Карла Нигърс
Омагьосаните (10)

Десета глава

Чичо Джонатан и Уин се събраха да вечерят на около четири километра от Марш Пойнт. Похапваха рохки яйца и пиеха кафе.

— Трябва да ме оставиш сам да оправя кашата, която съм забъркал — опитваше да убеди чичо си Уин.

— Ти не си я забъркал — възрази възрастният човек.

— Слушай…

— Аз съм при теб, Уинтроп. Възползвай се от това.

Спорът бе безсмислен и Уин го съзнаваше. Сутринта, след като бе напуснал леглото на Хана, се бе измъкнал навън и бе събрал дърва за през деня. Бе планирал да прекарат сутринта заедно, обсъждайки всички подробности от пребиваването й в Бостън, изследователската й работа и откритието й за съществуването на колекцията „Харлинг“. Всичко. Накрая възнамеряваше да й каже какво бе научил от чичо Джонатан.

Вместо това с изненада бе забелязал чичо си да се прокрадва към Марш Пойнт. Бе направо непонятно как старата лисица бе успяла да се промъкне по скалите, без да падне и да си счупи краката. На Уин не му оставаше да направи нищо друго, освен да тръгне с чичо си и да го отведе от това място, преди някой от семейство Марш да се е пробудил и да е извикал полиция.

Чичо му все още не бе обяснил задоволително мотивите, довели го в Марш Пойнт. Разбра се, че е наел такси от Бостън, което му е струвало поне два пъти повече от сумата, която назова. Бе прекарал нощта в „непредставителен“ мотел и рано сутринта се бе отправил да проникне в ограбената си собственост, където го бе открил и племенникът му.

— Да не би отново да са разбили апартамента ти? — попита го Уин.

— Не.

— Чичо…

— Тази къща, в която те намерих… — Джонатан си доля кафе в пластмасовата чаша. — … е на Хана Марш, нали?

— Да — въздъхна племенникът му.

— Вие двамата… станахте любовници, нали?

— Чичо Джонатан, знаеш добре, че не разрешавам никому да се бърка в частния ми живот.

— О, Господи — не се предаваше чичо му. — Да се влюбиш в една Марш! Нищо чудно, че снощи сънувах кошмари.

— Имал си кошмари, защото съзнаваш добре, че трябва да си седиш у дома… — Уин полагаше усилие да запази спокойствие. — Присъствието ти тук може да причини само неприятности. Върви си вкъщи.

— Не съм спал аз с Хана Марш — сръбна кафе чичо Джонатан, без да поглежда Уин.

Малко оставаше, за да прелее чашата на търпението му.

— Котън Харлинг и Присила Марш са живели преди триста години — отчетливо и бавно произнесе Уин. — Няма да допусна да оказват влияние върху живота ми. Пукната пара не давам дали имаме законни основания за претенции към Марш Пойнт. Пукната пара не давам и за това дали Хана лъже и иска да пипне колекцията. Ти се връщаш в Бостън!

Чичо Джонатан нямаше вид на човек, засегнат от думите на Уин и безгрижно направи знак на келнерката да му донесе още кафе. Уин също я остави да му долее, макар че кафето имаше вкус, още по-ужасен от пурпурния чай на Хана.

Длъжен бе да държи чичо си далеч от Текери Марш и Марш Пойнт, поне докато те двамата с Хана не изясняха отношенията си.

— Говорих с мой приятел от Харвард, които се занимава със стари ценни книги и документи — отново започна чичо Джонатан.

Уин се забавляваше с невероятното разнообразие от хора, които познаваше чичо му и си позволи удоволствието да попита:

— За какво говорихте?

— За копието от Декларацията за независимост и за колекцията.

— Интригуващо.

— Стойността й е много по-висока, отколкото съм предполагал.

— Колко повече?

— Би струвало около милион долара.

В този миг Уин прехапа устни и в кафенето се появи Текери Марш. Зад него вървеше русокосата му братовчедка, Хана Марш.

Хана се втренчи в Уин и чичо му, а Текери изсумтя. Двамата от семейство Харлинг имаха вид на виновни. Хана усети тръпка на вълнение при вида му, но упорито прогони спомена за предната нощ. Не й дойде наум нито едно от обидните имена, с които го бе назовавала, като не го откри у дома си.

— А, Текери Марш — започна чичо Джонатан. — Виждам, че още си жив. Разправяха, че си бил убит по време на нормандското нападение. Нищо героично, естествено.

Текери не бе в настроение да поддържа добрия тон.

— Аз наистина участвах във войната, а не използвах разни привилегии като някои, за да получа служба в тила.

Чичо Джонатан почервеня и понечи да стане от стола си, но Уин постави ръка върху рамото му и го накара да седне и да се успокои.

— Текери! — гласът на Хана прозвуча предупредително.

Той я изгледа намръщено. Кръчмата се напълни с рибари, дошли да похапнат, преди да се отправят на сутрешния риболов.

— Внимавайте, вие двамата — предупреди ги тя. — Или ще ни арестуват.

— Само излагам фактите — кротка поясни Текери.

— Никой от семейство Марш не признава фактите, освен ако не ги удрят в лицето.

— Може би трябва да отидем в Марш Пойнт и таи да обсъждаме тези работи — предложи Хана.

— Не искам да пристъпват границата на владенията ми! — тръсна глава Текери.

— Твоите владения! — презрително се засмя Джонатан. — Защо през 1891…

— Откъде го измисли това — прекъсна го Уин с очи, вперени в Хана.

— Твоята проклета кола стърчи отвън като… — поде Текери.

— Братовчед ми видя сутринта колата ти и реши, че е твоята — намеси се Хана.

— Как стърчи? — извиси заплашително глас Джонатан.

— Нищо, което ти да забележиш — отвърна Текери с блеснал поглед. — Помислих я за слон или нещо подобно.

Уин се бе изправил и плащаше сметката. Бе стиснал зъби. Движеше се подчертано спокойно, както го прави човек, който се намира на границата на търпението.

Нещастният човек! Сигурно не си бе доспал предната нощ. Видът му доставяше неизмеримо удоволствие на Хана. Поне не бе единственият страдащ.

— Да вървим — каза той и поведе двамата Марш и чичо си.

— А, не, без теб — поклати глава Текери. — Няма да те пусна да се измъкнеш.

— Прекрасно — рече Уин. — Качете се заедно с чичо ми, а аз ще взема Хана със себе си.

Възрастните мъже продължиха спора си по пътя към паркинга. Но Уин бе непоколебим. Той отвори вратата на камиона на Текери, купуван през 1967.

— Ще вървим след вас — каза им той. — Без хитрини.

Обърна се, без да даде възможност на когото и да било от двамата да си отвори устата.

— Някакви нареждания за мен? — иронично и хладно го попита Хана.

— Качвай се!

Тя влезе в ягуара и тръшна вратата. Уин я последва. Стройното му гъвкаво тяло мигновено предизвика в паметта й спомените от предната нощ.

— Доколкото разбирам — поде тя, — ти си видял, че чичо ти души наоколо тази сутрин и си се измъкнал.

— Така беше… — на врата му се виждаше пулсираща вена.

— Направил си своя избор, нали?

— Моето мнение е, че просто нямах друг избор… — той подкара колата след камиона на Текери.

— Не казвам, че не е трябвало да тръгнеш с чичо си. Трябваше да ми оставиш бележка. Една-две думи и толкова. Обикновена куртоазия.

— И ти какво щеше да направиш?

— Ако знаех, че чичо ти души из Марш Пойнт? Не знам.

— Щеше да се развикаш до бога, Хана. Най-малкото, щеше да кажеш на чичо си, а той на свой ред да повика полицията. Щяха да арестуват чичо Джонатан. Повярвай ми, ти също щеше да решиш, че нямаш друг избор.

Той следваше братовчеда Текери по ветровития тесен път към Марш Пойнт. Текери внезапно спря и Уин го заобиколи като за малко не отнесе задницата на камиона.

— Не знам дали си прав или грешиш — въздъхна Хана. — Каза ли чичо ти защо е тук?

— Тъкмо започнахме да приказваме, когато се появихте с Текери — той прокара ръка през косата си. Денят му бе започнал зле. Както и нейният. — Хана, правя каквото мога. Вярваш ли ми?

Тя не отговори. Бе се загледала в белите гребени на вълните в залива. Слънцето блестеше. Температурата се покачваше. Предстоеше прекрасен ден в Южен Мейн. Но за нея, печално си мислеше Хана, животът нямаше да бъде предишния.

— Да, вярвам ти — отвърна накрая.

Върнаха се до камиона. Изглежда Джонатан Харлинг не бе дочакал возилото да спре и бе скочил в движение. Размахваше ръце и крещеше.

— Веселбата започна — мрачно отсъди Уин.

— Дали да налея кофа студена вода, която да ми е под ръка в случай, че играта загрубее?

— Да вървим — кимна той.

— Както казах, нямаме друг избор.

Скоро Хана, Текери Марш и чичо Джонатан спореха по някои въпроси на ранната американска история, които не представляваха никакъв интерес за Уин. Но поне никой все още не бе избухнал. Хана държеше на мнението си и обвиняваше двамата мъже, че лекомислено се съгласявали един с друг, макар и да не го признавали, Уин не се намеси, защото не бе историк. Накрая той не издържа и се премести от дневната в трапезарията, притеснен не за Присила, а за документа, струващ милион долара. Ако въобще съществуваше. И ако можеше да бъде намерен.

Чичо Джонатан би могъл да използва парите.

И семейство Марш биха могли.

Уин излезе на верандата през големия френски прозорец и се облегна на парапета. Пред него се откриваше малко заливче, което предния ден не бе забелязал. На това място земята се спускаше плавно към водите, където вълните галеха пясъка. Той притвори очи, заслепен от яркото слънце.

Водата бе тъмносиня. В единия й край се виждаше кану.

Дървено кану.

Чичо му беше наистина в състояние да направи какви ли не щуротии, но никога не би дошъл от Бостън чак дотук с кану. Бе казал, че е взел такси, а после автобус. Уин му бе повярвал. Може би това бе кануто на Текери. Или на Хана.

Внезапно в главата му се породиха съмнения.

— Да излезем за малко! — с решителни крачки той нахлу в дневната и хвана чичо си под ръка.

— Тези двамата — горещеше се чичо му — понятие нямат от американската законодателна история.

— Сигурен съм, че е така… — на Уин му бе все едно. — Да вървим.

— Мери си думите, млади момко. Не можеш да ме вземаш на подбив, само защото съм остарял.

— Чичо Джонатан, трябва да поговорим. Има нещо, което искам да обсъдим, преди да го изложа пред Хана и Текери.

Никога не е било лесно за чичо Джонатан да прекъсне да спори, но все пак последва племенника си. Изнизаха се край Хана и Текери, безкрайно подозрително.

— Каква муха ти е влязла в главата? — тросна се чичо Джонатан. — Бях любезен с онези двамата.

— Мисля, че вече знам кой е ровил из апартамента ти.

— Питам се къде ли си направил откритието — присви очи възрастният мъж.

 

 

— Какво им стана? — попита Текери.

Хана бе приседнала с кръстосани крака върху овехтелия килим и сама се чудеше.

— Не знам. Но не мислиш ли, че крият повече карти в ръкавите си, отколкото показват? И не ми отговаряй, че това е точно в техния стил.

— Добре, така е.

— Уин е открил нещо… — Хана се изправи. — И аз ще поизляза.

— Не им позволявай да те забележат.

Текери бе развълнуван, притеснен, освен че по навик бе особено подозрителен към семейство Харлинг. Хана му каза довиждане от прага, но той не я погледна. И с ръка не махна дори.

Нещо ставаше. Само тя ли не знаеше какво?

Навън бе приятно и свежо. Излезе от страничната врата, през която бяха минали Уин и чичо му, но от тях нямаше и следа. Нямаше представа къде са. Дали не обикаляха около къщата? Не би искала да ги шпионира, но доверчивостта й от няколко часа бе изчезнала. Трябваше да ги държи под око.

Бе странно, да се влюби в Харлинг — една достойна наследничка на Марш, но това бе самата истина.

Беше влюбена в този тъмноок мъж.

Бяха се отдалечили. Наложи си да се върне обратно у дома на Текери, механично отбелязвайки, че колата на Уин все още бе паркирана зад камиона на чичо й. Където и да бяха, не бе много далеч.

Върна се с намерението да изиска от Текери някои обяснения по повод на обвиненията за Марш Пойнт и изчезналата колекция.

Нямаше да разреши нито нему, нито на Джонатан да я замайват с коментари на исторически факти. Искаше отговор.

Като го узнаеше, можеше да решава как да постъпи с Уин Харлинг.

Текери обаче го нямаше в дневната. Провери в кухнята, но и там не го намери. Започна да се ядосва.

— Текери!

Тишина.

Дали и той не бе излязъл да се разхожда? Да вървят, където искат. Бе дяволски щастлива да живее сама в Марш Пойнт! За какво са й двама старци и един тъмноок всезнайко?

Тя простена. Как можа да се влюби в Джонатан Уинтроп Харлинг! Имаше твърде много пари. Водеше живот като приказка. Нищичко не знаеше за битките или пък за влиянието на библейската теология върху американската демокрация.

— Текери! Къде си, по дяволите!

Качи се по стълбите, за да провери банята. Сигурно я беше чул като имаше предвид колко шум вдигаше.

Вратата на антрето беше открехната.

Хана провря глава и надникна. Стълбището бе тъмно. Усещаше се миризма на прах и плесен.

— Текери, горе ли си? — извика тя, понижавайки внезапно глас, без за това да има някаква причина.

Отново не последва отговор и затова Хана протегна ръка да напипа ключа за лампите, но не го намери. Не й бе по вкуса да се качва нагоре в тъмнината. Но ако Текери все пак бе горе, навярно имаше фенерче и се бе спотаил в някой ъгъл. А ако не бе, ако той не бе горе, тогава кой би могъл да бъде?

Прилепи, помисли си тя. Паяци, паяжини, мишки.

— Страхливка — промърмори и тръгна нагоре.

Стъпалата скърцаха. Докато се изкачваше, миризмата на влага и пресен се усилваше. Щом очите й привикнаха към тъмнината различни силуети на разни кутии и кашони, стари мебели, но нито следа от фенерче. Вероятно се бе насадила на пачи яйца, а тримата мъже бяха някъде другаде.

— Текери! — гневно извика Хана. — Горе ли си?

Отдясно дочу как някой провлече крака, а след това гласа на братовчед си:

— Хана, бягай!

Текери!

Тя взе наведнъж последните три стъпала. Зад огромен гардероб се показа силуетът на мъж. Не бе висок и слаб като братовчед й. Хана инстинктивно грабна попадналата под ръката й мокра кутия за шапки и я вдигна срещу фигурата. В миг непознатият се озова до нея и с една ръка здраво я прихвана през кръста. Тя го ритна. В тишината се разнесе гръмко проклятие.

— Какво си направил с Текери? — изкрещя Хана. Кой си ти? Помощ!

С още една звучна ругатня непознатият я притисна до гардероба. Хана залитна и направи напразен опит да се задържи на краката си. Падна сред купчина стари дрехи. Болеше я всяко късче от тялото.

— Текери, в името на Бога, изчезвай!

Тя хвърли някакъв вързоп дрехи и се втурна в другия край на помещението, далеч от стълбището. Преследвачът й я последва. Чуваше тежкото му дишане почти във врата си. Попадна й облегалката на тапициран стол и тя я запрати в краката му. Текери Марш вече се спускаше надолу по стълбите.

— Кучка! — мъжът отново приближи. Хана забеляза малък прашен прозорец. Почуди се дали ще може да се промъкне, преди нападателят й да я хване отново.

Скри се между един метален шкаф и друг задънен прозорец. Препъна се в овехтяло килимче. Изправи се и овладя нервите си. Не биваше да се поддава на паниката.

С какво да счупи прозореца?

Стар бастун. Прекрасно!

Железни пръсти обвиха глезена й и Хана падна. Върху й се стовари тежко тяло.

— Не мърдай! Няма да те нараня!

Тя кимна. И разпозна гласа. Парчетата от мозайката се нареждаха.

Нейният нападател бе Престън Фаулър, директорът на библиотеката на Нова Англия, на когото се бе доверила.

— Мога да ти направя някои други неща — каза той и опъна косата й назад, — но няма да те нараня.

Тя го ритна по пищяла толкова силно, колкото можа. Той изви ръката й.

— Само си спечели нови болки, госпожице Марш.

— Какво искате от мен?

— Мълчи.

— Кажете ми!

— Ти си моят чек за един милион долара — той шептеше в ухото й и дъхът му пареше бузата й.

— Аз…

— Млък! Нито дума повече, ако искаш да останеш здрава и читава! — той нагло опипа гърдите й.

Хана не помръдна. Дори не дишаше.

— Нали се сещаш, ти си моя заложница.

 

 

— Къде, по дяволите, смяташ, че е той? — попита Джонатан Харлинг.

Уин го гледаше с нарастващо безпокойство. Бяха преровили наоколо да търсят Престън Фаулър, но освен кануто не намериха друга следа. Бе твърде рано за туристи, така че можеше да е само негово. Без съмнение Престън Фаулър искаше да отмъкне колекцията „Харлинг“ и Декларацията за независимост.

Уин и чичо му се върнаха към къщата на Текери, решени да разкажат всичко на семейство Марш.

— Не знам къде е, но ако…

Зад ъгъла излетя Текери Марш. Лицето му бе цялото в прах, а косата — разрешена. По дрехите му бе полепнал боклук. Едва говореше.

— Хана… Проклетникът я хвана… Той…

Сякаш студена вода се изля върху Уин.

— Успокой се, човече — нетърпеливо рече чичо Джонатан. — Нито дума не разбрахме.

— Къде? — Уин бе разбрал.

— Таванът… — посочи с показалец къщата Текери.

Това бе всичко, което Уин искаше да научи.

— Не започвай да се пазариш, преди да си узнал фактите — викна подире му чичо Джонатан и потропа с бастуна. — Уинтроп, трябва да направим план.

Но Уин вече минаваше през френския прозорец. Пътем взе металните щипци, които стояха пред камината и побягна нагоре по стълбите.

Ако този подлец Фаулър бе докоснал Хана…

Ритна вратата и тръгна нагоре като прескачаше стъпалата две по две, сякаш не забелязваше тъмнината. Питаше се как ли е въоръжен Престън Фаулър и какво е намислил. Основната му грижа бе Хана.

— Хана!

Спря и се ослуша. Очите му бавно свикваха с тъмнината. Нищо не се чуваше, нито издаваше присъствието на Хана или на Престън. Дали не се бе измъкнал вече с момичето? Дочу леко стенание. Идваше някъде отляво.

— Хана?

С високо вдигнати щипци той тръгна напред по посока на звука. Проправяше си път през стари завеси и дрехи. В прашното прозорче проблесна слънце и освети една фигура, просната върху навит на руло килим.

С вълнение Уин видя руси кичури коса.

— Хана! — пое си дъх той.

Коленичи до нея, извади кърпата, с която бе запушена устата й и освободи вързаните й китки. Очите и се взираха в него, огромни и изпълнени с уплаха.

Тя се покашля и обърса прахта и паяжината от устните си.

— Това е клопка — дрезгаво прошепна тя.

Преди Уин да успее да осмисли думите й, до брадичката му се опря нещо метално и хладно.

— Вече имам двама заложника — чу се гласът на Престън Фаулър.

— Вече си се набъркал в такава каша — рече Уин, — че е по-добре да ни пуснеш, преди да е станало късно.

— Ти си арогантен и непоносимо самонадеян глупак — изсмя се Фаулър, без да отмести дулото на оръжието. — Бога ми, копнеех да ти кажа право в лицето тези думи от години. Стой! Не мърдай! Както отбеляза така сполучливо, забъркал съм каша, от която обаче възнамерявам да се измъкна здрав и читав.

— Той мисли, че Текери притежава колекцията — намеси се Хана. — Иска Декларацията за независимост. Той е този, който… — кашлица прекъсна думите на Хана. — Той е влязъл с взлом в апартамента на чичо ти.

— Знам — тихо рече Уин. — Трябваше да се досетя още от самото начало. Той знаеше над какво работиш. И сигурно е разбрал веднага, че си Марш. Заради русата ти коса.

— Толкова лесно беше да разбера истината — изсумтя самодоволно Фаулър.

— И така той те е наблюдавал и като е знаел, че си специалист изследовател е решил да върви по стъпките ти с надеждата да го отведеш до колекцията…

Уин видя как Хана притваря очи, изпълнени с болка и съжаление. Какво ли не би дал да види отново устата й?!

— Хана, чичо Джонатан знае, че вероятно Фаулър претърсвал апартамента му. Освен теб той е единственият, който може да знае нещо за дневника или колекцията.

— Я престанете и двамата! — нареди Престън. — Колекцията „Харлинг“, Хана. Къде е?

— Не знам — поклати глава тя.

Фаулър не отместваше дулото от брадичката на Уин и отново попита:

— А ако направя няколко дупки в любовника ти? Това ще опресни паметта ти?

— Грешиш, Фаулър. Спокойно можеш да й дадеш оръжието. Тя с удоволствие ще ме надупчи.

— Млък!

На Уин му се стори, че дочува скърцането на стъпки. Дали бяха двамата възрастни господа?

Велики Боже!

Хвърли поглед към Хана и видя, че очите й бяха широко отворени. Дали и тя бе чула?

Чичо Джонатан и Текери идваха да ги спасят.

Това бе повече, отколкото Уин би могъл да понесе. Пръстите му се свиха около щипците. Искаше да просне Фаулър, но трябваше да внимава и за двамата на стълбището. Хана леко се надигна и се огледа наоколо.

— Мога ли да й развържа китките? — попита Уин.

— Не! Тя ме разкри, както знаеш. Но аз не се отказвам. Колекцията, госпожице Марш!

— Тя няма да отстъпи — разнесе се в тъмнината гласът на чичо Джонатан.

А след това чуха и Текери:

— Свалете оръжието, господин Фаулър. Към рамото ви съм насочил зареден колт и ще бъда особено радостен да ви се отплатя за нападението.

— Блъфирате…

— Много скоро ще разберем.

— Той е изключителен стрелец — намеси се чичо Джонатан. — През трийсетте, когато учехме в Харвард, той ме научи да стрелям. Спомням си, че улучваше невестулка от петдесетина метра. Право в челото…

— Мога да пръсна черепа на племенницата ви — прекъсна го Фаулър.

— Опитай! Ще получиш куршум в главата, преди да си се усетил.

Уин срещна погледа на Хана. И двамата знаеха, че Текери се опитва да печели време.

— Свали оръжието! — процеди през зъби братовчед й. — Бавно!

Изглежда Текери бе гледал много филми с Клинт Истууд, но така или иначе Престън бавно сведе дулото и го насочи към пода.

— Кучи синове! — Фаулър внезапно ги заобиколи и се втурна надолу по стълбите.

— Застреляй го! — извика чичо Джонатан. — Убий този глупак!

— Изпуснах го. Не съм двайсетгодишен, както знаеш. Защо ти не гръмна подире му?

— Аз съм на осемдесет години.

— Е, и? Аз съм на седемдесет и девет.

— Погрижете се за Хана — рече Уин. — Аз ще го догоня. Мога ли да взема пушката ти, Текери?

— Естествено, но все пак внимавай. Не е заредена.

Уин едва се удържа да не направи някакъв коментар.

— Ако не се бе държал като безглава кокошка — укори го чичо Джонатан, — щяхме да успеем да заредим пушката. — Текери не можа да се сети къде са патроните. Всъщност той бе почти забравил, че има и пушка. Трябваше аз да го подсетя…

— По дяволите! — промърмори Уин и се втурна по стълбите с щипците в ръка.

Проправяше си път през стари завеси и дрехи, овехтели мебели, паяжини и прахоляк. Опитваше се да прогони мисълта за Хана — вързана и уплашена. Това бе негова грешка. Дали щеше да му прости?

Не, каза си твърдо. С това ще се занимаеш по-късно.

 

 

Фаулър бе затворил вратата на таванското помещение. Уин я блъсна, но тя не поддаде. Сигурно Престън я бе залостил. Направи крачка назад, засили се и се стовари върху й с цялото си тяло. Вратата изскърца, но не се отвори.

— Почакай! — Хана се бе изправила зад гърба му, бледа като призрак. — Нека да ти помогна.

Уин впери очи в кървящите й китки. По брадичката й тъмносиньото петно, причинено от удара на Фаулър, се увеличаваше. Внезапно съзря оръжие в ръката й.

— Какво е това?

— Пистолетът на Фаулър — усмихна се тя.

Уин почувства нов прилив на енергия. Чичо Джонатан и Текери се присъединиха към тях. Заедно атакуваха вратата. На третия път успяха да отместят стола, с който Фаулър я бе подпрял, преди да избяга.

Бяха спасени.