Гордън Диксън
Разрушителят на светове (15)

Глава 14

Блейс седеше пред колибата си на купчина елхови клонки, покрити със старо одеяло.

Беше невероятно горещ летен ден. О, утешаваше се той, поне разполагам с вода, па макар и почти гореща, а елхите наоколо хвърляха рехава сянка, защитаваща го от палещите лъчи на местното слънце.

Той неизвестно защо си помисли, колко ли е било трудно на генетиците, занимаващи се с оформянето на пейзажа на Асоциация, да създадат вид елхи, които да оцеляват през краткото, но знойно лято, а да успяват да цъфтят през по-меката зима.

Течеше дванадесетия ден на пост и бездействие, и Блейс установи, че не може да се съсредоточи върху нищо. Тогава реши, че е по-добре да остави ума си да блуждае, защото беше убеден, че именно подсъзнанието му е в състояние да намери решение на ред глождещи го въпроси.

Той беше изпаднал в същото състояние на унес, което човек изпитва малко преди да заспи — тогава, когато му е много лесно да се поддаде на някакво внушение. Само че на Блейс не му се спеше въобще. Пък и съня не му помагаше много. Чувстваше се много слаб от постенето и явно това си казваше думата.

Беше успял да прескочи прага и вече не усещаше глад. Трябваше да си признае обаче, че между втория и петия ден гладът го мъчеше зверски и се блазнеше от мисълта да зареже всичко това и да се върне във фермата. Но независимо от голямото изкушение нещо още по-силно от физическите лишения го караше да продължава с постенето.

Досега Блейс все още не бе намерил Бога. Но разумът му събираше парченце по парченце всеки факт, който потвърждаваше съществуването на Господ, като център на вселената. Предишната му идея, че Вселената не може да функционира като едно цяло без наличието на някаква мощна управляваща всичко сила, която именно се явяваше божеството, се трансформира в твърдо верую. Сега вече всичките му съмнения отпаднаха. Бог, макар и невидим, непременно съществуваше.

След като това изкристализира напълно, той спокойно можеше да прекрати поста си. Беше решил, че е достигнал това, което желаеше. Освен това и Хенри, и момчетата много се опасяваха за здравето му. Макар да беше отслабнал малко, не усещаше някакви други вредни последствия, освен покой и удовлетвореност, а всичко останало сякаш беше без значение.

Ако не бяха атмосферните условия и предупрежденията на доктор Родерик, Блейс вероятно не би имал нищо против да прекара остатъка от живота си именно по този начин. Само спиш, седиш покрай колибата и мислите ти витаят.

Той усещаше сега, че Вселената съществува в и около него. Нямаше нужда да разглежда звездите на екран, за да се убеди колко неимоверно безкрайно е окръжаващото го пространство, както си беше седнал с кръстосани крака на одеялото, той го усещаше, и същевременно се рееше в неограничените от нищо пространства на вечността и необятността.

Беше време да отиде до къщата за чаша бульон. Всъщност въобще не изпитваше глад, но беше свикнал да изпълнява заповеди и затова се насили да стане и да тръгне към къщата.

От гората тръгваше леко нанагорнище, през пасбището на козите, и изкачването струваше доста усилия на Блейс. Най-накрая той се добра до къщата, масата вече беше подредена и Хенри, Уил и Джошуа го очакваха. Като го съзря, Уил бързо скокна да му донесе бульона.

Блейс усещаше внимателните погледи на другите, но това изобщо не го развълнува, както не го вълнуваше и нищо друго в последно време.

Горещата течност приятно опари устата му, но като изпи половината, разбра, че повече не иска и остави лъжицата.

— Какво има, Блейс? — учуди се Хенри. — Та ти не си изпил и половината.

Блейс погледна в чашата и се насили да го допие.

— Блейс! — отново го спря Хенри.

— Какво, чичо?

— Как се чувстваш, момчето ми?

— Нормално — отзова се Блейс.

— Знаеш ли, че вече минаха почти две седмици? — забеляза Хенри.

— Нима? — учуди се Блейс.

— Успя ли да намериш Бога, както очакваше? — не го оставяше на мира Хенри.

— Не. — Блейс чувстваше, че трябва да каже още нещо, но нищо не можеше да измисли. Той фактически беше стигнал до Бога по един собствен, но съвсем различен от общоприетия начин. Но му струваше твърде много усилия да обясни разбираемо това на Хенри и затова продължи да седи мълчаливо, и само го гледаше.

— Цялата тая работа според мен излезе от контрол, Блейс — решително произнесе Хенри. — Искам да поговориш с Грег — но се страхувам, че в това състояние едва ли ще можеш да отидеш сам, по-добре да те закарам. Джошуа и Уил! Бързичко запрягайте козите!

„Защо ми е да се срещам с Грег?“ — помисли си Блейс. От друга страна, ако почнеше да разпитва, щеше съвсем да се измори. Затова когато момчетата казаха, че каруцата чака, той се надигна от мястото си, акуратно остави стола на мястото му и излезе след Хенри.

Блейс се качи в кабината, Джошуа затвори вратичката откъм него, чичо Хенри плесна с поводите и те потеглиха към пътя.

— Чичо — попита момчето, — а защо ще ходим при Грег?

— Смятам, че трябва да поговориш с него — отвърна Хенри. — Мисля, че сега е тъкмо подходящият момент.

Блейс се губеше в догадки какво би могло да наведе чичо му на подобна мисъл, и размишлявайки върху това, не забеляза как стигнаха до къщата на Грег. Той отвори вратичката, а през това време Хенри успя да заобиколи каруцата и да го подхване за лакътя, после го подкрепяше докато вървяха към къщата. Чичо му отвори вратата и като погледна вътре, викна.

— Хей, Грег!

— В гостната съм, Хенри — откликна Учителят.

— Докарах Блейс. — Хенри отново подхвана подмишка Блейс и го поведе към стаята, в която много отдавна момчето беше разговаряло с Грег.

— Ще ви оставя насаме — каза Хенри на Грег, — а аз ще почакам навън.

— Бог да ви благослови за помощта ви, Хенри. — Грег бе седнал на любимото си кресло, което му позволяваше да разположи сгърченото си от артрита тяло по възможно най-удобния начин. Той махна с ръка на Блейс да седне в отсрещното кресло.

— Искали сте да ме видите, Грег? — попита Блейс.

— Мисля, че последния път, когато се видяхме, не ти казах, че преди да стана свещеник, учих за психотерапевт, завърших курса и даже практикувах известно време. Но след това почувствах, че Бог ме призова и го последвах. Посещавал ли си някога психотерапевт?

— Да — отговори Блейс, — точно преди да дойда тук. Езекил доведе един човек, казваше се… — Паметта му услужливо сработи — Джеймс Селфорд. Та той каза, че е от вашия край, от тази планета, и че познава Хенри, а мисля, че беше и приятел на Езекил. Езекил го покани, за да е сигурен, че ще успея да се адаптирам на Асоциация.

— Джеймс Селфорд ли? — учуди се Грег. — Я виж ти — момчето станало психотерапевт! За да станеш истински психотерапевт обаче, трябва да напуснеш квакерите и Дружествените планети. Тук никога не са достигали средствата за изграждането на клиники и училища, в които да се провежда обучение на високо ниво. И какво ти каза той на теб?

— Смяташе, че няма да имам никакъв проблем с адаптацията, предвид избрания от мен начин на живот.

— Ясно. — Грег помълча, а после продължи. — Струва ми се, че си наясно какво е психотерапевт и с какво се занимава той. Лично аз, като психотерапевт, а не като Учител, съм длъжен да ти кажа следното: Хенри, Родерик, а и самият аз, мислим, че си прекрачил границата, опитвайки се да достигнеш и разбереш Бога…

Той млъкна и поклати глава.

— Ти изглежда си очаквал Той да ти се яви лично… Това е причината да не можеш нито да го видиш, нито да го разбереш.

Гласът на Грег бе приятелски, но в него имаше нотка на съжаление.

— Не разбирам само защо чак сега ми го казвате? — сви рамене Блейс. — Ако това е истината, защо не ми я казахте веднага?

— Страхувам се, че много съм се лъгал в теб — въздъхна Грег. — Просто тогава си мислех, че няма да ме разбереш. Сега не мисля така, пък и ти си вече достатъчно голям. Търсейки неуморно Бога, си успял до го разбереш донякъде, именно това ме убеди, че ти винаги постигаш каквото си си наумил. А ние знаем за теб много повече, отколкото предполагаш.

Той отново замълча, гледайки проницателно Блейс.

— Езекил изпрати няколко доста подробни писма на Хенри — продължи той. — Хенри ги показа отначало на мен, а наскоро и на Родерик. В писмата се разказваше за срещата ти със Селфорд и какво е казал той на Езекил за теб, опирайки се на собствения си опит като психотерапевт. Аз бих ти казал същите неща. Ти никога няма да успееш в опитите си да достигнеш Бога, просто защото за теб това е невъзможно.

— Защо пък да е невъзможно точно за мен? — възмути се Блейс. Неговото безразличие към всичко изведнъж се изпари и той внимателно се заслуша в думите на Учителя.

— Доколкото си спомням, ти рядко си виждал майка си, докато си бил малък, нали? — уточни Грег.

— Да.

— Като всяко друго дете, и ти си бил под силното влияние на майка си. И затова си усвоил много от нейните навици, мисли и всичко това, което я прави такава, каквато е. А тя е екзотичка — по рождение и възпитание.

— Искате да кажете, че у мен все още има нещо екзотично и то определя моят начин на живот? — попита Блейс.

— Да, страхувам се, че това никога няма да те напусне — отговори Грег. — Това, което човек усвоява през ранното си детство, остава за цял живот. Ти си наследил това от майка си — когато детински си я обожавал, а именно — свойствения на екзотиците скептицизъм. Всички други чувства и най-вече неприязненото ти отношение към света, което си изградил по-късно у себе си, са само лустро. Този рано насаден скептицизъм е в основата на всичко, и винаги ще е препъникамък по пътя ти към Вярата. Именно той никога няма да ти позволи да станеш Истински Пазител на Вярата.

— Защо сте толкова сигурен?

— Казах ти вече: опитът и подготовката ми дават достатъчно основание за това. Разбирам, че ти е крайно неприятно да чуеш това, но трябва да го приемеш, иначе само ще се погубиш, опитвайки се да постигнеш невъзможното. Така че по-добре зарежи несполучливите си опити.

— Ами ако не го сторя? — предизвикателно заяви Блейс.

— Тогава най-вероятно работата ще свърши със самоубийство — произнесе равно и спокойно Грег.

— Ясно. — Блейс се надигна от мястото си. — Благодарен съм на Бога за добрината ви към мен, Учителю, а също и за подробното обяснение. Обещавам сериозно да помисля над думите ви.

— Господ да е с теб, Блейс, помни, Той е навсякъде с теб, дори и да не можеш да го разбереш и достигнеш. Върви, в името на Бога!

Блейс кимна и излезе от стаята.

Хенри го чакаше до каруцата, и задържаше с поводи животните, за да не мърдат от местата си.

— Е, поговорихте ли си с Грег? — поинтересува се Хенри.

— Да, чичо — отговори Блейс. И те мълчаливо потеглиха обратно.

Блейс седеше объркан и бе много сърдит на Грег. Този разговор трябваше да се състои много, много по-рано!

— Повече няма да постя, чичо! — изведнъж изстреля той, когато влизаха в двора на фермата.

— Ако знаеш колко се радвам да го чуя, момчето ми! — необикновено топло и сърдечно рече Хенри. — Нищо няма да изгубиш, а ще намериш толкова много! Освен това, ти имаш нас, и знай, че винаги ще бъде така.

Думите на Хенри бяха изпълнени с толкова дълбок емоционален заряд, че направо потресоха Блейс.

— Благодаря ви, чичо — и той погледна Хенри. — Благодаря на Господа за милите ви думи.

Те приближиха къщата. Блейс слезе от каруцата, Хенри го последва и те влязоха заедно вътре. Уил и Джошуа останаха да се оправят с козите и разпрягането им.

— Аз май ще си легна, чичо, ако нямате нищо против — каза Блейс.

— Разбира се — кимна Хенри. — Сега трябва да почиваш и да събираш сили.

Блейс заспа веднага, щом помириса възглавницата — за пръв път през последните две седмици. Но през нощта се събуди и дълго лежа, гледайки в тъмното. Никога досега не бе зарязвал нещо започнато, и не трябваше да допуска изключения.

Целта му щеше да си остане същата — да стане един от Истинските Пазители на Вярата. Щеше да продължи да живее така, все едно че наистина Бог направляваше целия му живот. „Да, Той и аз — ръка за ръка“ — мислеше си Блейс.