Карла Нигърс
Омагьосаните (7)

Седма глава

— Навреме се връщаш. Знаех си, че здравият разум ще победи.

— Не е здравият разум — изсмя се Хана. — А инстинктът за самосъхранение.

— Няма значение, и това върши работа.

Хана погледна Текери и мигновено си спомни за чичо Джонатан в Бостън. На пръв поглед единственото, което ги свързваше, бе възрастта, но Хана подозираше, че всъщност двамата имат много общи черти.

Текери погали котката, изтегнала се върху един стол близо до камината. В Марш Пойнт бе студено и мъгливо, но Хана се чувстваше добре. Бе у дома си.

Къщичката й бе съвсем близо до океана, докато тази на Текери бе със солидна конструкция, строена през 1880 година, с високи тавани, огромни прозорци и четири камини. Съпругата му, родом от Мейн, бе починала преди десет години. Нямаха деца, но Текери успяваше да поддържа дома си. Бе абониран поне за дузина вестници, между които „Уолстрийт Джърнъл“ и „Ню Йорк Таймс“. Упорито отказваше дори да разгърне някой бостънски вестник, да не би да попадне на името Харлинг.

— Чай? — предложи той.

— Не, благодаря. Наминах само да те поздравя.

— Някакви новини?

Хана реши да не споделя, че е целунала един Харлинг, но затова пък даде подробна информация за ценното копие на Декларацията за независимост. Текери изсумтя от недоволство. Младата жена се почувства развеселена от странния начин, по който братовчед й изразяваше подкрепата си.

— Какво ще правиш сега? — попита я той.

Ще изтръгна Уин Харлинг от мислите си…

— Ще започна да пиша… — Хана се мразеше за прокрадвалата се в гласа й меланхолия. Животът й никога нямаше да бъде предишният след връщането й от Бостън и срещата със семейство Харлинг. — Вече имам достатъчно материал, за да започна. Изпитвам неприятното чувство, че съм избягала. Дано ми мине.

— Има неща, от които не може да се избяга.

— Аз не бягам от нещо. Бягам от Харлинг.

— О, ти не си такъв човек… — Текери бе убеден, че човек, който избягва обществото на семейство Харлинг, е достоен и изпълнява дълга си.

Хана би желала това да е истина. Така или иначе, в мислите й непрестанно властваше Уин и спомените за целувките, докосването, присъствието му. Не бе просто физическо привличане. Независимо от различията, Хана усещаше как се развива емоционалната им връзка.

Но оставането й в Бостън бе станало невъзможно. Не можеше да позволи на семейство Харлинг да скалъпят някакво обвинение срещу нея за взлома в апартамента на Джонатан Харлинг или пък за изчезналия дневник. Не можеше да им позволи да подновят оскърбленията си за загубената собственост на Марш Пойнт.

Не можеше да си позволи да се влюби в Уин.

Тя разтърси глава. Не. Не биваше. Щеше да се потопи в работата си и да го забрави…

— Хана?

Усмихната, тя целуна братовчед си и го потупа по рамото:

— Хубаво е у дома.

 

 

Вечерта на другия ден след като Хана си бе заминала, чичо Джонатан бе разгърнал географската карта на Мейн върху бюрото на Уин. Разсеяно хапваше някой залък. Уин развеселено забеляза, че бе привършил остатъка от виното.

— Опитваш се удавиш мъката си в работа, а? — вдигна глава към племенника си чичо Джонатан.

— Трябваше да свърша някои неща… — Уин преметна палтото си през облегалката на един стол.

— Вълнуваща жена е тази Хана Марш. Ако не знаех истината, бих казал, че Котън е премахнал баба й само за да не загуби ума си.

— Това е смешно — възрази Уин.

— Разбира се. Но пак ти казвам, ако Присила поне малко е приличала на Хана, то тя е била истински ужас за пуританите! — чичо Джонатан отново загледа картата и промърмори:

— В хладилника ти има още малко от тези безвкусни спагети.

— Благодаря, не съм гладен.

— Ще умираш от глад заради една жена ли?

— Късно обядвах — въздъхна Уин. — Чичо Джонатан, какво правиш тук?

— Обвинявам себе си за жалкото съществуване, което водиш?

— Да — изкриви устни Уин. Не знаеше кога да взема приказките на чичо си на сериозно.

— За Бога, от някоя разпродажба ли си купил тези столове? Семейство Харлинг никога не са купували евтиното. Пестеливи са, но никога не са били скъперници.

— Интересно е да чуеш това от човек, който не си е купувал костюм от 1970.

— Нямам нужда от костюм.

— Картата, чичо Джонатан!

— А, да! — той си сложи очилата и се втренчи в картата. Постави показалец върху някаква точка в южната част на Мейн. — Това е Марш Пойнт.

Уин се наведе.

— Значи това било.

— Можеш да стигнеш помежду селищен път 95, северно от Кенебънкпорт, а след това — по път номер едно. Има табели, по които можеш да се ориентираш.

— За мен ли говориш?

— Разбира се.

— И защо трябва да ходя до Марш Пойнт?

— Като на дете ли трябва всичко да ти се обяснява подробно, Уинтроп? Хана Марш е там.

— Знам това, но…

— Сигурно се е наместила удобничко край камината и търси в дневника на Ан Харлинг как да открие следите на колекцията и да сложи прекрасните си ръчички върху нея, пък и да пипне Декларацията за независимост.

— Мислех, че я харесваш — подметна Уин и закрачи из стаята.

— Казвал ли съм го някога? — безучастно попита чичо му. — Нито я харесвам, нито не я харесвам. Е, обективната ми преценка е, че тя е привлекателна жена, която е в състояние да размърда и такова инатливо магаре като теб, но това не значи, че я харесвам. Тя си е родена Марш. В кръвта й е да се опитва да измъкне нещо от нас.

— Откъде знаеш, че иска копието от Декларацията?

— Не знам. Може би иска само теб.

Уин се намръщи.

— Важното е, че ти не можеш да я чакаш тя да направи следващата стъпка.

— Чичо, нима я чакам? — попита Уин.

 

 

След два дни Хана разбра, че ще й се наложи да притича отново до Бостън и да се види със семейство Харлинг. По-специално с Джонатан Уинтроп Харлинг.

Макар че бе взела решение да не мисли за него, бе направила малко проучване, използвайки компютърния си модем, местната библиотека и страстта на чичо си да събира и пази всякакви книжа. Най-интересна й се стори статията в „Уолстрийт Джърнъл“. Там Уин бе представен като финансов магьосник, много по-богат, отколкото си беше представяла. Не един човек бе останал изненадан при преместването му от Ню Йорк в Бостън. Вероятно неговата съдба бе да възстанови финансовата и социална мощ на семейство Харлинг. Престижното име не бе достатъчно за него. С купуването на къщата на Люисбърг Скуеър бе направил само началната крачка към целта си.

Не се споменаваше нито дума за несправедливата присъда, издадена от Котън Харлинг през 1693 година.

Пристрастна повече, отколкото трябва, Хана се почувства обидена от този пропуск и не пропусна да се оплаче на братовчед си.

— Така биха реагирали и преди три столетия — измърмори Текери. — Не бива да се завижда на семейство Харлинг за успеха им, нито да се радва на грешките им.

Все пак в статията не се разказваше за хора, живели през седемнадесети век. Хана бе принудена да си признае, че има разлика.

Междувременно бе научила, че бъдещата му съпруга, според слуховете, трябва да споделя мечтите му, за възстановяване наследството на семейството. На Хана й се струваше, че Уин бе човек, който добре си прави сметките.

Не бе предвидил само целувката.

Или…

— Текери — каза тя, — има нещо, за което искам да поговорим. Колекцията „Харлинг“.

— Мислех, че приключи с това — простена той и захвърли настрани вестника.

— Знаеш ли, те ни обвиняват, че сме я откраднали.

— Дори всички от семейство Марш да бяха измрели от години, семейство Харлинг пак щяха да ни обвиняват за всичко, което не им харесва.

— Става дума за твоя чичо Текери, онзи, на когото си кръстен. Скоро след като семейство Марш се премества в Мейн, той бил обвинен от семейство Харлинг, че е откраднал ценни семейни документи.

— Къде чу това?

— Прочетох го в един от тукашните вестници.

— Така ли? — братовчед й отново взе вестника и се зачете в комиксите.

— Питам се дали нещата стоят точно така между враждуващите семейства.

Текери ококори очи, зелени като тези на Хана, и я изгледа.

— Какво се опитвам да ти кажа през последните седмици?

— Текери, семейство Марш ли е откраднало колекцията?

Текери дори не я погледна. Посочи й един комикс във вестника. Никак не й беше смешно. Намираше, че братовчед й е оглупял.

С намерението да подреди мислите си на спокойствие, Хана се отправи към скалите. Започваше приливът и северният вятър бе свеж и студен, но слънцето блестеше, отразено във водата. Хана слезе до брега. Вълните се пенеха около нея. За пръв път от седмици наред се почувства на сигурно място.

Внезапно разместване на камъни зад гърба й я стресна. Сигурно бе някоя проклета чайка. Облегна се на дланта си и усети как в кожата й се забиват острите черупки на миди. Още не се бе успокоила от преживелиците в града на семейство Харлинг.

— Предположих, че си тръгнала на лов за акули — разнесе се зад гърба й гласът на Уин Харлинг.

— Ти!

— Аз… — той леко скочи от един камък на друг, близо до нея.

— Помислих те за чайка… — Хана възстанови равновесието си и се изправи. Изглеждаше безумно привлекателен и сексапилен.

— Обикновено хората имат по-лошо мнение за мен — засмя се Уин. — Всичко наред ли е?

— Да.

Той нежно взе ръката й в своята и огледа драскотините по дланта й.

— Ще потопя ръката си в океана — каза Хана, останала без дъх от докосването. — Ледената солена вода е най-доброто лекарство за всичко.

— За всичко?

— Уин, трябва да поговорим… — очите й сякаш горяха.

Но разговорът щеше да почака. Уин я взе в ръце и мило се усмихна. Вятърът ги обгръщаше в пелена от студена мъгла, но тя усещаше единствено топлината на тялото му.

— Мислех, че като си тръгнеш, ще те забравя. Но не можах. Само ти бе в главата ми. И това.

Тя наклони глава. Леко докосна устните му и постепенно замряха в страстна целувка. Той плъзна ръце под блузата й.

— Добре дошъл в Мейн — усмихна се Хана, а косите й се разпиляха по лицето му.

 

 

Едва ли къщичката на Хана бе онова, което Уин бе очаквал да види. Малката дневна имаше изглед към океана. Огънят в камината гаснеше, когато двама влязоха. Хана свали обувките и чорапите си и ги сложи пред камината, докато разбъркваше тлеещите въглени. Хвърли няколко съчки, а Уин разглеждаше двете малки спални и банята. Цялото жилищно пространство на Хана би се побрало във фоайето на къщата му. Бе същото като да наложиш картата на Нова Англия върху картата на Тексас.

В контраст на оскъдната мебелировка и безличното мотелски тип обзавеждане на стаите на Люисбърг Скуеър, всеки сантиметър от къщичката на Хана бе затрупан с вещи. Стенни календари, поставки за чайници, стари възглавници, зарязани от дълго време плетива, чаени чаши — и всичко това, разхвърляно между планините от книги, папки, тефтери…

Единственото далечно напомняне за ред бе присъствието на Хана, която изглеждаше попаднала точно на мястото си.

Откри своя поомачкана снимка, изрязана от вестник. Бе статията, която „Уолстрийт Джърнъл“ бе публикувал за него. И до този миг не бе съгласен с изявленията на журналиста относно мотивите му за работата. Нима не можеше, питаше се Уин, да си искрено отдаден на работата си и да печелиш?

Огънят лумна и Хана се отдръпна назад. Чувстваше се доволна. Или успокоена?

— Хубаво местенце — каза Уин. — От колко време си тук?

— Почти пет години.

— А преди това?

— А, живеех тук-там. Много пътувах.

Намираше отговорите й за твърде уклончиви, сякаш искаше да скрие от него част от себе си. Толкова по-добре. Той самият вече бе направил кратко проучване на биографията й, накратко описана по повод публикацията на изследването й върху живота на Марта Уошингтън. Хана, единственото дете на военен офицер и съпругата му, неуспяла художничка, бе водила странстващия живот на военните до смъртта на баща си, загинал по време на катастрофа с хеликоптер, когато е била четиринадесетгодишна. След това тя и майка й бяха скитали от едно училище по изкуствата в друго, докато най-накрая Хана не постъпила в колеж. Майка й се установила близо до Аризона и печелела насъщния си като рисувала и преподавала рисуване на живеещите в околността. Когато починала преди пет години, Хана останала сама, докато най-накрая намерила братовчеда Текери в Марш Пойнт, и… И усещането за принадлежност, което Уин чудесно разбираше. Това бе всичко за Хана Марш.

— Как е чичо ти? — попита го тя.

— Добре, благодаря.

— Съобщи ли изобщо за нападението в полицията?

На Уин му се стори, че долавя подозрителни нотки в гласа и.

— Не. Защо?

— Просто питам.

— Ти си имаш своята теория, нали?

— Не.

Хана разбута струпаните вещи и му направи място да седне върху канапето и изчезна в кухнята, без да каже нито дума повече. Съчките припукваха и се чуваше далечния плясък на вълните. Еротични усещания… Или на него му се искаше да е така.

Хана, Хана…

Тя се появи след минута, носейки чаши, маслени бисквити и солети. Постави ги на един стар сандък, който използваше вместо масичка за чай, върху цяла купчина папки и бележници.

— Веднага идвам — изрече и отново изчезна. Като се върна донесе чайника и захарницата, които закрепи до чашите.

Наля чая и Уин моментално забеляза, че е пурпурночервен на цвят.

— Чаят е боровинков — усмихна се Хана. — Много успокоява.

— Нима приличам на човек, който се нуждае от успокоение?

Руменина покри страните й. За да види смущението й, си струваше дори да пие пурпурен чай.

— С мляко и захар е страхотен — побърза да добави Хана. — Сякаш пиеш вино с мед.

Това, разбира се, бе доста преувеличено, но в края на краищата можеше да изпие това нещо, без да се задави.

— Харесва ли ти? — попита го Хана и приседна на един стол.

— Има необичаен вкус.

— Напоследък пия повече билки.

— Безсъние ли те мъчи?

— Ласкаеш се, Уин Харлинг! — зелените й очи искряха, вперени в неговите.

— Не съм аз причината за лошия ти сън, нали?

— Не.

— Станаха две лъжи — изсмя се той. — Това прави половин истина. Защо не опиташ с трета?

Хана се намръщи и отпи от чая.

— Кажи, че не се радваш да ме видиш — подразни я Уин.

— Това въпрос ли е?

— Да. Радваш ли се да ме видиш?

— Каквото и да кажа, не е ли все едно, щом казваш, че лъжа… — крайчеца на устните й се изкриви в хитра усмивка.

— Ще стане цяла кошница с лъжи. Не знам. Сигурен съм, че ще измисля нещо.

— Тогава отговорът ми е да. Радвам се да те видя! — тя остави чашата си и го изгледа предизвикателно. — Твой ред е да решиш дали лъжа, или не.

Уин преглътна остатъка от чая си и се наведе към Хана така, че коленете им се опряха. Прокара леко палец по долната й устна. Бе влажна и топла. Очите й диво искряха.

— Мисля, че част от теб послъгва, а другата казва истината.

По гласа й личеше колко се е задъхала. Свали пуловера си, под него носеше огромна памучна фланелка с дълги ръкави. Платът не бе особено тънък, но под него Уин успя да забележи очертанията на гърдите й, чиито зърна се бяха втвърдили, дали от студ, или от желание, не би могъл да определи.

— Мисля, че е време едната част да изслуша другата… — вече и неговият глас потреперваше.

— Мозъкът ми трябва да слуша тялото или обратното?

— Решавай ти, Хана. И Побързай, защото пурпурният ти чай въобще не ми подейства успокоително.

Той докосна зърната на гърдите й, изтръпнал от желание, с което се сблъскваше за първи път през живота си. Съзнаваше, че трябва да спре. Продължеше ли, Уин бе убеден, че ще бъде загубен. Никога не би могъл да изтръгне Хана от сърцето си.

Дишането й се учести. Виждаше как лудо пулсира вената на врата й. Но тя не се приближи.

— Решението е твое, Хана. Така трябва да бъде.

— Защо?

— Аз не съм тук по твоя покана. Дойдох сам. Натрапих се в живота ти. Ти трябва да решиш дали да остана.

— Колко време имам?

— Сега, Хана! — опита се Уин да се усмихне, съзнавайки, колко настоятелно звучи гласът му. — Решавай сега.