Карла Нигърс
Омагьосаните (6)

Шеста глава

— Не разбирам за какво говорите — каза Хана.

Уин запали две свещи и седна на другия край на масата, загледан в играещите пламъчета.

— Предполагах, че ще го кажете.

— Това е истината!

— Кажете ми… — той отпи глътка вино. — Откъде научихте за колекцията „Харлинг“?

— Прочетох го някъде. Трябва да поразровя записките си и ще ви кажа.

— Защо не го направите?

— Не ми допада тонът ви, господин Харлинг — гневно процеди Хана. — И не съм длъжна да ви се подчинявам.

Уин остави чашата си и побутна купата със спагети към Хана, наслаждавайки се на деликатната конструкция на китките й и на женствените й движения.

— Обяснете ми, ако можете, защо искате да сложите ръка върху колекцията?

— Не искам да сложа „ръка върху колекцията“. Нужен ми е само достъп до нея, за да завърша изследването си.

— Нещо около Присила Марш и Котън Харлинг, предполагам?

— Точно така.

— Значи не сте наясно, че в колекцията е имало извънредно ценно копие на Декларацията за независимост.

Едва сега думите му достигнаха до съзнанието на Хана. На лицето й се изписа гняв. Бе много доволен, че я целуна, преди да докоснат „деликатната“ тема.

— Ясно ми е за какво намеквате… — тя с мъка запази спокойствие, а зелените й очи святкаха, сякаш бяха от разтопен метал. — Обвинявате ме, че съм се вмъкнала в жилището на чичо ви, за да изровя прочутата колекция, да отмъкна Декларацията за независимост и да забогатея на ваш гръб.

Уин сипа спагети в двете чинии.

— Чичо Джонатан не знае къде е колекцията. Никой не знае. Никой не би могъл да потвърди съществуването й… — погледът му спря върху лицето й. Поне да не беше така дяволски привлекателна! — … докато продължавате да криете истината.

— Защо сте така убеден?

— Вие сте учен, бива ви да правите разследвания. Кой знае какво можете да изнамерите още следващата седмица.

— Не сте на прав път! — гласът й трептеше от зле сдържано раздразнение, макар че имайки предвид поведението й от предната седмица, Уин недоумяваше защо се ядосва.

— Като се представях за Харлинг — поде Хана бавно, — разруших доверието, което бихте могли да имате в мен, независимо от това, че мотивите ми бяха съвсем невинни. Става дума за един конфликт отпреди триста години, който оказва определено влияние върху вас и…

— Нищо не ми оказва влияние… — Уин опита спагетите си. Бяха добри. Ако ги опиташе, Хана щеше да се поуспокои. — Може би оказва влияние върху вас, но не и върху мен. Доскоро аз нямах представа от степента на недоброжелателство, която изпитвате към нас.

— Вие сте Харлинг…

— Но не съм от Бостън. Роден съм и съм израснал в Ню Йорк. Миналата година, когато купих къщата, се преместих тук.

Не изглеждаше, че Хана се интересува особено от личните проблеми на Уин, докато той се вълнуваше къде живееше Хана Марш. Как?

— Трябва да сте знаели за Котън и Присила — каза тя.

— Говорите за тях така, сякаш сте ги познавала — усмихна се той.

— Това е част от работата ми — да се поставям на мястото на хора, живели столетия преди нас. Трябва да знам кои са били и как са живели. Нужно ли е всъщност да се оправдавам пред вас?

— Разбира се, че не. Да, бях наясно за Котън и Присила, но не смятам, че конфликтът трябва да продължава вечно.

— Аха, вие сте великият и силният? Направих всичко възможно, за да бъда обективна. Не изпитвам лична неприязън към семейство Харлинг. И ако вие нямате нищо против Марш, защо се присъединявате към абсурдните обвинения за Марш Пойнт?

— Не са абсурдни — безцеремонно я прекъсна Уин. — Те имат своите основания.

— Така значи?! — ако с поглед можеше да се убива, Уин би се прострял мъртъв. — И вие не сте светец, Уин Харлинг!

— Не, не съм.

Думите му се оказаха по-заплашителни, отколкото предполагаше. Дори след спагетите и изпитото вино, Уин усещаше вкуса на устните й.

— Въпросът е накъде вървим?

Очите им се срещнаха. В светлината на свещите тя заприлича на баба си. Но Уин никога не би повторил грешката на Котън Харлинг.

— Доверието трябва да се заслужи.

— Не съм разбила аз апартамента на чичо ви! Не съм и подозирала, че в колекцията има такъв скъп документ! — Хана скочи от мястото си и захвърли салфетката. — Не мога да ви накарам да ми повярвате. Дори няма и да се опитвам. Лека нощ, Уин. Моля ви, предайте на чичо си, че се надявам да е добре.

И това бе всичко.

Хана затръшна вратата след себе си. Една разгневена жена.

Уин тежко въздъхна. Може би трябваше да я настигне и да й се извини? Но за какво?

И кое я притесняваше повече? Съмнението, че е влизала в жилището на чичо му или разменената целувка?

Как, по дяволите, можеше да знае той какво искаше тя? Дължеше своята лоялност на чичо си, а не на някаква красива изследователка, чието отровно жило бе приготвено, за да унищожи роднините му.

Хана, даваше си сметка Уин, бе нещо различно. Чувстваше го, знаеше го. Бе интересна личност, която още не бе анализирал.

Да анализира… Уин стисна зъби.

— По дяволите! — изруга той. Бе негов ред да захвърли салфетката си и да стане. Бе загубил апетит.

На вратата се позвъни.

— Хана?! — изтича и отвори.

На прага стоеше чичо му, подпрян на бастуна си и изглеждаше по-зле и от сутринта след нападението в апартамента му.

— Проклетият крадец е успял да отмъкне нещо — без предисловие заяви възрастният мъж.

— Какво? Ти нямаше нещо кой знае колко ценно…

— Дневникът на Ан Харлинг.

— Коя, за Бога, е тази Ан Харлинг? — взря се в него с недоумение Уин.

— Твоята пра-пра-пралеля. Онази, която е създала колекцията. Умряла е през 1892.

Прекрасно.

— Чичо Джонатан…

— Да влезем вътре, Уин. Трябва да поговорим.

 

 

На следващата сутрин, едва влязла в сградата на библиотеката, Хана пожела да говори насаме с Престън Фаулър. Той я въведе в офиса си, където тя си призна, че не е от семейство Харлинг.

— Аз съм от семейство Марш — той побледня. — Хана Марш.

— Биографът?

Е, поне бе чувал за нея. Тя кимна.

— Боже! — въздъхна Фаулър, разстроен.

— Съжалявам, че ви излъгах. Беше належащо. Нямаше да ми позволите да ползвам фондовете на библиотеката, ако ви бях казала, че съм Марш… — Хана мъчително преглътна.

— Вашите семейства…

— Нашият конфликт никога не е оказвал влияние върху работата ми — хладнокръвно произнесе Хана. — Много съжалявам.

— О, мила!

— Харлинг вече знае истината и аз им обясних, че вие нямате нищо общо с моята лъжа… — Хана умело се преструваше на разкаяна. А всъщност най-много й се искаше да прати Уин по дяволите. Поне Престън Фаулър да не бе така пленен от богатството му и готов на всичко, само и само да получи дарение. — Това дойдох да ви кажа.

— Колко неприятно!

— Не, не е неприятно, господин Фаулър. Още днес напускам Бостън.

— Добре — кимна той. — А какво ще стане с биографията на Присила? Ще продължите ли след всичко, което се случи?

— Защо не? По-голямата част от работата е свършена.

— Но семейство Харлинг…

— Не ме е грижа нито какво искат, нито какво мислят семейство Харлинг.

След това Хана се извини още веднъж и си тръгна. Облаците се бяха разпръснали и небето синееше. Хана вдиша свежия топъл въздух и тръгна през градската градина, мина покрай хотел „Риц“ и се насочи към Марлбъроу Стрийт.

Повтори името си два пъти в домофона на Джонатан Харлинг.

— Марш. Аз съм Хана Марш.

Вратата се отвори.

— Влезте! — чичо Джонатан я покани да влезе в апартамента. — Чудех се кога ли ще се появите. Мислех, че най-после тази история с Харлинг и Марш ще потъне. Макар и да не е станало снощи, предполагам, че при вас с Уин всичко е наред?

Искриците в очите му подсказваха, че старият човек си въобразява, че между нея и Уин се е случило нещо по-сериозно. Хана се закле наум да не мисли повече за устните на Уин, за опияняващото чувство на споделената целувка. Не, нямаше да слугува на хормоните си.

И все пак всяка клетка в тялото й сякаш бе устремена към Уин, изразявайки желанието й за нещо повече от прегръдка. Искаше да усеща допира на кожата му, да усеща мъжественото му тяло до своето.

Искаше да я люби.

Нямаше смисъл да се отрича очевидното. Внезапното напускане на дома му предната вечер нямаше нищо общо с накърнено самолюбие след обвиненията за Декларацията за независимост. Неговите тъмни страстни очи я бяха изпълнили с еротични мисли. Ръцете му, когато ги бе протегнал, за да запали свещите, спряха дъха й. Във въображението си тя ги виждаше, дори ги усещаше да галят тялото й. Бе пожелала да бъдат заедно в леглото или дори направо на пода.

Не, това дяволско налудничаво въображение трябваше да се озапти.

Бе направо перверзно да желае мъж, когото едва ли може да има. Мъж, който я приемаше за крадла и виждаше в нея ужасните наследствени черти на рода Марш в същия миг, когато тя изгаряше от страст към него.

Апартаментът на Джонатан Харлинг бе малък, уютен и без видими последици от нападението. Той я покани да седне върху канапе, доста твърдо и неудобно, докато той самият се отпусна в едно кресло. Бе облечен небрежно, сакото му бе износено, с кръпки на лактите, а панталоните му очевидно бяха съвременници на Хари Труман. Хана се почувства съвсем на мястото си, така както бе дошла, облечена в старите си джинси и огромния пуловер.

— С какво мога да ви бъда полезен? — попита я Джонатан Харлинг.

— Исках да ви изразя съчувствието си за вчера. Уин ми каза. Наистина ми е мъчно. Надявам се да ми повярвате, че нямам нищо общо със станалото — Хана си пое дъх и рязко продължи: — Аз съм Хана Марш.

— Знам това — избоботи чичо Джонатан и размаха ръка.

— Мразите ли ме?

— Никак. Не ви вярвам, но не ви мразя.

— Като се вземе предвид историята, свързана с нашите две семейства, това не е лишено от основание. А като прибавим и моето поведение… Днес си заминавам…

— Уин знае ли?

— От къде на къде?

— Не съм казал, че трябва да знае. Просто попитах.

— Не. От снощи не съм го виждала.

— Ще му съобщите ли?

— Не разбирам защо трябва да споделям намеренията си с племенника ви, а и не съм дошла, за да говорим за него. Аз… — тя се намръщи. — Какво гледате?

— Вас. Как се превръщате в професор многознайко, щом някой ви зададе личен въпрос.

— О, не съм професор.

— Случи ли се нещо между вас двамата? — Чичо Джонатан се облегна назад.

— Господин Харлинг…

— И Уин се вбеси снощи, като му зададох личен въпрос. Горд съм, че с племенника ми мога да разговарям на всяка тема, но щом споменах името ви, избухна. Май наистина става нещо между вас.

Само дългите години съжителство с братовчеда Текери помогна на Хана да не кресне на възрастния човек.

— Доктор Харлинг, намирам приказките ви за необмислени. Още повече, че и вие сте учен — той махна пренебрежително с ръка. — История на правото. Бил сте преподавател в Харвард цели петдесет години.

— Е, какво? Сега моята биография ли пишете? Смятах, че предмет на изследванията ви са само покойници.

— Вижте, аз дойдох само за да ви кажа, че нямам нищо общо с вчерашния обир. Бих искала да погледна колекцията „Харлинг“ само от професионално любопитство. Не знаех нищо за копието от Декларацията за независимост. Прибирам се у дома… — Хана се изправи. — Приятно ми беше да се запозная с вас. Мога ли да ви изпратя един екземпляр от биографията на Присила Марш, щом излезе от печат?

— Ако се сетите.

— О, ще се сетя!

Хана му каза да не я изпраща до вратата и си тръгна. Чичо Джонатан я последва и запита:

— Ще споменете ли Ан Харлинг?

— Кого?

— Чухте ме добре.

— Да, но аз не познавам… — Хана замълча, опитвайки се да си спомни. — Братът на Котън Харлинг е бил женен за дама, чието име е Ан, нали? Тя е умряла преди Присила, ако не ме лъже паметта?

— Става дума за моята пралеля — Хана смръщи вежди. Не разбираше какво се опитва да докаже чичо Джонатан. — Тя никога не се е омъжвала. Живяла е в къщата на семейство Харлинг на Люисбърг Скуеър. Интересна личност. Предполага се, че тя е събрала документите в колекцията.

— Разбирам — каза Хана, макар че нищо не разбираше.

— Вчера са откраднали дневника й от апартамента ми.

— О, Господи! И вие мислите, че… Изглежда логично, че аз…

— Че вие сте го открадвали. Да.

— Но аз не съм!

— Така казвате вие.

— Казахте ли на вашия племенник?

— Снощи.

И той не бе разбил вратата й на зазоряване, за да измъкне обяснение за случилото се?! Сигурно не го бе грижа чак толкова. Или пък не му допадаше идеята да я измъкне от леглото с първите лъчи на зората. С горещата му кръв и нейното желание, кой знае какво би могло да стане.

— А аз помислих, че това е причината за внезапното ви отпътуване — Джонатан Харлинг изглеждаше смутен.

— Не, не е.

— Уин не може да ви изплаши, нали?

— Никой не може да ме изплаши.

— Тогава ще останете ли?

Хана чу как щракна ключалката на капана, заложен от Джонатан Харлинг.

— Не ми оставяте друг избор.

— Да, такава беше идеята ми — смръщи вежди Джонатан Харлинг.

 

 

Уин крачеше напред-назад пред вратата на апартамента на Хана. От изненада младата жена възкликна. Неговата реакция бе по-сдържана. Изгледа я от горе до долу. Хана застана нащрек. Косите й бяха разрешени от пролетния вятър и блестяха на лъчите на следобедното слънце.

— Мислех, че сте на работа.

— Излязох по-рано.

— Колко ще ви струва?

— Много повече, отколкото бихте искали да знаете — засмя се той.

— Да чуем.

О, небеса, каза си Уин, като едва сдържаше чувствата си.

— По-добре е да се въздържа. Да кажем просто, че не си взимам често почивни дни. Ще възразите ли, ако вляза?

Без да отговори, Хана отключи тежката врата, която водеше към два еднакви апартамента. Стълбите бяха вдясно, така че жилището, което бе наела, бе на нивото на тротоара.

— Виж — започна тя, тръгвайки направо към кухнята, — ако си дошъл заради дневника на Ан Харлинг, вече говорих за това с чичо ти. Всичко ми каза. Не знам какво се е случило. Но не съм аз. Не съм откраднала дневника.

— Каза ли ти, че тя е събрала колекцията?

Хана кимна, напълни чайника с вода и го постави върху печката. Избърса ръцете си и се присъедини към Уин, който търсеше къде да седне в дневната. Навсякъде цареше безпорядък, столовете и масите бяха покрити с книги, папки и разпечатки. Хана свали купчина книжа от един стол и го покани да седне.

— Искаш ли чай?

— Не, благодаря.

Какъв ли живот води тази жена, питаше се Уин. Седна. Дали имаше приятели? Любовни романи?

— Наех това жилище от моя приятелка, която в същото време живее в къщата ми в Марш Пойнт… — Хана отиде до кухнята и се върна с поднос, върху който бяха наредени чаша, захарница и чайник. — Мога да остана известно време при братовчеда Текери, ако тя не си е заминала.

— Кой е той?

— Текери Марш. Доста прилича на твоя чичо Джонатан.

— Блазе ти — развеселено каза Уин.

— Текери би ми извил врата за тези приказки. Не си пада по семейство Харлинг. Но… — тя вдигна рамене. — Аз съм му задължена.

— За какво?

— Спаси ме.

Хана отвори вратата на хладилника и се обърна с гръб към Уин.

— Сигурен ли си, че не искаш чай? Мога да направя и кафе.

— Не, благодаря. Как е спасил живота ти този Текери, Хана?

— След смъртта на майка ми. Баща ми вече бе починал и реших да се срещна с него. Отидох в Марш Пойнт. И той е историк. Разбра, че са ми нужни корени, минало, към което да принадлежа… — тя се извърна и втренчи поглед в Уин. — Няма да ти позволя да му вземеш Марш Пойнт!

Той замълча. Отношенията й с братовчед й му напомняха неговите собствени с чичо Джонатан. Предната нощ след внезапното й изчезване и необичайното посещение на чичо му, Уин бе направил дълга разходка из улиците на Бейкън Хил, опитвайки да се успокои и да постави в ред мислите си. Но му попречи силата на желанието, което изпитваше към тази жена. Върна се у дома и поспа няколко часа. Стана рано и си направи кафе. Пред очите му непрестанно бе Хана, измъчваха го мечтания за една любовна нощ.

— И така, смяташ ли, че дневникът е бил откраднат? — Хана взе чашата чай и приседна на един стол.

— Не знам.

— Хайде сега! Имаш хиляди причини да предполагаш, че аз съм го задигнала. Досещам се, че и това е причината за посещението ти.

— Дойдох, за да поговорим. Това е всичко. Никакви обвинения. Само откровен разговор.

— И ще бъдеш логичен и разумен.

— Да — не обърна внимание той на сарказма й.

— Така ли съветваш клиентите си?

— Понякога. Но понякога рационалността и логичността не са подходящи. Чувството е водещото при много от клиентите ми. Често е нужно малко да бъдат окуражени. Или скандализирани.

— Ежедневие — лекомислено отбеляза Хана, но се виждаше, че думите му оказваха определен ефект. Целувката им бе импулсивна и може би скандална. И двамата мислеха непрестанно за нея.

Хана се премести на пода с кръстосани крака. Явно не обръщаше внимание на бъркотията около себе си. Прокара пръсти през косата си и рече:

— Ако исках да проникна в апартамента на чичо ти, за да открадна дневника на Ан Харлинг, не мислиш ли, че щях да се постарая да прилича на истинска кражба, като отмъкна и други неща?

— Не е задължително. Може да си предположила, че чичо Джонатан няма да открие веднага липсата на дневника.

— Рисковано е.

— И да, и не. Ако те хванат, докато бягаш, е по-добре да намерят в ръцете ти само един одърпан стар дневник, отколкото семейното сребро, така да се каже.

— Това изказване беше само хипотетично, нали?

— Разбира се.

— Значи крадецът е имал късмет.

— Вероятно.

— А не е ли вероятно дневникът да липсва от години, а чичо ти да не е разбрал досега?

— Очевидно не познаваш чичо Джонатан, но няма значение. Как ще обясниш обира?

— Апартаментът му е на първия етаж в луксозна сграда. Някой може да е забравил входната врата отворена и така да е дал шанс на крадеца.

— Твърде висока степен на случайност.

— Животът е изграден от случайности… — тя отпи чай, гледайки го над ръба на чашата си. — Какво толкова специално има в този дневник?

— Нищо особено, доколкото знам. Ти предполагаш, че има нещо специално в него… — Уин протегна крака. — Може би си се надявала да намериш там ключа към загадката за колекцията „Харлинг“?

— Безсмислено. Семейство Харлинг трябва да са го открили преди столетия.

— Няма да споря с теб. И все пак, възможно е в дневника да е ключът, който ти…

— Крадецът.

— Както искаш. Възможно е само ти да знаеш какво ти трябва, за да решиш загадката.

— Добре скроено.

— И все пак влизането в апартамента на чичо Джонатан си струва риска, не мислиш ли?

— Все още държа на идеята, че е било случайно съвпадение.

— Само защото ти дава възможност да се измъкнеш суха…

Уин стана и се приближи до Хана, която изглеждаше искрена, беззащитна и сексапилна. Той вдигна папка с надпис: „Пуританите Харлинг от 1690 година.“

— Прекрасна тема. От колко време се занимаваш с историята Марш-Харлинг?

— Започвах изследването си върху Присила миналия септември.

— А вече от седмица си в Бостън, потопена в атмосферата на тристагодишната история, която направо можеш да почувстваш и да докоснеш. Кръстосваш същите улици, по които се е движила и Присила. Срещаш се с наследниците на Котън Харлинг.

— Не знам какво намекваш, но аз съм професионалист. Не се ангажирам емоционално.

— И ти си човек, Хана! — Уин протегна ръка и нежно погали косата й. — Става дума за майката на майката на майка ти. Присила Марш е била несправедливо обесена и тук, в Бостън, ти си потопена в тази несправедливост. Би било разбираемо да се объркаш.

— И да вляза с взлом в жилището на възрастен мъж?

— И това, и други неща.

Хана се напрегна така, сякаш всеки миг щеше да избухне и да полети навън. Но, уви, нищо не можеше да направи. Бе в своя дом.

— Не можеш да избягаш от това, което става между нас — дрезгаво произнесе Уин. — Нито пък аз.

— Връщам се в Мейн.

— Трябваше да се досетя.

— Ако искаш, можеш да преровиш вещите ми, преди да тръгна…

— Ако си взела дневника, не би била толкова глупава да го оставиш на леснодостъпно място.

Вдигна с ръка брадичката й в очакване да го прати по дяволите, но тя не го стори. Той си пое дълбоко дъх и въздъхна. Беше луд. И двамата бяха полудели.

— Хана — промълви той и докосна с устни нейните. Бяха меки и нежни.

— Бих желала да можех да избегна това — прошепна тя.

— Знам.

Но вече никой не можеше да върне времето назад. Двамата се прегърнаха. Уин усещаше болка и желание…

Внезапно всичко свърши.

Не би могъл да каже дали той се отдръпна, или го стори тя. Разбра само, че отново бе на Пикни Стрийт.

Бе го пожелала. И той я бе пожелал.

Тогава, защо, по дяволите, не се любеха?!

Много просто. Не искаше да сгреши, но вече се бе влюбил в Хана Марш.

И в този миг, давайки си сметка за историята, довела до срещата им, прецени, че би било грешка да споделят постелята си. Та какво знаеше той за тази жена, толкова скандална и толкова откровена? Няма значение колко много го желаеше тя.

Първо трябваше да разбере какво преследва. И тогава?

Тогава, рече си той, няма какво да ме спре!