Лори Фостър
Сърце на жена (2)

2.

— Може би трябва да го обсъдим.

— Вече съм решила. Те са сами, Джо. Цели две години живеят в несигурност, минават от правилата на един възрастен към изискванията на друг. В началото си мислех да ги доведа тук, но по завещание къщата им е предоставена за неограничено ползване с условието настойникът да живее там.

Джо се намръщи. Защо майка им би настоявала децата да останат в същия район? Несъмнено е знаела колко трудно е за повечето възрастни да се преместят. Прекалено много е, като прибавим автоматично отговорността за отглеждането на чужди деца.

Луна отново улови мислите му и каза:

— Обзалагам се, че Клоуи е оставила къщата като стимул. Нали разбираш, като безплатен наем, тъй като ипотеката е изплатена. Вероятно не е дала възможност за продажба, защото за настойника ще е прекалено лесно да я продаде, да изхарчи парите и да зареже децата отново. Освен това, на децата им стигат толкова промени. Това е техният дом, не трябва да са принудени да се местят. През последните години промяната е била единственото постоянно нещо в живота им.

Луна изглеждаше така решена да замине, че нещо близо до отчаяние пропълзя по тялото на Джо. Той го отърси и се намръщи:

— А твоят живот тук? Работата ти при Тамара, твоите приятели, твоето семейство?

Ами аз? Не го изрече на глас, но дори само мисълта накара коремът му да се присвие. По дяволите, той искаше да има някакво значение за нея, поне малко.

Луна сви рамене небрежно, незаинтересовано.

— Семейството ми вече е пръснато из цялата страна, а и ние никога не сме били много близки. Вярвай ми, за тях няма значение какво правя.

— Така ли? — на Джо му бе чужда идеята за безразлични роднини, защото неговото семейство бе голямо, сплотено. Тази мисъл предизвика друга, осъзна, че не знае много за миналото на Луна.

Луна поклати глава, но не обясни.

— Мога да си намеря работа, където и да е и ще гостувам на Тамара, Зейн и останалите.

Раздразнен, Джо извъртя очи. Очевидно мисълта да е далеч от него не я тревожеше ни най-малко. Но той ще намери начин да я промени.

— И каква е моята роля в цялата история? Искаш да изкарам акъла на всеки, който тормози децата? Ще се наложи ли да се бия с някого?

Луна изглеждаше развеселена от предположението му.

— Остави това, Джо, не го вярвам.

— Какво? — невинните му действия бяха малко непохватни, но смяташе, че се справя.

— Зейн ме предупреди, че ще изтърсиш подобна глупост. Спомена, че ще се възползваш от всяка възможност, за да преувеличиш репутацията си.

Зейн бе развалил цялото удоволствие. Но Джо все още помнеше обвинението на Зейн, че е побойник, така че братовчед му очевидно поне малко бе повярвал на подобна репутация. Джо се захили.

— Е, каква е моята роля?

— Искам те там само за подкрепа и за да сплашиш по-агресивните — Луна го погледна, очите й се задържаха на гърдите му, на раменете. Погледът й стана по-топъл, после вдигна вежди в знак на женско одобрение. — Макар и да си пребит, целия в рани и почти при всяко поемане на дъх да стенеш, не мога да си представя да има много глупаци, които да ти се изрепчат.

Джо се засмя сладострастно.

— И все пак ти никога не се колебаеш.

Обидена от предположението, че може би е глупава, Луна смотолеви:

— Може би те избягвам.

Джо внимателно ритна надолу чаршафа си. Очевидно не чак толкова внимателно, защото тя вдигна поглед, след това очите й не се откъснаха от корема му.

— Избягвала си ме? — попита той, за да й попречи да забележи факта, че е проследил погледа й. — Значи на сватбата на Зейн не си била ти с мен в тъмния коридор, не си тази, която ме целуваше, драскаше гърба ми, извиваше тяло до моето и…

Тя скочи от леглото като светкавица.

— Знаеш ли, малко скромност няма да ти навреди.

— Скромността е за страхливците.

Джо изрита чаршафа още малко. Не можеше да го смъкне повече, без да се разголи напълно.

Луна бе една упорита вещица и отказа да го погледне.

— Добре де. Целунах те. Моментна липса на здрав разум.

Джо кимна с подигравателно съчувствие.

— Така въздействам на много жени.

Очите й станаха хладни от решимостта й да остане на безопасна почва.

— Ето защо възвърнах разума си и си тръгнах.

На Джо му достави удоволствие да посочи един неоспорим факт:

— Но се върна.

— Само защото бе необходимо.

Луна като че ли не можа да се въздържи и погледът й пробяга по него. Дъхът й спря, бузите й се зачервиха. Тихо промълви:

— Не може да се отрече, Джо. Ти си много готин. Но аз нямам намерение да бъда още една бройка в списъка ти.

Значи бе готин, а? Някои от болежките му намаляха от обезоръжаващата вълна похот.

— Напълно те разбирам — успокои я той. — Няма защо да заемаш отбранително положение.

— Не заемам отбранително положение! — тя му обърна гръб и скръсти ръце на гърдите си, видът й бе доста отбранителен.

— Какво ще кажеш аз да бъда бройка в твоя списък? Нямам нищо против. Разбира се, може да се наложи да ме впишеш два пъти, не че се хваля или нещо друго…

Сякаш надвисна нов изблик на гняв. Луна изръмжа през зъби:

— Ще ми помогнеш ли или не?

Черните й дънки бяха с ниска талия, прилепваха по тялото, обгръщаха изящното й дупе съвършено. Тя се обърна отново към него и при едно движение Джо успя да зърне частица от корема й между дънките и шарената блузка с гол гръб. За жена, надарена с бедра и бюст, Луна имаше удивително тънка талия, коремът й беше само леко закръглен. Повече от всичко друго, тя му напомняше за красавица от отминали дни. Сочна, със заоблени форми. Секси.

— Все още обмислям — промърмори той, напълно разсеян от мисли как да я съблече гола, така че да може да прегледа по-добре предимствата й.

— Ще ти платя.

Е, това запрати приятните образи по дяволите.

— Забрави! Не искам и нямам нужда от парите ти.

Тя сложи длани на бедрата си.

— Току-що ми каза, че си разорен.

Джо махна с ръка, ала болката плъзна по тялото му и той положи ръка на ребрата си.

— Винаги го казвам, за да не се въртят разни мисли у жените. По-добре е, отколкото да твърдя, че съм скапан любовник, което се съмнявам някой да повярва все пак.

Луна заплашително присви очи.

— Значи ме излъга?

— Не, разбира се — Джо опита да си даде вид на обиден. — Само преувеличих, това е всичко. Имам предвид, че не съм богаташ или нещо подобно. Но винаги съм имал сносен самостоятелен живот, винаги съм имал работа и винаги съм добър в това, което правя. Имам достатъчно заделено, за да се чувствам удобно.

— Ти си лъжец.

— Аз съм реалист — поправи я той. — От години жените се опитват да ме замъкнат до проклетия олтар. Когато си мислят, че съм беден, са по-склонни за временни връзки, а не за дългосрочни.

— Добре де, както и да е… Наистина не ми пука какво говориш на другите жени. Но настоявам да ти платя за отделеното време.

— Не! — искаше му се Луна да му е задължена, на него. Не че ще използва дълга, за да я изнуди да дойде в леглото му или нещо подобно, но ако тя смекчи отношението си, ако го види като своя герой, може би ще престане да се бори с него така усилено.

— Бъди разумен, Джо. Нямам представа в какво се впускаме, може да ми трябваш една седмица или един месец. Можеш ли да си позволиш толкова дълго отсъствие от работа?

Джо знаеше възможностите си и реши, че ще му трябва седмица, десет дни най-много, за да разучи положението, да разкрие проблемите и да ги оправи всичките. Тогава ще може напълно да се съсредоточи върху Луна и благодарността й.

Засмя се безсрамно и кимна:

— Да, мога.

Когато момичето се накани отново да спори, той вдигна ръка.

— Ето какво. Така или иначе щях да изоставям това място. Прекалено много хора се чувстват свободни да наминат, без да ме предупредят и…

— Искаш да кажеш прекалено много жени.

Той отговори с усмивка на острия й гневен поглед.

— Може би ако престанеш да раздаваш ключове…

— Е, не можеш да ми отправиш това обвинение. Аз не раздавам ключове — точно обратното. Личния си живот, ергенството, ценеше повече от всичко, освен от семейството.

— Ами как влязоха Барби и приятелката й?

— Барби? — от всички тези усмивки челюстта започваше да го боли колкото и ребрата. — Искаш да кажеш Бет? Тя влезе с Амелия, жената, която изтръгваше чувства от упоеното ми тяло, когато ти влезе. И преди да попиташ, не, не съм давал ключ и на Амелия. Имахме среща в нощта, когато ми налетяха, така че тя ме заведе до болницата и после обратно вкъщи. Предполагам, че е запазила ключа и, Бог ми е свидетел, че не бях във форма, за да се погрижа за смяната на патрона.

Раздразненият поглед на Луна се смени със съсредоточен, замислен:

— Тя е била с теб, но не е била наранена при нападението?

— Бях далеч от нея, когато това се случи — единственото хубаво нещо през онази нощ — Джо не би могъл да понесе мисълта жена да пострада, докато е под негово покровителство.

Потънала в мисли и с наведена глава, Луна бавно обиколи стаята му. На пътя й не се изпречи нищо друго, освен дрехите, пуснати на пода в нощта на нападението. Оттогава не се бе обличал, почти не бе хапвал, дори рядко се осмеляваше да стане от леглото, освен тази сутрин, за да си измие зъбите и да си вземе нещо за пиене. Беше готов да грабне и малко храна, когато дойдоха Бет и Амелия.

Разбира се, те не се бяха сетили да го нахранят. Мислеше си, че е отслабнал с поне четири килограма през последните няколко дни.

— Значи имаше среща с Амелия, но беше далеч от нея, когато някаква мутра ти се нахвърли? — Луна потропна с крак. — Доста удобно, нали?

— За кого?

— За нея?

Очевидният намек го подразни.

— Нямах представа, че си толкова подозрителна.

Луна сви рамене и го изчака да обясни. Намеците й го ядосаха.

— Не беше заговор. В случай, че не си забелязала, Амелия все още ме харесва. И то дори след като й отказах за нещо по-сериозно.

— По-сериозно?

Той повдигна рамене.

— Изглежда всички имат идеята за брак. Но тя няма нищо против връзката ни да е само…

— Сексуална?

Джо се захили. С възможно най-сух, подобен на богинята Луна тон, тя додаде:

— Тъп въпрос — после попита все още с подозрение: — Кажи ми, Джо, как точно се случи?

Джо се предаде.

— Изтичах до гаража, за да взема камиона, защото валеше. Аз съм кавалер, нали знаеш.

— Точно така.

Трябваше ли да звучи толкова шеговито?

— Тъкмо бях отключил камиона, когато ме халосаха отзад. Паднах, били са ме още, но вече бях припаднал, така че нямам представа колко време е минало. Тъй като не съм се върнал в ресторанта, Амелия тръгнала след мен и ме намерила на земята. Може би тя е изплашила нападателя, кой знае. Иначе той е можел да ме убие. Сто на сто се чувствах сякаш се опитваше.

Луна отхвърли всички останали мисли, остана само горящата загриженост в погледа й.

— Тя обадила ли се е в полицията?

— Тъкмо идвах в съзнание, когато ченгетата се появиха. Заведоха ме в болницата и когато лекарите приключиха с мен, веднага говорих с полицаите. Не че очаквам много да помогнат. Не видях кой беше и нямаше голямо продължение.

Луна не изглеждаше въобще убедена.

— И Амелия не е видяла никого?

— Не. Чула някакви шумове в гаража, но вече съм бил сам, когато пристигнала.

— Хмм. Трябва да си бил в безсъзнание доста време.

Джо я погледна гневно и тя уточни:

— Добре де, Амелия те обожава, въпреки че си й отказал да се ожениш за нея. Имаш ли представа кой не изпитва подобно нещо към теб?

— О-о, имам свои подозрения — докато изговаряше тези думи, мускулите му се свиха от яд и му причиниха допълнителна болка. — Когато хвана копелето, ще си му го върна, и то тъпкано.

— Какво имаш предвид?

Джо се отърси. Не му беше сега времето за жестоки мисли за отмъщение, не и докато Луна седеше на една ръка разстояние.

— Имам предвид, че вероятно е бил Бруно Колдуел, копелето, което простреля коляното ми.

Тя отвори широко очи.

— Затова понякога куцаш? Бил си прострелян!

Джо изръмжа:

— Да не си помисли, че съм се ударил, докато съм играл софтбол?

— Не зная — тя сякаш онемя. — Аз не… никога не съм се замисляла. Искам да кажа, знаех, че си имал рисковани задачи, но…

Джо едва не се разсмя. Очевидно тя нямаше никаква представа колко опасен е животът му понякога.

— Трябваше да разкъсам Бруно, когато ми се отдаде тази възможност, но когато го улових след почти година, почувствах, че отново трябва да се подчинявам на закона, сглупих и го предадох на властите.

— Да се подчиняваш на закона отново?

Той сви рамене.

— Контузията ме принуди да стоя далеч от полицейската работа и затова изпаднах в… лошо настроение — меко казано. Месеци наред чувстваше убийствена ярост. — Признавам, че бях малко неуправляем по онова време.

— Уволниха ли те?

— По-лошо. Предложиха ми чиновническа работа — и той не можа да издържи. Обичаше да навлиза в дълбоки води, а не да попълва безкрайни формуляри, след като е свършила играта с огъня. — Известно време бях много ядосан. После го преодолях и станах наемен убиец.

— Наемен убиец, който накуцва.

— Не, всезнайке. Накуцвам само когато се преуморя — по дяволите, какво бе очаквала от него? Да се мотае като муха без глава? Не. Щеше да полудее за по-малко от месец.

— Добре. Значи хвана този Бруно и го предаде на полицията.

Така разказана, историята беше опростена, но той не го спомена. Луна не може да разбере проблемите при следенето на някой, който не иска да бъде хванат и който има възможност да остане скрит. Особено дребно, безмилостно копеле като Бруно.

— Горе-долу.

— Изглежда вие двамата имате своето минало.

— Може и така да се каже. Аз го арестувах, но мен пък ме простреляха. Платиха му гаранцията, той не се яви в съда в определения срок и изчезна за известно време, докато не го хванах отново. Отиде в затвора, открадна камион от работната команда и сега пак се укрива. Или по-скоро — укриваше се, докато не реши, че аз съм проблем и трябва да се отърве от мен.

— Господи… Мислиш, че наистина иска да те убие?

Джо сви рамене сякаш нямаше голямо значение. Истината бе, че възнамеряваше да не се оставя да го хванат пак неподготвен. От сега нататък щеше да бъде готов за Бруно. И когато залови отново копелето, то ще си плати.

— Няма избор, ако иска да остане свободен. Знае, че ще го пипна, в края на краищата.

Луна се облегна на гардероба и гласът й изтъня:

— Ако той не те пипне пръв.

Джо използва очевидната й загриженост в своя полза.

— Точно така. Ако поостана с теб в Северна Каролина, ще съм извън обсега му — поне докато придобия форма да отвърна подобаващо. — На Бруно няма да му хрумне да ме търси там. А и ще изненадам по-напористите дами. Няма да могат да ме намерят и също ще се откажат.

Луна отново започна да крачи из стаята.

— Само докато се върнеш.

Както крачеше, тя вдигна дънките му, тениската, чорапите. Тонът й стана язвителен, а на Джо това му се понрави. Възможно ли е да ревнува? Надяваше се да е така.

— Да-а, както и да е, обмислях преместване в Кентъки, за да съм по-близо до братовчедите — и до теб, помисли си той. — Знаеш ли, наистина вярвам, че липсвам на Зейн, когато не съм там.

Това бе голяма лъжа и тя я накара да прехапе устни, за да не изсумти или да изплюе истината. Сега Зейн харесваше Джо повече, отколкото преди година, но завинаги щеше да си запази злостта към него. В младежките им дни те се бяха състезавали за жени и Джо бе печелил прекалено често.

Сега Зейн бе влюбен и отказваше да гледа отвъд това. Знаеше, че Джо не нагазва в чужд периметър и имаше доверие на сладката си женичка, Тамара, но все още му беше неприятно да допуска Уинстън прекалено близо до нея.

Зейн и неговите упреци беше най-забавната случка за Джо тези дни.

— Джо — Луна струпа дрехите на купчина в края на леглото, — опитваш се това да звучи сякаш аз ти правя услуга, а не обратното.

— Ти ще ми направиш услуга — ще ми дадеш възможността да те сломя.

Луна скръсти ръце.

— Това е абсурдно и ти го знаеш. Не, недей да спориш с мен. И аз трябва да съм честна със себе си. Затънала съм дълбоко и имам нужда от твоята помощ. Това означава, че трябва да ти платя, както всеки друг би направил на мое място.

Джо се смръщи:

— Да съм искрен ли, скъпа? Ще бъда.

Тъй като искаше да е поизправен за това противопоставяне, Джо се издърпа нагоре в леглото. Болеше го при всяко движение — по дяволите, болеше го дори да диша — но щеше да го заболи повече, ако изпусне благоприятната възможност. Не беше свикнал да живее без жени и това бе ужасно лошо. Мразеше го. Но, Господи, желаеше Луна, не някоя друга жена. Тя беше влязла под кожата му преди три месеца и присъствието й сега бе като безкраен сърбеж. Подлудяваше го.

След като се оправи и успя да престане да скърца със зъби от болка, Джо хвърли безизразен поглед на Луна.

— Има нещо, което трябва да знаеш.

Луна загрижено се приближи.

— Джо, добре ли си? — тя се пресегна към него.

— Аз все още те желая.

Луна се спря на средата.

— Няма да спра да те желая, докато не бъдеш моя.

Тя се отдръпна стъпка назад.

Само думите възбудиха Джо. Екзотичните й очи бяха станали огромни, потъмнели от изненадата; устните й леко се разтвориха. Гласът на Джо се превърна в тих шепот.

— Дузина пъти по дузина различни начини, Луна. И дори това може да не е достатъчно.

Устните й се затвориха.

Джо сви рамене, въпреки че не се чувстваше чак толкова невъзмутим.

— Предположих, че трябва да знаеш.

Секундите тиктакаха; после с леден шепот тя изрече:

— Значи поставяш условие? Трябва да спя с теб, ако искам помощта ти?

Това го вбеси:

— Не! По дяволите, не е така. Няма нужда да принуждавам жените да идват в леглото ми.

— О-о… — тонът му я накара да премигне, преди да се смръщи отново. — Тогава какво точно имаше предвид?

— Имам предвид, че няма да спра да опитвам. Ще си играем на семейство, скъпа, под един покрив, голяма близост. Вярвай ми, ще се опитам да се възползвам от това.

Усмивката й бавно се появи:

— И смяташ, че няма да мога да ти устоя? Прекалено забавно, Джо. Егото ти е толкова много, че изтича през ушите ти.

Джо също се засмя. Обичаше предизвикателствата.

— Само да нямаш нищо против да опитам с всички сили.

— Благодаря за предупреждението. Ще съм нащрек — отговори тя. Все още развеселена, взе мръсните му дрехи и излезе с плавна походка от стаята. На прага се спря и го погледна през рамо. — Ще ти забъркам нещо за хапване. Изглеждаш ми отслабнал. После ще планираме кога да тръгнем.

— Благодаря. Умирам от глад.

— Не, Джо, аз ти благодаря! — сега усмивката й бе истинска, смекчена от настъпилото в нея успокоение. — Наистина оценявам желанието ти да ми помогнеш.

Тя го оценява. Чудесно, помисли си Джо. Нещата се нареждаха точно както се надяваше.

 

 

Луна запази ведрата си усмивка, докато не се скри от погледа му. После издаде стон и преглътна с мъка. Под гърдите сърцето й биеше учестено и силно.

Откакто срещна Джо Уинстън животът й премина през драстични катаклизми. Това не й хареса. Тя не го харесваше.

Лъжкиня.

Част от проблема беше, че натурата й се бунтуваше срещу чувството за нужда от някого. Живееше живота си според свои точни определения; беше независима, способна, зряла и самостоятелна.

А сега имаше нужда от Джо.

Феминистката Луна не можеше да търпи мъже като Джо Уинстън. Те гледаха на жените като на слаби същества, които трябва да бъдат защитавани, понякога обичани. Но никога не им бяха равни.

Тялото й въобще не го бе грижа за това.

В настоящата ситуация Джо се оказа съвършен за нея и толкова опасен, че тя потреперваше при всяка мисъл за него. От три месеца се колебаеше, искаше й се да му се обади, искаше й се да бъде с него. Заспиваше с мисълта за него и се събуждаше с необходимостта да го докосне.

Тя винаги бе харесвала сексуалната си независимост, ала сега другите мъже не представляваха интерес за нея, изглеждаха й малки, бледи, дори маловажни в сравнение с наперената самоувереност и огромни способности на Джо. Нищо не можеше да го смути.

Е, споменаването на децата го бе стъписало за малко. Почти бе забавно да се наблюдава реакцията му. Но болезнената истина беше, че Джо познава детските проблеми много по-добре от нея. Четиримата му братовчеди имаха деца на различна възраст и очевидно той се чувстваше свободно с всички тях. Държеше бебетата, бъбреше си с прохождащите, общуваше си с тийнейджърите. Чувстваше се удобно във всяка една ситуация, но все пак той произхождаше от добър род и разбираше динамиката и законите на семейството.

А тя не.

Луна харесваше Джо по начин, който й бе непознат до сега. Ако беше само сексуалното привличане, нямаше да има проблем. Щеше да се наслади на любовната афера и после да си тръгне.

Ала Джо бе лоялен, забавен, безмилостен при защитаването на семейството и… Караше я да се чувства толкова женствена, като типична жена, слаба в сравнение с очевидната му сила, разглезена от мъжкото му възхищение.

По дяволите да върви този мъж заради дяволската му тактика…

Оказа се, че трябва да се бори, за да му устои, но се бе държала твърдо и си бе напомняла неведнъж, че Джо не е мъж, с когото да си играе. Той не бе само пламък от огъня, на който може да се опари. Той бе пламтящ ад, готов да я погълне, стига да му предостави възможност. При Джо нямаше нищо половинчато. Нито физическото удоволствие, което би предоставил, нито чувствата, които би предизвикал.

Сега, както току-що я бе информирал, му бе предоставена благоприятна възможност. Луна отново изстена. Ще трябва да насочи мислите си към други неща — и две деца трябва да се погрижат за това.

Чакаше я още пране в малката кухничка, където комбинираната пералня със сушилня бе грижливо подредена в килера. Джо беше подреден за мъж, дрехите му стояха в кош, кухнята бе чиста, като се изключат няколко мръсни чинии в мивката и няколко хартии на масата. Луна си пое дъх на пресекулки и се залови на работа.

Той бе проявил желание да й помогне, но сега трябваше тя първа да му окаже помощ. Пералнята вече въртеше и Луна бе извадила на плота продуктите за печени сандвичи със сирене, когато телефонът иззвъня.

Несъмнено някоя жена търсеше вниманието му. Луна с плавна походка тръгна към спалнята, не й се поправи собственото любопитство и пристъп на ревност. Джо не бе вдигнал телефона на нощното шкафче. Очите му бяха затворени, изражението му бе измъчено, изкривено от болка.

Джо беше толкова лошо ранен…

С фалшива сладост тя попита:

— Искаш ли да вдигна?

Преди той да успее да отговори, телефонният секретар се включи. Разбира се, женски глас, измърка: „Джо? Къде си? От дни не вдигаш телефона. Обади ми се, а?“

Джо въобще не отвори очи.

Луна скръцна със зъби:

— Друга почитателка, а?

Вместо да й отвърне, той подуши въздуха:

— Май щеше да приготвяш нещо за хапване?

— Какво ще кажеш за печено сирене? Нямаш много продукти.

— Обикновено ям навън — информира той, после продължи с одобрение и лека умора: — Звучи чудесно. Не знаех, че готвиш.

Дали чаршафът се бе смъкнал още по-надолу? Едва покриваше интимните му части, но всъщност това, което меката памучна материя завиваше, съвсем не бе прикрито. Имаше очевидни издутини и изпъкнали места. Луна огледа тялото му и усети как вътрешностите й се разтапят. Дори с тъмните грозни синини, Джо бе толкова прекрасен. Раменете му бяха лъскави, стегнати и яки, гърдите му бяха покрити с дребни, къдрави косъмчета, които почти скриваха малките му кафяви зърна. Гърдите му бяха мускулести и дори така отпуснат в леглото, коремът му беше ясно очертан. А онази възбуждаща пътечка от тъмни косъмчета, разполовяваща тялото му и спускаща се под чаршафа, беше по-тъничка, по-копринена от тази по гърдите.

Луна се прокашля.

— Печеното сирене едва ли е върхът в готварското изкуство. Но за сведение, аз готвя. Нищо страхотно, но мога да чета рецепти — тя потупа дупето си с две ръце. — Както виждаш, не гладувам.

Джо отвори едно око, светнало от интерес.

— Ти си жена, не момиченце. Имаш опасни извивки, скъпа, и те ме подлудяват.

Звучеше толкова искрено, че засегнатото й честолюбие се изпари. Но как да му отговори на тези думи? Вместо това реши да смени темата.

— В леглото ли искаш да ядеш или ще успееш да стигнеш до масата?

Най-накрая Джо отвори и двете очи, направи гримаса и критично огледа тялото си.

— Трябва да се измъкна от леглото. Схванал съм се като стара мома — с мъка седна и спусна крака към пода. Луна се загледа в дългата линия на гърба му надолу към стегната долна част — докато той не изстена.

Загрижеността й се удвои. Винаги бе смятала Джо за недосегаем, вероятно защото той възприемаше себе си по този начин. Този мъж с радост се впускаше в опасности, без въобще да се замисля за личния риск, уверен, че може да се справи с всичко и с всеки. Играеше игри, които плашеха до смърт другите мъже.

Дори раните му не бяха попречили на неговото усещане за непреодолима сила. Но Джо Уинстън бе просто човек и точно сега бе ранен.

— Може би трябва да останеш в леглото. Ще ти донеса храната тук…

— Искам да си взема душ — избоботи тихо, като се държеше отстрани. — Горещата вода ще облекчи наранените ми мускули.

Джо се изправи… и пусна чаршафа на леглото.

Луна зяпна. Не успя да се въздържи.

Той й хвърли поглед, сякаш не бе чисто гол, сякаш тялото му не беше изваяна като скала скулптура на мъжко съвършенство, и попита:

— Ще ми дадеш ли десет минути?

Луна преглътна. И остана втренчена в него. И още.

— Луна?

Уинстън не стоеше съвсем изправен, бе леко наклонен, за да облекчи едната страна на ребрата си, не беше във форма и заради увреденото коляно. Имаше тридневна брада, неподдържана коса и толкова сини очи, че я пронизваха чак от другия край на стаята.

Той се усмихна лукаво и несръчно вдигна чаршафа, задържа го пред себе си.

— По-добре ли е?

Луна се опомни. Тя не бе вехнеща девица. Беше виждала голи мъже и преди. Никой от тях не изглеждаше като Джо, но все пак… Отиде до него и хвана ръката му.

— Седни и ме изчакай. Първо ще приготвя душа и после ще ти помогна.

Джо подпря една ръка на таблата на леглото, другата в средата и леко се отпусна надолу. Бе изпънал контузения си крак право напред и дишаше тежко. След няколко секунди попита:

— Помощ, каква точно?

— Ще ти приготвя всичко, така че само да се мушнеш под горещата вода.

— Искаш ли да ми изтриеш гърба?

Тя едва не се усмихна на надеждата в гласа му. Този мъж не можеше да се придвижва, без да скърца със зъби от болка, и пак флиртуваше.

— Гърбът ти ще трябва да си остане неизтрит, докато не успееш да се справиш сам. Аз ще ти пусна душа и ще ти помогна да влезеш под него. Какво ще кажеш?

— Предпочитам да си вземеш душ с мен, а ти? Добре, ще взема, каквото ми дават. До сега успях само да си измия зъбите и да отида до тоалетна. Всичко друго ми бе невъзможно.

Луна се спря:

— Не си ял от три дни?

Той поклати глава и така привлече вниманието й към косата си. Гъста, черна, копринена. Без да се замисля, Луна леко я махна от челото му. Джо я погледна, очите му бяха топли и сърдечни. Погледите им се преплетоха и известно време останаха вкопчени.

Луна рязко издърпа ръката си. Уинстън бе достатъчно мил и не направи коментар.

— Първия ден бях упоен и спах. Втория ден бях доста гладен, закуцуках до кухнята, но нямах нищо готово за хапване, а готвенето не си заслужаваше труда.

Отново я обзе гняв.

— Ами жените, които влизат и излизат тук? Нито една ли не предложи да ти сготви?

Той сбърчи чело, изненадан от яростта й.

— В групата няма клонинг на Марта Стюарт.

— Вкусът ти към жените е плачевен.

Джо я огледа и дори в настоящето си състояние успя да придаде много чувственост на изражението си.

— О, знам ли… Мисля си, че имам страхотен вкус за жените.

Луна не беше сигурна как да отговори и затова попита:

— Къде си държиш бельото?

Джо се дръпна назад.

— Забрави това. Ще бъде ужасно да се опитвам да го нахлузя през моя крак.

— Ще ти помогна — не можеше повече да издържа да гледа този мъж гол. През целия си съзнателен живот не бе срещала някой толкова небрежен към голотата. Джо се чувстваше еднакво удобно и с дрехи, и без тях.

— Сухарка — обвини я той, но добави: — Третото чекмедже отляво.

Луна извади черни памучни боксерки и се върна.

— Имаш ли нужда от помощ при ходенето?

— Господи, надявам се, не — изглеждаше кисел, после, докато се изправяше на крака и бавно се придвижваше, сякаш изпитваше болки, промърмори под носа си: — Прекалено стар съм за тези глупости.

Луна изтича до банята преди него. Отвори широко вратата и пусна душа, за да стане приятно и топло. Тъкмо се изправяше, когато Джо докуцука зад нея, пусна чаршафа на пода и внимателно, без да промълви и дума, влезе във ваната.

Луна се обърна бързо с гръб към него, но преди това зърна как той прегъва едрото си тяло под дигащата пара струя. Тя чу чувствената му въздишка на удоволствие.

У нея се надигна състрадание, после тя излезе от банята и тръгна да търси две-три хавлиени кърпи и една памучна. Той изкара няколко минути прав под горещата струя, преди да се насапуниса и изтърка.

Докато чакаше в преддверието на банята, Луна обезпокоена запита:

— Добре ли си?

— Много по-добре, благодаря.

— Кога трябва да изпиеш следващото хапче?

— Преди един час.

От всички идиотски… Тя разтвори завесата на банята широко. Сапунената пяна от косата на Джо се спускаше по масивните му рамена и надолу по гърдите към корема. Луна запелтечи за миг, а Джо отвори едно око и я погледна закачливо:

— Искаш ли нещо, скъпа?

— Защо не си взел обезболяващото?

— Правех се на умряла лисица, не помниш ли?

Луна извъртя очи.

— Довърши това и можеш да си вземеш лекарството заедно с храната.

— Да, скъпа.

Тя отново пусна завесата на банята и се отдалечи.

— Всички ли съпруги мрънкат така?

— Вероятно.

Той се засмя, после съобщи:

— Свърших.

Звучеше освежен, поне на нея така й се стори. С лице, обърнато настрани, Луна отгърна завесата отново, за да завърти и двете кранчета.

— Ето. Сега ще…

— Ще ми помогнеш да се изсуша? — той се пресегна към нея и намокри рамото й, докато се облягаше, за да излезе. Около големите му стъпала се образува локва, докато я гледаше и чакаше.

Луна се поколеба, не бе сигурна. Никога не си бе представяла, че Джо ще помоли за помощ. Винаги й бе изглеждал прекалено горд за подобно нещо, прекалено погълнат да бъде голям мъж. Наистина ли не може да го свърши сам? Що се отнася до Джо, мислите й винаги бяха замъглени от конфликтни емоции и нужди.

— Няма нищо — каза той отстъпчиво най-накрая, в гласа му се прокрадваше разочарование. — Разбирам те. Забрави, че съм те питал.

Джо стисна зъби и се наведе да вземе хавлиената кърпа, след това я уви около кръста си.

Луна се почувства егоистка, жалка и дребнава. Тя бе нахлула в дома му, бе изгонила приятелките му, бе го помолила за огромна услуга и той нито веднъж не се бе оплакал. Бе се съгласил да й помогне. Безплатно. Единствената му уговорка — тя трябва да разбере ясно, че той я желае.

Луна го разбираше, защото и тя го желаеше. Ала въпреки сексуалните му навици, точно сега той не бе във форма да направи нещо по въпроса. Той се нуждаеше от нея така, както тя от него.

Луна се пресегна за другата кърпа.