържа много, тъй като залата бе пълна едва на една четвърт. В горната палата обаче, Блейс се забави повече. И тук залата беше почти празна, само четири-пет депутата слушаха нечие изказване. Той също послуша малко, а после напусна галерията и тръгна да търси телефон. Като го откри, се обади в офиса на Химанди.

— Бих искал да поговоря с директора Алберт Чин. Той е един от клиентите ви. Ще бъде ли възможно да ми уредите среща с него след петнадесет минути, например?

— Само ако си е в офиса — отговори Химанди. — Ще опитам. Звъннете ми пак, да речем след около половин час. Между другото, долу, на първия етаж има много хубав ресторант. Бихте могли да го посетите.

— Да — съгласи се Блейс. — Тогава ми звъннете направо там.

Като приключи с разговора, той слезе долу. Както му беше обещал Химанди, ресторантът наистина се оказа много приятен и уютен. Блейс си поръча халба от така харесалата му се джинджифилова бира. Посръбвайки си от време на време, той седеше и прехвърляше наум натрупалият се от вчера материал за размисли. Бе преброил повече от четиридесет директора във файловете на Химанди. Това беше повече от две трети от общия брой на всички членове на горната палата. Постът директор вероятно бе копиран от Нютън, по аналогия с тамошния Съвет на губернаторите.

Блейс избра Чин случайно, просто защото прочете във файловете, че същия се е срещал с Химанди само преди три седмици. Такъв период от време обикновено бе напълно достатъчен, за да успее консултиращата клиента фирма да предложи конкретна стратегия за разрешаване на поставеният й въпрос. Темата на срещата бе спомената само като обсъждане на инвестиции, а такава загадъчна формулировка веднага бе привлякла вниманието на Блейс.

Той прекара в очакване повече от половин час. Бяха минали сигурно около четиридесет и пет минути, когато от устройството за разговори на масата се чу глас.

— Блейс Аренс? Търсят ви. Ако натиснете копчето, можете да говорите и направо от масата си. Блейс Аренс, чувате ли ме? Приехте ли съобщението?

— Да, чувам ви. — Блейс натисна копчето и се наведе към микрофона. — Блейс Аренс е на телефона. Мисля, че сте искали да говорите с мен?

— Блейс Аренс — отговори му женски глас, — доктор Чин може да се срещне с вас още сега. Вие в сградата ли сте?

— Да, намирам се долу в ресторанта.

— Тогава можете да се качите горе още сега — отвърна гласът.

— Благодаря ви, идвам веднага — каза Блейс.

Той изкачи няколко етажа и повървя малко по един коридор. В офиса на Алберт Чин го посрещнаха трима секретари — две жени и един мъж. Една от жените го заведе в кабинета на директора.

— Вие ли сте Блейс Аренс? — произнесе директорът, надигайки се иззад бюрото си. Той беше на около четиридесет години, висок почти колкото и Блейс, но доста по-масивен.

Блейс кимна утвърдително. Те се здрависаха, и директорът веднага седна, посочвайки на Блейс отсрещното кресло.

— Разбрах, че сте тук в качеството си на ревизор за вашата Организация — започна Алберт Чин. — Химанди ми каза, че сте искали да поговорите с мен.

— Да — кимна Блейс. — Аз съм първият вицепрезидент на цялата ни организация, а Химанди, както знаете, е вицепрезидент на тукашния й филиал. Аз реших да поговоря с един от клиентите му само за да придобия по-ясна представа, как се развиват нещата тук.

— Кога смятате да се връщате? — поинтересува се Чин.

— В края на седмицата — отговори Блейс. — Следващата ми проверка е на Санта Мария.

— Ясно — откликна Чин. — Та какво ви интересува, що се отнася до мен?

— Преди всичко бих искал вие да потвърдите, че сте личен клиент на Химанди.

— Да — и Чин леко се усмихна, — така е, за мен е много важно да подбирам хората, с които ще си имам работа. Затова и се обърнах към ръководителя на вашата организация. Както се казва, „П.И.С.П.“ — или „положението има своите преимущества“, не е ли така, Блейс Аренс?

Блейс кимна, а после попита:

— Предполагам, че напълно сте доволен от своето?

— Безусловно. Освен това, за мен Химанди, освен мой консултант, стана даже нещо и като приятел. Аз така се привързах към него, че ще продължа да бъда негов приятел, дори ако той загуби влиянието и поста си при вас.

— Много ми е приятно да чуя това — каза Блейс. — Когато се върна, непременно ще докладвам това на нашия президент. А често ли се срещахте с Химанди?

— О, не бих казал, че беше много често — сви рамене Чин. — Няколко пъти годишно може би.

— Последния път не се ли срещнахте на двадесет и четвърти миналия месец?

— Така ли? Не си спомням — отговори Чин. — Мога да ви кажа със сигурност, ако попитам секретаря си — но впрочем, да, да, сетих се. Тогава с него обсъждахме закон К410.

— И оттогава не сте се виждали?

— Оттогава ли? — В гласа на Чин прозвуча учудване. Но после той се усмихна и продължи спокойно. — Не, не, абсолютно съм сигурен, че не сме се срещали след това.

Блейс стана, Чин също побърза да се изправи.

— Много се радвам, че имах възможността да си поговоря с вас — каза Блейс. — Беше много мило от ваша страна, че ми отделихте от времето си.

— Но, моля ви, моля ви — отвърна Чин, — все пак вашата организация, тоест Химанди, ми е толкова полезен!

Те отново си стиснаха ръцете. После Блейс се спусна отново долу и нае кола, откъдето веднага се обади в офиса на Химанди. Химанди явно очакваше обаждането, защото самият той вдигна слушалката.

— Току-що проведох много приятен разговор с директора Алберт Чин — каза му Блейс. — А сега пътувам към вас. Трябва веднага да се срещнем.

— Сега ли? Точно сега? — учуди се Месер.

— Ами да! Защо пък не? — попита Блейс. — Да не би да има някаква пречка да поговорим?

— Не, не — отговори Химанди. — Можем да се срещнем някъде, където ще можем и да обядваме, и да поговорим.

След малко те се бяха настанили на маса за двама в малко, но много уютно ресторантче, което напомни на Блейс за местата, на които Дахно го гощаваше, когато Блейс му гостуваше в града. Разговорът поведе Блейс.

— Едва ли сте се замисляли някога — каза той на Химанди, след като сервитьорът им донесе питиетата — колко са на брой Другите, живеещи тук, на Касида.

Химанди Месер го изгледа втрещено.

— Доколкото ми е известно, освен тези, които са членове на нашата организация, други няма.

— Тогава откъде набирате кадри, за да ги обучавате?

— Ами, как откъде… измежду тези, чиито родители са от други светове… — Химанди присви очи. — Да не би да имате предвид, че трябва да смятам за Друг, всеки, който генетически е дорсаец, екзотик или квакер?

— Точно това имам предвид — кимна Блейс. — Трябва да мислите и за бъдещето на организацията. Предлагам ви да се разровите и да откриете всички касидианци, отговарящи на тези условия. Те на практика също са Други, макар и все още да не се числят официално към нас.

— Все още ли? — И Химанди отново го погледна учудено.

— Да — кимна Блейс. — Трябва да проумеете, че организация като нашата не може да бъде в застой. Тя или трябва да расте, или ще почне да намалява и в крайна сметка, един ден просто ще се стопи. А с нея и нашето влияние и могъщество. Накрая ще изчезнем и самите ние. Така че не трябва да се осланяме само на настоящето — нито аз, нито вие, Химанди.

— Но… — И Химанди сви рамене. — Защо трябва да се безпокоим за бъдещето, за нещо, което ще се случи, когато няма да ни има? Новите членове, които ще дойдат на наше място, сами ще се погрижат за него. Но добре, добре… А как мислите, колко голяма трябва да стане една такава организация като нашата? И ще се развива ли тя и по другите светове?

— Толкова голяма, че след време да можем да контролираме всеки един от населените светове — отговори Блейс.

Очите му не се откъсваха от тези на Химанди, но не за да подчертае значението на думите си — тази задача бе отредена на великолепно тренирания му глас, с който изцяло бе омаял Химанди. Блейс смяташе, че оттук нататък вече е в състояние да подчини напълно Химанди.

— Нима бихте искали да се задоволите с по-малко? — попита той. — Ако се вгледате по-внимателно, то ние, Другите, се различаваме от обикновените хора — ние сме отделен вид Хомо Сапиенс. Поне потенциално. Става дума не само за способността ни да си осигурим такъв контрол над световете, а за това, че той е неизбежен. Разбира се, при условие, че някои от нас не се отдръпнат.

— Не мога да си спомня колко точно наброява населението на Касида — заговори Химанди. — Но ако ги разглеждаме в светлината на вашите „приемни“ условия, то навярно потенциалните Други биха били около половин процент или малко повече, от цялото ни население.

— Именно те са ни необходими — те са Другите — допълни го Блейс. — Само се спрете и помислете малко върху това, Химанди. Ние започнахме, без да имаме каквото и да било влияние, а вижте къде сме сега. Тук, на Касида, вие и вашите сътрудници сте се превърнали от шепа никому неизвестни мъже и жени във влиятелни и авторитетни личности. — Той направи пауза. — Ако от нулата сте стигнали дотук, нима ще спрете? Защо да не продължите напред? Спомнете си, колко ви бе лесно да платите ремонта на стаята ми в хотела!

Той отново замълча. Сега вече напълно бе завладял Химанди и за него не съществуваше нищо друго.

— Помислете, Химанди. Това не ви е споменавано, докато сте се обучавали. Не са го споменавали и на вас, ръководителите на филиалите, докато не сте се утвърдили и не сте постигнали успех в ръководените от вас дела. Но вече дойде време да определим бъдещата си, обща цел. В крайна сметка ние неминуемо ще оглавим контрола над останалата част от човечеството.

Блейс спря, изчаквайки реакцията на събеседника си. Химанди седеше неподвижно, дори без да се докосва до питието си. Накрая тежко въздъхна.

— Вие сте прав. Това беше неизбежно още от самото начало.

— Именно — потвърди Блейс. — Това, което чухте сега, трябва да залегне в основата на бъдещите ви действия — търсене и отчет на всички потенциални Други на тази планета, като не броим онези, които стоят встрани от общия път на човечеството, но те са единици. Разбирате ли ме?

Химанди гаврътна на екс чашата си.

— Да, да — кимна той. — Всичко разбрах.

— Това ще значи също и промяна в самата организация. След като ще приемете и осигурите работа на един куп хора, ще трябва и да промените самата й структура. Засега, преди да сте направили издирването и преброяването на хората, които ще ни трябват, няма смисъл да ви давам предложения или съвети как да осъществите тази промяна. Но ще се наложи да помислите върху това как ще управлявате организация, наброяваща няколко хиляди души.

— Ще го направя — отзова се Химанди, — и то незабавно.

— Хубаво — усмихна се Блейс. — Затова и смятам да ходатайствам пред Дахно да ви остави начело на този филиал.