Гордън Диксън
Разрушителят на светове (17)

Глава 16

Двамата братя не размениха нито една дума през целия път до Екюмени, дори и когато се качваха с асансьора към апартамента на Дахно. „Държим се като непознати“ — помисли си бегло Блейс.

Все така мълчалив, Дахно отиде в стаята си, а Блейс се настани в спалнята, в която винаги отсядаше, когато гостуваше на брат си и се зае с разопаковането и подреждането на багажа си. Вехтите му куфари изглеждаха доста странно в разкошната обстановка. Когато свърши, той се опъна на кревата, скръсти ръце зад тила си и се втренчи в сводестия бял таван.

И така, отново стоеше на кръстопът — за кой ли път през досегашния си живот. Но този път не се караше с майка си, за да избяга от нея и за да го изпратят във фермата при Хенри. Сега беше по-голям, по-опитен и много по-лесно успяваше да контролира нещата и да се справя сам с проблемите си.

Блейс се отпусна и мислите му започнаха да блуждаят. Винаги намираше отговор на въпросите си по този начин, а не като се насилваше да управлява мислите си в тази или онази посока.

Не очакваше нещата да се развият в тази посока, въпреки че по принцип трябваше да го предвиди, упрекна се той. Знаеше що за стока е брат му. Дахно отдавна се стремеше на всяка цена да осигури преместването на Блейс от фермата в града. И то това да стане завинаги.

За съжаление, Блейс не се усети навреме — той просто си мислеше, че с течение на времето гостуванията му в града ще стават само по-продължителни. А когато порасне, от само себе си ще се отдели от Хенри, момчетата и фермата. Но не стана така, както си мислеше и вече беше твърде късно да предприеме нещо. Сега той е тук, в града и за момента беше изцяло във властта на Дахно.

Блейс все още не можеше да разбере каква цел си беше поставил брат му, към какво се стремеше. А не знаейки това, всякакви предположения за ролята на самия него в играта, водена от брат му, бяха абсолютно губене на време.

Мислите му се отнесоха. Никога досега не се беше сблъсквал с такъв изблик на чувства, както когато Уил се хвърли да го прегръща. Блейс се питаше дали пък наистина се е родил напълно безчувствен. Впоследствие обаче, оценявайки сам себе си и чувствата си, твърдо можа да заяви, че не е така. Явно природата му бе такава — непрекъснато се озоваваше сам, встрани от повечето хора…

И все пак, каква цел гонеше Дахно?

Вече беше разбрал, че по-големият му брат наистина се занимава с даване на съвети, и несъмнено по-голямата част от тях касаеха финансови проблеми, но имаше и напътствия по политически, лични, а също и всякакви търговски въпроси.

„Златното Ухо“ — така бе нарекъл веднъж брат му един от неговите клиенти. Беше дошъл подпийнал на масата в ресторанта, където Дахно обикновено даваше консултантските си услуги. Тогава Дахно беше седнал на една съседна маса, за да си говори с някого там.

— Защо златно? — бе попитал тогава Блейс.

Онзи премига.

— Златно е, защото всичките му думи се сбъдват — отговори човекът. — Е, понякога му се случва и да сбърка. Но в повечето случаи се оказва прав, а най-важното е, че начинът му на мислене е твърде оригинален, едва ли на някого би му хрумнало да мисли така. Така или иначе… — Той премигна отново. — Разбирате ли какво имам предвид?

Дахно се върна на масата, и разговора остана недовършен. Но Блейс го запомни за всеки случай. Бизнесът на брат му се въртеше около притежаването и събирането на информация. Най-учудващо за Блейс беше, че Дахно не я продаваше, а като че ли я подаряваше. „Но нали всеки съвет се заплаща“, чудеше се Блейс, лежейки на кревата. Вероятно брат му също плащаше на някого за всичките сведения. Но Блейс никога не бе виждал Дахно нито да плаща, нито да получава от някого пари. Може би се разплащаха с брат му по някакъв необичаен и неизвестен способ? „Добре де, а как плащаше самият Дахно?“ — размишляваше Блейс. Никога не бе виждал брат му да плаща в брой за нещо. Като че ли изобщо не притежаваше пари в брой. Може би това обясняваше факта, че Дахно подаряваше на Хенри само вещи, а не пари — местни или междузвездни, от които чичо му би имал много по-голяма полза, ако разбира се, склонеше да ги вземе.

Легнал на кревата, Блейс дойде до заключението, че сега просто не е в състояние да реши проблема. През следващите няколко дни щеше да държи очите и ушите си широко отворени, за да събере достатъчно факти, въз основа на които да стигне до нещо по-определено, а междувременно не трябваше да подценява съобразителността на брат си.

Оставаше му единствено надеждата, че някой ден ще го победи в играта на умове, в която Дахно го бе въвлякъл. Надеждата му се основаваше на вродената му вяра в собственото му превъзходство, както и непонятната увереност, че въображението му е по-богато, кръгозора — по-широк, а умът му вниква в нещата много по-дълбоко, отколкото Дахно. Брат му беше много по-близо до обикновените хора, към които — за добро или лошо, Блейс не можеше да се доближи.

Блейс се застави да не мисли за това — още малко, и щеше да стигне до старото си кръжене. Явно не можеше да реши проблема сега, информацията беше твърде малко.

Мозъкът му превключи. Едва наскоро бе започнал да забелязва, че времето минава. Преди това му се струваше, че има цяла вечност пред себе си, за да работи и смяташе, че колкото по-голям става, толкова повече от основните си проблеми ще разрешава, едва ли не от само себе си. Но така и не бе получил отговор на много от въпросите си.

В крайна сметка, какво точно искаше от живота? Той се замисли върху не многото дни, месеци и години, които вероятно му предстоеше да живее на този свят. Да предположим, че го очакваха най-много сто и двадесет години активен и ползотворен живот. Та това беше само една капка в океана на времето, и в историята на човечеството!

А Блейс не искаше да бъде само капка. С неговите способности това беше просто немислимо. Цялата му същност бурно протестираше и се съпротивляваше на мисълта, че ей така просто може да си живее и после да умре, без да остави никаква диря след себе си, без да повлияе върху съдбата на другите хора.

Да, досега никога не му бяха идвали подобни мисли. Той издърпа ръце изпод главата си и инстинктивно сви юмруци. Беше длъжен да извърши нещо, което другите не можеха да направят. Трябваше да направи нещо такова, което коренно да промени съдбата на човечеството веднъж завинаги, или поне за такъв период от време, за който самия Блейс дръзваше да си мечтае.

За да го направи, трябваше да е съпричастен към съдбата на всеки един човек. Засега се беше докоснал едва-едва до живота на десетина, най-много — няколкостотин човека, без да бе променил по някакъв начин дори част от техния или своя живот.

За първи път Блейс почувства, че живота му се изплъзва като пясъка в пясъчния часовник — песъчинка по песъчинка, но непрекъснато и постоянно.

Той се опита да се абстрахира от останалата част от света. В крайна сметка, дори и да успееше да повлияе на един или повече хора и да промени живота им, нали те така и така един ден щяха да умрат, а с тях щеше да си отиде завинаги и неговото въздействие!

Това, което мечтаеше да направи, трябваше да бъде нещо по-голямо, нещо непреходно. Може би си струваше да се заеме с еволюцията на човечеството — изкачването дори само на едно стъпало по пътя към съвършенството си беше немалко постижение. Ако можеше да осигури на хората това…

И точно в същия момент, докато тази мисъл още витаеше из ума му, той прозря — беше намерил това, което търсеше. Беше намерил предназначението си. Блейс искаше да помогне на цялото човечество — да му проправи пътя за още една стъпка напред, към прогреса. Само една, не повече! След това спокойно можеше да приключи жизнения си път, таейки надеждата, че преодолявайки инерцията след тази първа стъпка, то ще продължи да върви нагоре и само нагоре. Но първата стъпка трябваше да бъде направена и той, Блейс щеше да посвети живота си на това. Но какво точно трябваше да направи?

Може би щеше да търси отговора на този въпрос дни, месеци, та дори и години. А той му трябваше сега, колкото се може по-скоро, за да пристъпи към осъществяването на мечтата си…

Вратата на стаята изведнъж се отвори, и на прага изникна огромната фигура на Дахно. Той се усмихваше както преди, и дори когато заговори, гласът му си беше същият, все едно нищо не се е променило.

— Е, добре! Давай да поумуваме и да решим какво ще правиш оттук нататък.

Блейс веднага превключи. Стана от леглото и отиде в хола, където се настани в едно от огромните кресла.

— Няма — каза той на брат си, който го бе последвал и тъкмо се настаняваше в креслото насреща.

— Тоест как така — няма? — учудено попита Дахно. — Нещо не те разбирам, Блейс.

— Много съжалявам — сви рамене Блейс, — но това е положението. Нямам намерение да те следвам и да ти помагам, докато не ми кажеш какво точно искаш от мен.

Брат му опря лакти на коленете си и се наведе напред. Лицето му доби много съсредоточен израз.

— Но нали вече се разбрахме по този въпрос — започна той, с мек и подмилкващ тон, — не помниш ли, това беше когато за първи път те заведох в ресторанта и на връщане по пътя за фермата ти ми каза, че си съгласен.

— Казах ти, че съм съгласен, поне засега, за момента — това ти казах — уточни Блейс. — А оттогава минаха почти пет години. Сега искам да знам повече за твоите неща. Че погледни ме де! Скоро ще навърша двадесет. Нормално е да се променя! Сега съм съвсем различен човек и света около нас също се е променил.

— А спомняш ли си за какво говорихме тогава, преди пет години? — поинтересува се Дахно.

— Естествено — кимна Блейс.

— Накратко, тогава ти обясних — продължи Дахно, — че единствено аз от всички хора на шестнадесетте обитаеми свята, включително и Старата Земя, те познавам и разбирам, и знам на какво си способен. Говорих още и за самотата, на която сме обречени, и казах също, ако си спомняш, че дори ако никой от нас не успее да се справи с нея, то двамата непременно трябва да се подкрепяме, да сме приятели — двамата, ти и аз.

— Ти каза също, че смяташ да ме използваш, за да ти помогна — отново заговори Блейс. — Но когато те попитах за какво, ти не ми отговори. А сега искам да знам — и то всичко. Много е просто.

— Слушай, братленце — Дахно с мъка прикриваше раздразнението и досадата си. — Знаеш ли какво ти се пише, ако се отцепиш от мен? Имай предвид, че не всички ме харесват. Може и да не знаеш, но има хора, които никак не ме обичат и аз трябва постоянно да съм нащрек. Ти си лесна плячка за тях, защото не знаеш нито кои са, нито защо биха те използвали срещу мен. А те са убедени, че ако те пипнат, това ще им осигури още един коз срещу мен.

— Това наистина ли е така? — попита Блейс.

— За жалост, да. — Лицето на Дахно замръзна за момент. — Те са напълно способни на това. Просто не мога да си позволя да ме шантажира някой. Това би било краят ти, мой малки братко. Следователно, ако искаш да живееш, трябва да си с мен.

— Е, сигурно е така — отново сви рамене Блейс, — но от друга страна, може и да ме лъжеш. Откъде да знам съществуват ли наистина враговете ти?

Ако дойдат някакви хора и ме вземат за заложник или ми направят нещо друго, то как аз да знам, че не си ги пратил ти самият? Ами ако взема, че направя нещо, което не ти харесва и ти решиш да ме сплашиш, за да мирувам? Или ако откажа да ти съдействам, ще е много по-лесно да ме довършиш тихомълком. Само не казвай, че не си си го и помислял, големи ми братко!

— А, ето каква била работата! — меко изрече Дахно, но вече личеше, че почва да му писва, — значи, млечните ти зъби най-после паднаха!

Лицето му изведнъж стана много сериозно.

— Блейс — започна той бавно, като наблягаше на всяка една дума, — действително не съм мислил дали ще е безопасно за мен да живееш тук, ако не работиш с мен.

— Я обясни! — поиска да знае Блейс.

— Просто всичко зависи от теб. Ако изведнъж ти щукне, че аз съм опасен за теб? Или един прекрасен ден решиш, че съм почнал да ти преча да се занимаваш с това, което искаш? Напълно е възможно да се случат и едното, и другото — затова казах, че не знам какво ще стане. Но съм сигурен, че ако живеем и работим заедно, ще сме в по-голяма безопасност. Лично аз съм убеден, че съм ти нужен.

— Да, бе, нужен съм ти — каза Блейс, и изведнъж в съзнанието му се появи незнайно защо друг смисъл на тези думи. — Проблема е, че това не променя нищо. Даже ако всичко, което ми каза, е вярно, това също не променя нещата. Аз вече съм голям. Ако ще ти ставам партньор, искам достъп до най-важните ти дела. Иначе това няма да е реално партньорство. Откъде да знам, че не смяташ цял живот да ме използваш като пешка — да ти върша мръсната работа? Това вече не ме устройва, Дахно.

Очите им се срещнаха.

— Така е, повярвай — продължи Блейс, — аз не бих могъл да живея така, и ти много добре го знаеш, защото си наясно що за човек съм и откъде идвам.

Дахно горко въздъхна.

— Ох, тази наследственост! Моля те, няма нужда. Бях ти казал, че или искам да постигна повече, отколкото майка ни е мечтала да получи от живота, или нищо не искам. Няма да мога да те посветя във всичките си дела, дори и заради собствената си безопасност. Но ако дойде момента и опре ножа до кокала, ще го направя и ще ти разкажа всичко. Сега първата ми задача е да те направя дясната си ръка.

Той замълча, очаквайки следващия въпрос на Блейс. Но Блейс мълчеше.

— Разбира се — продължи Дахно, няма да е редно да получаваш лъвския пай, като мен, но ти обещавам, че твоя дял ще бъде най-големия след моя. Това е всичко, което мога да си позволя да ти кажа сега. Що се отнася до останалото, както съм го казал преди, така ще бъде. Какво правя и как го правя — това ще видиш и разбереш сам. А сега ми кажи, съгласен ли си да участвуваш във всичко това, като моя дясна ръка или не? Е…?

Блейс мълчеше, обмисляйки думите на брат си.

— Поне засега, за момента — каза накрая той, — да, съгласен съм.

Една могъща ръка се протегна към него. Блейс я обхвана с дългите си и тънки пръсти, и почувства необикновен прилив на доверие и разбирателство. После ръцете им се разделиха и усещането изчезна.

— Тогава напред! — решително каза Дахно, ставайки усмихнат от креслото. — Както ти казах преди малко, предстои ти да се запознаеш с бъдещата си работа.