Карла Нигърс
Омагьосаните (3)

Трета глава

Хана изчака утрото, събра сили и позвъни на Текери в Мейн.

— Джонатан Уинтроп Харлинг не е единственият от това семейство в Бостън — обяви тя.

Братовчед й замълча и Хана се възползва от тишината, за да надникне през прозореца. Боеше се, да не би тъмноокият Харлинг да обикаля около дома й.

— Е, може и да съм сбъркал — миролюбиво подхвана Текери. — Петдесет… Не, повече от шейсет години не съм стъпвал в Бостън.

— Излиза, че е възможно Бостън просто да гъмжи от Харлинговци.

— Не, не вярвам.

— Текери — изрече на един дъх Хана, — в беда съм.

Разказа му всичко, от началото до края. Той я изслуша, без да я прекъсне. Само от време на време въздишаше тежко. Бъркотията бе забележителна.

— Представила си се за Харлинг? О, Хана!

— Стореното сторено, Текери. А сега се налага да се срещна с възрастния Харлинг. Все още се интересувам от колекцията.

— Хана, послушай ме! — гласът на Текери бе сериозен. — Тази колекция не съществува. Никога не е съществувала. Семейство Харлинг разпространяват тези слухове, за да влудяват хора като теб.

— Но аз имам сериозни основания да смятам, че…

— Повярвай ми, Хана. Няма такава.

— Но ако съществува, Текери, бих могла да намеря информация, която да хвърля светлина върху решението на Котън Харлинг да осъди на смърт Присила.

— Не съществува… — братовчед и бе непоклатим. — Прекрати веднага проучванията си. Ела си у дома, Хана. Ако научат, че си в града…

— Не съм свършила работата си тук — упорстваше тя.

— Предполагам, че си намислила нещо? — попита я той, въздишайки.

— Не. Просто искам да се срещна със стария Харлинг и да се опитам да му обясня всичко.

— Няма да те разбере.

— Защото е Харлинг?

— И защото ти си Марш.

— Е, добре. Решила съм да си опитам късмета при него. Струва ми се, че снощи пропуснах възможността да го сторя с младия Харлинг… — Хана замълча, в мит обзета от спомена за черните очи, втренчени в нейните. — Нито времето, нито мястото бяха подходящи.

— Поне имаше ли удобно дърво за обесване наоколо?

— Не е смешно, Текери.

— Не се шегувам — въздъхна той. — Ще направиш явно това, което си намислила. Винаги си била твърдоглава. Ако ти трябва помощ, дай знак. Знаеш къде съм.

— Благодаря. Знаех си, че мога да разчитам на теб! — сърцето й лудо биеше, а в същото време съзнаваше, че би трябвало да се вслуша в думите му.

Хана напъха материалите си в една торба, обещавайки си, че ще прекара един спокоен ден в библиотеката. Никакво следене на семейство Харлинг. Освен ако черноокият не тръгне по следите й.

 

 

Още щом влезе в читалнята „Тифани“ на библиотеката на Нова Англия, Уин видя портрета на своя прадядо, провесен над полицата на камината.

Представи се на една дама на средна възраст, седяща зад огромно дъбово писалище. Тя мигновено посочи на Уин вратата на кабинета на Престън Фаулър.

— Господин Харлинг! — Фаулър се изправи и бутна назад креслото, принадлежало на времето на самия Бенджамин Франклин. — Каква приятна изненада! С какво мога да ви помогна?

— Наричайте ме Уин — усмихна се той очарователно. Достатъчно му беше, че рано сутринта вече бе успял да скандализира секретарката си, обявявайки, че ще закъснее за работа. — Бих искал да разбера дали една моя роднина не е идвала при вас.

— Ами… да, точно така е. Предполагах, че знаете. Научих, че е ваша братовчедка.

— Не сме много близки.

Така значи, помисли си Уин. На едно място е негова съпруга, на друго — братовчедка. Би трябвало да се придържа само към една от измислиците си.

— Искаше да разбере къде е домът на чичо ви. Не й казах, но я посъветвах да го потърси в клуба. Надявам се, че няма проблеми.

— Съвсем не.

Излизаше, че бе по следите на чичо Джонатан. Нищо чудно, че бе шокирана предния ден, когато налетя на него. Нали и двамата носеха едно и също име — Джонатан Уинтроп Харлинг.

— Каза ми, че е от Охайо, от Синсинати.

— Ясно. Ще присъства на официалната вечеря, нали така?

— Да. Не е член на съвета на библиотеката, но иска да ни се отплати, затова, че й разрешихме да използва нашите източници за целите на проучванията й.

— Проучвания?

— Тя е историк. Не съм наясно какъв точно е предметът на изследването, но се интересува и от семейство Харлинг.

Без съмнение, рече си Уин, колкото повече научава за тях, толкова по-добре ще се преструва на човек от семейството.

— Имате ли представа какво иска от чичо ми?

— Просто да се видят.

— А за мен не е ставало дума, така ли?

Фаулър поклати глава. Бе ясно, че не желаеше да се забърква в неприятности със семейство Харлинг. Уин не можеше да се сърди. Човекът имаше почтена работа, опитваше се да поддържа старинната сграда и безценната колекция на библиотечните фондове.

— Не съм убеден дали знае, че живеете в Бостън — загрижено каза директорът.

Уин завъртя стария глобус, останал от дните на Британската империя.

— Бих искал и аз да присъствам на официалната вечеря. Много ли съм закъснял?

Фаулър едва сдържаше вълнението си. За никого не бе тайна, че Уин бе много, много богат.

— Ще се радваме да бъдете с нас. Лично аз ще се заема с това. А… Ако искате да видите братовчедка си, в момента е в читалнята. Видях я там още сутринта.

— Така ли? — Уин не показа вълнението си. — Ако не възразявате, ще отида да я поздравя.

— Мога да изпратя някого…

— Не, не. Аз ще отида.

 

 

Хана прелистваше книга с проповеди от седемнадесети век, когато дочу приближаващи към нея стъпки. Старинното книгохранилище бе разделено на две части във височина, като бе изграден полуетаж, осветяван с изкуствено осветление, до който се стигаше по вита желязна стълба. Ако поискаше, човек много лесно би открил намиращ се там читател.

Само, помисли си тя, стъпките, на този човек са предпазливи.

Затвори книгата и я постави обратно в шкафа, откъдето я бе взела. Бе седнала с кръстосани крака на пода на залата. Под себе си виждаше сенките на движещите се служители на библиотеката. Приближаващият се мъж не бе от тях, в това бе напълно сигурна.

Хана видя мъжката фигура да поема нагоре по стълбите, но не помръдна. Човекът явно търсеше някого. Нея.

Чу шума на стъпките по металната повърхност на стълбите и инстинктивно се изправи. Сърцето й лудо биеше. Гърлото й пресъхна.

Стъпките приближаваха.

Тя се мушна в края на редицата шкафове, най-отдалечената точка от стълбите.

Фигурата прекрачи последното стъпало. Бе онзи черноок дявол Харлинг.

О, не!

Хана се скри зад един от рафтовете и замря, не смееше да си поеме дъх. Знаеше, че ще претърси всяко кътче. Бавно и методично. Щеше да я открие.

И после?

Изпотена от притеснение, тя се прикри зад края на редицата, за да не може да я види, когато стигне края на тази, покрай която вървеше. Защо просто не се покажеше? Поне би могла да го уплаши. А защо да не му обясни всичко? Да се извини?

Хе-хе! Можеш да застанеш на колене и да молиш за милостта на Харлинг да ти прости, че си ти.

Присила Марш не се бе молила. Гордо и с достойнство бе поела пътя към смъртта.

Хана реши да съхрани своето достойнство, колкото и малко да й бе останало.

Можеше ли да се довери на своята съобразителност и на изключителното си остроумие?

Над главата й отчетливо ехтяха стъпките на непознатия.

Хана се промъкна зад друга редица шкафове. Спомни си, че Престън Фаулър й бе заел ключа за стаята, в която съхраняваха изключително ценни документи. Прокрадна се до тежката метална врата и отключи. Вмъкна се и затвори тихо вратата.

Без да включва осветлението, прилепи ухо до ключалката и се заслуша.

 

 

Уин се досети, че Хана се е скрила в хранилището. Чичо му никога не би му простил, ако направеше сцена в библиотеката, издирвайки настоятелно хубавичката русокоса Марш. Престън Фаулър на свой ред щеше да започне с въпроси, на които Уин не би могъл да отговори.

Хвана бравата и прошепна:

— Знам, че сте вътре.

Отговор, естествено, не последва.

— Не сте престанала да се представяте за Харлинг — продължи той. — Ще ви преследвам, докато това не престане.

Той изчака известно време. Никаква реакция.

— Впрочем, трябва да ви уведомя, че сте се заблудила. И аз, и чичо ми носим имената Джонатан Уинтроп Харлинг.

Дочу глух удар. Дали госпожицата не бе ударила главата си във вратата? Можеше да предвиди следващия й ход.

— Най-добре е да не замесвате чичо ми във всичко това… — гласът му прозвуча заплашително. — Това е последното ми предупреждение към вас.

— Какво смятате да направите? Ще се опитате да ме обесите?

Тази жена бе непоправима! Уин се отдалечи на пръсти, за да не разбере, че си е тръгнал.

Хана се поти още цял час в хранилището.

Значи така. Имаше двама души с името Джонатан Уинтроп Харлинг. Бе се движила в грешна посока. Мисията й бе обречена.

Обречена?!

Когато се върна в читалнята никой не се държеше с нея като с измамник. Но тя не възнамеряваше да чака като невинно агне пред заколение.

— Ще ви видим ли утре отново, госпожице Харлинг? — попита я на излизане Престън Фаулър.

— Надявам се — усмихна се мило тя.

Нуждаеше се от нови дрехи. Нейните ставаха за всеки ден, но бяха твърде обикновени. Така че тя тръгна към Нюбъри Стрийт, на стотина метра от библиотеката. Там се намираше най-скъпият моден център на Бостън. Нямаше какво толкова да му мисли. Черноокият Харлинг би могъл да купи цялата улица.

 

 

Целия следобед Уин напразно се опитваше да се съсредоточи. Посрещна почти с облекчение появата на Паула, носеща сметките за новите покупки на Хана.

— Днес тя моя съпруга ли е или братовчедка?

— Съпруга… — секретарката не оценяваше чувството му за хумор. — Току-що позвъни собственикът на магазина, от който купувате вратовръзките си. Жена, отговаряща на описанието й, си е купила вечерен тоалет. За ваша сметка, естествено.

— Арни не е повярвал, нали?

— Напротив. Обади се да ви поздрави за сватбата. Струва ми се, че е обиден, че не е бил поканен.

Уин погледна сметката и въздъхна. С мъка сдържа желанието си да затропа с юмруци по бюрото. Цената на роклята бе зашеметяваща. Това бе начинът, по който тази Марш му натриваше носа.

— Аз го накарах да изпрати сметката — каза Паула.

— Обясни ли му защо?

— Не — разтърси тъмните си къдрици тя. — Навярно е дяволски убедителна. Иначе той би задавал въпроси.

— Обади се на Арни и му кажи, че е преувеличила. Още не сме женени.

— Още? — изви вежди Паула.

— Възнамерявам да платя дрехата. Тази измамница е мой проблем, а не на Арни.

 

 

Роклята беше страхотна. Но Хана реши, че няма да я облече. Беше твърде… бостънска. Като за някоя матрона. Цял час преди началото на вечерята в библиотеката се въртя пред огромното огледало в спалнята. Сега вече семейство Харлинг имаха всички основания да я пъхнат в затвора. Но, по-добре да я обесят заради рокля, чиято цена е хиляда долара, отколкото за един обяд, който струваше едва двадесет и два долара.

Дали не полудяваше?

Дрехата не само, че не и отиваше. Тя не бе нейна. Няма значение, нали в момента я притежаваше. Бе заплатена с парите на семейство Харлинг. Дори не бе махнала етикета.

Нямаше нужда. Щеше да я върне още в понеделник. Денят, прекаран в усамотение и размисъл, й бе позволил да вземе важно решение. Дори и един Харлинг не можеше да я накара да стане крадец.

Но смелото решение не бе валидно за тази вечер. Мисълта да застане очи в очи с черноокия мъж не я въодушевяваше. Но как да зареже всичко и да се върне в Мейн?!

Затършува из гардероба и измъкна рокля, купена на някаква разпродажба в един от магазините на Харвард Скуеър. Не струваше хиляда долара. Не струваше дори и двадесет.

Но бе нейна.

 

 

— Сигурен ли си, че е Марш? — попита чичо Джонатан племенника си. Двамата отиваха на официалната вечеря. Възрастният мъж бе настоял да го придружи, след като бе разбрал, че вероятно натрапницата е от семейство Марш и също щеше да присъства.

— Сигурен съм — кимна Уин.

— Би трябвало и сам да се досетя. Такава руса коса!

— Не мажеш да се съмняваш във всяка русокоса.

— Ти по-добре помисли за себе си! — чичо Джонатан седна на предната седалка до Уин.

— Ако тя е Марш, сигурно е по следите на нещо. Някакви догадки?

— Едва ли.

— Семейство Марш никога няма да ни оставят да забравим Присила. Не могат да проумеят, че Котън е бил типичен представител на своето време, достоен мъж, който е смятал, че изпълнява дълга си.

— Обесил е невинна жена — намръщи се Уин.

— Не е била нито първата, нито последната.

Без да коментира думите на чичо си, Уин подкара колата, опитвайки се да се съсредоточи върху пътя, и да не мисли за предстоящите събития.

— Смяташ ли, че ще рискува да се покаже довечера?

Уин вече бе разнищил въпроса и знаеше единствения отговор:

— Няма да пропусне това.

 

 

Хана пристигна рано в специализирания ресторант за рибни ястия, разположен на брега, където бе насрочена благотворителната вечеря на библиотеката. Престън Фаулър сърдечно я поздрави. Преди да успее да я представи на когото и да било като човек от семейство Харлинг, тя се изплъзна, отиде до бара и си поръча чаша бяло вино. Намери масата си. Бе в далечния край на залата, но въпреки това имаше добър изглед към входа.

Отпи глътка вино и занаблюдава висшето общество на Бостън.

Дълги часове имаше пред себе си и единственото и развлечение бе да наблюдава тоалетите на присъстващите.

Възрастен мъж с бастун подаде ръка за поздрав на Престън Фаулър. Хана го изгледа с любопитство. Струваше й се, че го е срещала и преди.

Солта!

Обедът в клуба на Бейкън Стрийт. Старият човек, си каза тя, но не можа да довърши мисълта си.

От другия край на залата я фиксираха очите на младия Джонатан Уинтроп Харлинг.

— О, не! — ужасено прошепна тя.

Първото й желание бе да отклони очи и да се престори, че не го е забелязала. Но успя да се пребори със себе си и посрещна погледа му. Дори се усмихна. Не можеше да я уплаши. Тя, Хана Марш, щеше да го победи.

Ако очи можеха да изгарят, това бяха очите на Уин, втренчени в нея. Хана се почувства неловко. Вдигна чаша и с насмешка му кимна.

Уин мина набързо край Престън, проправи си път през тълпата и се насочи право към нея. Крачеше решително, сякаш току-що бе заловил някой, който се опитва да открадне нещо от собствения му джоб.

Вече бе до нея.

Мъжът, помисли си Хана спокойно, бе неотразим. Тъмният му костюм подчертаваше стройната му фигура, блясъка на черната коса и очи. Изглеждаше невероятно влиятелен и богат. Бе наследник на благородници и мошеници, може би, но по всичко личеше, че съдията, обесил баба й, бе негов прародител.

— Харесват ми нарцисите… — гласът му бе гърлен и нисък.

— Така ли? — Хана погали двете стръкчета, затиснати в косата й. — Мислех, че са смешни.

— Не биха отивали на новата рокля, закупена на Нюбъри Стрийт.

Така. Вече знаеше.

— Не, наистина — навлажни тя устни.

— Вие сте крадец и престъпник — спокойно заяви Уин.

— Твърде много знаете за мен… — Хана предизвикателно наклони глава и го погледна в очите.

— Така и трябва, нали? Предполага се, че скоро ще станем съпрузи.

— Никога не съм казвала…

— Не е било нужно, нали? Хората сами се досещат… — той приближи до нея. — Питам се само защо.

Възрастният мъж с бастуна приближи и появата му спести на Хана отговора.

— Значи, вие сте от Синсинати? — каза той.

— Светът е малък — засмя се тя.

— Това е чичо ми… — гласът на Уин прозвуча предупредително. — Джонатан Харлинг.

— Приятно ми е — протегна ръка тя. — Аз съм Хана.

— Поласкан съм да се запозная с вас. Добре дошла в Бостън! — изненадващо той я разцелува. Очите му блестяха и не пропускаха нищо. — Вие двамата запознахте ли се? — обърна се той към племенника си.

— Не официално.

— Не? — чичо Джонатан обгърна с ръка раменете на Уин. — Това е моят племенник. Уин. Джонатан Уинтроп Харлинг.

Истина беше. В Бостън живееха двама от семейство Харлинг. О, каква грешка бе направила!

— Приятно ми е — промълви Хана.

На свой ред Уин се наведе и я целуна, но чувствата му бяха различни от тези на чичо му.

— Ако Присила Марш поне малко е приличала на вас, Хана Марш — изрече бавно и тихо Уин Харлинг, — мога да разбера какво е накарало Котън Харлинг да подпише смъртната й присъда.