Сюзън Кайл
Любовен плам (15)

Петнадесета глава

Габи отдавна се бе приготвила за заседанието на градския съвет. Беше с елегантна широка пола и бяла копринена блуза. Косата й се диплеше свободно по раменете, а дискретният грим правеше очите й още по-големи и изразителни.

Боуи пристигна изморен и малко сърдит, но щом я видя, лицето му грейна.

— Хубава си — констатира той.

Обхвана я през талията и впи устните си в нейните. Габи импулсивно обви ръце около врата му и отвърна на целувката му.

В този момент влезе Монтоя и деликатно се окашля.

— Какво има? — изгледа го недоволно Боуи.

— Вечерята е готова. Имате време да хапнете, преди да тръгнете за Ласитър, нали?

— Ти винаги се появяваш, когато не трябва.

Боуи неохотно пусна Габи и двамата го последваха в трапезарията.

Вечеряха набързо, после Боуи взе пистолета си и тръгнаха към колата. Вече бе започнало да се здрачава. Двама от работниците в ранчото тъкмо потегляха с пикапа и Габи се обърна да им помаха. Изведнъж се чу силен гръм. Нещо изсвистя покрай главата й и се заби в близкото дърво. Боуи светкавично я събори на земята, претърколи се встрани, измъкна пистолета си и стреля два пъти по една бяла кола, която вече се отдалечаваше, вдигайки облак прах.

— Карайте след тях! — изрева Боуи на двамата каубои. — Стреляйте, ако се наложи!

— Дадено, шефе!

Единият вече бе заредил пушката си, докато другият форсираше двигателя на пикапа и включваше на скорост.

Габи си припомни престрелката, в която бе ранена, и още по-силно затрепери.

— Мили боже, добре ли си?! — попита я разтревожен Боуи и я прегърна.

— Да, няма ми нищо… — промълви тя и се помъчи да се усмихне. — Само малко се поуплаших. А ти?

— И аз съм жив и здрав.

Монтоя и Елена излязоха тичешком от къщата.

— О, Господи! — прекръсти се икономът. — Вижте къде се е забил куршумът!

— Остави го там — нареди му Боуи. — Искам шерифът да го види. Хората му ще го извадят и ще направят балистична експертиза. Дано моите момчета проследят подлеца, който стреля.

— Заседанието… — обади се Габи. — Трябва да тръгвам.

— По дяволите, права си. Най-голямата грешка ще направя, ако се огъна точно сега.

— Не! — изстена тя. — Боуи, не бива! Не осъзнаваш ли, че се опитаха да те убият? Не си струва… не си струва да…

— Престани с това „не си струва“. Не ме е страх. Никой не може да ми отнеме правото да реша какво ще правя със земята си — нито с думи, нито с куршуми. Настояваш да отстъпя, а ти ще отидеш на събранието, нали?

— Разбира се. Това ми е работата.

Боуи се взря в бледото й лице.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Да — кимна Габи.

— Тогава да тръгваме. Може би ще настигнем пикапа.

— Внимавайте! — извика им Монтоя, докато се качваха в колата.

Боуи натисна педала на газта и рязко потегли. Настигнаха пикапа на около две мили преди Ласитър.

— Изпуснахме го, шефе — извика единият от каубоите. — Но изпратихме куршум в резервната му гума. Караше бял джип. Кажи на шерифа, че надупчихме и капака на гумата му. Няма да бъде трудно да се открие!

— Благодаря, момчета. Ще се погрижа следващият чек да отрази благодарността ми — засмя се Боуи.

 

 

На паркинга пред градския съвет не се виждаше никъде бял джип. Залата беше пълна и беше много шумно и горещо. След няколко минути кметът Уайт откри събранието и разговорите секнаха.

Габи направи няколко бързи снимки с фотоапарата си, а после извади касетофон, бележник и химикалка.

— Първата точка от дневния ред е предложението за нов селскостопански комбинат в Ласитър — започна кметът, като гледаше многозначително Боуи. — Бих искал да ви представя господин Алвин Бари от компанията „Бари Ленд“, господин Джес Лоуган — агент на корпорацията „Биоаг“, и господин Терънс Самуелс — вицепрезидент на „Биоаг“, дошъл чак от Лос Анжелис, за да обсъди с нас своя проект.

— Благодаря — изрече господин Самуелс с широка усмивка, стана и се изкачи на подиума. — Срещнах се с доста от вас през последните седмици — обърна се той към присъстващите в залата — и се надявам да се срещна с още, и то много повече. Ние имаме големи планове за Ласитър й бих желал да ги споделя. Нашият корпоративен инженер, господин Бил Фрейзиър, трябваше да дойде тук с мен, но се наложи да остане, за да отстрани един проблем, възникнал в най-новия ни проект за Тексас. Господин Лоуган и аз сме донесли някои брошури и проспекти. Бих желал да ви ги раздам сега, ако не възразявате.

Кметът Уайт кимна в знак на съгласие. Габи се досети, че може би той дърпаше конците на цялата тази рекламна кампания в полза на „Биоаг“. Очевидно бе много по-загрижен за повишаването на приходите от данъци, отколкото от опазването на околната среда. Само преди две години се бе опитал да организира производство с радиоактивни отпадъци наблизо, но природозащитниците бяха надигнали глас срещу него и го бяха принудили да се откаже.

— Чувал съм за този човек — каза Боуи.

— За него или за компанията му? — повдигна вежди Габи.

— Не си спомням подробности. Май че бях чел за него в едно фермерско списание, за което съм абониран. Мисля, че не беше хвалебствие.

Тя си записа нещо в бележника и побърза да насочи вниманието си към господин Лоуган, който тъкмо се бе качил на подиума. Направи й впечатление, че не споменаваше нищо за водата и за замърсяването. Не каза нито дума и за насажденията, които възнамеряваха да отглеждат.

В края на изложението си той заяви, че е готов да отговаря на въпроси.

Боуи бавно вдигна ръка.

— Да, сър? — усмихна му се любезно агентът на корпорацията.

— Какви култури планирате да отглеждате тук, ако допуснем, че успеете да получите земята, която искате. Навярно знаете, че водата става сериозен проблем в пустинята и има някои райони около Ласитър, където трябва да се изкопаят кладенци на дълбочина повече от сто и петдесет метра, за да се достигнат подпочвените запаси.

— О, в земята, която искаме, има вода само на тридесет метра. И ние сме убедени, че бихме могли да склоним собственика й да ни я продаде. Въпрос на упоритост…

— И на куршум? — изправи се Боуи. — Защото земята, за която говорите, е моя. И преди по-малко от час някой от бял джип изстреля куршум, който профуча на около пет сантиметра от главата на Габи Кейн!

Разнесоха се възклицания, които преминаха в приглушен ропот.

— Това не е вярно! — възрази кметът. — Боуи, никой тук не би стрелял по Габи…

— Стреляха по мен, но едва не улучиха Габи. Куршумът заседна в дървото пред къщата. Един полицай вече отиде, за да го извади и да направи балистична експертиза. Имам нещо за казване на нещастния стрелец, когато го открием. Адвокатът ми — също. Опит за убийство е углавно престъпление, доколкото ми е известно.

— Бял джип ли каза? — попита дрезгаво някакъв пребледнял мъж.

Боуи го изгледа втренчено.

— Точно така, Макхейни. Като този на по-големия ти син. И ако полицията открие резервната му гума, разкъсана от куршум, синът ти ще си има куп неприятности.

— Райли не би могъл — изрече фермерът тежко. — Той просто не би могъл!

— Браво на Райли! — чу се глас. — Имаме нужда от работни места в Ласитър, а не от пустиня!

— Толкова ли много се нуждаем, че да убиваме заради тях, Джей Марлоу? — контрира една жена наблизо.

— Хайде, хайде — намеси се кметът. — Стига кавги. Събрали сме се, за да обсъдим как би могло да се помогне на града.

— Градът не бива да прави заговор срещу собствениците на земя и да ги принуждава да я продават — отвърна ледено Боуи. — А сега ми позволете да ви попитам нещо. Какво ще правите, когато откриете, че водните запаси са унищожени? Какво ще кажете за пестицидите и хербицидите, които ще замърсят тези нищожни запаси? Какво ще кажете за ерозията, която ще се появи в резултат на непрекъснатото обработване на сухата почва и горният й слой започне да се разпръсква от вятъра? Какво ще кажете за пораженията върху околната среда и за опасността да се сложи край на туризма?

— Точно така! — обади се госпожа Лопес и стана. — Нека да ви покажа тези снимки.

След нейното емоционално изказване думата взеха представителите на екологичните дружества, които също подкрепиха с аргументи опасенията на Боуи. Започна да намирисва на скандал и кметът побърза да премине към следващата точка от дневния ред.

След събранието господин Лоуган се приближи във фоайето към Боуи.

— Искам да знаете, че наистина съжалявам за стрелбата — поде той. — Не бих пролял и капка кръв. Ние наистина мислим, че бихме могли да помогнем на местната икономика. Ще ми се просто да поговорите с нас и да ни дадете възможност да ви обясним нашата позиция. Госпожица Кейн промени мнението си, след като ме изслуша.

— Габи ще притежава контролния пакет на „Каза Рио“ след няколко седмици. Опитайте се да я придумате да ви продаде нейния дял, но ще ви предупредя, че водата е в моя, а аз няма да го продам. Чувал съм за вашия господин Самуелс. Сега съм още по-категоричен в решението си да запазя правата си върху водата. Можете да му предадете това.

Господин Лоуган се намръщи.

— Не ви разбирам.

— От колко време работите за „Биоаг“?

— Ами, от около шест месеца…

— Предлагам ви да понаучите малко повече за работодателите си, сър. Трябва да знаете точно за какво се борите. А сега ми обяснете какво възнамерявате да засявате тук или ще се обърна към средствата за масова информация.

Агентът преглътна.

— Не зная… — призна си той. — Господин Самуелс не иска да ми каже. Щял да направи проучване на почвата и тогава щял да реши.

— Обзалагам се, че планира да отглежда памук върху тази земя — изрече бавно Боуи. — Памукът е най-подходящ за тукашните условия. Но за да се напоява, е необходимо повече вода, отколкото можете да си представите — изтощава почвата и намалява водните запаси. Ако не ми вярвате, погледнете изследванията, на почвата на югоизток, където е бил отглеждан памук. Земята там е била напълно изтощена. Той е добра култура за бърза печалба, но при продължително отглеждане е опустошителен за околната среда. Освен това не ангажира толкова много хора. Разбирате ли ме? Вие говорите за един-два комбайна и за няколко камиона. Това ще подпомогне икономиката на града не повече от откриването на нова пералня.

— Сигурен съм, че господин Самуелс има добри намерения. Бихте могъл да разговаряте лично с него…

— Той няма да разговаря с мен. Знае какво ще кажа. Довиждане, господин Лоуган.

Боуи хвана Габи за ръката и я поведе към колата си.

— Ако не възразяваш, аз бих искала да поговоря с него — усмихна се тя.

— Можеш да го направиш по-късно, скъпа. Сега искам да разбера нещо за куршума. По дяволите! Ако е стрелял синът на Макхейни, ще го накарам горчиво да съжалява. Можеше да те улучи!

Габи бе и уплашена, и странно доволна от реакцията му.

— Аз съм добре. Тревожех се за теб. Боуи, положението ще стане още по-лошо. Не би ли склонил да продадеш своя дял?

— Не! Проклет да съм, ако се изплаша от куршуми или от каквото и да било!

Тя въздъхна й мълчаливо влезе в колата.

 

 

Полицията скоро установи, че бе стрелял най-големият син на Макхейни, Райли — буен младеж с избухлив нрав. Габи написа статията си за следващия брой на вестника и започна да звъни по телефона. Беше получила изричното разрешение на Боб да прави това, докато проверяваше историята на „Биоаг“. Пробва с всички източници, за които успя да се досети, а най-накрая телефонира и на Джони Блейк във „Финикс Адвъртайзър“. Обясни му проблема и той й обеща, ако открие нещо, да й се обади.

Габи не усети как минава времето. Изненада се, когато видя Харви застанал до бюрото й със сандвич в дебелата си ръка.

— Не си яла.

Той й го подаде и си тръгна, без да каже нито дума повече.

Габи се поколеба, но после го изяде и се отби в офиса му.

— Благодаря ти за сандвича — поде тихо. — Зная, че не ме желаеш тук, и съжалявам. Не се опитвах да ти взема работата. Исках просто да бъда близо до Боуи, защото бяхме сгодени. Аз развалих годежа, но майка му вече е поделила имението между двама ни. Сега се налага да се грижа за моя дял. Прекъснах пътищата си назад към Финикс. Нямам къде да се върна…

Харви се размърда неловко.

— Не че имам нещо против да си тук… Но Боб се суети прекалено много около теб и ми се струваше, че ще ме изгони — призна си той.

— Глупости! Ти си чудесен репортер, макар че не обичаш особено конфликтните ситуации. Страхотен си в политическите репортажи и се разбираш добре с местните власти. На теб ще кажат неща, които не биха споделили с мен.

— Понякога — присви очи Харви. — Хрумвало ли ти е, че Боуи може да се окаже прав за селскостопанския проект?

— Да. Особено след опита за покушение срещу него. Опитвам се да разровя колкото мога по-дълбоко. Свързах се с един колега в Колорадо, който си спомня за компания с подобно име, причинила доста неприятности там. И с още един, който прави проучвания в Южен Тексас. Но нямам много време.

— Аз имам някои мои източници. Може ли да помогна?

— Наистина ли? Това ще е супер, Харви!

— Ще направя каквото мога. Всъщност аз съм съгласен с твоя… с Боуи. Разговарях с един приятел от службата за опазване на почвата отвъд планината. Преди време в този район масово отглеждали памук и нивото на водата в кладенците спадало с метър и половина на година заради увеличения й разход. Съществувала също опасността от замърсяването й с хербициди и пестициди. Според него, за да се използва водата от кладенците за напояване, било необходимо разрешително. Това би могло да бъде изход — опозицията сигурно ще се противопостави на такова разрешително.

— В „Каза Рио“ има много кладенци, но е възможно те да се окажат недостатъчни. Защо ли толкова държат да получат тази земя? Само заради правата върху водата? Или би могло да преследват и още някои не особено почтени цели?

— Има компании, които купуват земя за складиране на токсични отпадъци. Други я купуват като прикритие за някой потенциален замърсител на околната среда. Трети планират да отглеждат памук, а след това търсят компенсации от правителството, за да не го правят.

— Това не ми харесва — намръщи се Габи.

— На мен също. Какво ще правим?

— Хващай се за телефона.

— Окей — кимна Харви.