Карла Нигърс
Омагьосаните (5)

Пета глава

По пътя към сградата на финансовото управление я застигна студен вятър. Тъмни облаци покриха небето. Пролет в Нова Англия! Хана преви рамене, за да се предпази от студа. Бе облечена с леко сако, габардинен панталон и светложълта копринена блуза. Стилът на дрехите бе типично бостънски, макар и не така ярко изразен, както при предишното й посещение. Братовчедът Текери, припомни си тя, твърдеше, че жителите на Бостън до един са скъперници, които приемат за парвенюта хората, обличащи се в нови дрехи. Старомодните износени тоалети бяха щемпелът на бостънските благородници. Би се радвала на радушен прием, ако можеше да им покаже две-три дупчици, проядени от молци. Хана бе отхвърлила предложението му да изтърка с пясък и камъчета дрехите си, за да ги „патинира“.

Братовчед й Текери…

Не биваше да допуска да узнае за враждата между нея и Уин Харлинг.

Червенокосият пазач й кимна. Не посегна към пистолета си, действие, оправдано от предната им среща.

— Качете се горе. Четиринадесети етаж.

Хана се усмихна предизвикателно, но неговото изражение остана непроменено. Вмъкна се в асансьора и натисна бутона за четиринадесетия етаж. Стомахът я присви, което тя, естествено, отдаде на голямата скорост, с която се движеше асансьорът.

Уин знае за колекцията, повтаряше си тя, но Марш Пойнт…

Какво ли всъщност бе научил за Марш Пойнт? Дали Текери не е скрил от нея нещо, което би трябвало да знае?

Слезе от асансьора и се запъти към офиса на Уин Харлинг. Помещението бе Г-образно, подредено така, че и приемната, и канцеларията да имат изглед към града и площада с фонтана пред сградата.

— Господин Харлинг ви очаква — каза млада жена.

Хана бе закъсняла с цели десет минути и усети неодобрението на секретарката, чиито маниери бяха подчертано официални, нещо, което бе научила или в курсовете за секретарки, или бе видяла в някой стар филм на Джоан Крофърд.

Офисът на Джонатан Уинтроп Харлинг бе просторен и обзаведен с модерни мебели. Хана бе стъписана от разликата между своята къща в Марш Пойнт и това, което виждаше тук. Ставаше ясно, че начинът им на живот е съвършено различен и тя бе чисто и просто един неканен гост.

— Добре дошла! — Уин се изправи и я покани да седне в едно кожено кресло, точно срещу неговото бюро. — Заповядайте!

Секретарката тихо излезе от стаята.

— Благодаря. Предпочитам да остана права — поклати глава Хана.

— Както искате.

— Получих призовката ви — хладно изрече тя.

Уин присви устни и седна, загледан в лицето й.

Ръкавите на бялата му риза бяха навити до лактите, най-горното копче бе разкопчано, а вратовръзката му — разхлабена. Много сексапилно. Сакото на костюма му бе окачено на облегалката на един стол, вдясно от него. Ако можеше да промени нещо във вида му, Хана би потъмнила малко цвета на очите му, добавяйки сенки. Може би така нямаше да изглежда толкова заплашителен или… предизвикателен.

— И така, коя съм аз? — Хана кръстоса ръце пред гърдите си.

— Хана Марш, биограф, писател, историк…

Тя вдигна рамене с безразличие, но в същото време сърцето й лудо препускаше. Този човек бе безмилостен. Получената в библиотеката биография на Марта Уошингтън определено бе предупреждение, че бе разбрал това-онова за нея.

По повърхността на бюрото си той плъзна към Хана тънка книжка с биографиите на три жени, живели през деветнадесети век, омъжени за най-прочутите крадци на своето време. И тази нейна творба, както и животоописанието на Марта Уошингтън, не бе станала бестселър.

— Е, добре — каза тя без нотка на съжаление, — излъгах. Ако бяхте в моето положение, не бихте ли постъпили и вие така?

Уин дори не направи опит да прикрие скептицизма си.

— И какво точно е положението ви?

— Просто казано, аз съм Хана Марш и се намирам на територията на семейство Харлинг.

— В Бостън има само двама души от семейство Харлинг… — Уин умело контролираше гласа си. — Чичо ми и аз. Никой от нас не е имал намерение да ви наранява или да ви пречи по какъвто и да било начин.

Хана реши да държи устата си затворена. Уин стана и заобиколи бюрото, изработено от тъмен орех.

— А ако вие бяхте в моето положение, какво бихте направили?

— Щях да ви оставя на мира — вдигна рамене тя.

По устните на Уин пропълзя горчива усмивка.

— Нямаше ли да се опитате да разберете какво преследва една жена, която се представя за член на семейството ви? Особено, като се има предвид историята между нашите две семейства.

— Някакъв си историк? Никога. Не бих си губила времето.

Уин присви очи.

— Не намирате ли, че поведението ви е подозрително?

— По природа не съм подозрителна… — Хана вдигна брадичка. Намираха се на четиринадесетия етаж на сграда, пълна с хора, охранявана при това. Какво би могъл да й направи? — Аз съм Марш, забравихте ли? Не разсъждавам като семейство Харлинг.

Той се приближи към нея. Хана усети свежия дъх на одеколона, който без съмнение струваше цяло състояние. Забеляза белег от рана в ъгълчето на дясното му око.

— Работите върху биографията на Присила Марш — Уин се взираше в очите й настоятелно.

— Е, и?

— И така прикривате истинската си цел.

— Колекцията „Харлинг“ — изрече спокойно Хана. — Не знам какви цели ми приписвате, но аз се интересувам от колекцията само професионално. Някои данни са ми нужди за проучването, което правя. Опитвам се да вникна в начина на мислене на съдия Котън Харлинг и да разбера защо е трябвало да обеси Присила Марш.

Наследникът на Котън се взираше в нея с подозрително мълчание. Може би бе възмутително, но Хана го намираше за привлекателен и сексапилен мъж. Какво ли би казала за това Присила?

— Това е самата истина — продължи тя. — Не бях чувала нито дума за съществуването на тази колекция, преди да дойда в Бостън. За да улесня работата си, се представих за Хана Харлинг. Един ден се опитах да дойда при вас, но не се представих на хората от охраната. Исках да ви обясня каква е същността на изследването ми, но тогава предполагах, че става дума за чичо ви. Нямах представа… — Хана пое дълбоко дъх и го погледна. — Не ме разбрахте, нали?

— Разбрах ви. Вашият непочтен план има за мен доста неприятни последици.

— Не, не сте ме разбрали. Аз не казвам, че съм постъпила добре. Казвам, само че постъпих по най-добрия възможен начин при трудните обстоятелства, които познавате.

— Аха! А как ще обясните роклята?

— Това вече беше лично. Исках да си върна заради това, че душехте около мен като изгладнял пес.

Уин отново сви устни, но този път Хана бе почти уверена, че иска да се усмихне. За какво? Тя не намираше нищо забавно.

Хана бръкна в джоба си и извади чека, който бе написала в събота вечерта, и му го подаде. Все още имаше възможност да върне роклята, но я бе включила в стойността на чека.

— Ето, вземете. Възстановявам ви парите за обеда, за вечерята и за дарението на библиотеката — за всичко.

— Не искам пари, Хана.

— А какво искате?

Очите му потъмняха, а Хана затаи дъх. Глупав въпрос, каза си тя. Бе повече от ясно. Пламъчетата в очите му, напрежението на тялото му. Той я желаеше. Както го желаеше и тя.

Физическото им привличане беше факт, неприятен, объркващ… И точно както не можеха да направят нищо, за да променят случилото се преди триста години с Присила Марш и Котън Харлинг, точно така не можеха да преодолеят и първичното си желание, което изпитваха.

Е, все пак е нещо.

Но това бе лудост! Той беше Харлинг. Неприятел. И дума не можеше да става да легне с него.

Дали подозираше какви мисли се въртяха в главата й?

— Окей! Да бъде вашето! — побърза да каже Хана.

Тя се завъртя, готова да си тръгне. Би искала да излезе колкото може по-бързо, за да отиде до Марлбъроу Стрийт, да се срещне с Джонатан Харлинг, да го разпита за колекцията и да не се занимава повече с многознайкото племенник.

Бе стигнала до вратата на кабинета, когато чу гласа на Уин:

— Колекцията „Харлинг“ е изчезнала преди сто години. Чичо Джонатан твърди, че е открадната от семейство Марш, така както то е откраднало земята ни в Южен Мейн. Марш Пойнт, както го наричате.

Открадната земя в Марш Пойнт? Проклет да е Текери! Трябваше да я предупреди, че семейство Харлинг мислят така.

— От всичко, което… — Хана се обърна и стъписано видя, че Уин е седнал на ръба на бюрото си и най-спокойно изчаква реакцията й. — Значи така мислите? Че на всичкото отгоре сме откраднали и колекцията ви? Тогава защо, по дяволите, ми е притрябвало да рискувам живота си, убеждавайки ви да ми разрешите да надникна в документите?

— Вие кажете.

Хана въздъхна, едва сдържайки желанието си да го изрита.

— И така, вече не отричате, че сте Марш… — Уин се изправи.

— Никога не съм отричала. Просто не потвърдих думите ви — спокойно изрече тя.

— Пряка наследница на Присила Марш? — Уин протегна ръка и погали косите й, объркани от бостънския вятър.

— Последната… — Хана напрегна сили, за да не се поддаде на очарованието на мига.

— Вие не сте от Охайо… — той държеше кичур коса между пръстите си и разсеяно го извиваше.

— В момента живея в Мейн.

— Марш Пойнт.

— Не сме го откраднали! — отговори Хана, изпитвайки подсъзнателно необходимост да бъде лоялна към братовчеда Текери.

— Ако заведем дело, бихме могли да докажем, че сте. Преди да се появите тук, не съм се интересувал особено от историята на семейството ми.

Хана мислеше за Текери, който бе роден и живял през целия си живот в Марш Пойнт и искаше да дочака там края на дните си. Това бе неговият дом.

А сега, благодарение на глупостта й, и Уин се бе заинтересувал от тази история.

— Какво искате от мен? — погледна го Хана.

— Само да науча истината… — Уин напразно се опита да скрие искриците желание, които струяха от очите му. Но не протегна ръка да я докосне. Хана също не помръдна.

— Казах ви всичко, което знам — отвърна тя с дрезгав глас. Чудеше се дали и неговият чичо не му бе разказвал същите небивалици за Марш Пойнт, каквито тя бе чувала от Текери за семейство Харлинг. — Знам, че нямате основание да вярвате на думите ми, но аз не съм дошла, за да възбуждам враждата между двете семейства. Аз просто си върша работата.

— Ако ви познавах по-добре, може би щях да ви повярвам.

— Чичо ви знае ли за мен? — Хана се опита да игнорира мекотата на гласа му.

— Подозира, че сте Марш. Това е всичко.

— Той не одобрява решението ми да напиша биографията на Присила Марш, нали?

— Сигурен съм, че би оценил вашата обективност.

— Той дали знае какво се е случило с колекцията? Дали изобщо съществува?

— И да знаеше, никога не би го казал на семейство Марш.

Хана намести дръжката на чантата върху рамото си, готова да си върви. Щеше да провери какво знае Джонатан Харлинг.

— Примирие? — попита тя.

— Прекратяване на огъня. Ще поговоря с чичо Джонатан… — Уин замълча за миг. — Ще вечеряме ли заедно?

Бе по-скоро предизвикателство, отколкото покана.

— Добре — кимна Хана.

— Не сте регистрирана в нито един хотел в града.

Трябва да беше чул адреса, който даде на шофьора на таксито вечерта след приема.

— Не, живея в апартамента на моя приятелка. На Пикни Стрийт. На две крачки от вашия дом.

— Значи сме съседи.

— Така излиза… — Хана се питаше в каква ли каша се е забъркала. Защо не бе послушала предупрежденията на братовчед си да не припарва до Бостън?

 

 

— Уин Харлинг знае всичко! — припряно изрече Хана.

Разговаряше по телефона с братовчед си Текери, изнервена от сблъсъка с неприятния жител на Бостън. Насилваше се да не мисли за него като за Уин. Струваше й се твърде… лично.

— Предупредих те — недоволно промърмори Текери.

— Така е.

— Ще се върнеш ли у дома?

— Още не. Текери, какво знаеш за обвиненията на Харлинг по отношение на Марш Пойнт?

Никакъв отговор.

— Текери?

— Нямат никакво основание.

— Сигурна съм, че не е официално, но…

— Уин Харлинг ли иска земята ми?

— Не, не вярвам. Каза само, че не знае много за семейната история на Харлинг и всичко е ново за него. Възможно е да се изсмее или да ни даде под съд. Исках само да те подготвя…

— Винаги съм подготвен за семейство Харлинг.

Хана би искала да може да каже същото и за себе си.

 

 

Часове след като Хана Марш излезе от кабинета му, Уин полагаше напразни усилия да не мисли за нея. Тръгна си с надеждата да се разсее по пътя.

Нищо не помагаше.

Той се промъкна по Тремънт Стрийт и заобиколи църквата, после мина край най-старото гробище на Нова Англия. Там бяха погребани Пол Ривър, Джон Хевкок, Самюъл Адамс, родителите на Бея Франклин, всички загинали по време на Бостънската сеч.

И мъжът, осъдил на смърт Присила Марш — съдията Котън Харлинг.

Уин продължи покрай Бостънската община, наслаждавайки се на зеленината. Прекоси Чарлс Стрийт и навлезе в градската градина, където вече бяха разцъфтели лалетата и нарцисите. Спря се пред къщата на чичо си и потърси ключа в джобовете си.

Вратата на чичовия му апартамент бе леко открехната.

— Чичо Джонатан?

Никакъв отговор.

Чичо Джонатан не бе човек, който се страхува от живота в големия град, но се грижеше за своята безопасност. Никога не би оставил незаключена входната врата. Дали не бе влязъл за миг, ако на излизане бе забравил нещо?

— Чичо Джонатан! — по-високо извика Уин. Отново не последва отговор.

Уин влезе. Сякаш направи крачка назад във времето, озовавайки се сред елегантните старинни мебели на чичо си. Затвори вратата и отново извика. Запъти се към дневната, чиито прозорци гледаха към Марлбъроу Стрийт.

— Господи!

Всичко бе разбито и обърнато с главата надолу. Чичо Джонатан, сепна се Уин.

Сърцето му лудо биеше. Прескочи пръснатите мебели и книги и тръгна към спалните на чичо си.

Джонатан Харлинг седеше на ръба на леглото, загледан в малката камина. Изглеждаше здрав и читав, макар и с посивяло лице.

— Чух те — полугласно изрече той, като видя племенника си.

— Добре ли си?

— Тя трябваше да попита… — сините му очи, в които бе стаен гняв, се спряха върху Уин.

— Какво?

— Твоята Хана Марш. Трябваше да попита. Щях да й кажа, че от 1892 никой нито е виждал, нито е чувал за колекцията.

Уин скочи. Искаше да изтича навън, да открие Хана и да изтръгне истината от красивите й лъжовни устни. Успя да се спре. Първо трябваше да се погрижи за чичо си.

— Ела, чичо Джонатан. Ще направя чай и ще поговорим. Сигурен ли си, че ти няма нищо?

— Да. Върнах се, след като злото вече бе сторено. Едва не получих инфаркт като видях бъркотията! — той се протегна и взе бастуна си, облегна се на него и се изправи. — Те няма да се спрат, докато не уморят един от нас, само и само да си отмъстят за гибелта на Присила.

— Чичо…

— Тя е вещица, казвам ти! — старият човек размаха бастуна си.

— Мислиш, че Хана е претърсвала апартамента ти заради колекцията?

— А, най-сетне схвана каква е работата.

Уин разбираше, че чичо му се държи сприхаво поради изживяния стрес и попита внимателно:

— Ти видя ли я?

— Не. Твърде умна е, за да го допусне. Те са я видели. Дадох им описанието й. Не е трудно да бъде забелязана.

Уин знаеше това.

— Казаха, че идвала сутринта. Докато съм бил в клуба.

— Извиха ли полицията?

— Не — поклатя глава чичо Джонатан и отново насочи бастуна си към Уин. — Това е проблем, който засяга само нас.

Уин замълча и помогна на чичо си да стане. Отидоха в кухнята и възрастният човек се настани до масата, а Уин напълни един чайник с вода и го постави върху газовия котлон на печката.

— Как е възможно толкова красива жена да бъде крадла?! Мислех, че е една от нас, независимо от това, че е Марш. Ами очите й… Да, трябваше да се досетя.

— Ще вечеряме заедно довечера.

— Добре. Можеш да измъкнеш истината от нея.

Уин смяташе, че вече я знае. Сякаш и в този миг бе пред очите му — горда, независима, сексапилна. Жена, с която трябва да се съобразяват. Но когато бе в офиса му, съвсем нямаше вид на човек, който току-що е обърнал наопаки жилището на възрастния му чичо.

И все пак, какво знаеше той за Хана Марш? Вече бе доказала, че лъже с лекота, че следва пътя си, без да се интересува особено как точно постига целта си.

Чайникът изсвистя. Уин сипа чаша чай на чичо си, а след това наля и на себе си, макар че не бе голям любител на тази напитка.

— Първо да поговорим — каза той. — А после ще разчистя всичко.

— Недей да отлагаш вечерята с госпожица Марш заради мен.

— Няма… — Уин с тревога се взираше в пребледнялото лице на чичо си.

— Това е добре — немощно се усмихна чичо Джонатан.

 

 

Хана отпи глътка от виното, загледана как Уин залива салатата си с оцет и олио. Не бе очаквала, че ще вечерят у дома му.

— Е? — предизвикателно попита тя. — Никакви прислужници?

— Дори и мебели нямам — засмя се Уин.

Не преувеличаваше кой знае колко. Жилището бе хубаво, но се нуждаеше от ремонт. Защо Уин не го направеше? Хана знаеше твърде малко за младия мъж.

— Наскоро купих къщата — обясни той. — Тя принадлежи на семейството ми. Мислех да се заема с ремонта, но все не ми остава време.

Уин отвори капака на една тенджера и добави щипка подправки, които измъкна от няколко ненадписани пликчета.

— Откъде знаеш какво сипваш? — попита го Хана.

— Кой казва, че знам?

— Яденето ще стане интересно.

Кухнята бе огромна и студена. Хана, очаквайки, че вечерята ще бъде в ресторант, си бе сложила лека рокля и горчиво съжаляваше, че не бе намъкнала любимия си дебел пуловер.

— Май трепериш? — попита Уин.

— Не.

Той свали пуловера си и го преметна през раменете й.

— А на теб не ти ли е студено? — на свой ред запита Хана.

— Никак. Готвенето ме разгорещява.

Пуловерът бе дебел, стар, плетен от памучна прежда и носеше уханието и топлината на тялото му. Тя преметна през раменете си ръкавите му. Сякаш я галеха ръцете му. Поканата за вечеря не бе добра идея, но поне щеше да разбере какво знае и какво смята да предприеме за Марш Пойнт.

— Така по-добре ли е?

— Да — отвърна тя.

Забеляза, че Уин, макар и облечен в джинси и тънка фланелка, не усеща пронизващия студ. Не можеше да твърди със сигурност какво го стопля повече — готвенето или желанието, което изпитва към нея.

— Какво правихте днес? — попита я любезно Уин.

— Нищо особено. Сутринта прекарах в библиотеката, а после внасях бележките си в компютъра.

Уин изсипа спагети във вряща тенджера и енергично ги разбърка.

— Да сте се разхождала наскоро по Марлбъроу Стрийт?

— Не — отвърна Хана. — Защо питате? Да не би да съм била забелязана там?

— Просто ми кажете истината, Хана.

— Е, добре. Намерих адреса на чичо ви и минах оттам.

— Защо?

— Да го разпитам за колекцията „Харлинг“.

— Видяхте ли се?

— Не, нямаше го.

— Как разбрахте?

— Как съм разбрала?! Натиснах звънеца и никой не отговори. Предположих, че не е у дома.

— И след това нахлухте в апартамента му?

— Не.

— А следобед? Връщахте ли се на Марлбъроу Стрийт?

— Реших да изчакам известно време — поклати глава Хана.

Уин не продума. Изсипа спагетите в цедка и ги изплакна със студена вода.

— Защо е този разпит?

— Защото не ви познавам, Хана. Не знам нищо за вас.

Внезапно той се извърна, хвана я за лактите, вдигна я и я притисна към себе си.

Очите им се срещнаха. Устните им се приближиха и се сляха в целувка. Хана се отпусна, опиянена от завладялата я страст.

Уин я хвана за раменете и рязко я отдалечи от себе си.

— Ти ли си влизала в апартамента на чичо ми? — дрезгаво попита той.

— Какво?

— Чу ме.

— Не! Разбира се, че не.

— Никога не си стъпвала там?

— Вече казах не. Какво се е случило? Чичо ти добре ли е?

— Някой е проникнал с взлом в апартамента му. Разстроен е, но иначе е добре.

— Затова значи е всичко това. Е, добре, Уин Харлинг. Казах ти истината.

— Достатъчно — кимна той. — Заповядай. Ще вечеряме в хола.

— Не мисля, че съм в състояние да вечерям след обвиненията, които…

— Защо не? Помисли за всичко онова, което съм в състояние да направя. Хайде, Хана. Моите обвинения не те притесниха толкова, колкото целувката.

— И преди съм се целувала — хладно рече тя.

— И всеки път ли така си се чувствала?

Проблемът за Хана бе в това, че Уин бе прав. Никога преди страстта не я бе завладявала с такава сила.

Но все пак беше грешка.

Беше се възползвал от нея. Бе намалил нейната устойчивост, преди да й отправи абсурдното си обвинение. Бе загубила контрол над себе си.

Седнаха в хола. Липсваше каквато и да е мебелировка. Стените бяха покрити с най-грозните тапети, които Хана бе виждала.

— Ще донеса виното… — Уин изчезна.

Хана се замисли. Ставаше ясно, че двамата имат повече общи неща, отколкото бе предполагала. Уин се върна с чашите вино.

— Трябва да си вървя — каза тя.

— Знам. Но преди това трябва да обсъдим още нещо.

— Какво е то?

— Изчезналото копие от Декларацията за независимост, което струва стотици, дори хиляди долари.