Гордън Диксън
Разрушителят на светове (24)

Глава 23

През нощта офисът на Хамър изглеждаше досущ като всеки друг по това време на денонощието. Осветлението беше сякаш твърде ярко и не на място, празните и голи повърхности на масите не предразполагаха човек да извършва каквато и да е работа по това време.

Даже солидния кабинет на Хамър изглеждаше по подобен начин. Блейс положи длан върху рамото на спътника си и усети как онзи инстинктивно се напрегна при допира му. По принцип квакерите се стараеха да избягват всякакъв физически контакт и въпреки че Хамър отдавна не живееше в такава среда, навикът си оставаше навик. Блейс го заговори с мек и приятелски глас.

— Значи така — вие знаете с каква част от файловете ви искам да се запозная, а аз — не. Затова, докато ги преглеждам, бих искал да сте наблизо. Съобщете ми кода за достъп, моля.

Блейс набра казаната му комбинация от символи и на екрана се появи написаната с големи букви дума „ЛИЧНО“. Той започна да преглежда файловете по азбучен ред, запомняйки набързо съдържанието на всеки от тях и тутакси преминаваше към следващия.

— Наистина ли успявате да ги прочетете? — запита след няколко минути Хамър.

— Да — потвърди Блейс, без да откъсва очи от екрана, — аз чета бързо.

Той продължи да изучава файловете и след около час и половина приключи с тях. Изключи компютъра и се завъртя към Хамър.

— Хм-м, много интересно — каза той. — А сега хайде да отидем на някое място, където спокойно да си поговорим. Можем даже да се върнем и в апартамента ми в хотела, но само ако сте абсолютно сигурен, че е безопасно. Впрочем, подслушвахте ли ме?

— Да, подслушвахме ви, но точно днес не успяхме да сложим нов микрофон. В хотела се извършва ежедневна проверка дали някъде не е закачено подслушвателно устройство. Но ако искате, мога да ви заведа в един частен клуб, където никой няма да ни безпокои.

— Добре — кимна Блейс.

Оказа се, че частния клуб е само на няколко минути пеша. Хамър отвори входната врата със собствен ключ и влезе в хола. Един човек, висок почти колкото Блейс, но много по-масивен от него, се надигна от мястото си зад една неголяма масичка и им препречи пътя.

— Този господин ваш гост ли е, Хамър Мартин? — поинтересува се той.

— Да, разбира се — отговори Хамър.

— Само една минутка, моля. — Пазачът се върна до масата си, седна и написа на една значка: „Гост на Хамър Мартин“. После се надигна и закачи значката към ревера на сакото на Блейс. Хамър заведе Блейс в една зала, приличаща на огромна гостна. Тя беше абсолютно празна, с изключение на множество реещи се във въздуха кресла, снабдени със сгъваеми масички, прикрепени към облегалките им.

— Мисля, че това би трябвало да ви устройва — произнесе Хамър.

Блейс се насочи към две от креслата, между които се намираше кръгла масичка.

— Мисля, че е излишно да питам дали това място се подслушва — забеляза той, докато сядаха, — защото това касае повече вас, отколкото мен.

— Гарантирам ви, че никой няма да ни подслушва тук — отговори Хамър.

Блейс се наведе към него, усмихвайки се приятелски. Той се бе научил да привлича вниманието на другите, използвайки тялото и гласа си, а понякога с тази техника успяваше да подчини и съвсем непознати хора. Но независимо от уменията си никога не можеше да постигне граничещото с магия умение на Дахно, само с един поглед или две-три думи да създаде топла и задушевна приятелска атмосфера.

Цялата работа беше в това, че брат му досущ като майка си беше съвършено искрен във всеки един момент, и каквото и да кажеше, беше и изглеждаше абсолютно сигурен в думите си. А Блейс винаги бе възприемал света в черно и бяло, следвайки принципа, че понятията са нещо неизменно и вечно — той просто не можеше в един момент да твърди, че нещо е вярно, а в следващия — да го отрича със същата убедителност. Но и този начин на поведение, който си беше изработил през изминалите години, щеше да свърши работа.

— Вече спокойно мога да кажа, че не открих в тези файлове нищо такова, което да не може да бъде поправено — прозвуча немного високо топлият му, дружески глас.

Хамър си мълчеше.

— Вие сте създали свой, личен отряд от убийци — продължи със същия тон Блейс, — а това е недопустимо. Освен това сте взимали пари — подкупи и плащания за извършени от вас услуги — отделно от онези, изплащани ви от спонсорите, като вноски за фонда на организацията. А това, както много добре знаете, също е недопустимо.

Той замълча, изчаквайки събеседника си да осмисли думите му, а после се усмихна и отново заговори.

— От друга страна, всеки от нашите вицепрезиденти, оглавяващи някой от филиалите ни, се нуждае, макар и неофициално, от свой собствен фонд. Това е разрешено при условие, че той не възлиза на много голяма сума и постъпващите в него средства се осигуряват по легален път. Но дори и това трябва да бъде документирано някъде. И накрая, вие съвсем определено поддържате връзки с високопоставени личности — от правителството, сред военните, юридическите и деловите среди, — но това въобще не е отразено във вашите файлове. Най-общо казано, това са най-съществените ви грешки от всички, които съм забелязал до момента. Другите са по-незначителни — може да се каже, че са грешки от…

— Хайде да не си губим времето в повтаряне на онова, което и двамата отлично знаем — прекъсна го Хамър. — Какво целите?

— Ще го обсъдим след малко — произнесе Блейс. — А освен това не целя да ви искам нещо, а по-скоро искам да ви предложа нещо — бих направил това и за всеки друг във вашето положение.

Блейс отново замълча, давайки възможност на другия да обмисли чутото.

— Аз изброих всичките ви грешки — продължи той, — най-вече за да ви докажа, че наистина съм прочел внимателно файловете ви. И така, вие ме попитахте какво искам от вас, макар че не това беше въпросът, който очаквах да ми зададете.

— Нима? — учуди се Хамър. — А според вас какво трябваше да ви попитам?

— Как да приведем нещата в нормалния им вид — поясни Блейс. — Вашият филиал е част от организацията, следователно, всичко, което правите, оказва влияние върху всички други групи на Другите. Имате ли да кажете нещо в свое оправдание, макар и само за да ви е чиста съвестта?

— Разбира се — отвърна Хамър. — Дахно — това е прототип на супермен. Изглежда, че и вие притежавате не по-малки способности. Но повярвайте ми, ако нещо се случи с Дахно, цялата тази структура, за която говорехте, тутакси ще се разпадне на групи, като моята и всяка една от тях ще си остане на собствената си планета, напълно откъсната от другите. За да оцелеем, трябва да сме готови и за това.

— Какво пък — промълви Блейс, — това не се разминава чак толкова с идеите, които исках да обсъдя с вас.

— Прекрасно — не отстъпваше от позицията си Хамър. — Единствената ни надежда да оцелеем, е да има само един човек, който да ръководи и да взима решения. Това тук не е Асоциация, и вие го знаете. А що се отнася до секретните файлове — това е само един мой опит да защитя организацията, ако някога бъдем откъснати от Другите и се наложи да разчитаме само на собствените си сили.

— Не мисля, че на Дахно ще му хареса отговора ви — меко отбеляза Блейс.

— Не се и съмнявам! Но това отлично го знам, а и вие също. Отново ви питам, какво искате?

— Какво искам ли? — откликна Блейс. Той се облегна назад в креслото и сплете пръсти. — А Дахно какво иска? А какво иска всеки от нас, вие, например? Знаете ли, Хамър, това са все безсмислени въпроси и те ни показват, че всъщност ние мислим само за себе си. А не трябва да бъде така. Вие сте били убедени в това, когато сте напускали Асоциация. Сигурен съм, че и сега го знаете.

— Разбира се — отговори Хамър. — Всички ние искаме Организацията да продължава да се разраства и да набира сили, но…

— Точно така — прекъсна го Блейс. — Цялата организация, Хамър. Аз съм сигурен, че помните какво ви е казвал брат ми за бъдещото й развитие. Дойде време да започнем работа по този въпрос, и всеки от нас ще участвува в това.

— Всеки? — повтори Хамър. — Имате предвид Дахно, и себе си, може би?

— Имам предвид нас, тоест всеки един от Другите — търпеливо поясни Блейс. — Помислете. Ние сме организация, защото сме хора. Различни хора. Ние притежаваме благодарение на произхода си едно ценно преимущество — свежо и жизнено възприемане на действителността.

— Да, но не всички имат такива способности — отвърна Хамър.

— Не — отговори Блейс, — не всички. Но според мен е по-важен факта, че на всички светове хората, приличащи на нас, се считат за особено надарени. И нашата цел е да убедим всички, че ние наистина сме особен народ — хора, родени да бъдем лидери.

— Но как ще стане това? — попита Хамър. Гласът му вече не беше толкова напрегнат. — И какво по-точно се очаква от мен да направя по този въпрос?

— Отговорът на първия ви въпрос е, чрез набиране на хора, такива като нас и обединяването им в организация, наричаща се Другите — доколкото знам, именно така ви наричат? Винаги е имало такава идея, и точно сега е момента да я реализираме на практика. А що се отнася до втория ви въпрос. Нима не разбирате, че ако осъществявате това, което ви казах, то няма начин след време да не застанете именно вие начело на една много голяма и могъща организация?

Блейс замълча, давайки време на Хамър да обмисли думите му. Той почувства, че властта му над този човек започва да расте. Даже начинът, по който седеше, се промени и неприязънта му към Блейс и напрежението изчезнаха, тъй като всичко, което Блейс му бе казал, се отнасяше и до самия него и бъдещето му развитие.

— Мисля, че разбирам — бавно промълви Хамър, и Блейс видя, че подхвърлената от него идея е толкова привлекателна, че изцяло е обсебила събеседника му, — това би ни направило едни от най-могъщите хора сред звездите.

— Най-могъщите! — потвърди Блейс.

— Докато се обучавахме, не са ни говорили нищо за това — замислено произнесе Хамър.

— Тогава са били други времена — поясни Блейс.

— Освен това не помня Дахно да е споменавал в речта си при завършване на курса нещо такова — добави Хамър.

— Едва ли бихте могли. — Блейс се облегна назад. — Но сега вие и сам виждате, че ако в момент, когато организацията е заета изцяло с вътрешните си проблеми се разбере, че Другите си организират тайни бойни групи… лайната, в които ще затънем, ще са едни и същи за всички.

Хамър се замисли и дълго време не се обади.

— Досещам се какво искате да кажете — обади се накрая той.

— Само си представете, че се случи нещо неприятно, и вие или някой друг от ръководителите на филиалите на Другите не успеете да се справите бързо с това — заговори Блейс, — освен това властите вземат, че хванат непосредствения извършител и разберат, че е нает от вас, то тогава простите хорица — а те са хиляди пъти повече от нас, — ще започнат да гледат на Другите с подозрение.

Той отново млъкна, за да даде възможност на Хамър да смели и тази информация.

— Ние не можем да допуснем това да се случи — продължи той. — Името на нашата организация трябва да предизвиква у хората желание да станат като нас и да искат да ни последват, а не да ни унищожат. Не само защото подобно отношение би представлявало реална опасност за нас, а защото при подобна ситуация функционирането на нашата организация би било съвършено невъзможно. Разбирате ли ме?

Хамър отново се замисли — отсъстващия му поглед говореше за напрегната мозъчна дейност, но после се осъзна и погледна към Блейс.

— Вие наистина ли смятате, че ще дойде време, когато Другите ще властват над всички светове?

— Поне над Новите светове, мисля, че да — отвърна Блейс, — а може би дори и над Старата Земя. Но нека да свържем нещата — освен местната информация, която трябва да предам на Дахно, от този момент нататък всичките ви усилия трябва да бъдат насочени към увеличаване числеността на нашата организация.

Хамър се сгърчи.

— И какво ще правим с толкова много хора?

— На всеки от тях да се намери подходяща работа в полза на организацията, а в най-близко бъдеще те трябва да бъдат обединени в групи и с тях да се занимават до тогава, докато не изпадне подходящ случай да приложат уменията си — поясни Блейс.

— Ясно… — процеди Хамър и отново погледна Блейс. — А вие — вие какво смятате да правите сега?

Блейс отмести креслото.

— Е, аз имам още няколко дена, преди да си замина. Чел съм доста за тази планета и сега бих искал да проверя на практика впечатленията си. Смятам да употребя останалата част от престоя си тук за всякакъв род наблюдения. Вие нали ще можете да ми осигурите пропуск за галерията за посетители във Втората палата на правителството? А?

Втората палата беше най-могъщата.

— О, разбира се. — Хамър се надигна от мястото си. Едва сега, когато вече беше наясно с намеренията на Блейс, той от рязък и враждебно настроен опонент, какъвто се чувстваше по време на разговора за секретните файлове, се превърна в гостоприемен домакин, съзнаващ отговорностите и задълженията си. — Искате ли да ви покажа града? Не би ви навредило да се позабавлявате малко, а тук, в столицата, има доста интересни неща. Пък и едно малко пътешествие из околностите й определено ще ви хареса.

— Не, благодаря ви — отказа Блейс, — предпочитам да разглеждам всичко сам, без придружители. Обичам сам да си съставям мнение за видяното.

— Тогава разрешете ми да ви подскажа какво си струва да разгледате?

— Не, благодаря ви отново, но няма нужда. Сам ще реша какво точно искам да видя.

— Е, добре — както желаете — каза Хамър на излизане от стаята. — Но аз все пак бих искал да поговоря още един път с вас, преди да си заминете.

— Разбира се — отговори Блейс, — ще го направим точно преди да си тръгна. Ако кораба се движи по разписание, ние бихме могли да обядваме заедно, а после вие ще ме закарате на космодрума.

— С удоволствие — отвърна Хамър.

Блейс широко се усмихна и след секунди получи в отговор също толкова широката усмивка на Хамър.

Следващите няколко дена Блейс прекара, както си беше наумил. Той разгледа галерията за посетители във Втора палата и не намери особена разлика между нея и тази в единствената Палата на Асоциация. Явно, устройството на управляващите органи беше горе-долу едно и също навсякъде.

В тукашната Палата обаче беше светло и просторно. В куполообразния таван бяха монтирани огромни прозорци, благодарение на които седенето долу в залата също беше приятно, а за посетителите в галерията тази архитектурна особеност си беше жив комфорт. Също така се набиваше на очи факта, че тукашните депутати не бяха обособени в отделни групи под егидата на разни харизматични личности, което беше отличителна особеност на Асоциация.

Удовлетворен от видяното, Блейс спря да се интересува от устройството на правителствените органи и се насочи към изучаване на деловите кръгове, общото състояние на градоустройството и това на покрайнините на града. В крайна сметка дойде до извода, че този свят е много по-богат, отколкото си мислеше в началото. Планетата бе напълно готова за осъществяване на грандиозни и велики промени, благодарение на високата си степен на индустриализация, но щеше и много по-бързо да изчерпа ресурсите си в сравнение с другите планети, които имаха проблеми с всичко останало, освен с хората, които ги населяваха. Но тъй като дори и при наличието на малко плодородни земи тези планети бяха предимно селскостопански, те щяха, макар и по-бедни, да деградират много по-бавно, отколкото например, тази богата планета.

От друга страна, Асоциация беше планетата на една от трите основни Отцепени култури, предварително обречени на изчезване поради това, че там се залагаше най-вече върху усъвършенстването на тези човешки качества, които бяха характерни за представителите на съответната култура. Поради тази си особеност те бяха много по-малко жизнеспособни, отколкото световете със смесени култури, като Фрайланд, Нова Земя и разбира се, самата Стара Земя.

Блейс бе споменал пред Хамър, че иска да прекара в уединение няколкото дни, оставащи до заминаването му, но тъкмо последната вечер онзи му изпрати покана за вечеря — искаше да го запознае с останалите членове от Организацията, които бяха част от първата група, изпратена от Дахно на планетата. Блейс не можеше да откаже такава покана и отиде, но не стоя много — измъкна се, като се позова на това, че полетът е пренасрочен за по-рано, и че иска да си почине преди това. На тръгване Блейс реши, че няма нужда да припомня на Хамър за обещаната среща, насрочена за следващия ден на обяд, преди полета.

Оказа се обаче, че Хамър не е забравил за нея. По някое време сутринта, сигурен, че Блейс вече е буден, той му се обади. Самият Блейс беше станал още преди два часа.

— Какво ще кажете за един ранен обяд, а после ще имам грижата да ви закарам до космодрума? — поинтересува се Хамър.

— Прекрасна идея — завърши разговора Блейс и прекъсна връзката.

Той смяташе, че за последните няколко дни въображението на Хамър ври и кипи от всякакви идеи — състояние, дължащо се на предишния им разговор. Оказа се, че това предположение е много близко до истината. По време на обяда, след като си размениха обичайните учтиви въпроси дали Блейс е доволен от прекараното тук време, вицепрезидентът изплю най-накрая камъчето и изля измъчващите го мисли.

— Всички Други ги обединява едно — това е властта. Вие безспорно бяхте прав, когато говорехте за властта над Новите светове. Аз много мислих върху това и стигнах до някои въпроси. Първо — ние никога не сме афиширали името си, въпреки че не сме го и пазили в тайна. Може би сега трябва да се стремим към това, името на организацията ни да стане известно на всяка една планета?

— Няма нужда да бързате с това точно сега — отговори Блейс. — Макар че тук, на Фрайланд, това би могло да се направи — естествено, без да се прекалява, като например, при парично дарение с благотворителна цел от ваша страна.

— Да, това е чудесна идея — съгласи се Хамър.

— Можете да използвате и една друга възможност да придобиете авторитет и известност — като помагате на потенциалните Други, изпитващи лични и финансови затруднения, а също и на тези, които се нуждаят от лечение — продължи Блейс. — Дори няма да се наложи да го разгласявате — направо ще убиете с един удар два заека. Тези, на които ще помогнете, ще поискат да влязат в организацията, особено ако изведнъж се почувстват като част от една елитна група. Освен това, те навсякъде и на всички ще разказват какво сте направили за тях.

Той спря, давайки възможност на Хамър да обмисли казаното. Онзи кимна одобрително.

— По принцип не е прието да се създава ажиотаж^[1] сред широката публика, докато не наберем скорост. Като отчитам всичко, което сте направили тук, ще докладвам за вас пред Дахно, че вие сте един достоен и способен ръководител на местната организация, независимо от малките ви пропуски и грешчици, за които вече говорихме. Но лошото в случая е, че все още не сте успели да станете една от влиятелните политически сили тук.

Хамър се замисли, а после каза.

— Да, в това определено има смисъл. Разбира се, нищо не ни пречи да станем по-активни и да си извоюваме съответното място, което би ни позволило да сложим ръка върху всичко от първостепенна важност. — Той погледна Блейс. — Имате ли нещо против?

— Бога ми, защо пък да имам — отвърна Блейс. — Инициативата ви само би ме зарадвала, но не се увличайте. На ваше място аз не бих споменавал тези свои намерения, с изключение единствено пред най-доверените си хора. Но ги предупредете да не го разгласяват пред студентите.

Хамър кимна.

— Ясно. Вие спокойно можете да ми имате доверие, Блейс Аренс. Разбира се, че няма да афишираме нещо, с което още не разполагаме, а ако все пак се наложи, ще го споменаваме съвсем бегло.

— Мисля, че няма да ви е трудно да завържете запознанства сред местните политици — разбира се, само приятелски взаимоотношения, нищо повече — продължи Блейс. — Ако пък те се окажат толкова добре настроени към вас, че решат да ви заемат пари или да ви отделят средства от някои техни фондове, или нещо подобно, толкова по-добре за вас. Вие знаете правилата: ние никога не питаме за нищо. Бих си позволил само една прогноза — ако вие завържете приятелство с по-голямата част от онези, които са начело на властта на Фрайланд, останалите сами ще дойдат при вас.

— Така ли мислите? — попита Хамър.

— Да — отвърна Блейс. — А когато вече цялата планета е във ваша власт, ще можете открито да заявите превъзходството си, както и да говорите за мощта на нашата организация и преимуществата й над останалите. Но това тепърва предстои. Дори и при благоприятно стечение на обстоятелствата тук и по Другите светове, това ще отнеме няколко години.

— О, аз прекрасно разбирам всичко — възкликна Хамър. — А през това време към Дахно ли да се обръщам за съвет или към вас?

— По-добре първо потърсете мен — вметна Блейс. — Нали знаете, че програмата на брат ми е достатъчно претоварена.

— Чудесно — кимна Хамър, — тогава ще имам грижата цялата информация по този въпрос да се изпраща преди всичко на вас.

Блейс погледна гривната си — беше време да тръгва. Бяха обсъдили всичко, което той самият си бе набелязал, и можеше да се каже, че работата му тук се увенча с успех.

Хамър го закара до космодрума. По пътя Блейс сподели с него впечатленията си от Фрайланд, обитателите му и местните нрави. Хамър на свой ред също се включи с няколко думи.

Час и половина по-късно, Блейс вече беше в космоса, удобно разположил се в една каюта на кораб, летящ към Касида.