Гордън Диксън
Разрушителят на светове (41)

Глава 40

След полумрака бързо падна нощта. В камината на библиотеката автоматично пламна огън — треперливия му пламък придаваше уютен вид на тежките мебели, хилядите книги и високия таван. Дахно вече беше пристигнал и сега, изправил се редом до Блейс пред камината, се опитваше да разбере какво всъщност е станало.

— Така, а какво направихте с телата? — попита той.

— В къщата има хладилна камера. Сложихме телата там.

— В хладилната камера? — Дахно го изгледа учудено. — А защо просто не ги заровихте?

Блейс сви рамене.

— Все едно, скоро ще забележат липсата им. Ще довтаса местната полиция и в крайна сметка рано или късно ще ги открият, дори и ако ги бяхме заровили някъде по-далече от къщата. Освен това щеше да се наложи и да ги пренесем дотам, а с хладилната камера всичко е много по-просто. Дори и само заради момчето така е много по-добре — той поне ще знае, че учителите му ще бъдат погребани както си му е редът. Те наистина бяха забележителни личности.

— Забележителни! — изригна Дахно. — Като че ли се каните да пишете роман за тях, мистър вицепрезидент.

Блейс въздъхна и се обърна към Дахно.

— Не, разбира се, никой няма да пише нищо за тях — нито ти, нито аз.

— Тук вече позна. — Гневът на Дахно все още не беше изстинал. — Твоите Кучета са направили тук истинска касапница.

— Твоите Кучета, Дахно — поправи го Блейс.

Но гигантът не обърна никакво внимание на забележката му.

— Те се подчиняват на теб. И аз поръчах именно на вас, мистър вицепрезидент, да организирате конференцията ни тук.

— Само дето вашите Кучета, мистър президент, изобщо не бяха подготвени за такова нещо. На тях им харесва да убиват, защото това ги издига в собствените им очи. Затова те са абсолютно безотговорни, когато са въоръжени.

Дахно беше започнал да се успокоява, въпреки че все още гледаше свирепо.

— Ще пристигнат ли навреме вицепрезидентите от филиалите ни?

— Сигурно — кимна Блейс, — но аз не се притеснявам за тях.

— Че за кого се притесняваш тогава, Блейс? — присви очи брат му.

— За момчето — отвърна Блейс, — ние така и не го намерихме.

— За момчето ли?

— Да, за техния възпитаник.

Дахно изпръхтя:

— Защо пък трябва да се притесняваш за него?

— Мислех, че си един от тези, които ценят реда, Дахно. А аз така и не можах да разбера къде е момчето, преди наставниците му да бъдат убити. Убити, благодарение на твоите Кучета!

Дахно с досада отвърна:

— А откъде да знаят Кучетата, че старците ти трябват именно живи?

— Защото изобщо не съм им заповядвал да убиват. — Блейс говореше нормално, но тази фраза изплющя като камшик. Дахно наклони глава и го погледна.

— Защо дигаш толкова шум за това хлапе? — попита той. — Какво толкова може да ни направи?

— Точно това и аз искам да си изясня — отговори Блейс. — Не обичам тайните, а мисля, че и ти не ги обичаш.

Това беше вярно, но не съвсем. В тайната, свързана с Хал Мейн се криеше и нещо друго, което касаеше самия Блейс. Той подсъзнателно усещаше, че дори само съществуването на Мейн по някакъв начин заплашва собствените му планове.

— Май заговори екзотическата ти кръв — рече Дахно. — Но за щастие, аз напълно се контролирам. Докъде щяхме да стигнем, ако си губехме времето да разгадаваме всяка тайна, на която се натъкнем? Нашата задача е да установим контрол над управлението на всички планети, а не да се занимаваме с това, как точно се управляват те. Или може би ти знаеш друг начин, чрез който няколко хиляди или няколкостотин хиляди такива като нас ще успеят да завземат властта над всичките тези светове?

Блейс почувства умора. Толкова страшна умора, сякаш изведнъж бе остарял с десетилетия.

— Слушай, нека да оставим подробните обяснения за момента, когато пристигнат останалите вицепрезиденти — каза Блейс.

— Нямам намерение да чакам до утре — отговори Дахно.

— До тази вечер — уточни Блейс.

— Как така до тази вечер? Нали срещата е насрочена за утре — учуди се Дахно.

— Знам. — Блейс отново почувства нахлуването на умората. — Още една от многото ти заповеди, която промених. Всички те ще пристигнат до един час. Това също бе една от причините да сложим телата в хладилната камера.

Настъпи тишина.

— Блейс — бавно изрече Дахно, гледайки го тежко, — я обясни по-подробно какво точно имаш предвид?

— Работата е там — промълви Блейс, — че моите планове как да се използва Организацията са много по-далновидни, отколкото твоите. Аз си имам солидна причина да си осигуря контрола над всички светове. Имам намерение да променя историята, и затова ще са ми нужни страшно много хора — достатъчно много, че да управлявам населението на всички Нови светове, с изключение на дорсайците и екзотиците.

Той млъкна.

— Продължавай — тихо се обади Дахно. — Засега чух само част от обясненията ти, а когато чуя всичко, ще ти кажа мнението си. Защо ни е нужно всичко това?

— Защото в противен случай хората ще измрат. Това ще стане след около триста до към хиляда години, не по-късно.

— Защо мислиш така?

— Човечеството твърде рано е излязло в космоса. И Другите са последната му надежда за спасение. Ако не успея да го предотвратя, гибелта на човечеството ще бъде неминуема. Но съм сигурен, че ако разполагам с промишлената мощ и военния потенциал на всички Нови светове, ще успея.

— А те за какво са ти?

— За да завзема Старата Земя, а най-вече — мозъкът и сърцето й — Последната Енциклопедия — каза Блейс. — Само Другите са способни да вкарат свежа кръв в изнемогващото тяло на човечеството, давайки му най-хубавото от създаденото на Новите светове. И едва след това, когато вече ще сме достатъчно зрели и ще бъдем достойни да заемем мястото си във Вселената.

— Блейс — каза Дахно, — май нещо се е объркало в главата ти. Или може би така си е било по начало. Ще са ти нужни стотици години, за да осъществиш всичко това. И костите ни отдавна ще са се превърнали в прах, преди усилията ти да дадат какъвто и да било резултат.

— Съгласен съм — кимна Блейс. — Това за нашите кости е точно така. Затова пък човечеството ще тръгне по пътя, по който е трябвало да поеме след достигането на определено развитие в технологиите, но точно тогава твърде бързо се е разпръснало, заселвайки се на другите планети. И в края на краищата то ще се състои от хора като мен и теб.

— Блейс — меко произнесе Дахно, — вече не си мой вицепрезидент. Не ми трябват ненормалници на такъв пост. Но това не е всичко. Аз създадох тази организация, аз я управлявам, и аз смятам да я управлявам и занапред. Не знам доколко си успял да заразиш с идеите си останалите ми вицепрезиденти, но мисля, че нито един от тях не взима на сериозно бъдещето, за което ми говориш сега. Те искат да живеят добре сега, без да му мислят много-много, а не да си блъскат главите над бъдещето на човечеството.

— Те не знаят нищо за това — отвърна Блейс. — Ти си единственият, на който съм го казал. Пък и досега въобще не съм се осмелявал да го спомена на глас. Правя го, само защото си ми нужен.

— Според мен ти въобще не ме слушаш, Блейс. Току-що те уволних. Ти си направо опасен. Не се нуждая повече от услугите ти.

— Всъщност, от теб почти нищо не зависи — каза Блейс. — Когато обикалях другите светове, аз посях семената на единственото бъдеще, което може да ни спаси, и те намериха благодатна почва, готова да ги приеме. Амбициите на хората, които някога си поставил начело на филиалите си, вече са много по-високи. Те си мислеха, че аз съм твой посредник. Но всъщност си имаха работа единствено с мен. Те вече доста са разширили състава на организациите си и са готови да заемат водещите позиции на всеки от световете, с изключение на Дорсай, Мара и Култис.

— Ти си хвърлил семена? — подсмихна се Дахно. — И може би дори си подредил нещата така, че да се съберат преди уговореното време? Добре, когато те се появят тук, ще видиш как за нула време ще им избия тези мисли от главите и всичко ще си тръгне постарому.

— Няма да стане — възрази Блейс. — Самият ти си им внушавал да се стремят към върха. А аз просто им показах как да го направят. Дори и на тебе ти показах — още там, на Асоциация, и тогава ти почти се беше съгласил с мен.

— Почти, именно така беше — потвърди Дахно. — Тогава просто трябваше да спечеля малко време. Изобщо не съм във възторг от факта, че си отменил покушението. Сега трябва да измисля нещо друго. И още нещо — каквото и да си говорил на хората ми за разширяване на Организацията, аз в никакъв случай не мога да си го позволя. Ще видиш, че вицепрезидентите ми ще направят това, което аз кажа.

— Може и да успееш — каза Блейс, — но няма да го направиш.

Дахно го изгледа:

— Че защо не?

— Защото аз изобщо не бях длъжен да напускам Асоциация и да идвам тук.

— Нещо не те разбирам — произнесе Дахно.

Блейс изведнъж ясно почувства заплахата, лъхаща от брат му. Пропукването на изгарящите в камината цепеници из един път му се стори необикновено силно. Тишината в библиотеката беше направо оглушителна.

— Не мисля, че ти осъзнаваше какво точно имах предвид тогава — просто в момента нямаше друг изход. От самото начало Кучетата нямаха никакъв шанс да победят Защитниците на Маккей. Та те са ветерани, опитни бойци, участвали са в много църковни войни. Свикнали са да работят в екип. А какво имаш ти — шепа младежи, които са тренирали единствено в гимнастическия салон и на стрелбището. Дори и да беше станало чудо и Кучетата да успееха някак си да убият Маккей, пак нищо нямаше да постигнеш.

— Защо? — настоя за отговор Дахно.

— Конфликтът между Кучетата и Защитниците нямаше да остане незабелязан от пресата, дори и да беше използвал цялото си влияние, за да го потулиш. Голяма част от връзките ти се дължат на надмощието на Петте Сестри и подкрепата на останалите ти клиенти от Палатата. Сега Петте Сестри са в немилост, а клиентите ти гледат колкото се може по-бързо да прекъснат всякакви връзки с тях, а това означава и със самия тебе също — точно както плъховете напускат потъващия кораб. — Той направи пауза. — Аз нямам представа дали си виждал хората, които защитават Маккей — може би си, и навярно и ти си почувствал, че твоите Кучета нищо не струват пред тях — продължи Блейс. — При всички случаи няма как да не ти е било ясно, че ще последва политически скандал, а пресата ще го лапне като топъл хляб. При една такава ситуация, като тази, която е налице сега на Асоциация, само човек, който се е издигнал достатъчно високо, ще оцелее — другите отдолу ще потънат. Маккей беше на върха още преди да заминеш, и на теб ти оставаше само да изчакаш развоя на събитията. Можеше да спасиш себе си и Петте Сестри, единствено ако беше убил Маккей.

— Точно това имах предвид в началото — уточни Дахно.

— Но тогава едва ли си предполагал, че планът ти може да се провали и че ще ти трябва изкупителна жертва, върху която да стовариш вината за провала на Кучетата.

Той отново млъкна. Дахно също мълчеше и го гледаше, а в очите му гореше гняв.

— Ако властите започнеха разследване, веднага щяха да се натъкнат на центъра за подготовка на Кучетата — продължи Блейс, — а оттам щяха да узнаят и за връзката им с Броули. Но ти не можеше да разчиташ на предаността му. Още на първия разпит той щеше да клекне и да се разкапе, като полята с киселина хартия. А ти на всяка цена трябваше да отклониш вниманието от себе си. И затова някой трябваше да живее в апартамента ти, да използва кабинета ти в офиса и той щеше да е човекът, върху когото Броули щеше да стовари цялата отговорност за атентата. И този човек бях аз!

— Аз съвсем нямах предвид това… — започна да обяснява Дахно и изведнъж се спря.

— Не, братко мой — та вие никога не поглеждате отново към нещо, което не ви харесва — поклати глава Блейс. — Вие винаги се стараете да гледате в обратната посока. Ти напусна Асоциация и ме остави да отговарям за всичко. Ако оцелеех, щях да пристигна тук цял и невредим. Ако загинех, ти си се утешавал с мисълта, че в крайна сметка и Маккей щеше да е мъртъв и тогава спокойно ще можеш да се върнеш на Асоциация.

Блейс замълча, изчаквайки реакцията на Дахно. Но Дахно само го гледаше и клатеше глава.

— Скоро вицепрезидентите ще започнат да пристигат — продължи Блейс. — Те ще се обръщат само към теб, а не към мен, въпреки че аз съм в дъното на нещата, но те не го знаят. Но при всички случаи те искат това бъдеще, за което им говорех. И работата по осъществяването му вече върви с пълна пара. Те привличат в редиците си все нови и нови Други. И тогава какво ще правиш, а, Дахно?

Дахно продължи да стои неподвижно. Но заплахата, която се излъчваше от него, вече я нямаше — на нейно място се бе появила само една нечовешка умора.

— Добре — произнесе най-накрая той. — Признавам, че наистина се чувствах в опасност. Просто беше твърде късно да променям каквото и да било. Във всеки случай сега не ми остава нищо друго, освен да започна всичко отначало на някой от Новите светове.

— Ако наистина искаш това — тогава прекрасно — рече Блейс. — Ти вече си много уморен, Дахно, като лекар, който всеки момент могат да извикат при някой болен и който носи бремето на едно непрекъснато дежурство. — Той със симпатия погледна към брат си. — Нека ти предложа нещо по-добро. Въпреки че както вече казах, изборът е изцяло твой.

Дахно го погледна и изведнъж на лицето му светна старата, обичайна за него усмивка.

— Че какво толкова можеш да ми предложиш ти, братленце? Какво си ми приготвил? По всяка вероятност — нищо.

— Не, мисля, че имам нещо, което ще ти хареса — отговори Блейс.

Дахно изхъмка със съмнение и отегчено поклати глава.

— Изобщо не смятам да те принуждавам — промълви Блейс. — Спомняш ли си, когато ми предложи да работя с теб, но само ако съм съгласен?

— Помня — кимна Дахно.

— Сега и аз ще те питам същото. Аз наистина изпитвам симпатия към теб — продължи Блейс, — независимо от всичко, което се случи. На практика ти си единственият ми роднина, който е проявил някаква загриженост към мен. Но същевременно с това при определени обстоятелства, когато става дума за оцеляване, ти винаги гледаш първо собствените си интереси. Аз съм наясно с това и знам, че нищо не може да се промени — просто ти си създаден така. Помниш ли майка ни?

Внезапно лицето на Дахно гневно се сгърчи.

— Не ми казвай, че съм станал като нея! — възкликна той. — Да не си посмял да ми говориш повече за това!

— Разбира се, че си — сви рамене Блейс, — и аз самият съм същият. Но аз успях да се отърва от тази прилика. И ти ще успееш, стига да ме послушаш.

— Все едно — изобщо не съм съгласен с теб — сърдито продума Дахно. — Не съм като нея, и толкоз.

— Добре, да оставим това — каза Блейс. — По-добре чуй какво ще ти кажа сега и сам ще решиш, искаш ли доброволно да се присъединиш към мен.

— Добре — кимна Дахно, — да го чуем още веднъж това твое предложение.

— Възнамерявам да използвам Новите светове, за да върна човечеството обратно на Земята и да му осигуря възможността отново да се превърне в обществото, което е трябвало да стане, — общество от хора като мен и теб, от хора, които не са изключение, а нормални хора. И това е напълно възможно.

— Сигурен ли си в това? — попита Дахно.

— Да — отвърна Блейс. — Даже имам най-обща представа за крайната цел и конкретния план, по който ще се движим. Естествено, не пренебрегвам и обратната страна на медала. Членовете на нашата организация — всеки отделен индивид, не са кой знае колко по-добри от останалите хора. Но като единна сила, влияеща върху политиците на всяка планета по отделно, ние можем да постигнем триумф, но при едно условие — че ги ръководим ние с теб. Заедно ще сме в състояние да им покажем пътя за завземане властта на Земята и завръщането на хората, които по право й принадлежат. Останалите Нови Светове са свободни да продължат да вървят към гибелта си, щом искат. По собствен начин.

— Но какво ще ми даде това? — поинтересува се Дахно.

— Както вече казах, ние ще работим заедно — отговори Блейс. — Ти ще запазиш поста си и ще вършиш същото, което си правил досега, но ще има и нещо повече. Ще обявим пред вицепрезидентите, че ти си главата на новата организация на Другите. А аз постепенно все повече и повече ще поемам част от функциите ти, за да може с течение на времето да започнат да ни възприемат като равноправни партньори.

— Няма да стане — поклати глава Дахно. — Не може двама души да вършат една и съща работа, и тя да върви успешно.

— Не, не, всичко ще е наред, ще видиш — каза Блейс. — Работата е там, че аз искам да действам под прикритие, а това е възможно само, ако ти си начело. Трябва да приемеш плана ми, и това е всичко, за което те моля.

— Само това ли искаш? — горчиво рече Дахно. — Ти така и не ми каза защо съм ти, освен в самото начало. А щом всичко тръгне както трябва, аз вече няма да ти трябвам, и ти ще се избавиш от мен.

— Нищо подобно. — Блейс пристъпи към брат си и сложи ръка на рамото му. — Винаги ще си ми нужен. Та ти можеш да убедиш всекиго в каквото си поискаш. А аз никога няма да мога, просто не съм способен. Аз умея да привличам вниманието, мога да организирам разни неща да се случат, както аз желая. Ти можеш да правиш всичко това, без да привличаш излишно вниманието, докато аз — не. Ти си ми нужен и аз искам да бъдеш до мен, Дахно, а освен това ти си ми брат. Единствената разлика помежду ни е, че ти винаги можеш да разчиташ на мен, аз никога няма да те изоставя в беда. Няма да те предам, просто защото съм такъв, това е. Винаги можеш да ми се довериш.

Той млъкна. Дахно не отговаряше.

— Е, какво? — попита го Блейс. — Ще ми се довериш ли?

Една дълга, дълга секунда Дахно стоя неподвижен, а после бавно кимна и погледна гривната си.

— Останалите вицепрезиденти ще цъфнат тук в близкия половин час или там някъде — уточни Блейс. — Времето тече. Но аз бих искал да чуя от теб, че си с мен. Дахно, отговори ми най-после!

Дахно отново го погледна, и на лицето му пак изгря усмивка, а в очите му затанцуваха палави искрици.

— Аз ти имам доверие, Блейс — още от мига, когато за първи път пристигнах с колата във фермата на Хенри. Ако плана ти не сработи, едва ли ще съм по-зле, отколкото ако бях решил да започна всичко отначало на някой от Новите светове. Да, аз съм с теб. Но ти си абсолютно прав, аз вече съм ужасно уморен. И ако се наложи, нали винаги ще мога да разчитам на тебе, а, братко?

— Винаги — каза Блейс и се засмя. — Значи, ти си с мен — при условие, че другите вицепрезиденти не те разкандърдисат. Така ли е?

— Да вървят по дяволите вицепрезидентите — извика Дахно. — Даже смятам да ти помогна да ги убедиш още тази вечер, ако искаш. Ще започнем заедно.

Очите им се срещнаха.

— Знаеш ли — Блейс се ухили, — струва ми се, че нямат никакви шансове — ще бъде като фазов преход!

Дахно отвори уста, за да му отговори, но изведнъж звънецът така се раздрънча, че се чу сигурно в цялата къща.

— Ето ги и гостите ни — изрече Дахно. — Да ида ли да ги посрещна, господин Съпредседателю, или да ги изчакаме тук?

— По-добре да ги чакаме заедно — каза Блейс.