Карла Нигърс
Омагьосаните (4)

Четвърта глава

— Не разбирам за какво говорите — каза тя, като бързо се отдръпна назад.

Уин се изсмя. Не знаеше какво да направи.

Тя вдигна брадичка. Още усещаше следите от целувката му. Бе ясно, че й бе въздействала толкова силно, колкото и на него.

— Защо ме наричате Хана? Хана чия?

— Марш — реши той да я провокира.

— И Присила, Присила беше нали?

— Да.

— Коя е тази Присила?

— Вашата пра-пра-пра, ох, и аз не знам, вашата прабаба. Била е обесена от един Харлинг преди триста години.

— Ясно… — Хана се опитваше да не покаже неудобството, което изпитваше.

— Статуята й е на поляната пред Съда.

— А! — внезапно се усмихва Хана. — Имате предвид вещицата.

Виж ти, кой кого нарича вещица, помисли си Уин, но замълча. Благодарение на не знам коя си по ред внучка на Присила бе загубил вече две хиляди долара, а на всичкото отгоре започваше да се опиянява от очарованието на очите й, от розовите й блестящи устни.

— Чела съм за нея — каза Хана.

— Всеки истински Харлинг знае историята за Присила Марш и съдията Котън.

— Аз не я знам.

— Вие не сте Харлинг. Вие сте Марш.

— Вижте, господин Харлинг, не възнамерявам да споря с вас — въздъхна тя. — Не е ли време да потърсите местата си?

В това време чичо Джонатан бе обърнал две-три питиета и отлично се забавляваше.

— Престън Фаулър смята, че семейство Харлинг трябва да седят на една маса — Уин се настани на стола до Хана.

— Колко мило — насила се усмихна тя. Начерви бавно устните си, опитвайки се да печели време, както предполагаше Уин, за да измисли как да се измъкне от неловкото положение, в което сама се бе озовала. — Щом знаете коя съм, защо не сте го казал никому?

— Вие сте умна жена. И сама можете да се досетите.

— Името Харлинг не се ползва с добра репутация.

— Ако чичо ми не беше тук — посочи с глава възрастния човек Уин, — бих се изправил и бих обявил пред всички, че сте измамница и крадла. Но чичо Джонатан… — Уин присви очи, изненадан от червенината, която бавно пропълзя по страните й. — Чичо Джонатан не го заслужава.

— Мога да обясня. Или няма да ми дадете възможност да го сторя?

— Какви смекчаващи вината обстоятелства сте в състояние да изтъкнете? Такива, които да ви оневиняват за разходите, направени за моя сметка?

Очите на Хана заблестяха. Тя прехапа устни.

— Щом питате, ще ви кажа. В целия щат няма да намерите съд, който да не оправдае постъпките ми. Дори и ако Харлинг е председател.

— Със сигурност сте от рода Марш. Само те биха си позволили да държат отговорни хората, за това, което предните им са сторили преди три столетия.

Тя вдигна рамене с безразличие, сякаш това не я засягаше. В този миг приближи чичо Джонатан.

— А, Уинтроп, да не би да съм пропуснал нещо вълнуващо?

— Не, нищо — отвърна младият мъж, като не отделяше очи от Хана. — Тъкмо си говорехме за наследствеността.

— Скучна работа — изсумтя чичо Джонатан. — Да забравим мъртвите. Това е мнението ми.

Откога ли? Никой друг не бе така запален по въпроса за конфликта със семейство Марш. Уин го изгледа подозрително, но не каза нищо.

— Е, госпожице Харлинг, как ви се струва нашият град?

Хана го възнагради с една от своите ослепителни усмивки. Погледна Уин така, сякаш той бе хлебарка и от любезност тя бе длъжна да се преструва, че не я забелязва.

— Моля, наричайте ме Хана — обърна се тя към чичо Джонатан.

— С удоволствие.

Уин изгледа навъсено чичо си, знаеше, че жената е лъжкиня и вероятно бе от семейство Марш, но въпреки това полагаше усилия да го очарова. Да, изглеждаше невинна и определено бе доста привлекателна, но Уин не бе глупак. Вече му струваше цяло състояние.

— Бостън е прекрасен град! — Хана посочи с ръка пристанището, което се виждаше от широките прозорци. — Щастлива съм, че успявам да се наслаждавам на различни места, без да е нужно да променям начина си на живот. Познавам две категории хора, едните се боят да отдадат заслуженото на някое ново място, вън от това, в което живеят, а другите ценят единствено местата, където не живеят.

Чичо Джонатан се втренчи в Хана, отпи глътка от питието в чашата си и погледна към Уин въпросително.

— Какво каза тя?

— Че харесва Бостън, но не би искала да живее тук — поясни Уин и се обърна към Хана: — Чичо Джонатан понякога не дочува.

— Чух добре. Не разбрах смисъла на казаното.

Уин се запита дали грубостта на чичо му се дължеше на възрастта. Бе се досетил, че Хана говори това, което й дойде наум, само и само да поддържа разговора, преди на някого от двамата Харлинг да му хрумне да обяви на всеослушание измамата й.

— Моля да ме извините — бързо изрече Хана. — Имах тежък ден.

— Нали няма да ви заболи стомахът, за да се измъкнете набързо — предизвика я Уин.

Очите й се заковаха върху лицето му. Не личеше да се е притеснила. Бе по-скоро разгневена.

— Това би ви харесало, нали? — прие Хана хвърлената ръкавица.

— Само се питам колко време ви е нужно, за да се предадете.

— Не ме интересува какво си мислите. Добре знам коя съм аз.

— И коя сте?

— Това — засмя се тя загадъчно — е нещо, което вие трябва да откриете.

Преди Уин да успее да отговори, към тях приближи Престън Фаулър и фамилиарно ги прегърна през раменете.

— Виждам, че сте се намерили. Хората тук са много доволни от активността на семейство Харлинг. Хана, говорихте ли с братовчед си и с чичо си за семейната история? Джонатан е истински авторитет в тази област. Вероятно притежава документи, които не са включени в колекцията.

Престън забеляза, че пристигат двамина закъснели гости и побърза да прекоси залата и да ги поздрави.

— Не знаех, че съм имал племенница в Синсинати — отбеляза чичо Джонатан.

— Малко преувеличих нашето родство, за да получа достъп до библиотеката.

— Малко? — кисело попита Уин.

— Мислете каквото искате — отвърна тя.

— Така и ще направя.

— За какво проучване става дума? — намеси се чичо Джонатан.

— О, просто се интересувам от прадедите ми.

— Защо?

— От любопитство.

Чичо Джонатан приведе глава към Уин и промърмори почти в ухото му:

— Тя е Марш. Знам какво търси.

Хана смръщи лице, убедена, че възрастният човек не е казал нищо приятно.

— И какво е то? — попита Уин.

— Колекцията „Харлинг“.

Уин никога не бе чувал за нея.

— Ще ти обясня по-късно.

Хана се възползва от този миг, когато не бе в центъра на вниманието и побърза да стане. Уин я хвана за китката и я дръпна.

— Не си отивайте. Ще платите вечерята със собствените си пари.

Хана прехапа устни. Уин стисна зъби.

— Понечих да заплатя с моите собствени пари, но някой от обслужващите ме попита дали да не изпратят сметката направо на вас и… Е, аз се съгласих.

Той не пускаше ръката й. Не разбираше как успява да се преструва така умело на невинна.

— Освен това — продължи Хана — прибавих сто долара като дарение.

— Седнете.

— Не можете да си позволите да направите сцена.

— Веднага седнете на мястото си!

— А на колене не трябва ли да падна?

— И дотам ще стигнем.

Уин говореше тихо. Гласът му бе дрезгав и категоричен. Това накара Хана отново да заеме мястото си на стола между двамата мъже. Дишането й се учести. Прехапа устни.

— Ще разбера какво търсите! — заплашително изрече Уин. — И ако се наложи, ще ви спра!

— Говорите като истински Харлинг — думите й не прозвучаха като комплимент.

 

 

Щом се прибра у дома, Хана извади чековата си книжка и написа чек в полза на Джонатан Уинтроп Харлинг и за последната стотинка, която му дължеше.

След като отказа на любезната покана на двамата от семейство Харлинг да я закарат до дома й, те пожелаха да й повикат такси. Бе убедена, че се надяваха да успеят да чуят адреса. Би трябвало да излъже, но не го направи. Бе се уморила. Пък и в крайна сметка не бе лъжкиня. Не бе и крадла.

Просто бе избрала неподходяща стратегия. Да се престори на Харлинг бе тактически ход. Хитрина. Не искаше да им навреди. Искаше само да напише биографията на Присила Марш. Тя, Хана Марш, винаги бе играла по правилата. Не си търсеше сама неприятности.

Но, уви! Бе направила тъкмо това. Чекът бе готов. В сметката и нямаше почти нищо. Тя позвъни на Текери в Мейн.

Текери вдигна слушалката още при първото позвъняване.

— В беда съм — започна тя и му разказа всичко.

— Ела си у дома — не закъсня със съвета си братовчед й.

Бе съблазнително. Представяше си го, излегнал се в оръфаното си кресло, загледан в прекрасния скалист бряг на Марш Пойнт. От собственото си жилище Хана виждаше целия бряг, зелените дървета, храстите диви боровинки, гмурците и кормораните. Струваше й се, че и в този миг усеща в ноздрите си уханието на мъглата. Марш Пойнт бе единственото място, което бе чувствала като дом. Трябваше да се върне. Бе неизбежно.

Но не веднага.

— Не мога — изрече тя, преди да е променила решението си. — Имам работа, която съм длъжна да свърша. Никой не е в състояние да ме накара да напусна Бостън.

— Да те накара? — Текери бе разтревожен. — Да не са те заплашвали семейство Харлинг?

Хана потръпна. Внезапно се почувства нужна и желана, усети, че е част от живота на стария човек.

— Не съвсем… Е, искам да кажа, че не са ме заплашвали направо. Не се притеснявай за мен. Ще се справя.

— Да дойда ли аз?

Само това й липсваше. Осемдесетгодишен човек, който ненавиждаше градовете и най-много — Бостън и фанатично мразеше семейство Харлинг. При това се съмняваше, че би могъл да я измъкне от блатото, в което бе затънала с Уин Харлинг.

— Не, ще се оправя.

— Все още не си се докопала до колекцията „Харлинг“, нали?

— Бих искала да разбера дали изобщо съществува — въздъхна тя.

— Не ти ли е достатъчна думата ми, че не съществува?

— Чичо Текери…

— Ела си у дома, Хана. Имаш достатъчно материали за Присила Марш. Опаковай си багажа и се върни.

— Не — поклати глава тя. — Самият ти си ми казвал, че цели триста години семейство Харлинг са били груби със семейство Марш, което не е преклонило глава пред парите и властта им. И аз няма да го направя. Ще напусна Бостън тогава, когато аз намеря за добре.

Братовчедът Текери измърмори нещо за ината й и затвори телефона.

Хана бе твърде възбудена, за да може да заспи. Работата, знаеше добре, бе единственият начин да се справи с проблемите, които я тревожеха. Но когато седна пред компютъра, мислите й се въртяха не около Присила Марш и Котън Харлинг, а около Джонатан Уинтроп Харлинг. Блестящите му черни очи. Силните му бедра. Самодоволната му, предизвикателна, но и сексапилна усмивка.

Подобни мисли не бяха нито професионални, нито продуктивни.

И твърде далеч от здравите основи на науката.

А колкото до обективността… Как би могла да бъде обективна по отношение на мъж, който я караше да потръпва, щом впереше очи в нейните? Приличаше й на бунтовник, помогнал да разгромят англичаните при дъмпинга на чая в Бостънското пристанище и да овалят в пера и в катран торите. Бе сексапилен и бе твърде далеч от представата й за потомците на Харлинговия род.

Бе ясно, че трябваше да положи максимални усилия, за да възвърне равновесието си. Но как?

— Върни на този нехранимайко парите му — промърмори си тя под нос. — Дано това го направи щастлив!

 

 

— Срамно е — поде чичо Джонатан по време на закуската, на която бе поканен от племенника си, — че интересна жена като нея — хубава и умна, е от рода Марш.

Уин духна леко кафето в чашата си и отпи. Нарочно бе избрал за сутрешната среща с чичо си малко посещаваното кафене на Бейкън Хил. Надяваше се да не налети на госпожица Хана, която също живееше в този квартал. Трябваше да събере мислите си, а внезапно бе разбрал, че това не му се удаваше, когато тя бе наблизо.

— Ако не беше Марш — продължи чичо му, — би била подходяща жена за теб. Би те накарала да мислиш и за нещо друго, освен за работата си.

Вече бе сторено.

— Чичо Джонатан — възрази Уин, — не те поканих тук, за да обсъждаш сърдечните ми проблеми. Сега…

— Нужна ти е съпруга.

— Това е изключително глупава мисъл — въздъхна Уин.

— Но вярна. Ти си оставил на съдбата да ти представи жената на мечтите ти. Бих казал, че това е точно тази Хана и ти просто си длъжен да я преследваш, докато я хванеш.

— Като бизон ли?

— По-скоро като антилопа. Като тигрица.

— Чичо Джонатан…

— Е, Уин, какво да ти кажа? Работиш твърде много. Не обръщаш никакво внимание на себе си. Да се срещаш с жени не е същото, като да откриеш истинската жена. И само не ми казвай, моля те, че говоря романтични глупости, защото не е така.

Уин знаеше, че е време да промени темата. Не би желал да спори с възрастния човек, защото каквото и да кажеше, би засегнало спомените за нещастния му живот. Преди двайсет и пет години чичо Джонатан бе загубил съпругата си, починала от рак, а само преди десетина години при катастрофа бе загинала и единствената му дъщеря, прекрасно момиче, което Уин бе обожавал. В щастието на племенника си чичо Джонатан виждаше, макар и слаба надежда да се възстанови от изживените нещастия.

— Разкажи ми за тези Марш — помоли Уин.

Чичо Джонатан сипа сметана в кафето си и започна цяла лекция върху отношенията Харлинг — Марш през последните триста години. Уин слушаше внимателно.

— Не съм си мислил — каза той след известно време, — че разумен човек би обвинявал цялото семейство заради грешката на един негов член. Виновен или невинен, Котън е мъртъв от столетия.

— Семейство Марш не пропуска нито една възможност. Така успяха да вземат имението в Южен Мейн, което в действителност е наше.

— Наше? Какво имаш предвид?

— Преди стотина години семейство Марш отмъква прекрасно парче земя на брега на морето от семейство Харлинг. Откраднали нотариалния акт и заявили, че те първи са купили земята. Нищо не могло да бъде доказано. И досега е тяхно… — чичо Джонатан се намръщи. — Наричат го Марш Пойнт.

— Кажи ми нещо и за колекцията.

— По времето, когато Марш си присвояват земята, Ан Харлинг събира семейните документи в колекция.

— Никога не съм знаел, че…

— Още не е доказано, че тази колекция наистина съществува — прекъсна го чичо Джонатан. — Изчезнала е съвсем скоро след като Ан Харлинг я подредила. Никой не може да даде разумно обяснение какво се е случило.

— И ти смяташ, че Хана Марш е по следите й?

— Да.

— Това не обяснява поведението и — поклати глава Уин. — Защо ще ни лъже коя е, ако предполага, че ще й предоставим материалите?

Чичо Джонатан сплете пръсти и тежко въздъхна.

— Тя не очаква да й дадем колекцията.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид това, че тя възнамерява да открадне колекцията.

 

 

Хана прекара относително спокойно неделята. На два пъти ходи до Люисбърг Скуеър. Всичко бе наред, но можеше ли човек да бъде уверен в това? Къщата на семейство Харлинг, обляна в слънчеви лъчи, пазеше тайните си. Неведнъж Хана премисли дали да не се промъкне на пръсти до пощенската кутия и да пусне чека, но я възпираше гордостта й. Накрая реши да се откаже. Искаше да се срещне с Уин и да му обясни поведението си, да накара него или чичо му да вникнат в мотивите й.

В понеделник сутринта бе решила, че Уин Харлинг не би могъл да открие за нея нищо повече от онова, което вече знаеше. Но остана нащрек. Ако не друго, то съботната благотворителна вечеря със сигурност го бе накарала да вземе решение да я постави на мястото й.

Опита се да прогони образа му от главата си.

С работа. Трябваше здравата да поработи.

Но когато пристигна в библиотека, върху бюрото си намери бележка, надраскана с черен маркер върху къс хартия.

„Предлагам ви, по обяд да наминете във финансовия отдел на фирмата ми. Трябва да поговорим за колекцията «Харлинг» и Марш Пойнт. Ако държите на доброто си име, не бива да отлагате. Знам коя сте.

Дж. У. Х.“

Хана застина. Сякаш и последната капка кръв бе напуснала тялото й. Прочете бележката два пъти.

Проумя някои важни неща. Първо, че добре охраняваното здание, в което бе ходила предния ден и където бе офисът му, бе негово, а не на чичо му. Вероятно чичо му се бе оттеглил и нямаше нужда от собствена канцелария. Мразеше да допуска грешки в изследователската си работа, но никога преди нейна грешка не й бе струвала толкова много.

Е, счупеното счупено, каза си тя, като си даваше сметка, че в края на тази история бе твърде възможно броят на счупените неща да се окаже твърде голям.

После, колекцията „Харлинг“. Той си въобразяваше, че тя е по следите й. Все пак би предпочела да можеше да обясни истинската причина за интереса си, преди Уин Харлинг да я е открил.

Не разбираше защо споменава Марш Пойнт. Какво толкова искаше да обсъждат? Бе ли узнал къде и за кого я вземаше?

Библиотекарят, който й бе предал бележката, каза:

— Освен това той остави и една книга за вас.

Бе екземпляр от биографията на Марта Уошингтън.

Дяволът.

Знаеше!

Добре де, каза си Хана, не може да се каже, че не си го очаквала. Но да я заплашва? Типично поведение за семейството му.

— Проблеми ли имате, госпожице Харлинг? — Престън Фаулър подаде глава от офиса си.

— Не, не! — Хана смачка бележката и я напъха в джоба на якето си. Взе в ръце книгата и я обърна с корицата към Фаулър, така че да може да прочете заглавието и любезно му се усмихна:

— Благодаря ви, че ме попитахте.

— Хареса ли ви вечерята в събота?

— Да. Храната бе превъзходна, а аз имах щастието да прекарам вечерта в компанията на роднините си.

Надяваше се, че не й личи колко е притеснена. Ех, само ако беше послушала Текери, нямаше да бъде в това положение. Трябваше да си остане у дома.

— Ако не възразявате, ще продължа с работата си.

— Разбира се.

Дали щеше да й помага, ако знаеше, че е Хана Марш, а не — Хана Харлинг?

До обяд оставаха два часа и тя не смяташе да ги прекара в мъчителни размисли за Джонатан Уинтроп Харлинг. Сложи под мишница тефтера си и се качи на втория етаж, в хранилището за редки издания — малка стая, снабдена с климатична инсталация, същата, в която я бе заловил Харлинг предния ден.

Застанала сред прашните книги, Хана се успокои. Каквото и да се случеше в живота й, винаги щеше да й остане работата.

Вече бе прегледала по-интересните документи. Оставаха й още няколко и тя се зае с тях.

Цял час мина сравнително спокойно, само от време на време в мислите й нахлуваше споменът за Уин. Тя постави книгата с историята на колониален Бостън на мястото й. На вътрешната страна на корицата бяха изписани името и адреса на Джонатан Уинтроп Харлинг, чичото на Уин. Човекът с бастуна. Единственият представител на рода Харлинг, когото Хана бе очаквала да завари в Бостън.

Бе й се сторил очарователен старец, а и все още бе единствената й надежда да се добере до колекцията. Ако можеше нему да обясни поведението си от миналата седмица. Би я изслушал и не би я заплашвал с публичен скандал като племенника си. Нито би тревожил въображението й. Просто не бе младият и красив, дяволски сексапилен мъж, който…

Внезапно й хрумна, че може да отиде в офиса на Уин преди определения й час във финансовия отдел. Събра набързо книгите си, поздрави Престън Фаулър и излезе.

Построен на върха на Бейкън Хил, Бек Бей се състоеше от дузина улици, точно под градската градина. Джонатан Харлинг живееше в къща, изградена от кафяв камък във викториански стил, която се намираше на слънчевата страна на Марлбъроу Стрийт. Личеше, че преди време е била семейно жилище, а по-късно, най-вероятно преди или по време на Втората световна война, е била реконструирана и разделена на апартаменти. До един бял звънец бе изписано името Харлинг. Хана натисна бутона.

Отговор не последва.

Лош късмет. Бе се надявала да обясни всичко на възрастния човек, а би могла да го убеди да й каже нещичко и за прочутата колекция.

Погледна часовника си. Нямаше време да изчака стария Харлинг, защото щеше да закъснее за определената вече среща. Бе длъжна да отиде навреме не толкова заради него, колкото заради себе си. Бе длъжна да разбере какво е научил за нея, кому е казал и най-важното — какво имаше предвид, споменавайки Марш Пойнт. Чичо Джонатан щеше да почака.