Лори Фостър
Сърце на жена (9)

9.

Все още не напълно събудена, Луна застана до чешмата и си наля чаша току-що сварено кафе; в този миг вратата на Джо се отвори. Луна вдигна гуреливи очи и погледът й бавно се фокусира върху фигурата му, облегната на рамката на вратата. Тя не би имала нищо против да го вижда така всеки ден до края на живота си.

Луна забрави за чашата кафе в ръката си, виждаше само рошавата, гарвановочерна коса, сънените сини очи и тъмната сянка на набола брада по суровото лице. Гърдите му бяха голи и докато тя го наблюдаваше, той небрежно прокара ръка от широките, лъскави рамене надолу към плоския, мускулест корем, пръстите му потъркаха, леко задраскаха кожата — възбудиха Луна.

С широка прозявка Джо попита:

— Колко е часът?

Погледът й се замъгли още повече и тя сграбчи плота за опора. Джо беше само по боксерки, а Луна все още не бе свикнала да го вижда така. Съмняваше се, че някога ще свикне. Той бе толкова… мъжествен. Невероятен мъжкар.

— Почти десет — Луна вдигна така необходимото й кафе до устните си, отпи голяма глътка и изгори езика си.

Разговорът с Уилоу снощи само успя да изкара на преден план чувствата й към Джо. Мислите и копнежът й за този мъж прогониха съня. Джо беше най-привлекателният мъж, който някога бе срещала, но той никога не бе възнамерявал да се обвърже сериозно с нея и още по-малко с две деца.

Глупаво или мъдро ще е да го остави да си тръгне, без да разбере как би се почувствала да лежи гола до него, без да има спомена за тези широки, здрави гърди, притиснати към нейните, без да усети устните му да я докосват на най-тайни места.

Да го почувства вътре в себе си, с възможно най-голямата близост между двама души? Само мисълта за това я накара да потръпне от копнеж. Не успя да намери отговора по време на дългата нощ. Сега главата й туптеше, а очите й горяха. Глупачка, глупачка, глупачка…

Луна се стегна и се насили да го погледне отново.

— Кафе?

Джо измърмори нещо, но когато тя се обърна с лице към него, спря по средата и я измери със сексапилен поглед отгоре до долу.

По дяволите.

Смутена, Луна се огледа. Ризата, с която бе спала, сега беше ужасно смачкана. Шалварите бяха заменени с къси панталони, защото утрото бе горещо. Не носеше сутиен, но пък Джо я бе виждал така и преди. А косата й… От мятането и въртенето през нощта се бе разчорлила и вероятно приличаше на полудяла вещица.

Луна държеше кафето в една ръка, а с другата докосна косата си.

— Така имах нужда от кафе, че не намерих време да… — думите й заглъхнаха, защото в очите на Джо се разгоря огън. Той тръгна към нея със сексуални намерения. Охо! Вече въобще не изглеждаше сънлив.

— Джо… — започна да роптае тя, но протестът й прозвуча безсилно дори и за самата нея.

Той прошепна:

— Сутрин не съм в най-добрата си форма, иначе щях да се справя с това. Но снощи заспах много късно с мисълта за теб — ръцете му се плъзнаха към талията й, обвиха я, едната длан се промъкна нагоре по гърба й към тила, а другата се спусна надолу, малко над дупето. — Божичко, събудих се с копнеж за теб и ето те тук, изглеждаш толкова секси, нежна и сладка.

Джо изръмжа последните думи и после зарови устни във врата й. Приближи я и през боксерките и бикините тя почувства ерекцията му до корема си.

Луна се замая, бързо остави кафето на плота и постави ръце на широките му, яки рамене. Не го отблъсна. Копринената, разгорещена плът я опияняваше. Пръстите й се свиха и оставиха следи по големите мускули.

Джо изсумтя от удоволствие и от болка.

— Няма да мога да понеса повече това, скъпа.

Той целуна шията й, раменете. Топлият му дъх докосваше чувствителните й нервни окончания и я караше да потръпва. Брадата му докосваше леко бузата й, шията. А ръцете му… Продължаваха да я милват, съблазняват и дразнят.

— Не зная кое е редно, мила. Само зная, че трябва да те имам.

Луна поклати глава, не отказ, а смущение. Тя погали гърдите му, очарована от копринените къдрави косъмчета там.

— Джо…

— Кажи ми, че и ти ме желаеш, Луна — той леко захапа долната й устна. — Кажи ми.

Очите й започнаха отново леко да се притварят. Молбата му в този миг, на сутринта след терзанията й от цяла нощ, я постави в неизгодно положение.

— Желая те…

Дъхът й спря, когато в отговор големите му ръце я обвиха още по-здраво и устните му допряха нейните. Той имаше вкус на утринна топлота и мускус, дишането му бе учестено, а докосванията почти настойчиви. Широката му длан се разтвори на дупето й и я повдигна на пръсти. Долепи я до своята ерекция. Дишането и на двамата стана накъсано, ускорено.

— Гадория.

Джо я пусна толкова бързо, че Луна политна. Почти едновременно и двамата обърнаха рязко глави и се загледаха в Остин, който отвори хладилника и измъкна двулитрова бутилка кола. Русата му коса стърчеше, а късите панталони бяха толкова широки, че едва му се крепяха.

След първоначалния коментар, той престана да им обръща внимание.

Джо смотолеви:

— Ъъ…

Луна премести поглед от Остин, който отиде до шкафа за чаша, към Джо, който имаше ерекция. Очите й едва не изскочиха; тя го побутна силно.

— Джо — изсъска Луна с лудешки шепот, — върви да се облечеш.

Той се обърна към нея, лицето му остана комично безизразно, докато не чу стъпките на Уилоу надолу по стълбите. После се раздвижи изключително бързо за човек с неговите размери. Вратата след него се затвори с трясък.

Почти изпаднала в шок, Луна постоя така известно време, после осъзна смешката и избухна в смях. Остин я погледна, изви очи и тя се разсмя още повече. Трябваше да се подпре, за да стои изправена. Несъмнено Джо никога не бе прекъсвал прелъстяване заради деветгодишно момче. Уинстън изглеждаше така изумен, така объркан как да постъпи. Луна се подсмихна отново.

Уилоу влезе, видя брат си с кола в ръка и отиде право при него.

— Какво е смешното? — попита тя, докато взимаше високата чаша от ръката на брат си, преди той да бе успял да си налее питието.

Остин направи гримаса.

— Джо мляскаше Луна, но после избяга.

Уилоу погледна Луна чисто по женски и се усмихна:

— Така ли?

След това остави чашата в мивката.

Брат й се развика:

— Хей! Дай ми я.

— Не се пие кола на закуска, Остин. Знаеш го много добре.

Луна надзърна към момичето. Не се пие кола на закуска? Защо не? Дали това не е едно от онези майчини правила, които никой не й бе казвал? Малчуганът се пресегна за чашата си в мивката, но Уилоу го плесна по ръката.

Луна събра сили. Предполагаше се тя да е настойникът; предполагаше се, че ще поеме част от бремето на Уилоу.

— Остин, Остин, Остин — сгълча го тя, докато прекосяваше кухнята и се опита да звучи сякаш знае какво говори, — сестра ти е напълно права. Никаква кола за закуска. Защо не пийнеш малко сок?

— Нямаме — после реши да добави: — Патриша нямаше нищо, против каквото и да пия.

И Луна нямаше. Всъщност една студена кола й звучеше чудесно. Но…

— Аз не съм Патриша. Мляко?

— Мразя млякото.

Уилоу обаче му наля мляко.

— Не. Гадно е — после хитро продължи: — Почти толкова гадно, колкото да видя как Джо лигави Луна.

Сестра му го побутна.

— Не бъди противен, малък гризачо!

Спорът продължи, а Луна се почувства безпомощна. Тази ситуация й бе толкова непозната, колкото и на Джо. Трябваше й време за разбуждане сутрин, време да се стегне. Вместо това се изправи пред бързо развихряща се битка от обиди, ръгания и разляно мляко.

Местеше погледа си от едното дете към другото, но пред себе си виждаше единствено ужасеното изражение на лицето на Джо. Започна отново да се хили.

Джо извика от стаята си:

— Не е толкова смешно, мътните го взели.

Остин спря за миг караницата със сестра си и изкрещя с весел, напевен глас:

— Пак се държиш неучтиво.

Луна чу как Джо изръмжа и се опита да овладее смеха си. Обърна се към двете деца с надеждата да прекрати конфликта, преди те да са стигнали до раздаването на удари.

— Какво ще кажете за палачинки? — надвика тя размяната на обиди.

Те поспряха и я погледнаха.

Остин надяна характерното за него скептично изражение.

— Ще ни готвиш?

— Закуска? — поясни Уилоу.

Луна направи физиономия. Толкова ли неспособна изглежда да се справи?

— Да, много ценено американско ястие. Палачинки и може би малко бекон — после промърмори замислено, повече на себе си, отколкото на децата. — Май видях бекон в хладилника.

Остин замръзна. За хлапак, който току-що бе наричал сестра си с ужасни думи, изглеждаше сладък и сърцераздирателно уязвим.

— Мама ни правеше палачинки всяка неделя.

Уилоу кимна и добави:

— Дори понякога и през седмицата, вместо зърнена закуска — гласът й звучеше тихо, носталгично. — Патриша не обичаше да готви много, особено рано сутрин.

Настроението в стаята току-що се бе променило и това обърка Луна. Децата станаха потиснати, дори малко тъжни. Луна не можеше да го понесе.

— Ами аз обичам да готвя, но само ако има гладни хора да нахраня.

Джо извика: Аз съм гладен и я разсмя отново.

Уилоу продължи да стои вторачена в нея още известно време, после отиде до хладилника. Отвори го, прерови го и накрая извади един пакет.

— Да, имаме бекон.

— Чудесно. Тогава да се заемам с готвенето.

Остин я измери с поглед.

— Мога ли да пия кола с палачинките?

Луна и Уилоу в един глас казаха:

— Не.

Остин отново насочи оръдието към сестра си.

— Ти да не си ми шеф, бе!

— Без бе — поправи го Луна, после се намръщи смутено. Бог да й е на помощ, вече започва да звучи майчински. Промърмори под носа си: — Поне говори правилно.

— Какво?

Луна се предаде.

— Изчакайте тук. След минута започвам да готвя.

Тя отиде до вратата на Джо и леко я открехна. Той крачеше из стаята. Беше си обул дънките и бе сключил ръце зад главата. Косата му бе дори още по-рошава, а движенията резки, строги. Сякаш страдаше.

Луна поспря, за да се полюбува как огромните бицепси изпъкваха в това положение, как големият гръден кош се разширяваше при всяко поемане на дъх. Тъмните, копринени косъмчета под мишниците го правеха още по-мъжествен, по-голям мъжкар.

Тя въздъхна и влезе вътре, като затвори вратата след себе си.

— Добре ли си?

Джо спря и я загледа гневно. Кимна към все още внушителната ерекция, която издуваше дънките му отпред и я дари с а ти как мислиш поглед.

Луна се усмихна.

— Съжалявам.

— Въобще не ти личи да изпитваш съжаление, Луна, така че не се отнасяй снизходително с мен — пое си дълбоко дъх и отново огледа тялото й. — Боже всемогъщи! Присъствието ти тук въобще не ми помага, скъпа.

Луна не разбра. Вероятно бе развалина с тази разчорлена коса, увиснали дрехи и без всякакъв грим.

Джо като че ли прочете мислите й и каза:

— Изглеждаш като жена, която е прекарала безсънна нощ в леглото.

Тя кимна:

— Така е.

Джо преглътна:

— И аз.

Луна се отърси и се опита да приглади косата си.

— Главата ми е ужасна.

Изминаха няколко секунди, после Джо отпусна ръце и си пое дълбоко дъх. Подръпна ухото си и леко притисна обицата.

— Предполагам, че ще изпадаме в подобно положение неведнъж, затова ще обещая да не обръщам внимание на косата ти, ако ти не обръщаш внимание на вдървеността ми сутрин.

Тя плъзна поглед към скута му.

— Не зная. Доста е трудно да не му се обръща внимание.

— Недей — той стисна очи. — Ако говориш за това, то ще се повтори.

Луна се разсмя и отстъпи към вратата.

— Добре. Ще ти дам още пет минути да… извършиш обичайните си утринни дейности, после ела в кухнята при нас.

Джо я погледна, забеляза руменината й, появила се благодарение на него.

— Направи ги десет и ще се обръсна.

— Дадено.

Луна се върна в кухнята и завари двете деца да седят тихо на масата като истински ангели. Спря се.

— Какво е това?

Остин започна да се върти на мястото си и попита:

— Искаш ли да приготвя масата или нещо друго?

— Мога да ти помогна с готвенето — предложи Уилоу. — Или пък да ядем готова зърнена закуска както винаги, за да не те затрудняваме.

Луна премести поглед от едното сериозно, искрено личице към другото.

— Добре — постави ръце на хълбоците си и потропна с бос крак по пода. — Какво става?

Уилоу сви рамене.

— Нищо.

Остин обаче не можеше да мълчи дълго.

— Уилоу каза, че ти и Джо се карате заради нас, а ние не искаме да се ядосате и да си тръгнете, затова обещаваме да сме добри и да помагаме с домакинството; дори няма да пия кола сутрин, да правя гримаси, когато ти и Джо се целувате или да споря с Уилоу, ако не се опитва да ми нарежда какво да правя, освен това повече няма да се измъквам навън през нощта.

След това словоизлияние Остин си пое дъх — продължително, уморено.

Луна се вторачи в него.

— Много впечатляваща реч, Остин.

Той грейна.

— Аз няма да ходя никъде — тя разсеяно прехвърли през ума си цялата му тирада. Ококори се. — Да се измъквам навън през нощта? Божичко, за какво говориш?

Уилоу се намръщи и се пресегна да удари брат си по ръката. Той примигна и лицето му се изкриви в опита да не го потърка.

Луна изпита желание да започне да скубе косата си.

— Уилоу, не удряй брат си, моля те…

— Голяма му е устатата.

— Той е на девет, мила. Говори това, което мисли, и това е хубаво.

Остин, обясни за измъкването нощем. Вратата на Джо се отвори и той влезе в кухнята, бе малко скован и все още необръснат.

— Имах намерение да поговорим за това — каза той и си наля чаша кафе.

Луна зачака.

— Да поговорим за какво?

Джо седна до Остин.

— Лудориите на Худини.

— Кой е Худини? — попита момчето.

— Някой, който е по-добър в измъкването от теб — информира го Уилоу, което подтикна Остин да й се изплези.

— Джо, какво става?

Джо изпъна крака, пийна си глътка от кафето, после въздъхна:

— Снощи хванах Остин как се измъква от стаята си.

— Къде се бе запътил?

Джо вдигна вежди към момчето, което се изчерви, заби поглед в масата и измърмори:

— Навън.

— Ходи до езерото — каза им Уилоу. — Когато го чуя, отивам след него. Но той е добър в тихото промъкване.

— Не достатъчно добър — спомена Джо. — Аз го хванах три пъти миналата нощ.

Луна най-сетне проумя огромната задача, пред която се бе изправила. Преглътна, погледна двете деца и се зачуди как ще се оправя с тях. Не разбира нищо от деца, от нещата, които ги мотивират, как мислят. А тези двете тук не бяха обикновени, безгрижни хлапета. Луна се загледа в Остин и се зачуди какво да му каже, за да стигне до него. Остин се наежи и лицето му почервеня, но не от смущение, а от решимост.

Луна разбра, че трябва да направи или да каже нещо веднага.

— Остин…

Момчето се обърна към Уинстън и насочи обвинително пръст към него.

— Снощи той подслушваше теб и Уилоу.

Това изненада Луна. Объркана, тя погледна към Джо и попита:

— Какво?

Остин си пое въздух готов да продължи, но Джо вдигна ръка и го накара да замълчи. Погледът му се закова в очите на Луна като лазер, бдителен, напрегнат, като че ли искаше да й предаде някакво мълчаливо послание.

— Снощи чух Остин да се движи и отидох да проуча — Джо се вгледа внимателно в лицето й и веждите му се дръпнаха надолу, за да бъде убедителен. — Ти беше в стаята на Уилоу и си бъбрехте. Не исках да ви прекъсвам и затова не се обадих.

— Той слушаше!

Думи и образи пробягаха през съзнанието на Луна. Гърдите й се стегнаха и лицето й пламна от унижение.

— Да — потвърди Джо; все още я наблюдаваше внимателно. — Първо, защото се безпокоях за Уилоу. После открих Остин и го върнах обратно в леглото, само че той не остана там. Трябваше да го слагам в леглото му още няколко пъти. Мисля, че тази сутрин трябва да бъде наказан.

Разбит, леко отчаян да пренасочи вниманието, Остин се обърна към Луна:

— Не си ли ядосана, че Джо ви е подслушвал?

Луна се скова. Ядосана? Беше унижена и наранена. Той е чул всичките й глупости за Джо, разбивача на женски сърца. Господи! Дори не можеше да си спомни всички ужасни неща, които довери на Уилоу в желанието си да сподели с нея и да я отвори към себе си в отговор.

Лицето й запламтя от спомена за това. Двете деца я наблюдаваха внимателно, Джо следеше всяка нейна реакция и затова тя преглътна обидата си и се захвана с най-важния въпрос.

— Остин, дори да съм му ядосана, това не променя твоята постъпка. След като аз си легна, ти не може да напускаш къщата, по каквато и да е причина.

— Но аз…

В този миг чуха някой да чука на предната врата. Двете деца подскочиха, обърнаха се един към друг, сякаш очакваха да влезе Цербер.

Джо усети странната им реакция и каза:

— Аз ще отворя.

— Отивам в стаята си — избъбри Остин и бутна стола си назад.

— Ти ще стоиш тук мирен, докато не свършим с обсъждането на твоя въпрос — нареди му Джо.

Хлапакът бавно се отпусна обратно на мястото си. Очите му бяха ококорени и пълни със сълзи и Луна едва успя да понесе гледката. Дали се безпокои чак толкова много за наказанието?

Тя мина зад него и постави ръце на раменете му.

— Всичко ще е наред, Остин. Ще оправим всичко.

Миг по-късно обаче Джо влезе със заместник-шерифа и тя започна да се съмнява.

— Кафе? — предложи Джо на мъжа.

— Благодаря — той подаде на Луна широка, загрубяла от работа ръка. — Заместник-шериф Скот Ройал, госпожо. Извинете за безпокойството тази сутрин.

— Луна Кларк — докато се здрависваше с него, забеляза как той хвърли свойски, критичен поглед на всяко от децата.

— Новият настойник, зная, Джо вече ми обясни. Приятно ми е да се запознаем, госпожо Кларк.

— Моля, наричайте ме Луна — посочи към масата. — Настанете се удобно, шерифе.

Джо подаде на Скот кафето.

— Луна, спомняш ли си думите ми, че познавам някои от полицаите в област Гостоприемство? Е, Скот е един от тези, които ме покани да ги посетя, след като залових техния човек.

Скот дръпна стол и седна. Махна шапката си и я постави на коленете си. Луна го хареса от пръв поглед. Имаше песъчлив цвят на косата, меки сини очи и чудновата усмивка.

— На няколко пъти бяхме толкова близо — Скот показа по-малко от инч с палеца и показалеца си — да хванем онзи негодник, но той все ни се изплъзваше. Почти бях загубил надежда, когато Джо се обади и каза: Хей, момчета, да ви липсва някой там? Говореше така небрежно, че в началото почти не му повярвах.

Остин се ококори към Джо:

— Хванал си престъпник?

Скот кимна:

— Не един. Джо е един от най-добрите ловци на глави в страната.

— Вече не — поправи го Джо. — Отказах се.

Сега пък Луна примигна.

— Знаех, че е бил ловец на глави, но не допусках…

— Че е бил толкова добър. Да, госпожо. Дяволски добър. Мамка му, репутацията му бе огромна и сред полицаите, и сред престъпниците. Въпреки че те не споделяха едни и същи чувства към него.

Остин отвори уста, за да сгълчи шерифа за ругатнята, но Джо прошепна „Остин“ и момчето отстъпи и се отпусна на стола си.

Скот се обърна към малчугана:

— Джо ми каза, че цяла нощ си бил у дома.

— Да — произнесе Остин предпазливо, сякаш не искаше да се издаде, преди да разбере защо Скот пита.

— Това е добре, защото няколко човека се оплакаха, че снощи си вилнял из собствеността им.

Остин скочи.

— Не съм! Джо не ме пусна да изляза. Опитах, но той постоянно се промъкваше след мен, мърмореше и ме връщаше обратно в леглото. Нали така, Джо?

Скот едва не се засмя, но вместо това се намръщи.

— Радвам се да го чуя. Ако те хвана отново, ще трябва да те изправя пред съда.

Отново? Сега Луна разбра защо децата изглеждаха толкова обезпокоени от посещението на утринния гост. Дали идването на местния шериф бе обичайно нещо? Краката й се подкосиха.

— Какво се е случило?

Скот извади бележките си.

— Много неща. Цветни лехи са изпотъпкани, прозорци на коли са изпочупени, кучешки изпражнения на стълбите — той хвърли кос поглед към малчугана. — Всички белези на операция на Остин.

— Не съм бил аз.

Скот затвори бележника си.

— Аз самият съм те хващал няколко пъти, Остин, и затова не мога да ти повярвам. Това им е лошото на белите. Щом веднъж направиш беля, не е лесно да докажеш, че не си пак ти. Обаче познавам Джо и му имам доверие. Той твърди, че си бил в леглото и аз му вярвам.

Остин въздъхна от облекчение. Джо го погледна, пресегна се и постави едрата си ръка на рамото му.

Гласът на Уилоу бе хладен, когато заговори:

— Както казахте, шериф Ройал, налице са всички белези за операция на Остин.

Скот кимна:

— Опасявам се, че е така.

— Това означава, че някой се опитва да го представи за дело на Остин.

Луна не се бе замисляла, но видя, че Джо и Скот вече бяха стигнали до това заключение.

— Възможно е — потвърди Скот, — но са и типични лудории, с които се срещаме от време на време.

Джо многозначително погледна към Луна. Тя знаеше, че иска да й предаде някакво безмълвно съобщение, но не го разбра съвсем. Той се прокашля.

— Ще поставя осветление и детектори, може би охранителна камера, пък и къщата определено се нуждае от нови ключалки.

Скот пийваше от кафето си и местеше поглед от човек на човек.

— Не е лоша идея. Така всеки, който трябва да е вътре, ще остане вътре и всеки, който трябва да е навън, ще си остане навън. Тогава ще можете и да поспите — той вдигна за поздрав чашата си с кафе към Джо. — Ти изглеждаш ужасно.

Джо се разсмя.

— Сигурно. Имах тежки седмици.

— Може някоя вечер да се съберем и да ми разкажеш — Скот подпря лакти на масата и се наведе напред. — Но първо трябва да успокоя хората, които бяха готови да накарат Остин да плати ремонта. Няма да се зарадват като разберат, че не е той. Е, ако успея да ги убедя.

— Сигурна съм, че ще искат да заловят истинския виновник — настоя Луна, защото съжали тъжния Остин.

Скот изглеждаше скептичен, но само сви рамене.

— Ще трябва да отидете до града за необходимите ви неща. Мога да ви дам адреса на едно хубаво място. На два часа път е, но си заслужава пътуването.

— Благодаря.

— Останалите трябва да внимавате повече, може наистина да е нагласено. Остин, надявам се да разбираш сериозността на всичко това. Ако Джо не ти беше алиби, щеше да си на задната седалка на колата ми.

Луна не бе сигурна дали Скот говореше истината или искаше да внуши на Остин колко важно е да си стои у дома нощем. Момчето наистина изглеждаше впечатлено и Луна щеше да разцелува краката му за навременната намеса.

— Благодаря, шерифе.

— Наричай ме Скот. Всеки приятел на Джо, нали знаеш… — той доизпи кафето си и стана да си върви.

Джо отново погледна Луна продължително, многозначително, стисна й ръката и отиде да изпрати Скот до вратата. Децата изглеждаха посърнали в отсъствието му и това обезпокои Луна. Тя бе изправена пред огромната задача да се скара на Остин, което бе за негово добро, и в същото време да му вдъхне увереност.

Сложи бекона в тигана и започна да обмисля положението. Най-накрая се облегна на плота и го погледна загрижено.

— Защо излизаш от къщата, Остин?

Той наведе глава напред и тя усети невъзмутимостта в тона му.

— Просто да се поразходя и да обмисля някои неща.

Луна си спомни как деветгодишна също ходеше на разходки, за да мисли. Родителите й винаги се караха, говореха си със злобни, жестоки думи. Тя се чувстваше по-добре, когато се откъсваше от дома.

Заобикаляше квартала и отиваше до пусто бейзболно игрище, обикаляше го, без да бърза, и усещаше слънцето на гърба си и праха в лицето си. По време на тези дълги разходки не мислеше за проблемите си. Опитваше се да си представи какво означава нормално, щастливо семейство.

Възможно ли е и Остин да изпитва същото? Тя се бе наслаждавала на слънцето, а може би той обича луната. Луна счупи три яйца върху сместа за палачинки, добави мляко и импулсивно допълни:

— Знаеш ли, Остин, ако някога ти се прииска разходка, би могъл да ме събудиш и двамата да се разходим.

Джо влезе в стаята.

— Никой няма да излиза нощем.

Луна изви очи.

— Разбира се, не. Не бих рискувала с Остин по този начин.

— Тогава се разхождайте през деня.

Деспотичният му тон я раздразни.

— Остин не иска да се разхожда през деня, нали така?

— Да. Обичам през нощта — кимна Остин.

Джо постави ръце на хълбоците и се загледа в момчето.

— Защо?

— Тихо е. Всички спят. Няма кой да ми крещи.

Невероятно бе да се види как Джо Уинстън омеква.

Луна се усмихна.

— Джо е прав, не е безопасно да стоим навън през нощта. Особено сега, когато някой върши лудории. Вероятно можем да се разхождаме само около къщата. Можем да си говорим и да си правим компания. Или ако искаш мога просто да си мълча и ти дори няма да усетиш, че съм там. Какво мислиш?

Кафявите очи на Остин се вторачиха в нея за няколко секунди.

— Да. Може би.

Ето отново това подозрение. Луна знаеше, че ще му отнеме време да й се довери, да се отпусне с нея. Но тя си спомни за всичко, което бе преживял, почувства болка и нетърпение да му помогне да загърби всички свои безпокойства.

— Чудесно. Тогава така и ще направим.

Уилоу се подпря с лакти на масата.

— Значи си бил ловец на глави?

Макар двете деца да го наблюдаваха, Джо небрежно целуна Луна по шията. Тя се скова, но той я потупа по гърба, прошепна: Всичко ще е наред и се върна до масата.

— Отказах се преди около година.

— Защо?

— По много причини, но главно защото се уморих да пътувам. Ловците на глави имат някъде от пет до петнадесет случая наведнъж, а това означава постоянно пътуване.

— В преследване?

— Точно така. При тази работа няма установено работно време. Не можеш да си изключиш телефона или пейджъра и приемаш обаждания, поверителни сведения посред нощ. Когато сведението си заслужава, трябва да го проследиш, дори това да означава измъкване от леглото само след два часа сън. Стигнах до момент, в който изпитах нужда от лично време. Така че напуснах.

Луна слушаше и наливаше от тестото в тигана съвършени кръгове. Значи Джо иска лично време? Сам? А тя го довлече със себе си във Визита, сред деца с проблеми и голям хаос. Още по-зле, той все още не се бе възстановил и не бе надушил нищо. Тя бе невероятна егоистка и това накара вътрешностите й да закипят.

— Какво работиш сега? — попита Уилоу.

— Бях бодигард. За щастие бях приключил с една задача, преди да ме пребият. Тогава братовчедка ви се появи на прага ми и ме покани да се запозная с вас, та ето ме тук, шляя се из Визита.

— Бодигардовете носят ли оръжие? — попита Остин.

— Да. Но само за да предпазват човека, за когото работят. Аз съм добър в ръцете — похвали се Джо, вдигна ги и сви пръсти. Юмруците му бяха огромни, ръцете преливаха от сила.

Остин се ококори още повече.

— Покажи си мускула — настоя момчето.

Джо се захили и го направи. Остин не можа да обгърне бицепса му дори с две ръце.

— Ухаа.

Реакцията на Луна бе по-различна, по-женска. Тя си спомни как Джо се справи с натрапника в апартамента, как взе надмощие с лекота и въздъхна с благоговение. Джо Уинстън бе истински мъж и като жена тя не можеше да не му се поддаде.

— Да си силен и да си във форма е важно — каза Джо, — защото когато е възможно, не използвам смъртоносни оръжия.

— Значи не стреляш по хора?

— Ако е възможно, дори не наранявам хората. Друг път… — той сви рамене. — Последният ми случай беше защитата на млада жена, която свидетелстваше срещу съпруга си.

Уилоу наклони глава.

— Свидетелства? Какво точно означава това?

— Съпругът й бе наистина лош човек, отнасяше се зле с нея и други хора — сега Луна дочу определен нюанс в тона на Джо. Погледна го и откри, че я наблюдава напрегнато. — За да отиде той в затвора, тя трябваше да свидетелства в съда срещу него. Мъжът не искаше това да се случи и се опитваше да я сплаши.

Уилоу се наведе напред, бе погълната от разказа.

— Как?

— Отправяше й заплахи, сплашваше я физически. Биеше я — гласът на Джо стана дрезгав. После насочи вниманието си пак към децата, освободи Луна. — Мъжът опита да се промъкне в къщата й една нощ.

Джо замълча, чупеше ръце и градеше очакванията. Накрая каза със задоволство:

— Залових го.

Остин примигна със страхопочитание, гласът му се снижи до благоговеен шепот.

— Какво направи?

И Луна бе доста любопитна. Забрави за закуската, обърна се и се заслуша.

Джо оголи зъби в познатата й триумфална усмивка, но цензурира отговора заради децата.

— Задържах го, докато ченгетата се появиха.

Уилоу изсумтя:

— Какво му направи?

— За мен той беше най-долен боклук. Обичаше да тормози по-дребните от него, включително жените.

— Обзалагам се, че ти си бил по-голям от него.

Джо не бе склонен да се хвали, но каза:

— Много по-едър. Сложих му белезници, окови и верига — преди да завалят въпросите, Джо обясни, че веригата свързва белезниците на краката и на ръцете. — Така той можеше единствено да се търкаля по пода и да скимти. Предадох го на ченгетата в този му вид. Опандизиха го. Процесът мина гладко и той получи осем години затвор.

— Уха…

Джо се засмя.

— Е, ако искаш да слушаш за интересна работа, поговори с Луна. Искаш ли да знаеш с какво се препитава тя?

И двете деца кимнаха с глава.

Джо се захили, облегна се на стола си и сложи ръце зад главата. Големите мускули се издуха, станаха твърди и накараха Луна да въздъхне отново. Никой мъж не може да бъде по-съблазнителен по толкова различни начини.

— Е, деца, да ви разкажа за Луна, богинята на месечината — той й намигна и информира с нелепо театрален глас, придружен от чупенето на пръсти. — Луна знае всичко, вижда всичко.

Луна не бе видяла това, помисли си тя, развеселена от шегите на Джо и удивена от лекотата, с която общуваше с хлапетата. Предварително бе знаела, че той ще е по-умел с тях от нея, ако не по друга причина, то поне заради голямото си семейство.

Ала не бе предполагала, че той ще се чувства така удобно в тази роля и очевидно ще се забавлява толкова много. За заклет ерген, за изключително добър ловец на глави и бодигард, на него доста му се нравеше компанията на деца.

Ако не бе наясно с въпроса, би си помислила, че на Джо Уинстън ще му е приятно да свие свое гнездо. Дори би могла да си помисли, че ще му е приятно да играе ролята на съпруг на смахната бивша асистентка на медиум и баща на две нуждаещи се дечурлига.

Ала Луна бе наясно с въпроса, все пак.

Развълнувана, тя слушаше с половин ухо как Джо забавлява Остин и Уилоу с разкази за местоработата й, известно студио на медиум. Той включи истории за страховития си братовчед Зейн и съпругата му, циганката Тамара, която бе собственичка на студиото. Остин и Уилоу се хващаха за всяка негова дума и той обясни за някои по-интересни птици, които често посещават магазина. Сподели и истории за роднините на Тамара, които твърдяха, че са волни души.

Двете деца отново преливаха с безброй въпроси и по време на закуската с палачинки и бекон Луна им гледа на ръка, обясни им за астрологията и сподели някои търговски тайни от бизнеса на медиумите. Въпреки бурното начало на утринта, закуската бе забавна и дружеска.

Тъкмо привършваха, когато Остин я изненада с въпроса:

— Ти като Джейми ли си?

Джо се наежи:

— Познавате Джейми Крийд?

— Разбира се. Понякога ни посещава — обясни Уилоу. — Патриша го харесваше и все го караше да остане, както някои от другите мъже оставаха.

Едно начумерено свиване на веждите премина между Джо и Луна.

— Джейми само се отбиваше и никога не оставаше за дълго — Уилоу прехапа устна, поколеба се, после сви рамене: — Вероятно трябва да знаеш нещо, Луна.

Звучеше сериозно.

Луна склони глава и я окуражи:

— Какво е то?

— Джейми… ами, той ми каза да ти се обадя.