Лори Фостър
Сърце на жена (16)

16.

Равномерен дъждец започна да ръми, когато Джо спря пред къщата, но съдейки по гръмотевиците, всеки миг той щеше да се превърне в истински проливен дъжд. Видя как едно перде помръдва на предния прозорец и разбра, че Луна го е чакала. Изключително усещане, някой те чака, и проклет да е, ако това не му допадна.

Тя отвори вратата и излезе на верандата, беше скръстила ръце заради хладния ветрец. Джо взе малкото, свито телце на Остин. Малчуганът не се събуди, въпреки капките дъжд по лицето му. Джо леко потри брада в чорлавата руса косица. Остин ухаеше на сладко малко момченце и изглеждаше толкова мирен, че не приличаше на буйния палавник от следобеда.

Луна отвори вратата, докато Джо притичваше през двора и нагоре по стълбите.

— Добре ли е той?

— Просто е гроги.

Джо забеляза ярките алени кичури в косата на Луна и когато мина покрай нея, поспря, за да залепи една топла целувка на устните й.

— Здравей — измърмори той до нежните устни. — Липсваше ми.

Замаяна, Луна докосна устните си и остана безмълвна.

Джо обичаше да я изненадва.

— Да го будим ли, как смяташ?

Тя погледна към часовника в коридора и каза:

— Може би. Ако продължи да спи още, тази нощ въобще няма да си легне.

— Добре — Джо тръгна към всекидневната с Остин, гушнат до гърдите му. Сложи го на дивана и внимателно го разбуди. Беше само пет часа следобед, но небето вече бе притъмняло сякаш бе полунощ. Остин тъкмо отвори очи и бурята се разрази.

Хлапето се изправи разтревожено.

— Хей, това е само малко дъжд — каза му Джо, седна до него и разтри гърба му. — Гладен ли си след всички онези бонбони, които изяде? Сега ще изтичам до камиона, за да взема пиците.

Остин се прозина, протегна се, после се обърна към Джо и го прегърна кратко.

Никога няма да свикна, помисли си Уинстън. Прекалено приятно му беше. Погали го по косата, трогнат колко лесно се привърза малчуганът към него, после вдигна поглед точно навреме, за да забележи как Луна стои с премрежена усмивка на прага.

Искаше му се и с Луна всичко да е толкова лесно, колкото и с Остин.

Тя влезе в стаята и подръпна хлапето за краката.

— Хей, поспаланко! Защо не си измиеш лицето и ръцете, а после ела в кухнята. Питай Уилоу дали е готова за вечеря.

Остин тръгна да излиза от стаята, но бавно. Спря и се обърна към Джо:

— Къде ми е шпионският бинокъл?

— Тук.

Джо сне ремъка от врата си и подаде бинокъла на Остин. Той го сграбчи в юмрук и изтича да се измие. Джо се запъти към входната врата, последван от Луна. Дъждът вече бе образувал непрогледна пелена.

— Надявам се сестра ми да се е отбила от пътя. Не ми се иска да е сред този хаос.

— Трябва да пристигне съвсем скоро. Не се тревожи.

Гръмотевица разтърси пода под тях.

— Може би е добре да почакаш няколко минути и да видиш дали дъждът няма да намалее. Ще се намокриш до кости, ако излезеш сега.

— Не изглежда дъждът да поспре скоро — Джо хвърли поглед на шибащия порой и му се прииска да изругае. Къщата има нужда от гараж с врата към стаите. Може би ще помисли за такава пристройка, след като отворят езерото. — Е, няма да се разтопя.

Луна се засмя:

— О, не зная. Уилоу спомена, че си спрял до аптеката заради нея — със закачлива усмивка, тя го хвана за ръката и го обърна към себе си. — Много си сладък.

Джо се накани да протестира срещу това глупаво описание, когато Луна се изправи на пръсти и облиза долната му устна.

— Ммм — измърка тя. — Много сладък.

Многозначителното близване възбуди Джо.

— Закачаш се, а?

Той хвана тила й и я задържа неподвижна за една истинска целувка. Този път, когато усети езика й, го придърпа в устата си. Луна изстена от удоволствие и се притисна към него.

Тя се бе преоблякла в тигров клин и дълга черна тениска. Той си позволи бързо, небрежно пощипване на сексапилното й дупе. Тънката материя не представляваше бариера за меката й плът. Джо изпъшка и я пусна, преди да се забрави.

Луна се вторачи в него, очите й бяха топли и замаяни, бузите й — поруменели. Беше боса, лакът на ноктите на краката й подхождаше на новия цвят на косата. Пръстите й се свиха на пода, доказателство, че и на нея целувката й въздейства.

— Ако не тръгна веднага — измърмори Джо, — ще се изпаря, щом изляза на дъжда.

Тя погали гърдите му.

— Топло ли ти е?

— Горя — целуна челото й и изтича навън.

Когато се върна, ризата се бе залепила на гърба му, а джинсите бяха прилепнали към бедрата му. Бе се опитал да закрие пиците с тялото си, но кутиите все пак се бяха намокрили. Подаде ги на Луна, за да може да събуе обувките и да свали ризата си. После улови Луна как дръзко и одобрително гледа гърдите му.

С върха на юмрука си той повдигна брадичката й.

— Продължавай да ме гледаш по този начин и тази нощ със сигурност ще се промъкна в стаята ти.

Мина една секунда, после тя каза:

— Обещаваш ли?

По дяволите! Звучеше сериозно, сякаш въобще няма нищо против подобно нещо.

— Ще ми хареса да спя с теб, скъпа — приближи се, гласът му стана дрезгав и топъл само от мисълта за това. — Ще ми хареса да те чувствам до себе си цяла нощ.

Луна нервно облиза устни и се вторачи в брадичката му.

— Ще ти хареса ли да се събудиш до мен на сутринта?

— Да.

Тя вдигна поглед; те се вторачиха един в друг.

— Бързо ще ти омръзне, Джо.

— В никакъв случай — той се усмихна на красивите й златисти очи, искаше му се тя да знае, че наистина мисли така. Искаше му се тя да му се довери. — Не и с теб.

Луна изглеждаше нерешителна, обезпокоена, тя внимателно се осмели да каже:

— Може би трябва да поговорим за това.

— Да?

Тя кимна:

— За… нас.

Джо бе съвсем готов да я убеди, когато Остин се развика от кухнята.

— Хей, виждам рибите в езерото с бинокъла. Ела и погледни, Джо.

Беше му необходимо малко интимност, за да разкрие на Луна чувствата си. Господи, никога не бе казвал на жена, че я обича, а сега искаше да го стори по подходящия начин.

— Тази нощ — прошепна той, а тя кимна.

Джо вдигна покупките с една ръка, с другата прегърна Луна и влезе в кухнята при децата. Луна остави кутиите с пици на плота и извади чинии и чаши.

Уилоу седеше на масата, бе подпряла брадичка на юмрука си и се бе загледала право напред. Изглеждаше навъсена и Джо се начумери. Толкова зле ли се чувства момичето? Не знаеше много за месечния цикъл, единствено, че може да бъде доста неудобно нещо. Не му се искаше Уилоу да се чувства зле по какъвто и да е повод.

— Ето ти, мила — подаде й пакета, все още в торбичката от аптеката.

Тя се изчерви.

— Благодаря, Джо.

Той щипна върха на носа й.

— Няма защо — после додаде по-сериозно: — Наистина го мисля, Уилоу. Можеш да се обърнеш към мен за каквото и да е — направи неловък жест. — Дори за подобни неща.

Уилоу прехапа устни, кимна. Бурята изглежда бе вкиснала настроението на всички, освен на Остин. Луна се начумери на себе си, докато подреждаше чиниите, а Уилоу се въртеше нервно. Само Остин остана оживен и наблюдаваше бурята през кухненските прозорци.

— Джо? — Уилоу се изправи на стола си. — Исках да ти кажа нещо.

Джо бе тръгнал да се преоблече, но се спря.

— Добре.

Уилоу изглеждаше така разтревожена, че той забрави, че от дрехите му капе по пода вода.

— Днес видях Клей. Беше в училище, в двора и си поговорих с него.

Раменете на Джо се изпънаха от страх.

— Разстрои ли те с думите си?

— Не, извини се и бе много мил — тя хвърли поглед на Остин, но той се бе заел да придърпва стола си към прозореца, за да може да вижда по-добре навън. Не обръщаше много внимание на разговора им. — Проблемът е, че имаше драскотини.

Луна се обърна с гръб към плота, в ръката си държеше нож за пицата.

— Драскотини?

Уилоу стана от стола си и отиде до Джо. Леко докосна горния край на раменете му и врата. Преглътна с мъка.

— Подобни на тези. Не толкова дълбоки като твоите и може би не толкова добре заздравели. Но… Ами не зная… — премести погледа си от Джо към Луна, очите й бяха тъжни и примирени. — Възможно ли е Клей да е направил пожара?

Тя изглеждаше опустошена от подобна възможност.

Джо хвана рамото й и поклати глава.

— Не, скъпа. Не е бил Клей.

Уилоу отчаяно много искаше да му повярва, Джо виждаше това.

— От къде знаеш? Драскотините му приличаха страшно много на твоите.

— Първо, мъжът с пожара имаше руса коса, забрави ли? Косата на Клей е кестенява. Освен това след историята с боята по бараката открих следи от крак долу до езерото. Подметките са били гладки. Клей не носи ли маратонки?

Обнадеждена, Уилоу кимна.

— Само с маратонки съм го виждала.

— Как каза, че е получил драскотините?

— Обясни, че вторият му баща е донесъл у дома котенце. Просто… не зная дали трябва да му вярвам. Куинси Оуен не прилича на човек, който обича домашни любимци. Особено пък сладко малко котенце.

Джо присви очи:

— Така е, не прилича.

Една светкавица ярко освети тъмното небе и бе последвана моментално от вълна изплющяващ гръм, от който къщата се разтресе. Бурята сигурно беше точно над тях.

Остин се стресна и избяга от прозореца с вик, едва не падна, но Луна го хвана.

— Той е тук! — закрещя момчето, сочеше и се дърпаше да се освободи от Луна. — Тук е!

Джо отиде до прозореца.

— Кой е тук?

— Мъжът, който го направи — избърбори Остин и затанцува наоколо в нервна възбуда. — Видях го. Навън! Когато светкавицата светна, го видях с бинокъла си. До езерото е.

Остин изтича отново до прозореца, но Джо го хвана.

— Всички вие стойте далече от прозорци и врати. Луна, заключи след мен.

Уилоу се обърна рязко, за да застане пред Джо.

— Какво ще правиш?

Луна го изненада, като отговори с твърда убеденост.

— Ще го залови, разбира се.

Джо се вторачи в Луна, видя предпазливостта й и каза:

— Точно това ще направя — и се запъти към входната врата.

— Уилоу, Остин, направете както Джо каза и стойте далеч от прозорците.

Луна изтича след него. Той тъкмо щеше да отвори вратата, когато тя промълви:

— Джо, промених си мнението.

Джо замръзна. Какво, по дяволите, има предвид? Ако мисли да го отпраща вкъщи, ако това е причината, поради която иска да говори с него тази нощ, по-добре да си помисли отново.

— Прекалено късно е, скъпа.

Той отвори входната врата. Вятърът издуха дъжда през верандата и навътре в къщата. Луна се пресегна към него.

— Джо?

Той се раздразни.

— Божичко, Луна, не искам да се измъкне и този път.

— Нито пък аз — извика му тя. После погледна през рамо към Уилоу. — Обади се на шериф Ройал.

Уилоу забърза да се подчини. Остин стоеше ококорен и смутен.

Луна се вторачи в Джо и си пое дълбоко дъх.

— Излъгах себе си и теб. Доведох те тук, защото исках да съм с теб.

Джо я зяпна изумен.

— Господи, знаеш как да изненадаш един мъж.

— Съжалявам! — тя преглътна с мъка, дишането й бе тихо и учестено. — Не искам да обиждам способностите ти. Ти си повече от способен да отстояваш своето.

— Така е.

Луна потупа голите му гърди.

— Иди и го хвани. Удари му един и заради мен. Само… внимавай. Единственото, за което те моля. Макар и да мислиш обратното, ти не си непобедим.

Остин вдигна юмрук.

— Удари му един и заради мен!

Джо кимна и каза:

— Стойте вътре.

Нямаше повече време за губене, той излезе и хлопна вратата зад себе си.

Дъждът плющеше по голите му рамене, той обиколи къщата, придържаше се в сенките и бе благодарен на гъстата пелена от дъжд, която му помагаше да се скрие. Докато спринтираше през поляната към езерото, Джо със сигурност виждаше фигурата на мъж, който се бе навел към бравата на вратата на постройката и правеше опит да счупи ключалката с лост.

Стъпките му бяха заглушени от трополенето на дъжда и Джо се промъкваше все по-близо и по-близо, докато накрая се озова на метър от натрапника. Джо заплашително потреперваше, не обръщаше внимание на проливния дъжд и тътнещите гръмотевици, той се изправи в цял ръст и се вторачи в мъжа с руса коса и гладки подметки.

С жесток глас, както и се чувстваше в този миг, Уинстън изръмжа:

— Куинси.

Мъжът изпищя, писъкът бе както в нощта на пожара. Хукна панически, но се подхлъзна на мократа земя и тежко падна. Изпусна лоста.

— Сополив мухльо — прошепна Джо, сграбчи го за яката и го вдигна отново на крака. Разтърси го здраво. — Пипнах те.

Куинси Оуен се опита да се изправи, да се освободи.

— Какво си мислиш, че правиш — запелтечи той. — Как смееш да ме нападаш?

— Аз да те нападам?

И двамата трябваше да викат, за да се чуят през яростта на бурята. Големи вълни се разбиваха на брега на езерото. Джо разтърси Куинси отново.

— Късметлия си, че няма да те разкъсам на две. Единственото ти спасение е, че Скот Ройал иска да те арестува — Джо присви очи към лицето на Куинси, после го пусна. — Предай се и аз няма да ти изкарам вътрешностите от бой.

Куинси направи крачка назад.

— Да се предам? За какво? — гласът му звучеше истерично. Мокрото му яке висеше на раменете, а официалните му панталони бяха вече изкаляни. — Тук дойдох… като съсед на гости.

— Затова ли влизаш с взлом в бараката?

Куинси енергично поклати глава.

— Не ставай смешен! Какво може ти да притежаваш, което аз да желая?

Омразата се разгоря у Джо.

— Мисля за това, което ти не искаш. Убеди Патриша да затвори езерото. Подпалваш пожари — Джо никога не успяваше да сдържи чувствата си, когато се разправяше с изметта на земята, ала този мъж го отвращаваше повече от всички. — Искаш децата да си тръгнат.

Разтревожен, Куинси раздвижи тъмно кафявите си очи и се огледа за път за бягство. Но Джо беше пред него, езерото зад него и нямаше къде да отиде.

— Какви деца? Не зная за какво говориш.

Джо го дебнеше и го принуждаваше да отстъпва с кръгообразни движения.

— Купил си това имение за Клоуи, нали? Мислил си, че ще я направи щастлива и удобно близо. Но какво се случи, Куинс? Децата започват да приличат на теб прекалено много, а? Страхуваш се, че всички ще се досетят кой е истинският им баща? И когато те започнат да забелязват приликата, непокътнатата ти репутация ще отиде по дяволите. Така е, нали?

— Млъкни!

— На съпругата ти това може да не й хареса, а? Господи, градът ще бъде разочарован. Не само си баща на две незаконородени деца, но не си успял и да поемеш отговорностите си към тези деца.

— Затвори си гадната уста — изкрещя Куинси.

— Платинена коса и тъмнокафяви очи. Горкият Куинс. Изглеждат досущ като теб, нали? — Джо го изблъска встрани на постройката, притисна го така, че да не може да се отдръпва повече. — Твоя плът и кръв, а ти само си искал да се отървеш от тях. Разпространяваш гадни слухове и направи живота им ад. Дайна извика социалните служби, нали? Ти използва нейната кола, за да се промъкнеш в имението.

— Лъжи! Всичко това са лъжи.

— Ти си нещастен, непоносим дребен червей и когато хората го разберат, ще си измият ръцете от теб.

Като заклещен плъх, Куинси замахна. Засили юмрук и го удари. Джо пое удара с брадичката си. В сравнение с отвращението, което изпитваше сега, болката беше пренебрежимо малка.

— Ето на, Куинс — усмивката му стана по-широка, така както и гневът му. — Ти ме удари пръв. Сега аз съм свободен да отвърна на удара.

Ударът на Джо по корема на Куинси го накара да се превие на две. Той се хвана с две ръце през средата и се смъкна на колене, борейки се за въздух.

— Какво щеше да правиш в нашата постройка?

Куинси бе временно обездвижен и Джо се пресегна към вътрешната страна на якето му. Пръстите му най-накрая напипаха няколко запалителни пръчки, пъхнати във вътрешния му джоб, за да останат сухи.

— Още един пожар, а? Повтаряш се. Никакво въображение. Но пък, докато продължават да се случват инциденти, няма да можем да поканим други хора в имението, а? Всъщност, ти разпространяваш слуховете и вероятно си помислил, че всички ще обвинят Остин.

— Върви по дяволите!

— Надяваш се да ни забавиш, Куинси? Имам предвид, ако успешно отворим езерото отново, няма да има причина да се местим, нали?

— Не.

Джо отвори яката на якето му.

— Драскотини, същите като моите, по-дълбоки обаче, защото при последното изтъркаляне ти беше на земята. Завареният ти син каза, че си взел котка. Това ли бе хитрината, за да обясниш белезите, оставени от къпинаците и храсталаците? Ти наистина опита да прикриеш основното, нали? Жена ти повярва ли на патетичния ти разказ?

Джо поклати глава.

— Не се притеснявай, ще я въведа във всичко, веднага щом те видя заключен в затвора.

Внимателно, с една ръка все още хванат за корема, Куинси се изправи с олюляване.

— Теб какво те интересува, кучи син? Патриша бе готова да си тръгне. Щеше да отведе и децата далеч оттук и всичко щеше да се нареди чудесно. Тогава ти и онази кучка се появихте.

Джо прошепна:

— Искаш да те убия ли, Куинси? Това ли е то?

Куинси изпадна в паника и зави:

— Защо просто не си тръгнеш? — очите му се присвиха злобно, когато направи следващото си предложение. — Можеш да вземеш и децата с теб. Дори ще ти платя да напуснеш града. Само ми кажи колко ще ми струва.

— Нямаш нищичко, което аз да желая, Куинси — освен децата. Но Джо нямаше да го признае пред него. После видя как очите на Куинси поглеждат встрани и се уголемяват от нова уплаха.

Джо, с ръка здраво стиснала гърлото на Куинси, го задържа неподвижен и рязко се обърна, за да се изправи пред новата заплаха. Изненада се. На по-малко от двадесет фута, между него и къщата, стоеше мъжът, който бе видял в града.

Също рус. Също нарушаваше границите на имението им. И съвсем не бе мекотело.

По дяволите! Мразеше съвпаденията, наистина.

Джо има само миг, за да прецени ситуацията, но реши, че може да се справи с другия мъж. Двамата имаха почти еднакъв ръст и съдейки по подвижната, чевръста поза, този мъж знаеше как да се бие. Ала адреналинът вече течеше в жилите на Уинстън. Макар че трябваше да се бори и с Куинси, Джо пак би могъл да удържи позициите си.

По дяволите, дори очакваше с нетърпение битката.

Това бе, преди да види Луна да се промъква зад мъжа с лопата в ръце.

— Господи, не! — Джо извика предупредително и в същия миг мъжът чу приближаването й. Изненадан, той реагира автоматично. С бързина, на която Джо би се възхитил при всяка друга ситуация, мъжът се обърна, хвана Луна за рамото и лакътя и буквално я преметна през главата си. Лопатата падна от ръцете й и тя изпищя, докато летеше, после се просна по гръб на земята с такъв силен звук, че се чу въпреки бурята.

— Луна! — Джо искаше да извика името й, но излезе само тих шепот.

Тя остана абсолютно неподвижна, дори не дишаше, след миг затвори очи и издаде дрезгав, накъсан стон.

Яростта заклокочи у Джо и изригна във вик на примитивен гняв.

Другият мъж изруга, отърси се от раницата на гърба си и отиде да се надвеси над Луна. Мускулите му бяха все още стегнати, позата агресивна. Понечи да се наведе.

Джо не се замисли и за миг. Зае се с Куинси и направи най-целесъобразното нещо — със замах удари с лакът назад. Главата на Куинси рязко се дръпна назад към постройката. Нямаше време дори да изстене, преди да припадне. Джо го остави да се пльосне в калта, без да го интересува дали ще понесе някакви допълнителни наранявания.

Мъжът до Луна се изправи и се дръпна.

— Хей! Полека, Уинстън. Тя е добре. Само е останала без въздух — вдигна и двете си ръце. — Тук съм, за да ти помогна.

— Ти си мъртъв, копеле.

На лицето на другия мъж се изписа раздразнение и той изръмжа:

— Бруно Колдуел е тук, глупако.

Джо продължи да се приближава, докато не стигна до него, после се впусна така бързо, че юмрукът му загуби очертания и удари челюстта на мъжа. Джо вложи цялата си ярост в удара и мъжът се просна на задника си, но не остана там. Веднага скочи, разтърси глава, за да проясни съзнанието си и отново се отдръпна. Джо се усмихна в очакване. Поне мъжът няма да е толкова лесна жертва като Куинси. Ще е предизвикателство.

Луна се надигна бавно, седна и хвана главата си.

— Джо?

— Не мърдай — заповяда й той, без да сваля очи от мъжа. После продължи злонамерено: — Ще свърша скоро тук.

По гласа на Луна Джо прецени, че е само замаяна, но не искаше да рискува.

Лицето на другия мъж потъмня от гняв, той разтриваше челюстта си и продължи да се отдръпва.

— Не искам да се бия с теб, Уинстън.

Джо се засмя, подразни го, искаше го по-наблизо, за да му нанесе повече удари.

— Нямаш избор — и Джо замахна отново, стовари юмрук на ребрата му, който го накара да се превие на две. Също толкова бързо Джо вдигна коляно и го заби в брадичката на мъжа. Той се стовари назад в калта и този път не скочи отново на крака.

Подпря се на земята, изтри кръвта от устните си и изплю.

— Не ме ли чу? — надвика той бурята. — Бруно е тук.

— Чух. Това е единствената причина, поради която върху теб се сипят юмруци, а не ножа ми. Искам някои отговори. За Бруно ли работиш? — Джо го огледа. Ритна го, забравил за контузеното си коляно, с единствената мисъл за Луна, просната на земята, хвърлена там от този мъж. Обутият в ботуш крак се приземи върху едно бедро и мъжът се извъртя настрани, изруга от болка.

Луна се опита да се изправи на колене.

— Престани, Джо. Не го наранявай! — тя тръгна да се изправя.

Със спънати от болка движения, мъжът се надигна на крака и куцукайки отново се изправи пред Джо.

— До тук беше, по дяволите. Дадох ти шанс, но вече край. Ако си толкова нетърпелив Бруно да те убие, тогава…

Един куршум рикошира върху бараката и двамата мъже се дръпнаха с невероятна бързина. Мъжът грабна раницата си и се сниши зад постройката, близо до Куинси. Джо се хвърли върху Луна, за да я защити с тялото си.

Тя лудешки го отблъсна.

— Джо!

— Не мърдай — нареди й той.

— Казвам се Брайън Кели — извика забързано мъжът. — Тръгнал съм на лов за Бруно.

— Защо? — Джо изпълзя точно над Луна, сгъна ръце над главата й и почти задуши яростните й викове.

— Ловец на глави съм — той надигна бедро от земята, мушна ръка в джоба си и извади златна значка с надпис: „Агент по спазването на законите“.

Друг куршум профуча, разхвърля кал съвсем близо до Джо. Той сграбчи Луна близо до себе си и приведен се затича, за да се присъедини към останалите зад бараката.

Брайън вече сваляше раираното си яке, когато Джо се сви до него с Луна в ръце. Тя трепереше, косата й бе окаляна и висеше на сплъстени кичури по лицето, но все пак промълви:

— Добре съм.

Сякаш нищо не бе казала, Брайън просто обви раменете й с якето.

— Трябва да се преместим или всички ще сме мъртви. Бруно може и да е страхлив дребен мухльо, но има добро оръжие, което стреля безкрайно по-точно от моя девет милиметров пищов.

— Бруно е лош стрелец, освен ако напоследък не е тренирал доста. Трябва да се приближи, за да ни уцели — процеди Джо, докато оправяше якето на Луна и пъхаше ръцете й в ръкавите. — Между впрочем, откъде знаеш всичко това?

С приятната непринуденост на човек, свикнал с огнестрелни оръжия, Брайън извади своето от кобура и го задържа в дясната ръка.

— Наблюдавах ви от върха на хълма — той се поизправи, пропълзя до края на постройката и надникна. Един куршум моментално се заби в дъските, близо до покрива. — Мамка му…

— Ако лъжеш, ще те убия.

Брайън погледна към Джо, видя как защитава Луна с тялото си и кимна:

— Зная, че ще опиташ.

После мъжът запази очите си от дъжда с ръка и огледа района.

— Видях го да идва насам, след това забелязах, че си губиш времето с другия глупак — замълча за миг и потри чело от отвращение. — Бях планирал да не позволя на никой да ми се изпречи на пътя този път, било то жени или невинни хора. Но ти имаш две деца там и някакви проклети остатъци от съвест продължиха да ме човъркат, накрая реших, че трябва да направя нещо. Не исках да я видя наранена — каза той и погледна Луна мрачно.

— Без малко да ме измамиш.

Брайън пренебрегна коментара на Джо и продължи:

— Вероятно сега Бруно заема позиция. Необходимо е само да продължи да се мести, докато ни хване в обсега си. С този проклет дъжд не виждам нищо.

Луна отново изстена, но на Джо му се стори, че стонът е повече от безпокойство, отколкото от болка. Той я прегърна, целуна челото й, и тъй като все още бе ядосан как Брайън се отнесе с нея, се пресегна и го смушка в ребрата с лявата си ръка.

Брайън изруга мрачно и хвърли разгорещен, гневен поглед към Джо.

— Още веднъж и кълна се… — очите му се спряха на Луна. Тя изглеждаше много нещастна, потри тила си и примигна. Хищните очи на Брайън се изпълниха със съчувствие. Той изплю думите: — Извинявай. Не очаквах теб. И косата ти е различна… Помислих си, че е Амелия или Дайна и нямам нищо против да ти съобщя, че и за секунда няма да изпитам угризения на съвестта, ако бях хвърлил една от тях.

Думите му накараха Джо да изпъшка, а Луна се изправи и попита:

— Амелия? Дайна?

Брайън продължи да оглежда района с мрачни, присвити очи и кимна:

— Амелия работи за Бруно — хвърли кос поглед към Джо. — Изглежда, че не е била много доволна, когато си й отказал брак, затова при появата на Бруно, който те търси, е решила да си отмъсти. Кучка е, но в интерес на истината, тя не знае, че Бруно възнамерява да те убие. Мисли си, че ще те пребият още веднъж и това ще й даде възможността да се погрижи за теб.

Тази мръсница!

Луна се изправи, но Джо веднага наведе главата й надолу.

— Значи Амелия е била вътре в онази работа с побоя — каза Луна, гласът й бе приглушен от гърдите на Джо, ала не чак толкова, че да не се доловят злорадите нюанси в него. — Знаех си. Тя и без това не се грижеше много за Джо. Само за дупето му.

Брайън изглеждаше заинтересуван от това откритие.

Джо стисна зъби. Искаше му се отново да удари Брайън, задето издаде на Луна подобна информация. Сега тя никога няма да му позволи да чуе края.

— Искаш ли да ми кажеш как научи всичко това?

Брайън сви рамене:

— Следях Бруно през нощта, когато се нахвърли върху теб на паркинга, но копелето успя да се измъкне. Отново. После се появи Амелия и на мен ми се видя някак прекалено навреме…

— Казах ти — възликува Луна.

— Е, и аз започнах да я наблюдавам. С едно подслушвателно устройство хванах няколко разговора между Бруно и нея. Възнамеряваха да те последват, така че и аз реших същото. Хей, много по-лесно е човек да държи под око теб, отколкото Бруно.

— Значи ме следиш през цялото това време?

— Има си и своите добри страни — Брайън сръга Куинси, който вече се бе съвзел напълно и ги слушаше, но си мълчеше от здравословно чувство за самосъхранение. — Този тъпунгер работи с Дайна Бел. Не знаех това до днес, между другото. Само видях отдалечаващата се кола в нощта на пожара и познах, че е хечбек. При аптеката забелязах Дайна да излиза от хечбек и после да те опипва зад рафтовете, тогава ми хрумна, че и тя е в играта.

Луна провря ръка в мократа коса на Джо и придърпа лицето му към своето. С тих и жесток глас като на всеки престъпник, каза:

— Да те опипва?

— Той преувеличава — Джо внимателно издърпа здраво вкопчените й пръсти и се обърна към Брайън. — Не те видях в аптеката.

— Разбира се, че не. Не исках да ме виждаш. И освен това — намигна на Луна — беше зает да се отбраняваш от Дайна.

— Но си помисли, че тя и Куинси играят заедно и затова ми остави проклетата бележка?

— Единственото, за което успях да се сетя. Знаех, че Бруно е в района. Ако ти бях казал направо кой съм аз, ти самият щеше да се впуснеш след него — мъжът хвърли суров поглед към Джо. — Но той е мой.

— Голямото разплащане? — саркастично попита Джо.

Брайън поклати глава.

— Не, нашата асоциация е свързана повече с личността, отколкото с парите.

— Как така?

— Не е твоя работа — Брайън се прицели и стреля по един ред дървета. Бруно веднага отвърна на изстрелите и те всички се скупчиха в другия край на бараката.

— Обзалагам се, че касае някоя жена — прошепна Луна доста силно.

— Сега няма значение — промърмори Брайън. — Този глупак усложнява страшно много неща със своите номера. Местната полиция няма да иска да го остави на мен.

Джо обмисли думите му за миг. Ако той не повдигне обвинения и няма свидетели на нападението на Бруно, Брайън ще може да се разправи с него. Всичко ще е много по-лесно, ако няма нужда Джо да поема инициативата. Няма нужда да разстройват повече живота на децата. Достатъчно сложно ще е да се оправят с Куинси.

Някак си ще оправи всичко, накрая взе внезапно решение.

Джо знаеше какво трябва да направи, както и знаеше как ще реагира Луна. Ужасяваше го мисълта да я разстройва, но нямаше друг избор. Сграбчи я за раменете, пое си дъх и каза:

— Ще го хвана.

Луна се изпъна.

— Той има пушка.

— Тактическо оръжие — измърмори Брайън и си получи едно смушкване от Джо. — Извинявай.

— Тук няма да е безопасно още дълго — даде доводите си Джо. — А после какво ще стане с децата?

Брайън хвърли поглед, изпълнен с потайно възхищение.

— Ще се промъкнеш зад него?

— Такъв е планът.

Луна лекичко удари Джо с юмрук по гърдите.

— Нека поне Брайън да дойде с теб за подкрепление.

— И да те оставя тука сама с Куинси? Не.

— Тогава аз да дойда за подкрепа. Мога да стрелям с пистолет. Да не би да е много трудно?

Брайън изсумтя.

— Ти ще държиш малкото си секси дупе тук — заяви Джо и я разтърси здраво — без да мърдаш никъде, докато Брайън не ти нареди нещо друго. Разбра ли ме?

— Планът е глупав, Джо.

— Не ме предизвиквай, Луна! — въпреки обидите й, в очите й имаше сълзи. Видът на разстроената Луна му подейства ужасно. Той обаче погреба тази емоция, която би могла да отслаби силите му и да го разсее по един опасен начин, под слой твърда решимост. — Вече си нагазила достатъчно дълбоко, като излезе от къщата.

Болезнената й въздишка го зашемети. Страховитият ужас в златистия й поглед бе заменен от раздразнение.

— Видях го да се промъква към теб! Ти вече се бе заел с Куинси. Какво трябваше да направя?

— Да ми се довериш! — Джо присви очи, знаеше, че играе нечестно, но не искаше да рискува участие от нейна страна. — Но това никога няма да ти хрумне, нали? Въобще ми нямаш доверие, Луна, не за безопасността ти, не и за сърцето ти.

Брайън отклони поглед встрани и подсвирна. Куинси просто ги гледаше втренчено, очите му се стрелкаха насам-натам.

— Разбира се, че ти имам доверие.

— Тогава няма да мърдаш.

Джо я освободи и извади ножа от джоба си. С тихо щрак-щрак го отвори. Попита Брайън:

— Имаш ли въжета?

— Разбира се — извади наличните си връзки за ръце и крака от джоба. — Тези трябва да ти свършат работа.

Джо взе оплетените найлонови въжета.

— Задръж му вниманието, а аз ще изтичам в гората зад нас. Ще обиколя наоколо в кръг докато го намеря.

— Достатъчно добър ли си да свършиш това, без да ти застрелят задника?

— Да — Джо се вторачи в Луна. — Достатъчно добър съм.

Луна седеше мълчаливо нещастна, очите й бяха присвити, устните — здраво стиснати.

Дъждът най-накрая намали, но те всички вече бяха прогизнали, а пък Джо беше без риза. Той едва усещаше ледения хлад на въздуха. Беше се съсредоточил върху проблема как да опази Луна и децата в безопасност.

Брайън се облегна назад на стената на бараката.

— Имам чувството, че ще ми създаде работа — той ритна Куинси с върха на ботуша си. — А какво да правя с този мухльо, ако се размърда?

Джо хвърли поглед на Куинси и без колебание го удари отново в челюстта. Той любезно се отпусна в нов мъртвешки припадък.

— Крехка челюст има страхливото копеле.

Брайън се засмя, което вбеси Луна. Тя вирна брадичка и ги погледна гневно.

— Вие сте идиоти — после се обърна към Джо. — Кълна се, Джо Уинстън, че никога няма да ти простя, ако те ранят отново.

— Въобще не ти вярвам! — Джо почти се усмихна, хвана студената мокра буза, по която все още се стичаха дъждовни капки, целуна я и изчезна от погледите им. Шансът да хване Бруно беше петдесет на петдесет. Ако не друго, то поне ще измести огъня настрани от Луна. Него и куршум да го застигне, ще го преживее. Но няма да преживее да наранят Луна.

Щеше да му е от полза, ако дъждът продължава да прикрива стъпките след него, но пък така поне може да вижда. И както Бруно би могъл да чуе движенията му, така и той несъмнено щеше да чуе Бруно.

Брайън стреля по дърветата наоколо и осигури на Джо прикритие, за да се промъкне напред, освен това му помогна да определи местоположението на Бруно, когато той отвърна на изстрелите. Бруно се движеше като слон, без капка предпазливост. Разбира се, той смяташе, че ги държи на мушка. Мислеше, че има предимство.

Цели пет минути Джо се промъкваше през гората, без да издава никакъв шум. Обикаляше около брега и постоянно преценяваше посоката, от която идваха изстрелите на Бруно.

Най-накрая го откри.