Сюзън Кайл
Любовен плам (3)

Трета глава

Мери живееше със своя годеник Тед в един от най-красивите квартали на Финикс. Всички прозорци бяха осветени, чуваше се музика и Боуи по чудо успя да паркира сред множеството коли.

— Вече заедно ли живеят? — попита той леко намръщен.

— Само защото двамата с теб сме възпитани старомодно не означава, че целият свят трябва да ни подражава. Да, живеят заедно цяла година.

— Когато държа на една жена достатъчно, за да живея с нея, първо ще я заведа пред олтара.

Габи се опита да си го представи влюбен, но не постигна особени успехи.

— За какво мислиш? — полюбопитства Боуи.

— Че не приличаш на никой друг, когото познавам.

— Трябва ли да съм поласкан?

— Да, мисля, че трябва — отвърна искрено тя.

Боуи неволно се усмихна на това признание. През всичките години, откакто я познаваше, Габи винаги бе отбягвала личните разговори. Това беше някаква промяна. Може би се чувстваше самотна и самотата пропукваше ледената черупка на резервираността, в която се бе обвила. Той знаеше много добре какво означава самотата. Бе живял прекалено дълго сам и често бе чувствал необходимост да чуе глас в тъмнината, да докосне нечия ръка. Габи подсилваше тази необходимост, но се боеше да я допусне твърде близо до себе си. Имаше нещо странно загадъчно в нея. Привличаше го, но го правеше и предпазлив.

— Прилича на пейзаж от Флорида, нали? — замислено изрече и кимна към малката палмова горичка.

— Да, но тук не е имало палми преди стотина години. Не са характерни за Аризона, вероятно са пренесени.

— Така ли? Ами гърмящите змии?

— О, те са типични — отвърна сухо Габи.

Боуи се засмя и я привлече към себе си, за да минат между две много наблизо паркирани коли. Гърдите й се докоснаха леко до неговите и той я усети като жена. Секундата, която прекараха в тази поза, им се стори като цяла вечност.

Внезапното отваряне на входната врата наруши магията.

Все още замаяна, Габи пристъпи, за да прегърне Мери и годеника й Тед.

— Това е Боуи — представи снажния красив мъж до себе си, като се надяваше, че не изглежда толкова объркана, колкото се чувстваше.

И Тед беше хубав, но Боуи бе съвършен. Мери впери очи в него с неприкрито възхищение.

— Мили боже! Толкова се радвам да се запозная с вас, господин Маккайд. Габи непрекъснато ми говори за вас.

— Така ли?

Боуи изгледа насмешливо почервенялата като божур Габи.

— Заплашва другите репортери с вас — добави Тед дяволито.

— Не е вярно! — запротестира тя.

— Лъжкиня. Използва ви за щит, когато някой се приближи твърде много до нея. Тя е истинска госпожица „Не ме докосвай“.

Боуи сви буреносно вежди и черните му очи се възпламениха.

— Престанете да притеснявате приятелката ми — рече Мери с нервен смях и побутна годеника си. — Хайде, елате и си вземете сандвичи и шампанско. Струва ми се, че Тед е попрекалил с пунша.

— Наближаващата сватба прави това с мъжете — отговори Тед със злоба, която не можа да прикрие пресилената му усмивка. — Не ги разбирам жените. Мери например си има къща и мъж, и хубава работа, но държи да има и венчална халка.

Мери стисна устни и изведе Габи на балкона.

— Той не иска да се женим — призна й нещастно. — Твърди, че бракът бил само досадна церемония. Но родителите ми не смятат така, неговите също. Бременна съм — добави шепнешком тя.

— О, Мери! — възкликна Габи. — Поздравления!

— Тед обаче не иска да носи отговорност за съпруга и дете. А ако бебето се роди извънбрачно, това ще съсипе родителите ми — почти проплака Мери.

— Тед постепенно ще се примири с ролята си на женен мъж и всичко ще бъде наред.

Мери се изсмя мрачно.

— Ами, ще бъде! Вече започна да ми говори за новото момиче с дългата коса, което работи в спортната редакция. Ако иска, може да се изнесе оттук и да отиде да живее с нея. Родителите ми са готови да ме приемат, ако не се омъжа, и мисля, че ще се върна при тях.

Лицето й се изопна.

— Не, няма да му позволя да си отиде! Зная какво точно иска той.

— Дано е това, което и ти искаш — отговори Габи.

Мери стисна ръката й.

— Ела да пийнем нещо. И не се тревожи за мен, няма да извърша някоя глупост.

Габи си взе чаша шампанско и тръгна между гостите, търсейки с поглед Боуи. Най-после го откри до прозореца. Изглеждаше отегчен, макар да бе в компанията на една от най-хубавите жени в редакцията — Магда Лорн. Габи стисна зъби, когато забеляза как дългите й лакирани нокти лазят по ръкава му. Колебливо се приближи, защото се страхуваше, че раздразнението й е проличало, а и не бе сигурна, че й допада лекото задоволство в усмивката на Боуи.

— Чудех се къде изчезна — рече й той.

— Говорих с Мери. Здравей, Магда.

— Здравей. Тъкмо се запознавах с доведения ти брат — въздъхна красавицата, без да откъсва очи от Боуи.

— Боуи не ми е доведен брат — поясни й вежливо Габи. — Ние нямаме никаква кръвна връзка.

— Наистина ли, скъпа? Не знаех. Сигурна съм, че ми беше споменала нещо за по-голям брат…

— Арт е там — вметна Габи и кимна към репортера, с когото Магда излизаше. — Гледа насам.

— О, да… — измърмори Магда й се усмихна изкусително на Боуи. — Може би ще се видим отново. Би ми било приятно да ме закарате до вкъщи…

— Дойдох с Габи — отсече той. — И ще си тръгна с нея.

„Боуи никога не се изразява красиво“ — помисли си Габи, докато наблюдаваше как поруменялата Магда бързо се оттегли.

— Това навик ли й е? — попита Боуи и си запали цигара.

— Кое?

— Да отвлича мъжете от дамите им.

— Тя е много популярна…

— Истински дявол — рече той с присвити очи. — Една отявлена кокетка, чието самочувствие вероятно трябва да бъде задоволявано по десет пъти на ден. Но би избягала на километри при първото предложение за интимност.

— Магда?

— Да, Магда. Нейното е маска, не виждаш ли? Фасада, прикриваща липсата й на увереност.

— Напомни ми никога да не се опитвам да скрия нещо от теб — засмя се малко нервно Габи.

— И този годеж няма да стигне до олтара. Тед вече се опитва да се отърве от Мери. Защо? Бременна ли е?

Тя само ахна.

— Така си и помислих. Чувства се в клопка и иска да избяга. Хората, които са сигурни какво изпитват един към друг, не се нуждаят от пробен брак.

— Как го правиш?

— Кое?

— Разгадаваш така лесно психиката на хората.

Боуи сви рамене.

— Не зная. Естествено е, но има и изключения. Знаеш ли, Габи, никога не успях да разгадая теб. Не бих играл с теб покер. Имаш толкова непроницаемо лице.

— О, аз съм отворена книга.

— Не си.

Той се огледа с лека досада.

— Смяташ ли, че стояхме достатъчно дълго? Тук сме от половин час.

Габи знаеше, че той мрази партитата и официалните дрехи и особено когато повече от половината присъстващи жени се опитваха да го прелъстят с поглед. Изглежда бе единственият човек в стаята, който не съзнаваше неотразимата си красота.

— Да, стояхме достатъчно дълго — съгласи се Габи. — И съм доста изморена.

Извиниха се, пожелаха щастие на Мери и Тед с пресилени усмивки и си тръгнаха.

 

 

Боуи паркира колата пред жилището на Габи и изключи двигателя. Облегна се на седалката, разхлаби вратовръзката си и разкопча сакото си с тежка въздишка.

— Трябва да ставам утре рано и да летя до Канада. По дяволите, мразя тези пътувания извън страната. Вече съм твърде стар, за да им се наслаждавам.

— Не си стар — възрази тя.

— Ще навърша тридесет и шест. С дванадесет години съм по-голям от теб, сладкишчето ми.

— Не съм сладкишче — засмя се Габи.

— Така е по-добре. Беше мрачна през цялата вечер.

— Крадецът, когото застреляха, беше почти момче… Имал е голямо семейство и е израснал в ужасна мизерия. Убил е човек и е умрял заради двадесет глупави долара, Боуи!

— Хора са умирали и за по-малко. Било е негов ред.

— Това е безчувствено…

— Така ли? Опитал се е да обере магазин. По целия свят има бедни хора, които живеят честно. Мъж с пистолет в ръка не би постигнал нищо друго, освен собствената си гибел. Това си е правило.

— И все пак е ужасно.

— Твърде си мекосърдечна за репортер.

— И какво би ми предложил? — поинтересува се Габи.

— Можеш да се прибереш в „Каза Рио“ и да ми помогнеш да се преборя с компанията, която се опитва да се настани в съседство с имението ни.

— Каква компания?

— Някаква селскостопанска, наречена „Биологичен агропазар“ — „Биоаг“ за по-кратко. Опитват се да купят земя в долината, за да създадат някаква супер ферма на бъдещето. Но се страхувам, че това, което в действителност искат, е бърза печалба, която ще има пагубни последствия за околната среда.

— Това не може да стане. Първо трябва да представят протокол за безопасността на бизнеса си, а после комисията за планиране и развитие…

— Задръж за малко — прекъсна я Боуи. — Ласитър няма комисия по планирането, а точно нашата долина не е разделена на зони.

— И все пак, не трябва ли да тръгнат по каналния ред?

Той се усмихна студено.

— По-скоро адът би замръзнал, преди да ми вземат земята.

— Тогава нямаш проблеми.

— Това може да се оспори. От фирмата ухажват някои от управниците на Ласитър. Обещават им нови работни места, просперираща икономика и им пълнят джобовете. Вчера ме заплашиха по телефона. Обвиняват ме, че съм задържал прогреса, като отказвам да продам земя за бъдещото развитие. Изглежда „Каза Рио“ е най-подходящото място за бизнеса им.

— Ласитър имал нужда от работни места, Боуи — започна бавно Габи. — Знам какво изпитваш към земята…

— Така ли? Апахите са ловували по нашите земи. Прапрадядо ми е сключил едно от първите примирия с тях и дори е запазен историческият скален отломък, върху който са се споразумели. Кохизите са се разположили на лагер до един от бродовете на реката. Бил е построен малък форт и част от жилищата все още са се запазили. На тази земя има руйни от Кокохон, които са на повече от хиляда години. Как би могла да сравниш историческата памет с няколко работни места, които дори може да се окажат временни, ако компанията фалира. А екологията, Габи?! — продължи Боуи със светнали от гняв очи. — Представи си цялата тази проклета тиня, която ще се излее в Сан Педро и нейните притоци близо до нас! Начинанието е твърде рисковано!

Габи го изгледа изпитателно.

— Имаш твърде големи познания — отбеляза тя.

— Това ме интересува. Аз съм строител. Трябва да зная много за околната среда и екологията, за да имам чиста съвест. Не искам да оставя след себе си опустошена земя заради бърза печалба. Въпреки заплахите, няма да допусна „Каза Рио“ да бъде използвана за печелене на пари от някакви алчни пришълци.

— Откъде знаеш, че са алчни?

— А откъде знаеш, че не са?

Габи се предаде.

— Окей. Няма да споря с теб. Твърде съм изморена.

— Все пак ще отидеш при Аги?

— Да, щом настояваш. Боуи, още ли смяташ, че приятелят й е използвач?

— Трябва да приемем, че е такъв, докато не се убедим в противното. Не искам Аги да бъде наранена.

Тя се усмихна.

— Защо често я наричаш Аги, а не мама?

— Никога не се е държала твърде майчински с мен. Виж, отношението й към теб е съвсем друго нещо.

В плътния му глас се прокрадна едва доловима горчивина.

„Време е да се прибирам“ — помисли си Габи.

— Прекарах добре. Благодаря ти, че ме заведе на партито на Мери и Тед.

— Удоволствието беше мое.

Боуи бе вперил някак странно очи в нея.

— Кога ще отидеш в „Каза Рио“?

— Вероятно във вторник. В понеделник следобед имам голямо политическо интервю. Кога ще се върне Аги?

— Във вторник вечерта.

— Е, нещата се нареждат.

— За бога, не ги оставяй сами дори за секунда!

— Ще се постарая. Но те не са малолетни.

— Зная. Но той би могъл да заграби имението. Случвало се е вече при повторни бракове. Може да измъкне всичко, което притежава Аги, и да я изхвърли на улицата! И ако изпипа добре работата, ние нямаме никакви законни права да му се противопоставим.

— Разбирам какво имаш предвид. Но той може да се окаже и приятен човек.

Очите му се присвиха замислено.

— Уж нямаш доверие в хората, но никога не очакваш лошото, докато не се сблъскаш с него.

Габи сви рамене.

— Такава съм си.

— Така ли?

Боуи протегна ръка и докосна леко кока й.

— Не ми харесва косата ти така. Обичам да я гледам пусната свободно. Твърде си млада, за да ходиш като пуританка, Габи, и твърде хубава.

Бузите й поруменяха от наелектризиращото му докосване.

— Аз не… съм хубава… — заекна и се опита да се засмее.

— Красотата е в очите на този, който я наблюдава. Щом започна да говоря така банално, значи е време да си лягам. Спи ми се повече, отколкото осъзнавам.

— Трябва ли да се върнеш тази вечер в Таксън? — попита загрижено Габи.

— Не. Ще остана да нощувам при един приятел.

Нещо я жегна. „Приятел или… приятелка?“ Знаеше, че Боуи не е монах, но досега никога не се бе вълнувала от личния му живот.

— Ходехме заедно на училище, а после служихме шест месеца в една рота във Виетнам.

— Аха… Е, лека нощ тогава — изрече с облекчение тя и слезе от колата.

Отключи и влезе замислено в апартамента си. Тази вечер бе направила голяма грешка. Отсега нататък трябваше да избягва да излиза с Боуи. Караше я да се чувства уязвима, а точно това не можеше да си позволи. Не и с него.