Гордън Диксън
Разрушителят на светове (28)

Глава 27

Докато разговаряше с Дахно, Блейс усети, че брат му по някаква причина спешно се нуждае от него. Но когато пристигна в малкото ресторантче, където се разбраха да се чакат, той отново почувства как го обхваща добре познатото му усещане за покой и безгрижие. Блейс го изпитваше всеки път — винаги, когато беше в компанията на брат си, още от първите си няколко посещения в Екюмени.

На масата Дахно приказваше за всевъзможни неща, без да засяга сериозните според Блейс теми. Брат му спомена само някои незначителни събития от политически и бизнес характер, както и някои градски клюки.

Блейс търпеливо чакаше.

— Е, а сега — каза Дахно, когато стигнаха до питиетата, — може би вече ще ми разкажеш, как мина пътешествието ти…

Започна се, помисли си Блейс. Явно, приятната част на вечерята беше дотук.

— Разбира се — отговори Блейс. — Естествено, някои неща определено ще бъдат изненадващи за теб, затова е желателно да се въоръжиш с търпение и да ме изслушаш до края, а после ще обсъдим всичко подробно. Става ли?

Дахно кимна.

— Добре, така да е. — Той вдигна чашата си и отпи една голяма глътка. — Хайде, давай.

— Отначало заминах за Фрайланд — започна Блейс, — тамошния ръководител на филиала ни се казва Хамър Мартин…

— Добро момче е този Хамър — забеляза Дахно.

Блейс вдигна пръст в знак на протест. Дахно на свой ред кимна, сякаш се извиняваше, и му махна с ръка да продължи. Блейс започна да разказва подробно за всичко, което се бе случило на Фрайланд, без да прави каквито и да било коментари — просто излагаше голите факти. Като стигна до последния си дълъг и задушевен разговор с Хамър, Блейс го цитира почти дословно.

Тъй като Дахно мълчеше, Блейс продължи с описание на секретните файлове и това, което бе открил в тях. Спомена също и какви изводи си бе направил той самият от намереното. Но независимо от това Блейс повтори препоръката си Хамър да бъде оставен на сегашния си пост.

Дахно го слушаше отпуснат, а на лицето му играеше присмехулно изражение, което като че ли беше залепено там, с изключение на някои редки изключения, когато по някакви причини чувството му за хумор го напускаше.

Блейс продължи да разказва и описа събитията на Касида. После съобщи какво бе открил на Санта Мария, Сета и Нова Земя, а накрая, и на Хармония. Блейс отбеляза, че само на Хармония не е открил секретни файлове, а също и тайно сформирани военни формирования. Кинкака Гудфелоу, който ръководеше организацията на Хармония, следваше дадените му заповеди абсолютно стриктно.

— Но независимо от всичко, аз и на него казах същото, което казах и на останалите. За потенциалните кандидат-членове на нашата организация, които трябва да привлечем, и за бъдещото ни развитие — спокойно отбеляза Блейс. — Все пак мисля, че ще е по-добре да го сменим. Организацията на Хармония на практика се ръководи от теб. А тъй като е близо, ти би могъл да отскочиш до там във всеки един момент.

Дахно кимна, съгласявайки се.

— … а същевременно нито един от вицепрезидентите ни — продължи Блейс, — поне в самото начало, не разбра, че имам намерение да ровя из кирливите им ризи и че смятам да извадя на бял свят всичките им задкулисни игрички. Само Гудфелоу веднага се усети, че съм дошъл да го проверявам.

— Я го виж ти?! — промърмори Дахно с известно учудване.

— Да — кимна Блейс, — и веднага се хвана да ми докаже, че няма нищо за криене. Единствената причина да настоявам за евентуалната му замяна с някой друг, е защото подозирам, че той едва ли ще е съгласен с това бъдеще на Другите, за което му говорих.

Дахно отново кимна, но сега лицето му беше напълно непроницаемо.

— От друга страна — продължи Блейс, — смятам, че след известно време той ще бъде принуден да повярва в неизбежното настъпване на едно такова бъдеще, може би дори ще повярва в него от цялото си сърце и душа. Така че, по принцип мисля, че е допустимо и да го оставим на поста му.

Над масата се възцари тишина.

— Я чакай малко — мазно започна Дахно след известно време, — ти беше изпратен на тази обиколка със съвсем друга цел, а не за да вършиш всичките тези изпълнения. Пълномощията, които ти дадох, трябваше да се използват само с цел да ти осигурят сътрудничеството им. Ти получи този документ не за да ги плашиш или пък да им внушаваш идеята за възцаряването на Другите над всички обитаеми планети. В действителност може и да съм споменал нещо подобно в речите си пред абсолвентите ни, но мислех, че поне ти би трябвало да си наясно — това са само думи.

— Аз те разбрах — парира го Блейс. — Само че за мен това не бяха просто думи. Напротив, именно тогава реших, че това е една желана и напълно достижима цел.

— Нима? — усмихна се Дахно. — Тогава нека забравим за малко съображенията ти, какво би ни дало едно такова бъдеще. Вместо това, я ми обясни какво те кара да вярваш в подобно бъдеще? Някой друг да, но ти отдавна би трябвало да си наясно, че всичките ми успехи, а и техните също, се дължат най-вече на личните контакти, които всеки си създава.

— Именно затова настъпването на едно такова бъдеще е неизбежно — отвърна Блейс. — Ти по нищо не се различаваш от всеки друг, който преуспява в някаква област. Колкото по-големи успехи имаш, толкова повече трябва да работиш. Понякога, дори по осемнадесет часа на денонощие и по седем дни в седмицата. С твоите способности ти все още успяваш да се справиш с такъв огромен обем работа, без да ти проличи, но лошото е, че останалите въобще не могат да се сравняват с тебе.

— Мистър вицепрезидент. — Дахно пресуши чашата си и натисна копчето на пулта за управление, монтиран на масата, поръчвайки си следващото питие. — Вие сте абсолютно прав. Съгласен съм с вас, че при такова натоварване много скоро ще ми дотрябва помощ.

— Да не би това да е била една от причините да поискаш тъкмо аз да стана старши вицепрезидент? — попита Блейс. — Предполагам, че отдавна си разбрал, че в един момент ще ти дойде нанагорно. И си решил да прехвърлиш поне част от работата на някой, на който поне малко вярваш, нали така?

— Да, и тук позна, мистър вицепрезидент — кимна Дахно. На масата пред него се появи отвор, оттам излезе напълнена до ръба чаша, а после дупката отново се затвори. — И все пак — продължи той, — това бъдещо развитие, което си дискутирал с ръководителите на местните организации, не ми е по силите. Така че, аз просто не мога да се съглася с теб.

— А аз мисля, че все пак ще се съгласиш, ако намериш време да погледнеш нещата по-сериозно и задълбочено, както направих аз, през последните няколко години — отвърна Блейс. — Та ти си уникален! Обзалагам се, че си способен дори и екзотик да убедиш в каквото си поискаш, което по принцип не е по силите на никой, освен на друг екзотик.

— Не, с екзотик едва ли ще се справя — промърмори Дахно, разглеждайки пълната си чаша, — но продължавай, слушам те.

— Това, което ни трябва, е една осъзната цел — моя и твоя — каза Блейс.

— Според мен си в грешка. — Дахно вдигна поглед от чашата си и го погледна. — Ти всъщност се опитваш да ми кажеш, че целта ти е напълно достижима по принцип, но само аз съм способен да го направя?

— Да — отговори Блейс, — но ще стане много по-бързо, тоест, искам да кажа, че ще сме живи да го видим — ти и аз, единствено, ако работим заедно.

Дахно добродушно се подсмихна.

— Ха, та на мен ли не ми беше ясно, още от самото начало, че ако се опитам да те направя полезен за каквото и да било, без да споменаваме факта, че вече си старшия ми вицепрезидент, то неминуемо ще се стигне дотам, че ще станеш абсолютно незаменим. Поне за мен.

— Значи, това бъдеще, което ти обрисувах до момента, не значи нищо за теб? Ти не виждаш мястото си в него?

— Да, въобще не се виждам там. — Дахно гаврътна на един дъх чашата си, а после се протегна, отпускайки се. — Разбира се, на теория нищо не ми пречи да си го представя. Накратко, дали ще се съглася с теб или не, при всички случаи трябва добре да бъде обмислено.

— А все пак позволено ли ми е да узная, колко време ще ви е необходимо, за да обмислите това, мистър президент? — заинтересува се Блейс.

— Честно казано, мистър вицепрезидент, нямам представа — отговори Дахно. — Може и една нощ да ми стигне, а може да ми потрябват и няколко месеца. Аз не съм като ръководителите на филиалите, с които сте си имали работа досега. Аз вземам това, което ми предлагате, и го сравнявам с това, което смятам за възможно. — Той се усмихна. — Добре, за момента може да се каже, че вечерята ни мина както трябва. А сега на мен ми е време да заема работното си място в ресторанта, а ти сигурно копнееш да се прибереш в апартамента си и да си починеш като хората.

— Само още минутка — помоли Блейс. — Кажи ми — прав ли бях, когато казах на главите на филиалите ни, че поддържането на частни въоръжени отряди или нещо подобно, а също и притежаването на лични секретни файлове е в противоречие с правилата на организацията?

— Да — кимна Дахно, — за това съм напълно съгласен с теб. Когато те си оправят грешките, ще те помоля веднага да ме уведомиш.

— Естествено — каза Блейс. — Но имам още един въпрос. Ти самият не се ли чувстваш отговорен за допуснатите, да ги наречем грешки, от нашите младши вицепрезиденти?

Дахно го изгледа с усмивчица.

— Брей, че си хитър!

— Може и да съм — съгласи се брат му, — но ти още не си ми отговорил на въпроса.

— Хич и не мисля да ти отговарям — сви рамене Дахно. — Е, какво, ще ставаме ли?

— Господин президент — каза Блейс, — не знам защо имам чувството, че искахте да ми кажете още нещо.

— Може и да съм искал — каза Дахно, — но след всичко, което ми наприказва досега, навярно ми е изхвръкнало от ума. Но няма значение, ние обезателно ще стигнем и до него.

Той се надигна от мястото си и се измъкна от масата. Блейс последва примера му.

— Да те хвърля ли до вас? — попита Дахно.

— Не е задължително — отвърна Блейс, — мога да си наема кола.

— Не се излагай, това въобще няма да ме затрудни — сви рамене Дахно.

Преди да заспи, Блейс се подсети, че трябва внимателно да проучи ситуацията тук, на Асоциация, и да види дали нещо не се е променило през изминалия един месец, докато отсъствуваше. А паралелно с това трябваше и да помисли, защо Дахно искаше от него толкова срочно да се прибере в града.

Блейс се събуди около обяд, и както обикновено, след като се беше наспал, мислите му бяха много по-подредени. Той не можеше да бъде напълно сигурен, но по време на разговора му с Дахно у него се бе породило усещането, че брат му има проблем, който непременно трябва да сподели с него. Дори не изключваше възможността, Дахно да използва помощта му, за да го разреши. Но след разговора им, Дахно явно бе размислил. Защо — не беше ясно. Единственото нещо, което би възпряло брат му да бъде откровен с него, бе внезапно възникнало недоверие.

Независимо от всичко, какъвто и да беше проблемът, той несъмнено беше нещо, свързано с политиката и следователно, колкото по-скоро се ориентираше той самият в местната политическа ситуация, толкова по-добре.

Дахно не бе оставил никакви инструкции, и Блейс реши, че е свободен да прави каквото иска. Той се облече, закуси и се отправи към офиса на брат си. След като поздрави служещите, той мина през кабинета на Дахно и отиде в информационния отдел. После започна да преглежда файловете, опитвайки се да намери някаква промяна в тях.

Както винаги, Дахно бе шифрирал най-прясната информация. Но благодарение на известните си познания върху повечето от кодовете, които брат му обикновено използваше, Блейс откри, че на няколко места се споменаваше проекта за изграждане на геотермалната станция. Само по себе си споменаването на това не му носеше никаква яснота, но дори само количеството на повторенията сочеше, че проекта отново е станал важен. А оттук следваше, че всички останали сделки на Дахно са отишли на втори план.

Изглежда, че Дахно го бе повикал, защото е искал да се посъветва с него относно проектозакона за строеж на геостанцията.

Блейс заряза проучването на файловете и се запъти към сградата на правителството и прекара известно време в галерията за посетители, за да потърси още някаква информация по въпроса. Депутатите бяха доста повече от преди, а освен това много от тях се стараеха да говорят толкова тихо, че в галерията изобщо не се чуваше нищо от разговорите им.

Блейс забеляза определено оживление — почти бе склонен да мисли, че е свързано с проекта на геостанцията. За да се убеди, той попита Том, охраната на входа, когото познаваше отпреди, какво толкова интересно се обсъжда в Палатата.

— Проектът на геотермалната енергостанция, Блейс Аренс — отговори Том.

— Така ли? — И Блейс разигра крайно учудване. — Аз отсъствах почти три месеца, и даже мислех, че отдавна са го приели!

Пазачът се разсмя.

— Кашата е пълна — два пъти го прекараха през половин дузина какви ли не комитети и отново го върнаха в Палатата.

— А дали случайно нямате представа, кой стои зад този проект?

Човекът се усмихна, но поклати глава.

— Нали знаете правилата, нямаме право да обсъждаме членовете на Палатата, нито с посетителите, нито с другите членове на Палатата. Но ако вие наистина искате да разберете какво става, не е лошо да прегледате публикуваните материали от заседанията на Палатата. Извинете ме, но аз нямам право да ви кажа нищо.

— Да, разбира се — кимна Блейс, — и аз не трябваше да ви задавам подобни въпроси, така че простете ми и да забравим за това.

— Така и ще направя. Винаги ми е приятно да ви видя, Блейс Аренс. Между другото, библиотеката е долу — уточни Том.

Блейс се спусна с асансьора до подземния етаж, където се намираше библиотеката на Палатата — дълго, тясно помещение с нисък таван. Изглеждаше, сякаш бетонните основи на сградата бяха издялкани, за да го сместят. Той успя да влезе благодарение на пропуска си.

Един среден на възраст мъж, но със съвършено побеляла коса и патриархална усмивка, досущ добрия дядо Коледа, връчи на Блейс купчина от ежедневните бюлетини на Палатата за последните три месеца. Блейс ги прегледа набързо.

Ставаше ясно, че горе са работили доста активно над законопроекта за геостанцията. Той бе минавал за разглеждане през най-различни комитети, после отново бе връщан в Палатата, след което всичко се повтаряше отначало. Но като цяло информацията бе твърде оскъдна. Основно ставаше дума за движението на проектозакона, под номер 417В, но ако се бе стигнало до окончателното му гласуване, щяха да публикуват и данни за това кой и как е гласувал.

Блейс вече се канеше да върне бюлетините на библиотекаря, когато видя, че онзи се е запътил към него, държейки още по-дебела пачка с листа в ръце.

— Може би ще искате да погледнете и публикациите в пресата за работата на Палатата през този период? Много от хората, които идват тук, веднага щом прегледат бюлетините ме молят да им дам и копия от материалите в пресата.

И той ги остави на масата пред Блейс.

— Благодаря ви — кимна Блейс. Въобще не беше и помислял за подобен източник на информация, макар че тъкмо във вестниците трябваше да търси още информация за проекта. Той започна да преглежда материалите.

Ако не беше способността му да чете бързо и веднага да запомня прочетеното, това би се оказало непосилна работа. Но както и да е, след по-малко от половин час той върна листовете на библиотекаря, който го изгледа с известна доза учудване.

— Е, намерихте ли каквото търсехте? — поинтересува се онзи.

— Да, благодаря ви — отвърна Блейс.

Щом излезе от библиотеката, той си поръча кола и побърза да се прибере в къщи. Тези вестникарски съобщения се оказаха доста по-съдържателни, мислеше си Блейс, докато пътуваше обратно към апартамента си. Никак не е чудно, че привличат вниманието на читателите много повече, отколкото сухото изложение на фактите в страниците на парламентарните отчети.

Блейс бе открил, че някой си Даръл Маккей, млад лидер, е създал нова църковна общност, наречена „Въстани!“ с щабквартира в малкото градче Нюбъри. Беше много трудно, разполагайки само със съобщенията във вестниците, да се разбере що за човек е — фанатик или Истински Пазител на Вярата. Но съдейки по поместената там негова снимка, Блейс реши, че по всяка вероятност е фанатик.

Този, като че появил се от нищото Маккей отначало се представял за защитник на интересите на населението от селските райони. Освен това като че ли беше член на една от общините в Нюбъри, която беше под властта на някои от членовете на Петте Сестри. После пък бе застанал начело при някакъв разкол в тази община, което бе довело до създаването на собствената му църква „Въстани!“. По-нататък влиянието му стремително бе започнало да расте, и още много други църкви се бяха присъединили към неговата.

В началото това били предимно селски църкви, но по-късно към тях се присъединили и градските. Нюбъри се намираше на около хиляда и двеста километра от Екюмени. Даръл Маккей бе разположил в него своята щабквартира, малко след като Блейс бе заминал на пътешествието си.

През това време броя на членовете на църквата „Въстани!“ бе нараснал дотолкова, че те вече можеха и съответно бяха отправили петиция към правителството да им позволи да упражнят правото си и да изберат свой представител в Палатата. Петицията била приета, изборите — проведени, и разбира се за представител бил избран не някой друг, а самият Маккей!

Това беше доказателство или за изключителната самоувереност на младия църковен лидер, или за това, че той преследва някаква напълно конкретна цел. Като помисли малко, Блейс изрече в микрофона на колата:

— Зададения маршрут се отменя. Нов маршрут — най-близкия космодрум.

Стигна само за петнадесет минути. Оттам Блейс нае петместен аеробус и отлетя право към Нюбъри. След като се уговори с пилота онзи да го вземе на другия ден към десет часа за обратния курс, Блейс нае кола и се упъти към градчето.

То не беше голямо, даже се оказа по-малко, отколкото Блейс предполагаше. Ако се бе опитал да се разходи пеша по улиците, на фона на местното население навярно би изглеждал като същински цирков клоун, заради огромния си ръст и ярките градски дрехи. Дахно навярно изпитваше същите неудобства като него заради ръста си.

Блейс спря колата пред един магазин, за да си купи карта на града, и прибягна до малко хипноза, за да измъкне от продавача биографията на Даръл Маккей, преди да стане влиятелен лидер на новото църковно движение.

Оказа се, че Маккей бил съвсем обикновен местен младок, преди да обедини дисидентите и да създаде своя собствена църква. Новата църква бързо бе превзела сърцата на вярващите, а той се бе сдобил със слава. Продавачът не знаеше дали Маккей сега е в Нюбъри. Горе-долу преди година лидерът бе започнал обиколка из новите енории, и освен може би най-близките му помощници, едва ли някой знаеше къде се намира в момента.

Блейс не успя да научи нищо повече. Като се върна в колата, той позвъни в Екюмени, за да отмени поръчаният за утре аеробус, после отново позвъни в местната аерокомпания и поръча експресен полет до Екюмени. Успя да се върне там, преди да се е мръкнало.