Лори Фостър
Сърце на жена (15)

15.

До връщането им във Визита Джо вече бе готов да експлодира. Остин бъбреше безспир, а в магазина за охранителни системи заради малчугана му потрябваха още три ръце — или поне така му се стори. Наложи се Джо да стои над главата му, за да не счупи някой доста скъп уред. Най-накрая купи за хлапето един евтин бинокъл и така му предостави добро занимание. Остин изкара останалата част от времето, като наблюдаваше всички в близък план.

На влизане и излизане от градчето Джо подсъзнателно гледаше за Джейми Крийд. Когато осъзна какво прави, се смръщи. По дяволите, и за миг не вярваше, че Джейми просто знае кога да се появява. Такива мистични глупости бяха специалитет на Луна, не негов. Джо вярва само на действителността и опита.

Все още мислеше за Крийд и естествената си неприязън към този мъж, когато телефонът иззвъня. Остин прекъсна за миг разглеждането на околния пейзаж през бинокъла и се опита да грабне мобилния от мястото помежду им. Джо пръв го взе.

— Джо е на телефона.

— Джо? Здравей. Аз съм, Уилоу.

Заля го вълна безпокойство.

— Какво има?

— Нищо! — тя се поколеба, после продължи: — Аз… искам да ми направиш една услуга.

Тъкмо бяха влезли в градчето, Джо отби встрани на пътя и му се наложи да сграбчи Остин за яката, защото той вече бе разкопчал колана и опитваше да отвори вратата.

— Какво има?

Тя се прокашля и отново се поколеба.

— Уилоу?

— Може ли да се отбиеш до аптеката?

Нова тревога се прокрадна в гласа му.

— Толкова ли си болна? Може би трябва да те заведем на лекар.

— Не, просто… ми трябва нещо.

Джо почувства облекчение и попита:

— Нещо за стомах?

— Ами, не точно.

Тя го обърка. Никога не е бил добър в задаването на двадесет въпроса един след друг.

— От какво имаш нужда, Уилоу? Само ми кажи.

Тя се впусна в забързано обяснение:

— Щях да помоля Луна да се обади, но тя влезе в банята, след като легнах и аз се притеснявам, че ако не ти се обадя веднага, ти ще излезеш от града. Не исках да карам никой да се връща обратно. Неприятно ми е да те моля, наистина…

С надежда да я успокои, Джо каза:

— Каквото и да е, ще го взема. Само кажи.

— Тампони.

— Ъъ… — Джо се запъна. Тампони. Та тя е само… ами, на четиринадесет. Нямаше представа кога младите дами започват да използват подобни неща.

— Разбирам те — момичето едва не се разплака. — Извинявай, тук няма, а ти вече си в града.

— Да, разбира се — хвърли поглед към Остин. Преглътна. — От кой вид?

Уилоу му даде някаква марка и бързо затвори.

Уинстън си пое дълбоко дъх. Познаваше много жени, но те се грижеха за това без негова помощ. Никога не бе купувал дамски продукти. Само веднъж Аликс се бе опитала да го изпрати до аптеката, но той отказа; все пак закара едно момиче, с което излизаше, до там, и я изчака в колата. Разбира се, тогава бе на около двайсет, а не към края на трийсетте. По дяволите, щом може да срита задника на някой престъпник и да играе бодигард и ловец на глави, е, със сигурност може да купи и глупава кутийка тампони.

Погледна към Остин и видя, че момчето го наблюдава през бинокъла си. Джо отвори вратата на камиона.

— Хайде. Първо ще отидем да поръчаме пицата, а после до аптеката да вземем нещо за сестра ти.

Горката Уилоу. Нищо чудно, че изглеждаше толкова нещастна. Не бе срещал жена, която да не е поне малко кисела и болнава през този период, поне през първия ден-два. А Остин бе направо невъзможен само за да я накара да се чувства още по-зле.

Тъкмо излизаха от пицарията, когато Остин, все още с бинокъла на очите, изрече злорадо:

— Ето го и господин Оуен.

Джо го спря:

— Къде?

Остин посочи на отсрещния тротоар към висок, строен мъж, облечен в костюм, въпреки задушаващата горещина. Джо забеляза две неща — русата коса на Куинси и официалните му обувки.

Мъжът вече се качваше в скъп черен мерцедес и Джо остана да го наблюдава, с леден поглед, свит от ненавист корем и устни, извити в неволна, интуитивна неприязън. Куинси огледа движението, за да потегли, и очите му се плъзнаха по Джо, после отново назад. Изражението му стана безизразно, след това сепнато. След няколко секунди тъмният му поглед се премести към Остин, присви се, после се стрелна отново към Джо. Кимна веднъж, кратко и отривисто, и потегли.

Ръката на Остин се плъзна в тази на Джо.

— Не го харесвам.

И Джо не го хареса, но побутна малчугана към аптеката и вместо да си признае, попита:

— Защо?

— Винаги ме гледа по този начин. Не е хубав човек.

— Как те гледа?

Остин сви рамене, подритна едно камъче с върха на пръстите си.

— Все едно че съм мръсен или нещо подобно.

По дяволите! Джо стисна рамото на Остин и изръмжа:

— Помниш ли какво ти казах?

— Да си държа главата високо изправена?

— Да. Той не заслужава твоето внимание, Остин, ако не се държи добре.

— Добре — хлапето вирна брадичка толкова високо, че не можеше да ползва вече бинокъла си.

Мислите на Джо се развихриха, разместиха, прегрупираха и се съчетаха в едно грозно предположение. Издрънчаването на камбанка оповести влизането им в аптеката, а едър мъж с невъзможно гъста посивяла коса ги погледна през очила с телени рамки от мястото си зад щанда.

— Остин Колдър. Не съм те виждал цяла вечност — аптекарят свали очилата си и ги сложи настрани. — Как си, синко? А сестра ти?

— Уилоу е болна.

Аптекарят погледна към Джо.

— Съжалявам да чуя това. Нещо сериозно ли е?

За изненада на Джо, една гореща вълна изпълзя нагоре по врата му.

— О, не. Всичко е наред. Само времето й е подействало.

— Мога ли да ви помогна?

Не. Ако ще купува това, не иска и няма нужда от помощ.

— Ще разгледаме, благодаря — малко късно Джо се пресегна през щанда и подаде ръка. — Аз съм Джо Уинстън. Тук съм с братовчедката на Остин, Луна Кларк.

Възрастният мъж го стисна здраво и се представи:

— Маршал Питърсън — после продължи усмихнат и шепнешком: — Вече е хвърлил око на бонбоните. Преди майка му да умре, идваше всяка седмица. Клоуи винаги му купуваше от бонбоните лакрица с червена панделка, но напоследък не съм го виждал често.

Джо се изненада от приятелското поведение на Маршал. От чутото до сега очакваше да се изправи пред силна неприязън от страна на почти всички в градчето.

— А Уилоу имаше ли си любими?

— Пияни вишни. Доколкото си спомням, изяждаше една и запазваше другите за по-късно. Казваше, че са много специални и иска да им се наслади.

Джо се засмя:

— Напълно в неин стил. Ще вземем от бонбоните лакрица за два долара и кутия шоколадови пияни вишни.

Маршал кимна одобрително:

— Добър човек.

Докато опаковаше бонбоните, Джо тръгна към рафта с женски работи. Минаха покрай няколко души, които поздравиха Остин без всякаква враждебност. Малчуганът го прие нормално и Джо разбра, че не е необичайно. Запозна се приятелски с няколко мъже и най-накрая го оставиха на мира да направи покупките си.

Пред тампоните.

Нямаше представа за разнообразието. Намръщи се, сложи си очилата, за да прочете няколко етикета, после се отказа и просто грабна една кутийка. Възнамеряваше да вземе и още презервативи, но тук се запозна с толкова много хора, че се отказа от идеята. Трябваше да ги купи в района на магазина за охранителните системи — далеч от любопитни очи.

Помисли си за любов с Луна без презерватив, да я почувства, нея и само нея, мекото, влажно притискане на тялото й. Обля го гореща вълна. По дяволите! Никога не бе обмислял задомяване и затова никога не бе обмислял правенето на любов без презерватив. Със сигурност никога не бе обмислял бащинството.

Сега погледна Остин с вечно рошавата му русолява косица и малки ръце, които държаха бинокъла, докато надзърташе иззад рафтовете и наблюдаваше клиентите. Джо забеляза как заставаше с раздалечени крака и как колената му изглеждаха прекалено големи за слабичките крака.

Джо се усмихна и му се прииска Остин да е негово дете.

Веднъж замислил се за деца, бебета и секс без презервативи, мислите му се затъркаляха с неимоверна бързина. Няма да е подходящо сега за ново бебе при Уилоу и Остин. И за Луна няма да е добре. Ролята й на настойник бе важен етап в живота й. След няколко години обаче нещата ще се установят. А той ще стане на четиридесет чак след четири години. Това ще им даде достатъчно време…

Джо се спря при тези надути мисли. Божичко, планираше допълнителни членове за семейство, към което все още не принадлежеше официално. Първо трябва да обвърже Луна. От реакцията й при посещението на госпожа Грейди обаче, при споменаването на думата брак, съдеше, че няма да е много лесно. Тя едва не си глътна езика. Не бе окуражителна реакция.

С всеки изминал ден нещата вървяха все по-гладко. Децата се справяха чудесно и освен вандализма през онази нощ, Джо не бе забелязал някаква сериозна заплаха. Преди Луна да реши, че Джо Уинстън вече не й е необходим, той ще я засипе с внимание. У нея няма да останат никакви съмнения какво иска Джо.

Тъкмо тръгна към касата, когато Дайна Бел се изпречи пред него, застана на пътя му и се натрапи в личното му пространство. Мислите за Луна все още гъмжаха в ума му и Джо почти се блъсна в нея.

Днес русата й коса бе разпиляна по раменете, гримът й бе силен, а блузата така изрязана, че се виждаше впечатляваща част от гънката между гърдите й. Джо не я бе виждал от деня на уволнението й и очакваше враждебност.

Вместо това Дайна го поздрави с нежната фамилиарност на отдавна загубен любовник.

— Джо!

Преди да успее да я спре, тя се хвърли срещу него и сключи ръце около врата му. Едрите й гърди се сплескаха до тялото му, закръгленият корем се притисна към неговия, а пълните бедра се размърдаха до неговите.

С изключителна сръчност Джо се освободи, но другите купувачи вече ги гледаха неодобрително. За да бъде в безопасност, Джо я хвана за горната част на ръката и я задържа настрани. Би използвал и двете си ръце, ако не държеше тампоните.

— Дайна — поздрави той без особена интонация или изблик на чувства. Колкото и глупаво да бе, Луна вече му липсваше и бързаше да се прибере при нея. Най-малко от всичко желаеше отъркването на тялото на Дайна.

Дайна вдигна глава закачливо и го загледа с премрежен поглед.

— Страхувах се, че си заминал.

— Защо да си заминавам? — Джо бе изключително благодарен, че тя се натъкна на него в дъното на аптеката, а не отпред, където много повече купувачи щяха да станат свидетели на този спектакъл.

Тя хвърли поглед на Остин, който бързо изви горната си устна и вирна брадичка в знак на високомерно презрение, точно както Джо го бе инструктирал.

— Предположих, че мъж като теб — провлече думите и го огледа от главата до петите — ще се измори бързо от домошарския живот.

— Всъщност, доста се забавлявам.

Джо погледна към Остин, който вдигна бинокъла към лицето на Дайна. С преувеличено потрепване, малкото дяволче се престори, че запушва устата й. Джо едва не се разсмя. Споделяше тези чувства, но не искаше Остин да е толкова груб.

— Дръж се прилично — каза на Остин и му взе бинокъла. За жалост, така пусна Дайна и тя веднага се притисна близо до него.

— Толкова мило от твоя страна да им помагаш — тя постави длан на гърдите си и опита да привлече погледа му там. — Просто не ми се иска да те видя оплетен в такава бъркотия.

— Каква бъркотия? — Джо се зачуди колко знае Дайна за настоящото им положение.

От уважение към Остин, тя леко снижи гласа си.

— Чух за неприятностите. Всички разбраха. Очевидно са се отчуждили от града с поведението си. Ами, направиха толкова много бели, че рано или късно ще си заминат, ще им намерят или приемни домове, или детски дом. И тогава ти…

— Никъде няма да ходят.

Тонът му бе достатъчно груб, че да я накара да се отдръпне крачка назад.

— Е — нервно се засмя тя, — не зависи от мен, разбира се.

— Да, така е — отговори Джо, тръгна да я заобикаля, когато му хрумна нещо. Изненада я с въпроса си. — Кой те нае за тяхна икономка, Дайна?

Лицето й стана безизразно, после се изчерви.

— Патриша, разбира се.

Той видя измамата в очите й, разбра, че лъже и се обърна към Остин:

— Иди отпред и ме изчакай. Аптекарят ти е приготвил бонбони.

— Добре! — Остин се затича, профуча покрай клиентите и рафтовете.

Джо се приближи към Дайна, все по-близо и по-близо, докато тя затаи дъх, очите й се уголемиха и лудешки пулс затрептя в бялата й шия. Тя бе шокирана, бдителна и изключително заинтересувана.

Джо заложи на интереса — необходим му бе за поставената цел. Стоеше невероятно близо и внимателно хвана с пръст кичур коса от рамото й, непосредствено до лявата гърда. С тих глас попита:

— Какво правеше, докато работеше за Патриша?

Устните й се раздвижиха два пъти, преди да излязат думи от устата й.

— Какво имаш предвид?

Задъхана е. Добре.

— Ти каза, че не можеш да си представиш мъж като мен да води домошарски живот, това не отива и на жена като теб — Джо погледна тръпнещите й устни и си позволи да се усмихне леко. — Ти, Дайна Бел, си прекалено женствена, за да си икономка.

Очите й станаха нежни, премрежени и изпълнени с обожание.

— Аз… имах нужда от работата.

Заекваше. Още по-добре. Луна никога не заекваше в негово присъствие. Приятно му бе да установи, че не бе загубил напълно силата си.

— Патриша със сигурност е могла да забележи, че ти не си старомодна икономка. Не е сляпа.

— Имах добра препоръка.

— Така ли? Кой глупак ще те препоръча за такава унизителна работа? — Джо прокара ръката си по-надолу, докато кокалчетата му докоснаха изобилната плът на гърдата й.

Гореща вълна обля лицето й и тя затвори очи.

— Куинси Оуен.

— Аха — Джо отпусна ръка и се отдръпна от нея. Чувствените нюанси изчезнаха от гласа му. — Вие двамата сте много близки, нали?

Дайна запримигва бързо и се върна в реалността. Смущение от току-що случилото се остави неясен отпечатък на лицето й.

— Не. Познати сме само — сякаш се сети по-късно и допълни: — Куинси е щастливо женен.

— И има заварен син.

— Да — Дайна знаеше, че е била използвана и изсумтя. — Той е добър човек.

— Да-да. Той те е изпратил при Патриша само от добро сърце, а?

Дайна начумери чело.

— Искаше да помогне, да. Знаеше, че тя има много работа с онези двамата. Те бяха буйни и без баща наоколо, който да ги стяга…

Джо й обърна гръб и тръгна към касата. Жената продължи да върви по петите му, докато той плати тампоните и бонбоните и излезе навън. Джо я пренебрегна, погледна към небето и видя насъбралите се тъмни облаци. Въздухът бе напоен с тежката миризма на надвиснала буря. Времето напълно отговаряше на настроението му.

Уинстън се надяваше да стигнат у дома преди проливният дъжд да завали, затова се запъти бързо към камиона, но едва бе направил две крачки, когато видя как мъж с тъмни очила и шапка хвърля поглед към него, навежда глава и забързва напред. Под шапката и над яката на ризата, Джо успя да различи само цвета на косата.

Руса.

Обхвана го ярост, подозрение.

Не е Куинси. Не, този мъж беше прекалено висок, прекалено широкоплещест, прекалено як. Джо видя как онзи изчезва зад ъгъла с бърза крачка.

Тръгна инстинктивно след него. Ще го хване този път и ще го направи на пюре. Адреналинът пробяга по вените му, накара го да задиша учестено, виждаше единствено целта си. Направи крачка напред… и Остин го дръпна за ръката.

— Мога ли да си взема един бонбон?

По дяволите. По дяволите. По дяволите. Остин се взираше в Джо с надежда, с невинност; беше прекалено малък, за да го остави сам на тротоара, докато преследва някакъв проклет луд. Джо се почувства безсилен и това го вбеси.

Дайна избра този неблагоприятен момент, за да се опита да привлече вниманието на Джо с въпроса си:

— Какво ще правиш?

Чувството на немощ разтресе Джо и той я сряза с поглед.

— За какво, по дяволите?

Тя зяпна заради сприхавия му тон.

— За това, което ти казах — просъска жената, усетила присъствието на минувачите по тротоара около тях. — За Куинси.

С раздвоено внимание Джо върна поглед отново към улицата, точно навреме, за да забележи кафявия седан, който ги бе последвал до градчето. Той потегли от паркинга, недалеч от мястото, където Джо бе паркирал своя камион. Дали Бруно Колдуел бе изпратил свой помощник? Бруно бе такъв дребен неандерталски мухльо, че едва ли можеше да си позволи подобно нещо. Не, Бруно вършеше сам собствената си мръсна работа. Кой ли е този рус мъж?

Остин, вече леко обезпокоен, се обади:

— Джо?

Разсеяно, разкъсван между отговорностите си, Джо нареди:

— Яж си бонбоните, Остин.

Не бе необходимо да му се повтаря два пъти. Хлапакът почти разкъса пакета в бързината да го отвори и да вземе един бонбон.

— Джо? — тонът на Дайна бе доста по-хленчещ от този на Остин.

Джо се обърна към нея, едва успя да сдържи яростта си.

— Кажи на Куинси, че ми писна от него, Дайна.

Очите й се облещиха.

Джо хвана Остин за ръката, за да го накара да побързат през улицата.

— Кажи му, че идвам.

Дайна се парализира само от мисълта за това. Извика името му два пъти, но Джо вече бе забелязал сгънато листче на предното стъкло на камиона и не й отдели никакво време.

Тя осъзна, че няма да получи отговор, извика: „Върви по дяволите, Джо Уинстън!“ и, пред няколко любопитни минувачи, се качи в колата си и потегли.

При Куинси ли отива? Джо скоро ще разбере. Някак си той знаеше, че двамата се познават доста добре.

Като внимаваше да докосне само едно ъгълче, Джо измъкна малкото квадратно листче изпод чистачката и го отвори. Нямаше нужда от очила, за да прочете отривистия, мъжки почерк:

„Вашият подпалвач кара хечбек. Помислих си, че ще искаш да го знаеш.“

Джо вдигна рязко глава. Задните стопове на Дайна мигнаха за миг, когато тя се престори, че спира на знака STOP, после отново изпод гумите й захвърчаха искри в бързината да се измъкне.

С хечбек. Глупава кучка.

 

 

Луна вдигна на първото позвъняване.

— Ало?

— Здравей, мила, аз съм.

— Джо?

Той извъртя очи и заобиколи една дупка на пътя. Небето ставаше по-тъмно с всеки изминал миг, вятърът се усилваше, свиреше около тях и превиваше дърветата.

— Има ли друг мъж, който да те нарича мила? Ако е така, кажи му да се разкара.

Тя се засмя, а в момента Джо се чувстваше така, че дори смехът й би могъл да го запрати в нежна и страстна забрава.

— Извинявай, просто ме изненада. Близо ли сте до дома? Не ми се иска бурята да ви застигне.

У дома. Колкото повече го чуваше, толкова повече му харесваше. Той бе живял в много апартаменти, но те бяха само за преспиване. Никога не ги бе считал за нещо постоянно. Никога не ги бе смятал за дом.

— Пиците ще са още топли, когато пристигнем.

— Пици, множествено число?

— Аз самият мога да изям цяла пица, затова взех три.

— Оо…

— Просто исках да се уверя, че сте вътре. Преди малко говорих с Уилоу и тя спомена, че ти си в банята.

— Уилоу си дремва сега, а аз се занимавам с косата си.

Джо изпъшка и се усмихна снизходително.

— Какъв цвят е сега?

Тя изсумтя:

— Не съм казала, че съм си сменила цвета.

— Всичко е наред, мила. Изненадан съм, че задържа този цвят толкова време.

Луна замълча само за секунда-две, преди да каже небрежно:

— Е, сега има червени кичури из нея.

— Червени, а?

— Много червени. Почти пурпурни. Изглежда чудесно.

Джо се засмя:

— Скоро ще се убедя сам.

Вероятно това бе най-дългия период, в който Луна не бе сменяла цвета на косата си. Дълбоко в себе си тя все още бе волната душа, дето първо го привлече. Джо бе доволен. Не искаше тя да се променя.

— Заключи вратите и не пускай никой друг, освен мен.

— Джо? — в гласа й се прокрадна предпазливост. — Какво става?

Джо се обърна към Остин:

— Не пипай кожените седалки с лепкавите си пръстчета, синко. Вземи — подаде му салфетка.

Остин изглеждаше почти заспал, докато избърсваше пръстите си в салфетката. Едно парченце бонбон все още висеше от устата му, а очите му се затваряха. Джо се засмя, махна бонбона, а Остин се облегна на вратата и захърка.

— Остин слуша ли ни?

— Може би. Мисля, че може вече и да е заспал, но не съм сигурен.

Малчуганът се размърда, за да се настани по-удобно, сгъна ръка под бузата си. Устните и пръстите му бяха червени като черешка.

— Кажи ми, нещо не е наред ли?

— Възможно е. Помниш ли кафявия седан? Видях го в града.

— О, божичко…

Най-малко от всичко Джо искаше да я изплаши.

— Не изпадай в паника. Сега ще се обадя на Скот. Той ще провери и ще уведоми останалите наоколо да следят за колата — две коли, напомни си той, хечбекът на Дайна също. — Освен това се натъкнах на Дайна и тя ми каза някои интересни неща. Ще ти разкажа, като се прибера.

— Обещай ми да внимаваш, Джо. Не преследвай никого, ясно ли е?

Луна винаги ставаше настоятелна, когато бе обезпокоена. Преди суетенето на някое момиче около него го дразнеше и в никакъв случай той не позволяваше на жените да го командват. Ала при Луна му допадаше.

— Остин е с мен, забрави ли? Няма да го подложа на риск.

— Джо? — произнесе името му тихо, както когато жените бяха обхванати от чувства. — Аз…

Джо изчака, всяка негова мъжка частица се бе наострила. Тишината продължи дълго и той я подтикна с да?

Но тя само каза:

— Внимавай.

— Добре. Ще се видим скоро.

На Джо не му се искаше да се изправя пред разочарованието от безстрастното довиждане. Луна не каза нищо дълбоко. Ще го направи. Рано или късно.

Той се обади в отдела на шерифа и поиска да го свържат със Скот Ройал. Секунди по-късно Скот прие разговора и незабавно изрече:

— Кажи ми, че няма проблеми.

— Нищо осезаемо — Джо разбираше, че трябва да внимава. Скот може и да е приятелски настроен, но е човек на закона. Самият той бе такъв преди и знаеше, че те не обичат външни лица да нахлуват на тяхна територия и да ръководят играта. — Имам няколко въпроса и може би молба за една-две услуги.

— Давай.

— Първо услугата. Може ли да се оглеждаш за кафяв седан?

— Мъжът, който те е преследвал до тук?

— Видях го днес в града. Не можех да го последвам, защото Остин беше с мен, ала се мотаеше около камиона ми. Намерих бележка.

— Бележка? — във въпроса искреше нов интерес. — В теб ли е?

— Да. Можеш да наминеш тази вечер и да я вземеш, но не е нищо заплашително. Само пише, че подпалвачът кара хечбек — Джо замълча, за да стигне до своята идея. — Знаеш ли кой кара такава кола?

Съдейки по звуците, Скот току-що се облегна назад на стола си.

— Познавам реторичния въпрос, когато го чуя.

— Дайна Бел. Заклещи ме в аптеката и едва не ме изнасили на пътеката — слава богу, че Остин спеше. — Тръгна си много бързо и караше хечбек. Съвпадение?

— По дяволите. Доколкото си спомням, ти не вярваш в съвпаденията.

— В повечето случаи, не.

— Аз не вярвам в тъпи, страхливи бележки. Ако някой има информация за теб, защо просто не дойде и не ти каже?

Макар Скот да не можеше да го види, Джо сви рамене. И той си бе задавал същия въпрос вече десетки пъти.

— Защо да ме лъже?

— Нека да видя дали съм разбрал. Има някакъв задник, който те преследва до тук и ти оставя бележка, а сега ти мислиш, че Дайна е подпалила пожара и е надраскала камиона.

— Не, това определено беше мъж. Колко добре се познават Дайна и Куинси Оуен?

Джо чу очакваната реакция на този въпрос. Тропот и приглушена ругатня.

— По дяволите, Джо, няма да обвиниш Куинси, нали?

Уинстън се засмя над нещастната молба и попита:

— Не мислиш, че е способен на това?

— Явно ти така смяташ — ново пъшкане. — Предполагам, че имаш своите причини, които умирам да чуя, между впрочем, защото касетата от охранителната камера, която ми остави, не показва абсолютно нищо.

— Показа ни руса коса — Джо говореше и продължаваше да обмисля различни ъгли и възможности. — А тази сутрин, след онези отвратителни думи на постройката до езерото, видях отпечатък от гладки подметки на обувки. Тези две неща водят към Куинси.

— И към стотици други хора в града. Той не е единственият рус бизнесмен. Освен това ти сякаш спомена, че преследвачът ти от твоя град е рус. Тук в града е, мотае се наоколо и ти оставя бележки. Намислил е нещо.

— Съгласен съм, но не той запали пожара.

— Кой го казва?

— Аз. Видях го днес. Той е много по-едър от мъжа, с който се търкалях през нощта на пожара. Почти мой ръст е. Куинси… Видях го днес само за миг, но физически би могъл да отговаря на описанието.

— Не можеш да си сигурен. През онази нощ бе тъмно като в рог и ти си го докосвал само през някакви си двайсетина секунди.

Напомнянето накара Джо да изскърца със зъби. Не му се случваше често някой да се измъкне от лапите му. Но пък и не му се случваше често да се безпокои за деца, които са прекалено близо до събитията.

— Подхвърлях го наоколо като парцалена кукла. Нямаше сила в удара му и пищеше като момиче. Вярвай ми, той е мухльо, а мъжът, който остави бележката, не е.

— Мамка му! — Скот сумтя няколко секунди, беше много раздразнен, после измърмори: — Знаеш ли, за човек, който не вярва в съвпаденията, ти забиваш зъби прекалено дълбоко тук. Каква е вероятността двама руси главорези да преследват задника ти?

— Такова чувство имам, Скот.

— Господи, Джо, бил си ченге! Знаеш, че не мога да работя според инстинктите ти. Трябва ми още нещо.

— Ще ти го намеря, но междувременно се оглеждай за кафяв седан. Наистина бих искал да имам възможността да разпитам този мъж отблизо и лично.

— Аз и ти заедно и тъй като аз съм закона, ще бъда пръв. Ясно ли е?

— Зная как работи системата, Скот. И аз съм бил полицай, не помниш ли? — Джо стисна волана и се усмихна. — Ако подаде ръцете си и се предаде, няма да имам причина да го бия.

Да се предаде пасивно бе толкова невероятно, колкото Джо просто да го доведе, затова Скот се предаде и попита:

— Нещо друго?

— Да. Знаеш ли къде е работила Клоуи, преди да е купила имота с езерото?

— Това е още преди аз да се преместя тук, но най-вероятно или във фабриката, или на пазара, тъй като там има най-много работни места. И двете са собственост на Куинси Оуен.

— Ще поразпитам наоколо. Мога ли да зная защо?

Скот звучеше така предпазливо, че Джо се разсмя.

— Уведоми ме, ако научиш нещо и тогава ще ти обясня — и преди Скот да успее да изрази някакъв протест, Джо продължи: — Трябва да се прибирам при Луна и Уилоу. Не ми се иска да ги оставям сами там. Имам чувството, че когато дъждът завали силно, покривът ще прокапе.

— Знаеш ли, Джо, на теб сякаш напълно ти допада уюта на дома. Възнамеряваш ли да поостанеш с нас?

— Да. Дяволски си прав — замисли се и допълни: — Но Луна все още не знае, така че не й споменавай нищо.

— Изненада, а?

— Мислех си да й дам време да свикне с идеята.

Щом веднъж влезе в нейния и на децата живот, да се надяваме, че тя сама ще разбере за оставането му. Ще й докаже, че сърцето й е в безопасност с него и тогава Луна ще престане да му отказва, веднъж и завинаги.