Сюзън Кайл
Любовен плам (13)

Тринадесета глава

Седмицата бе много напрегната за Габи. След като прие работата в „Ласитър Ситизън“, събра всички факти за проекта на „Биоаг“ и написа добре обмислена статия, отразяваща становището на двете страни на конфликта.

Боуи се навъси, когато разбра, че майка му е заминала, без да се сбогува с него. Той закара Габи, до Финикс, за да подаде оставката си. Джони я освободи, без да вдига много шум, но с условието, че ще го държи в течение за селскостопанския проект.

Докато се подготвяше за новата си работа, една неприятна мисъл се промъкна в съзнанието й. Боуи може би вече съжаляваше, че й бе направил предложение за женитба. Напоследък бе по-тих и по-замислен от обикновено. Въпреки че прекараха заедно уикенда и ходиха на църква в неделя, между тях като че ли съществуваше някаква стена, която ги разделяше.

В понеделник сутринта отиде в редакцията със строга пола, дантелена блуза и обувки с високи токчета.

— Прекалено ли съм официална? — попита Боб, забелязвайки любопитните погледи на новите си колеги.

— Не, ако възнамеряваш да вземаш интервю, но за офиса — да.

— Окей, ще го имам предвид.

Боб й обясни набързо задълженията й в общи линии и й даде бюро точно до това на Харви Ритър.

— Ето телефонните номера, които ще са ти необходими — посочи й един лист до апарата. — Полиция, пожарна, гражданска защита и така нататък. Когато намериш време, ще обиколиш различните служби в града, за да се представиш.

— Ще го направя. А с какво да се заема междувременно.

— Можеш да провериш дали не е избухнал пожар през уикенда и да проучиш дали някой не знае нещо за заловените наркотици. Харви не иска да разпита, но дочух, че са замесени големи риби.

— Ще трябва да отида до полицията и да прегледам протоколите за арестите.

Боб остана с отворена уста.

— Не се ли страхуваш?

— Разбира се, че не.

Той се засмя.

— Е, добре дошла в Ласитър.

Габи направи обиколката си почти тичешком, защото една информация водеше до друга и й отне почти цял ден проследяването на истинската история за наркотиците. Взе материалите със себе си вкъщи, за да напише статията.

Боуи се намръщи, когато го помоли да използва компютъра му.

— Не е необходимо да работиш у дома.

— Нова съм и не мога да се справям с всичко в рамките на работното време. Говори се, че местният репортер се пазел от конфликти.

— А ти не, нали? — присвити очи той. — Ти не обръщаш внимание къде удряш или колко силно.

Габи почервеня, защото статията й във „Финикс Адвъртайзър“ за селскостопанския проект бе отпечатана и очевидно Боуи я бе прочел.

— Изложила съм и двете становища по въпроса.

— Разбира се. Твоето и тяхното.

— Боуи…

— Не ми пука какво пишеш, няма да отстъпя! Не трябва да разбираш моята гледна точка, за да я уважаваш.

— Но аз я разбирам — изрече тя почти умолително. — Ти не си сам. Има поне две групи за опазване на околната среда, които те подкрепят. Просто трябва да го кажа така, както го виждам.

— За това можем да спорим, докато адът замръзне. Ти обичаш работата си, нали?

— Може би съм пристрастена към адреналина. Трябва да поработя върху този материал.

— Разполагай се. Ще използвам телефона в библиотеката.

Боуи напусна кабинета си, без да каже нито дума повече. Малко след това излезе от къщата, а когато Габи си легна, все още не се бе прибрал.

Статията наистина стана добра — с имена, дати, места и цитати от достоверни източници. Занесе сутринта дискетата в редакцията и я сложи в компютъра.

Боб я прочете и поклати глава.

— Страхотно! Наистина страхотно. Ще я пуснем в четири колони с голямо заглавие.

 

 

— Какво е това? — попита Харви след обяд, когато се присъедини да помага за рекламите.

Той се взираше в титулната страница и лицето му бе почервеняло.

— Кой го е написал? Това е темата, по която възнамерявах да пиша за следващия брой!

— Дотогава новината ще остарее — обади се Габи. — Аз разполагах с време, а ти беше зает. Има ли някакво значение кой е свършил работата? Нали сме един екип?

— Точно така, Харви — намеси се спокойно Боб, като режеше внимателно с ножицата една току-що набрана реклама. — Не се ядосвай.

Харви изгледа злобно Габи.

— Не мисля, че има достатъчно новини в този малък град за двама репортери — процеди ледено.

— Има — отговори Боб. — Няма да останеш без работа, защото съм назначил и Габи. Тя ще върши много от онези неща, които ти мразиш. Ще се заеме с конфликтните проблеми.

— Май до края на живота си ще се занимавам с некролози и политика.

— Разбира се, че не. Мисля да добавим нова спортна страница. Би могъл да отразяваш футболните мачове.

— Мразя спорта!

— Беше само предложение.

Харви измърмори нещо неразбираемо и се залови за работа.

Тази случка не остана без последствия за Габи. Тя трябваше да се бори за всяка новина. Харви като че ли винаги знаеше какви са намеренията й и пристигаше преди нея. Тъй като познаваше добре града и имаше връзки във всички официални служби, предимството му бе голямо. На Габи й остана единствено полицията.

— Ще свикне с теб — успокои й Боб, когато тя на втората седмица не издържа и му се оплака. — Дай му време.

— Обичам си работата, но Харви ми пречи да я върша. Не можем ли да получаваме отделни задачи, за да е ясно кой с какво ще се занимава?

Боб повдигна вежди.

— Това е добра идея. Ще я обмисля.

— Благодаря!

Персоналните служебни поръчения не оправиха нещата и дори ги влошиха. Харви стана още по-раздразнителен и се държеше много враждебно. Габи подочу, че разпитвал за произхода й и за връзката й със семейство Маккайд. Нещо й подсказваше, че той ще й причини доста неприятности.

Животът й вкъщи не бе много по-весел. Боуи често отсъстваше дори и през уикендите и не проявяваше никакви признаци, че е сгоден. Откакто бе излязла статията й за селскостопанския проект, той се държеше студено и дистанцирано.

— Градският съвет ще заседава утре — поде веднъж Габи по време на вечеря.

— Пак ли? — попита той, без да откъсва поглед от документите, които четеше.

— Мина цял месец от последното заседание.

Боуи вдигна глава и я погледна. Беше отслабнала и под очите й имаше тъмни сенки.

— Изоставих те напоследък — каза й тихо.

— Така е. Май нещо те тревожи…

— Много неща, скъпа. Включително и твоите статии за селскостопанския проект.

— Длъжна съм да отразя различните гледища. Трябва да бъда обективна.

— Мисля, че има нещо не съвсем наред в цялата тази работа. Пропускат твърде много неща в обясненията си.

— Не съм сляпа. Забелязах недостатъците и нямам намерение да ги пренебрегвам. Боуи, аз съм журналистка. Не мога да вземам страна, дори да искам. Ще се поровя колкото се може по-надълбоко и ако открия нещо тъмно в този проект, ще го публикувам. Боб Чалмърс ще ме подкрепи. Зная, че не го харесваш, но той е добър вестникар.

— Ще се задоволя засега със съмненията ти.

— Това, което наистина те тревожи, е Аги, нали?

Боуи се навъси.

— Дори не се сбогува с мен. Не предполагах, че е толкова огорчена. Опитвах се да я предпазя и не съм искал да я наранявам.

— С времето тя ще премисли нещата и ще се върне. Тогава и ти ще можеш да поправиш злината, която си й сторил.

— Така ли смяташ? — въздъхна той и смени темата.

— Каква е тази глупост с петицията?

— Петицията на „Биоаг“? Да, видях я. Ще я предоставят на съвета на градските управници. Очакват се много подписи.

— Разбира се. Тълпата лесно се води за носа.

Габи бе узнала от Монтоя за последната заплаха, която бяха отправили към Боуи по телефона — куршум или въже. Бил беснял половин час, преди да излезе заедно с управителя на ранчото, Джеф Дейнвърс, да провери оградите.

— Какво ще правиш, ако някой се опита да те застреля? — попита го плахо.

— И аз ще стрелям. В пикапа имам пушка и винаги си нося пистолета, когато излизам вечер.

— Не искам да пострадаш…

— По какъв странен начин го показваш — отвърна Боуи със студена усмивка.

— Ще видя дали Елена не се нуждае от помощ — смънка Габи и стана.

— Седни — нареди й рязко той. — Вече ми омръзна да бягаш като заек всеки път, когато съм наблизо.

— Аз не бягам. Просто теб те няма!

— И каква полза, ако съм тук? Ти не ме желаеш. Никога не си ме желаела и никога няма да ме пожелаеш. Душата ти е мъртва.

Габи с усилие преглътна болката си.

— А ти дори не си ме докоснал от онази сутрин, когато ми предложи да се оженим. Нямаш полза, нали? Годежът беше само блъф. Аги беше права, че целта ти е да ме отстраниш и да осъществиш плановете си за „Каза Рио“.

Тя отново се изправи и излезе с натежало от мъка и обида сърце. Качи се в стаята си и се отпусна на леглото с тежка въздишка. В съзнанието й нахлуха черни и нерадостни мисли.

Изведнъж вратата се отвори и на прага се появи Боуи. Той се приближи и приседна до нея.

— Направих много грешки — поде тихо. — Може би все още не разбираш колко е трудно за един мъж да се опита да има някаква връзка с жена, която започва да се отдръпва в минутата, когато той я докосне. Толкова е болезнено…

Черните му очи жадно поглъщаха тялото й.

— Копнежът по теб не е стихнал, Габи, но зная, че ти не ме желаеш. Това не е твърде окуражаващо в моето положение.

— Бих могла да се опитам… — промълви Габи с треперещ глас.

— Това покана ли е?

— Трябва да бъде много бавно. И когато… загубиш контрол, може да се бия с теб… Но ще опитам.

— Ще ме изстрадаш! Това ли искаш да кажеш? — попита студено Боуи и се засмя. — Благодаря. Егото ми може да мине и без подобни жертви от твоя страна.

— Ти не разбираш…

— Как бих могъл да разбера, когато не искаш да ми разкажеш какво се е случило. Не мога да разгадавам мислите на хората. Някакъв твой приятел сигурно се е поувлякъл и те е изплашил. И какво толкова? Случва се на много момичета, но те не стават парчета лед!

Тя притвори клепки.

— Не… не е точно така. Окей, Боуи, ще се опитам да ти обясня.

Габи си пое дълбоко въздух.

— Мъжът беше брат на шефа на баща ми. Беше ми хвърлил око отдавна и аз много внимавах да стоя далеч от него. Но един ден училищният автобус се повреди и аз закъснях, защото трябваше да вървя пеш по магистралата. Той ме причака и ме завлече към хамбара…

Гласът и секна и лицето й пребледня.

— Събори ме на пода. Беше тъмно… усещах дъха му на уиски. Беше пиян и… едър като теб… много силен. Аз се борех… борех се, но не можах да избягам от него.

По бузите й се стичаха едри сълзи.

— Разкъса дрехите ми, започна да ме докосва… навсякъде. Прикова ме с тялото си и аз знаех, че не бих могла да го спра, знаех, че ще ми причини онази ужасна болка, и само крещях, крещях…

— О, боже! — възкликна Боуи и усети, че стомахът му се свива.

— Беше спрян навреме… — прошепна дрезгаво Габи. — Но и досега продължавам да сънувам кошмари и не мога да понасям някой мъж да ме докосне. Все още не мога. Само… само от теб не ме е страх… Когато ти ме докосваш, по кожата ми не полазват студени тръпки и ми е толкова хубаво да ме целуваш. С теб това е някак естествено…

Той я притегли към себе си и нежно я сложи върху коленете си.

— Защо не ми разказа това преди? — попита я тихо.

— Не съм разказвала на никого. И… това не е всичко… Но не мога да довърша останалото.

Габи се разрида безпомощно.

— Исках да… умра!

Боуи я погали по косата.

— Всичко е наред. Сега имаш мен. Никой и нищо повече няма да те нарани, докато все още дишам!

Тя заизтрива сълзите си с длани.

— Ето ти носна кърпичка. А баща ти, Габи? Той не направи ли нищо? Защо те пусна да избягаш сама?

— Нямаше какво да направи… — изхълца Габи.

— Караш ме да изпитвам вина. Мислех си, че просто някой твой приятел е стигнал твърде далеч. Нямах представа, че се е случило така.

— Беше развратник… И пиеше като смок. Непрекъснато преследваше младите момичета покрай автобусната спирка. Бяха ме предупредили да се пазя от него. Но не съм си и помисляла, че ще ми посегне. Аз не съм хубава…

— Заслужава да бъде застрелян! Знаеш ли какво се е случило с него, след като ти си избягала? Трябва да се свържем със семейството…

— Не! — пребледня тя и очите й се разшириха от ужас. — Не, не бива! Няма да ти кажа кои са близките му или къде са! Няма…

— Успокой се. Всичко е наред, Габи. Не бих направил нищо против волята ти. Просто си мисля, че не е справедливо да не бъде наказан.

— Беше преди десет години… — сведе очи Габи. — Твърде е късно.

— Вече не се учудвам от поведението ти, от начина, по който се обличаш, от липсата на приятели.

— Минавало ми е през ума да се подложа на терапия. Но не можех да се доверя на никого, за да говоря за това. С течение на времето реших, че ще си остана стара мома.

— И после аз те поканих на вечеря — усмихна се Боуи.

— Ти ме омая… Всичко в теб ми харесва. Напоследък започнах и да те сънувам.

— Еротични сънища?

— Да… За пръв път в живота ми. И онази вечер, когато Аги обяви годежа си…

— Аз те изплаших тогава.

— Така беше, но изпитах нещо ново й непознато. Започнах да треперя и имах някакво странно усещане в корема… То ме изплаши…

— Когато докоснах гърдите ти?

— И когато ме притисна до оградата…

— Моментът може би не е най-подходящият — каза той и дланите му се плъзнаха към талията й, — но мисля, че бих могъл да ти припомня какви са били тези усещания.

Габи отначало не разбра какви са намеренията му и когато палците му да се насочиха към гърдите й, застина. Боуи втренчено наблюдаваше изражението на лицето й. Ръцете му бяха изкусни, бавни и много търпеливи. Той очерта кръгове около красивите заоблености на гърдите й, а после ефирно леко започна да гали връхчетата им. Ласките му бяха безумно възбуждащи и само след секунди Габи се напрегна до крайност. Но това напрежение беше съвсем различно от това, което бяха предизвиквали у нея другите мъже. Дишането й рязко се учести. Докато пръстите му продължаваха сладката си магия с тялото й, устните му потърсиха устата й. Целувката му изтръгна стон на блаженство от гърлото й. В слабините й започна да се разгаря някакъв огън, който заплашваше да се превърне в пожар. Гърдите я заболяха от копнеж и зърната им се втвърдиха.

— Не… разбирам… — промълви хрипливо.

— Отвори още малко устата си — прошепна й Боуи.

Габи с готовност се подчини и езикът му нахлу дълбоко в устата й. Тя отново изстена и цялата потрепери, когато големите му топли длани обхванаха гърдите й и започнаха бавно да ги масажират.

— Харесва ти, нали? Ухапи ме.

— Боуи… чувствам се толкова слаба… — задъха се Габи. — И ме боли…

— Мен също, малката ми.

— Наричаш ме така само когато ме целуваш.

Той се усмихна и пръстите му се спряха върху копчетата на блузата й. Габи се взря в черните му очи, без да издаде нито звук.

— Ще те съблека до кръста. Добре ли е?

Тялото й продължаваше да трепери.

— Добре…

Боуи мъчително бавно свали блузата й, следейки неотклонно изражението на лицето й. После възхитеният му поглед се впи в дантеления й сутиен, изпод който настръхналите зърна на гърдите й така напираха, сякаш всеки миг щяха да го пробият. Габи инстинктивно вдигна ръце, за да се предпази, когато той започна да смъква презрамките му. Очите й бяха широко отворени и малко изплашени.