Барбара Делински
Баща по желание (9)

Девета глава

На Джена наистина не й дойде мензисът в деня, в който календарът казваше, че трябва да дойде. Тя нито се почувства подута, нито имаше болки, както обикновено ставаше по това време на месеца. Домашният тест за бременност беше положителен.

Джена ликуваше. Тайнствени усмивки често се появяваха и не бързаха да се приберат. Толкова много искаше да има бебе. Сега ще има. И то какво бебе. Детето на Спенсър ще бъде нещо изключително. Нямаше търпение да го почувства вътре в себе си, да го види, да го вземе. Майско бебе. Девет месеца, струваше й се, че трябва да чака цяла вечност.

Вечерта застана разсъблечена пред огледалото в банята и огледа отблизо тялото си. Нищо от бременността й не личеше. Гърдите й не бяха по-пълни отпреди, коремът й беше плосък. Предположи, че трябва да минат няколко седмици, преди да се забележат първите промени.

По-късно, излегнала се в кревата си със същата деликатна усмивка, която цял ден се появяваше и изчезваше, тя се замисли. Не бързаше да покаже, че е бременна. През цялото време бе имала намерение да не обявява отрано бременността си, просто защото това си е нейната сладка тайна и тя искаше да й се наслади като на сладка тайна. Смяташе да изчака до второто тримесечие, преди да съобщи на борда на директорите за бебето и то едва след като започне да личи. На някои няма да се хареса, че е избрала самотното майчинство, но вече ще е минало доста време — и много планове ще са вече съставени, така че ще може да успокои тревогите им.

Следователно бордът може да изчака, за да чуе новината. Могат да изчакат и приятелите на Джена. Дори Каролайн може да чака. Но Спенсър? Именно мисълта за него я измъчва до късно през нощта. Обади й се предишната седмица — във върховния момент на седмицата й, за да разбере как се чувства и попита кога чака мензиса си. Тя измести датата напред с един ден, защото искаше да е сигурна, наистина сигурна, преди да му каже, че е бременна.

Сега не беше сигурна, че иска да му каже. Не искаше да му даде шанс да се сбогува и тя повече да не го види. Искаше още един уикенд с него. Просто само още един.

Имаше ли нещо лошо в това? Една малка благородна лъжа? Дори не лъжа, а просто не цялата истина? Толкова лошо ли е, като се знае колко умело той успя да я накара да се почувства жена и колко малко е изпитвала подобни чувства в живота си? Готова бе да постави майчинството си над всичко останало, но преди да стори това, толкова ли е ужасно да си позволи още едно любовно преживяване?

Не мислеше така, затова когато на следващата вечер й се обади, тя много внимателно подбра думите си.

— Хвана ли? — попита я той, едва изрекъл поздрава.

Той не си подбираше думите, нещо, което тя обожаваше у Спенсър. Не шикалкавеше и не го усукваше като някои от мъжете, които познаваше.

Колеба се достатъчно дълго, за да покаже, че страда, след това с достатъчно тих глас, така че да прозвучи като извинение, проговори:

— Мисля, че трябва да опитаме пак.

Не се впусна в подробности. Недоизказаното беше за предпочитане, а мълчанието дори още повече.

— О, ангелче, съжалявам. Зле ли се чувстваш?

— Немного.

— Господи, съжалявам. Мислих, че със сигурност нещо трябва да се е случило във Вашингтон. Искам да кажа, толкова се постарахме, а и двамата бяхме толкова отпуснати. Какъв според теб е проблемът?

— Не мисля, че има някакъв проблем — каза тя твърдо. Не искаше да го разтревожи, не искаше той да си помисли, че нещо с него не е наред. — Всъщност два месеца са нищо.

— Не мога да повярвам, че причината е в позата, която използвахме. Бях отгоре ти толкова, колкото и под теб. Също отказвам да повярвам, че причината е задето го правихме толкова много пъти, дори не мисля, че щеше да има резултат, ако го бяхме направили в лекарския кабинет, защото там не би могло да се получи. А дори и да можеше — продължи той по-разгорещено, — нямаше да ми се иска да пропусна удоволствието, което си доставихме. Между нас се получи добре.

Тя усети как оживява женското у нея.

— Знам.

— Значи ще опитаме пак.

Тихо тя каза:

— Ако нямаш нищо против.

— Нямам — каза го въздържано, но в никакъв случай не примирено.

— Благодаря ти, Спенсър. Ти си добър човек.

— Аха. Да. Добре, този път имам идея. Ако следваме миналия модел, трябва да се съберем след две седмици. Мисля, че трябва да се срещнем по-рано, например след десет дни, и мисля, че този път трябва да си вземеш по-дълга отпуска от работата. Точно по това време трябва да бъда в Ню Йорк. Мога да се отбия и да те взема, след това да отлетим. Домът ми е прекрасно място за ваканция.

— Домът ти?

Тя си представи картини на грейнало слънце, уединение, пясък.

— Топло и открито е. И отпускащо. И има място за зачеване на бебе.

Джена не се съмняваше, че е така, макар че зачеването вече не я тревожеше, тревожеше я душевното й спокойствие. Като види дома му, след това щеше да й бъде още по-трудно да го забрави. Пък и не искаше да вижда къде живее той.

— Мисля, че мога да си взема няколко свободни дни — съгласи се тя.

— Не няколко дни. Говоря за истинска ваканция.

Тя се замисли за офиса си и за бележника си със срещите за следващите няколко седмици. Всъщност моментът беше добър. Краят на август бе най-спокойното време през годината.

Мога да взема пет дни и един уикенд — предложи тя.

— Мислех за десет. Плюс два уикенда. Две пълни седмици.

— Не бих могла.

— Разбира се, че можеш. Не ми казвай, че много неща се правят през седмицата преди или след Деня на труда.

Той имаше право, тя го знаеше.

— Но никога не съм напускала офиса за толкова дълго време, освен ако се е налагало заради бизнеса.

Той изчака малко, преди да каже:

— Ще отсъстваш повече, когато дойде бебето.

— Да, но ще бъда наблизо и винаги ще могат да ме намерят по телефона.

— Ей, не говоря за пътешествие през Сахара с камила. Говоря за Флорида Кийз. Там сме цивилизовани. Имаме телефони. Ако имат нужда от теб, някой може да ти се обади. Хайде, ангелче — настоя той нежно, — съгласи се.

Той имаше право — за Деня на труда, за телефона, за цивилизацията, а и тя искаше да бъде с него. Като се замисли, реши, че едва ли можеше да има по-подходящо време и по-хубаво място.

— Окей — каза тя. — Но аз ще дойда там. Мога да взема самолета до Маями, да наема кола и да дойда с нея.

— Така или иначе ще бъда в Ню Йорк. Искам да те откарам обратно с моя самолет.

— Самолетът ти е много малък.

— Но е моят самолет. Познавам го като опакото на ръката си. Ако му има нещо, усещам го още преди да се появило на таблото.

— Аха. Май имаше проблем през последните седмици.

— Той беше решен много преди да се разбия.

— Очевидно. Ако се беше разбил, нямаше сега да разговаряме. Оцеляването ти щеше да бъде невъзможно. Самолетът не може да те предпази от нищо. Видях го. Изглежда, сякаш частите му са съединени с ластици.

— Ластици или не, през последните петнадесет години с този самолет съм кръстосал континента повече пъти, отколкото имам пръсти на краката и ръцете си, взети заедно. Двойно повече. Това е сигурен самолет, Джена, и аз съм сигурен пилот.

— Може да си, но аз съм отчайващ случай като пасажер в самолет. Ще те побъркам, докато отлепим от земята. Сериозно, Спенсър. По-добре и за двама ни е да се срещнем направо там.

Той мълча в продължение на минутка. След това с учудващо потиснат тон каза:

— Нямаш ми доверие.

— Имам ти доверие. Но не и на самолета и на времето.

Мрачно той каза:

— Не летя, ако което и да е от тези две неща не е сигурно, а това е много повече, отколкото мога да кажа за един среден наемен пилот. Той има разписание, което трябва да спазва. А аз нямам. Сериозно ли си мислиш, че предизвиквам смъртта?

— Някои хора биха си помислили така, като знаят авантюрите ти.

— И ти ли?

След не повече от един удар на сърцето тя каза:

— Не.

Той ценеше живота. Разбираше го от книгите му и от всичко, което преживя с него.

— Тогава лети с мен.

Тя стисна очи:

— Спенсър, ще бъда толкова нервна.

— Не, няма, защото ще седиш до мен и ще следиш какво правя и ще знаещ, че няма да направя нищо, което би навредило на тебе или на бебето, което може да се появи някой ден — ако успеем този път да го направим.

Тя не искаше да лети с неговия самолет. Наистина не искаше. Но се чувстваше виновна, задето го накара да мисли, че все още няма бебе, след като вече имаше, а и ако ставаше дума за доверие, тя не вярваше на никого повече, отколкото на Спенсър.

— Ще съжаляваш — предупреди го тя. — Ще бъда най-лошият пасажер, който някога си имал. Дори може да ми стане лошо и да започна да повръщам из цялата кабина.

Гениално хрумване? Имаше си извинение за сутрешните си неразположения!

Той повиши тон.

— Никакъв проблем. Ще взема от онези специалните за такива случаи торбички. Ей, това е супер, Джена. Ще прекараме чудесно. Наистина го чакам с нетърпение.

— Аха. Да, и аз, само веднъж да се доберем дотам. Какво да си взема?

Съдейки по отговора му — бански костюм, шорти, тениски и плажна рокля — Джена реши, че животът в Кийз е напълно неформален. Не че окачваше или искаше нещо различно. Дрехите нямаха значение. Важното е, че ще бъде със Спенсър.

 

 

Той й изпрати цветя, една дузина ярко жълти рози.

Пристигнаха в офиса й рано на следващата сутрин с бележка, на която пишеше:

„Горе главата. Най-хубавите неща често изискват най-много работа. Този път ще успеем.

С.“

Беше толкова мило, а тя се почувства толкова виновна, че избухна в сълзи. Беше страшно доволна, че пристигна на работа преди повечето от останалите служители. Тя беше президентът на компанията. Хората й щяха да се шокират, ако я видеха да плаче над ваза с рози.

А розите стояха гордо на бюрото й и всеки пъти като ги погледнеше, леко потръпваше. Когато след две вечери Спенсър се обади, тя се разля в благодарности и го увери, че цветята му са й помогнали да се почувства по-добре. Обади й се след още две вечери, за да се увери, че се чувства добре, след това след още три вечери, за да се увери, че няма проблеми в офиса с уреждането на ваканцията, и след това от Ню Йорк, вечерта, преди да дойде да я вземе, за да е сигурен, че е готова.

От една страна, на Джена й беше много приятно да разговаря с него. От друга, се чувстваше като подлец, задето го излъга. Затова реши, че трябва да бъде във възможно най-добра форма, докато е с него. За целта си подстрига косата и си направи фризура, масаж на лицето, маникюр и педикюр. Бидейки Макю, отиде и на пазар. Посети пет от магазините си, пръснати в три различни щата. И петте вече бяха пълни с есенно облекло, но всичките имаха фитнес отдели, заредени с неща като бански костюми, шорти и тениски през цялата година. Нямаше късмет само когато стигна до плажната рокля, но си имаше достатъчно, така че това нямаше значение. Освен това много от тениските, които купи, бяха достатъчно големи, за да могат, препасани с колан, да се използват като рокли на това пътешествие, а след това отново да се пуснат свободно, когато ще й трябва повече ширина.

С голям куфар и добре натъпкан сак зачака Спенсър да я вземе от дома й.

— И всичко това за един бански костюм, няколко тениски, шорти и плажна рокля? — попита той, като объркан огледа багажа й.

Джена не се обиди. Той изгледаше толкова чудесно, че тя се усъмни дали изобщо може да му се разсърди за нещо — освен за самолета, за който полагаше грандиозни усилия да забрави.

— Знаех колко горещо ще бъде там и как ще се потя. Исках да имам чисти дрехи за преобличане.

— Бих могъл да те държа гола. Ще бъде по-просто.

Леко неблагоприличния му поглед, с който я стрелна, я подразни и въпреки всичко, което бяха преживели заедно, тя почувства, че бузите й пламват. Той се изсмя и й взе багажа.

— Да вървим.

По пътя до летището тя се чувстваше добре. Не си позволяваше да мисли, че този полет по някакъв начин ще се различава от всички останали, които е преживяла. Сърцето й се качи в гърлото, когато зърна самолета, но тя отново го върна на мястото му. Хората летяха с малки самолети всеки ден, каза си тя. Погледна към другите частни самолети, които се движеха по пистите за излитане. Не очакваше някой от тях да се разбие. Нямаше основание да очаква, че самолетът на Спенсър ще се разбие.

Тогава й хрумна, че е отговорна не само за собствения си живот, но и за живота на бебето, и изведнъж почувства нужда да каже това на Спенсър. Но ако му кажеше за бебето, тогава той нямаше да се чувства принуден да я води, където и да било, а тя искаше да бъде с него. Пък и в края на краищата, тя му беше поверила живота си.

Придържайки се към тази мисъл, тя остана спокойна, когато влязоха в службата, която отговаряше за полетите. След като той свърши работата си там, заедно с него се придвижи до бетонираната площадка пред хангара. Би трябвало отблизо самолетът да изглежда по-голям, но се оказа точно обратното. Все пак тя продължаваше да се владее. Вярваше на Спенсър. Беше пилот — ветеран. Той знаеше какво прави. Нямаше да допусне нищо да й се случи.

Когато той хвърли багажа й отзад, тя се ококори, като видя другите неща, нахвърляни там — всевъзможни торби, кутии и картони.

— Какво е всичко това?

— Провизии. Когато съм тук, купувам неща за вкъщи.

Две торби веднага уловиха окото й. Бяха с познатия морав цвят и бяха пълни догоре.

— Бил си в „Макюз“?

— Трябваха ми нови пешкири и одеяла.

Друга торба — не на „Макюз“ — съдържаше книжни артикули. Няколко други, всъщност четири или пет, съдържаха, допусна тя, хранителни продукти. Видя голяма хладилна чанта, торба, пълна с книги, радиокасетофон, все още в кутията си, и торба от „Тауър Рекърдз“.

— Мислех, че в Ню Йорк си по работа. От това, което виждам, изглежда цялото време си прекарал в пазаруване.

— Имах работа.

— Вече всичко наред ли е с ръкописа ти?

Знаеше, че редакторът му го е накарал да работи още и след това, което беше свършил през уикенда в дома й.

— Най-после.

Той й помогна да се качи в самолета, след това премина зад нея, за да седне на пилотското място. Веднага, щом като стегнаха коланите си, той започна да натиска бутоните. Небрежно каза:

— Не изглеждаш нервна.

— Каза ми, че не трябва да съм. Каза ми, че ще бъда по-сигурна на този самолет, отколкото на който и да е джет. Каза ми, че си най-добрият пилот. Вярвам на всяка твоя дума, Спенсър. Поверявам ти живота си — гласът й звучеше почти толкова небрежно, колкото неговият, но очите й му изпращаха ясно послание.

Ако отговорността изобщо го смущаваше, той не го показа.

— Ти си разумна жена — каза той уверено, което при обстоятелствата беше най-доброто нещо, което можеше да направи.

Тази увереност подейства добре на Джена. Остана спокойна, докато той правеше проверките преди излитането, докато разговаряше с контролната кула, докато бавно рулираше до пистата. При всяка стъпка той й казваше какво прави. Обясни й какво означават шумовете, които чува, без тя да го пита, и я увери, че подскоците и вибрациите, които усеща, са напълно нормални.

С учудваща лекота самолетът се озова във въздуха и започна да се изкачва. Макар че сърцето на Джена биеше по-бързо от нормално, тя в никакъв случай не беше паникьосана. Спенсър явно знаеше какво прави. Той се чувстваше така удобно на щурвала, както тя зад волана на колата си.

— Наистина добре се справяш — каза той. — Гордея се с теб.

Той се пресегна към ръката й и я поднесе към устата си, за да я целуне.

Тя бързо я издърпа.

— И двете ръце на щурвала, моля. Прав си, доста добре се справям, но само защото ти се концентрираш изцяло върху това. Ако започнеш да се въртиш наоколо, ще взема първия парашут за вкъщи.

— Нямам парашути.

— Какво?

Той се изсмя.

— Шегувам се. Не само имам парашути, но самият аз ги опаковах. Аз съм опитен парашутист. Не съм ли ти го казвал?

— Не, но допусках, че си правил повечето от тези неща — като делтапланеризъм, спускане със ски от хеликоптер, летене с балон с горещ въздух.

Очите му въодушевено светнаха при споменаване на последното.

— Била ли си някога в балон с горещ въздух?

— Не.

— Страшно ще ти хареса. Гладко и тихо е. Невероятно спокойно.

— Изглежда много по-просто от това — каза си тя, като хвърли поглед на таблото с бутоните, ръчките и шайбите.

Спенсър вдигна рамене.

— Това далеч не е толкова сложно. Би могла и ти да го управляваш.

— Не, благодаря. Пас съм.

— Сериозен съм.

— Аз също. Качи ме тук. Не предизвиквай съдбата.

Той пак се изсмя и в продължение на няколко минути се загледа в контролното табло, което тя намираше за толкова сложно.

— Трябва да ти кажа нещо. Времето е чудесно. Въздушният коридор по целия път до брега е ясен. По това време миналата седмица ураганът „Хлое“ заплашваше всичко отляво и отдясно.

Джена беше проследила пътя на „Хлое“ отблизо. Ако ураганът беше минал някъде наблизо до Кийз, тя щеше да бъде нервна развалина заради Спенсър.

— При теб имаше само дъжд и нищо повече, нали така?

— Аха.

— Но си преживявал много по-лоши неща.

— Нали знаеш. Сезонът е труден. Ако не е ураган, ще е тропическа буря, или буреносен вятър или поройни дъждове. Затова сега не може и дума да става за спасяване на съкровища. Когато морето се разпени, опасността става още по-голяма, а морето се разпенва по това време през годината с досадна регулярност.

Той изсумтя.

— Следователно съдията може спокойно да не бърза да произнесе решението си. Не можем да правим нищо във водата, преди времето да се стабилизира.

Той потупа един от уредите.

Джена бързо погледна натам. Пулсът й засече.

— Някакъв проблем?

— Не.

— Добри ли са показанията?

— Чудесни.

Той звучеше уверено, което й стигаше. Пулсът й се успокои. Отпусна се толкова, колкото обикновено се отпускаше в самолет, което означаваше, че може да си поеме дълбоко въздух, да отпусне ръцете си, които беше вкопчила отстрани на седалката, и спокойно да ги прехвърли на скута си. В края на краищата пътуването наистина не беше толкова лошо. Вярно е, че по-осезателно усещаше въздушните ями, отколкото на по-голям самолет, но Спенсър имаше право, тя имаше чувството, че самолетът е под контрол. Но може би това чувство също идваше от вярата й в него. Съмняваше се, че някой друг би могъл да я качи на самолет с такива размери.

— Все още ли си с мен? — попита той.

— Все още с теб.

— Не ти е лошо?

— Не ми е лошо.

Очакваше той да каже „нали ти казах“, както беше очаквала да го каже първия месец, когато й препоръча да не отива в Хонконг. Но тогава не го каза, не го каза и сега. И в това отношение беше специален. Другите мъже обичаха да изтъкват мъжествеността си, превъзходството си, гордостта си. Но не и Спенсър, макар че Господ й е свидетел, той имаше повече основание да го прави. Разликата беше в самоувереността. Спенсър я имаше. Беше си я спечелил. Беше се доказал десетки пъти в нещата, които имаха значение за него. Тя изпитваше такова уважение към него, такова уважение.

Уважението й стана още по-голямо през следващите два часа. Спенсър се отнасяше към самолета така спокойно и умело, както с нея. Когато правеше нещо на контролното табло, й обясняваше какво прави и защо, а това включваше и кацане в Савана, нещо, което Джена не беше разбрала, че трябва да правят. Не й хареса, когато й го каза. Изпитанията и кацанията не бяха сред любимите й неща дори с джъмбо. Пътническият й агент отдавна знаеше, че трябва на всяка цена да й резервира места на полети без междинни кацания. Но Спенсър не й беше пътнически агент. Каза й, че тя може би няма нужда да посети тоалета, но самолетът има нужда от гориво. По този въпрос тя не можеше да спори.

И така, приземиха се в Савана. Убеди я да слезе и след като използваха тоалетните, кафенето и цистерните с гориво, той я убеди отново да излетят. Тя си призна, че вторият път й беше по-лесно, тъй като звукът и усещането за самолета вече й бяха познати. Все пак знаеше, че няма да е напълно спокойна, преди да се приземят в Кийз. Веднъж да се озове на земята там, да разбере, че няма да летят през следващите две седмици, тя ще може да се отпусне и да се наслади на Спенсър.

Преди Савана летяха покрай брега. Сега летяха над водата. Джена отпусна глава назад, затвори очи и, както правеше винаги, когато искаше да забрави, задряма. Когато се събуди, току-що бяха минали на запад от остров Грейт Бахама.

Малко след това тя долови тревога в изражението на Спенсър. Не се изплаши много. След като беше преживяла четири часа във въздуха с две излитания и едно кацане, вече можеше да се смята за ветеран.

— Нещо не е наред? — попита тя небрежно.

— Не — каза той и отново насочи вниманието си към небето.

Но нещо в начина, по който каза „не“, сякаш по-скоро смутено, отколкото убедително, я накара непрекъснато да поглежда към него. Да, безспорно, след няколко минути, той почука по същия уред и се намръщи.

— Какво има, Спенсър? Можеш да ми кажеш. Готова съм за най-лошото.

— Не най-лошото. Този уред ми създава неприятности през последните шест месеца. Два пъти го сменях, но продължава да отчита неправилно.

— Каза ми, че този самолет е сигурен.

— Така е.

— Каза ми, че усещаш всяка опасност много преди да проличи на уредите. Усещаш ли нещо лошо сега?

— Не — каза той спокойно. — Самолетът лети прекрасно. Казах ти също, че съм сигурен пилот, но сигурният пилот не пренебрегва изопачените показания. Ще кацаме.

След преместването на един лост и натискането на два бутона самолетът започна да се спуска.

— Ще кацаме? Къде?

До този момент Джена беше забележително спокойна. Сега спокойствието започна да я напуска.

— Виждам само вода.

— Спускаме се към един остров.

Той посочи с пръст, който беше абсолютно спокоен.

— Ей там. Виждаш ли го?

Тя едва-едва различи нещо неопределено.

— Това е мираж.

— Не, остров е.

— Що за остров е това?

Издатината, която видя, далеч не изглеждаше достатъчно голяма, за да може да се кацне на нея, още по-малко да се ремонтира там самолет.

— Точно на север от Бимини.

— Как се казва?

— Частен остров 457.

Тя се втренчи в него:

— Сериозен ли си?

— Може би е 483 или 421. Трудно е да се каже с тези островчета. Не знаеше ли, че Бахамите се състоят от 700 острова и че само тридесет от тях са обитавани?

На Джена й мина ужасна мисъл.

— Опитваш ли се да ми кажеш нещо, Спенсър?

Той се усмихна:

— Да. Мисля, че да. Опитвам се да ти кажа, че тъй като има подходяща ивица плаж, се спускам на това островче и щом като го правя, твърде е вероятно, ние да бъдем единствените там.

— Спускаме се на необитаван остров?

Тя преглътна тежко.

— Без писта?

— Плажът е голяма писта.

— Спенсър — проплака тя.

Той ни най-малко не изглеждаше притеснен, което би трябвало да й действа успокояващо, но не беше така. Кошмарът й се сбъдваше.

— Хайде, ангелче — приласка я той нежно, — не сме в опасност. Ако този остров не е подходящ за кацане, ще намеря друг. Кацнем ли веднъж, ще разбера дали има някакъв проблем. Ако има, или сам ще го оправя или по радиото ще поискам помощ, а ако няма, излитаме отново, след като сме загубили само няколко минути.

Джена отново се вкопчи отстрани на седалката си, макар и само с една ръка този път. Другата сложи покровителствено на корема си.

— Трябваше да взема голям самолет. Така смятах да направя.

— Но се съгласи да дойдеш с мен, защото ми имаш доверие и аз ти казвам, че все още можеш да ми имаш доверие. Да не мислиш, че уредите на джетовете също не се побъркват понякога? Разбира се, че се побъркват. Но големите самолети не могат да кацат на плажове, следователно трябва да продължат до предназначението си, а инженерът вероятно хвърля по някой и друг бърз поглед към уредите между полетите. Аз играя на сигурно.

— Като се приземяваш на плаж?

Той вдигна пръст.

— Само ако плажът изглежда подходящ. Казах ти, че не предизвиквам смъртта и бях сериозен. Също ти казах, че няма да направя нищо, което би те поставило в опасност, и пак бях сериозен — той я потупа под брадичката. — Това е авантюра, ангелче. Помисли си само какво би могла да кажеш на внуците си един ден.

— Аха — каза Джена с малкото излишна енергия, която имаше. Останалата беше насочена към силното й желание самолетът да се задържи във въздуха, докато се доберат до острова. Стори й се, че въздухът в кабината се променя. Стори й се, че самолетът губи скорост толкова тревожно бързо, че ще им се наложи да тупнат във водата, която, безспорно беше осеяна с акули.

Тихичко тя започна да се моли. Обеща си да бъде добра, толкова добра, стига само самолетът да не се разбие. Животът й едва започваше. Предстоеше й толкова много живот. Не искаше да умре като родителите си и особено много не искаше да умре, преди да има дете. Можеше ли съдбата да бъде толкова жестока?

— Още ли си тук? — попита Спенсър.

— Имам ли избор? — отвърна му тя на висок глас.

— Да. Можеш да минеш отзад и да си сложиш парашут.

Тя се ококори.

— Трябва ли да го направя?

— Разбира се, че не. Няма нужда от парашут, когато разполагаме с чудесен плаж, на който да се приземим.

Тя погледна през прозореца. Островът се беше оформил в нещо, наподобяващо шоколадово десертче, само че зелено. По крайбрежието му се простираше чудесна ивица пясък.

— Трудни ли са тези кацания?

— Не. Проста работа.

Тя отново започна да се моли. Трябваше или да се моли, или да крещи на Спенсър, че излага живота й на опасност, но това щеше да има обратен ефект. Той трябваше да се съсредоточи върху приземяването. След това ще крещи.

— Добре — каза той с въздишка. — Сега приземяването ще бъде точно както в Савана.

Той наклони самолета, който описа дъга, след което те се оказаха на една линия с брега. Продължи да говори, както направи при предишния подход.

Сърцето на Джена се качи в гърлото й и остана там известно време. Картини от живота й минаваха пред нея, докато се приближаваха до ивицата пясък. Сети се за родителите си, зачуди се какво ли са си мислили през минутите, преди самолетът да се разбие. Сети се за приятелите си и хората в „Макюз“. Замисли се какво ли ще стане с магазина. Помисли си за бебето и за Спенсър, толкова пълен с живот и който още толкова много време можеше да се смее. Ако не беше парализирана от ужас, щеше да се разреве заради загубата.

Самолетът продължи да се спуска, докато измина и последните триста метра, известно време летя, леко докосвайки плажа, преди да стъпи на земя. Подскочи веднъж, после втори и трети път в бърза последователност, преди накрая да закове на земята.

Джена седеше неподвижна като камък.

— Вече можеш да дишаш — каза й Спенсър тихо.

Освободи предпазния колан и привлече скованото й тяло в прегръдките си.

— Съжалявам, ангелче. Знам, че ти беше трудно.

— Трудно? — каза тя със слаб глас, след това почувства прилив на енергия и каза по-високо: — Трудно? Беше ужасно!

Изтръгна се от прегръдките му и се втренчи в него.

— Как можа да постъпиш така е мен, Спенсър Смит? Знаеш, че изпитвам ужас от малки самолети. Изобщо не трябваше да ми предлагаш да се качвам на това нещо!

Тя блъсна вратата да се отвори, спусна се надолу по крилото и ядосано стъпи на пясъка.

— Къде отиваш? — извика Спенсър, проследявайки я.

— Къде мога да отида? — провикна се тя и продължи да ходи. Трябваше да се отдалечи от самолета. Трябваше да се съвземе. Затова продължи да крачи по плажа до подаващите се големи скали, изкачи се на най-голямата, обърна гръб на Спенсър и на самолета и седна, ядосано загледана в морето.

След малко Спенсър се присъедини към нея. Не я докосна, дори не седна на скалата до нейната. Избра една, на разстояние от нея, което беше разумно, реши Джена. Като се има предвид какво й каза той, ако беше по-близо, сигурно щеше да го удари.

— Имаме проблем — каза той.

Тя стисна ръце на хълбоците си.

— Показанията на този уред бяха погрешни, така е. На хидравличната система й нямаше нищо. Проблемът е в електричеството, затова и този уред се е объркал.

Тя подпря брадичка в длани и скръцна със зъби.

— За нещастие — продължи той — точно, когато изключих двигателя, повредата, регистрирана от онзи уред, причини късо съединение, което сега засяга повече уреди. По всичко личи, че няма да излетим скоро. Това е добрата новина — каза той в мига, в който и тя мислеше точно същото. — Лошата новина е, че нямаме частите, които ми трябват, за да го оправя. Не можем изобщо да излетим, преди някой да ни ги достави.

Тя въздъхна и отново спусна ръце към хълбоците си.

— Колко време ще е нужно за това?

— Зависи — каза той толкова колебливо, че погледът й се завъртя към него.

— От какво?

— От това кога ще бъдем открити.

— Какво искаш да кажеш с „кога ще бъдем открити“? Не можем ли просто по радиото да подадем тревога?

Той поклати глава.

— Електрическата система не работи.

— Точно така. И именно това трябва да им кажеш.

— Не мога да им го кажа. Не мога да се свържа. Нямам начин да се свържа с когото и да било. Радиото е част от електрическата система, а електрическата система е свършила. Радиото е безполезно.

Джена се втренчи в него.

— Безполезно?

— Не функционира. Развалено. Умряло.

— Не вярвам — каза тя.

— Бих ли се шегувал с теб за подобно нещо?

Не, допусна тя, нямаше. Бавно тя започна да осъзнава смисъла на думите му.

— Значи оставаме тук?

— Боя се, че да.

— Докато някой открие самолета на брега?

— Така изглежда.

Тя преглътна.

— И колко дълго ще бъде това?

— Не знам. Може би ден, два. Може би по-дълго.

— По-дълго?

— Седмица. Може би повече.

Джена се замисли върху последната възможност. Повече от седмица може да означава месец, два или пет. Ако останат по-дълго, тя ще бъде много бременна, когато ги открият, а през цялото това време ще бъде без медицински грижи. Не знаеше какво ще прави, ако нещо се случи на бебето.

— Можем ли да оцелеем тук? — попита тя нервно.

Спенсър съвсем не изглеждаше нервен, нито звучеше нервно.

— Безпроблемно. Имаме храна. Имаме подслон. Имаме дрехи. Дори имаме хавлии и одеяла.

— Това е ураганният сезон. Ами ако се извие буря?

— Ще трябва да я преживеем. Този остров е преживял повече бури, отколкото ти и аз можем да изброим.

— Но тук няма жива душа. Навярно това означава нещо.

— Няма жива душа, защото тук няма какво да се прави.

— А ние какво ще правим тук?

— Ще ядем храната, която нося. Ще четем книгите, които купих. Ще лежим на слънцето. Ще плуваме — очите му изведнъж заблестяха.

— Сещам се и за някои други неща, които бихме могли да правим.

Джена също се сещаше и можеше да го удари, задето й го напомняше. Намираше, че е твърде неподходящо да се мисли за секс, когато животът им е застрашен.

Помисли си да му каже, че е бременна. Той имаше право да знае. Трябваше да сподели отговорността за доброто на бебето. След това реши, че няма защо изобщо да споделя отговорността! Документи, подписани в този смисъл от нея, се намираха в бюрото на адвоката й. От самото начало беше обещала, че от него иска само спермата му. Твърдо беше решена да спази обещанието си.

Няма да му каже за бебето, защото не беше негова отговорност. И защото това нямаше да има никакво значение за шансовете им да бъдат спасени. И защото той ще побеснее, задето го е излъгала.

— Трябваше да взема „Делта“ — измърмори тя.

— Да, и щеше да пристигнеш в къщата ми и щеше да чакаш, да чакаш, а аз все още щях да си бъда на този остров. И така, кое е по-добре — той се изправи, — да бъдеш там сама и да ме чакаш, или да бъдеш тук с мен?

Той се запъти обратно към самолета.

В изблик на ярост, който несъмнено беше последица от ужаса, който изпита по време на приземяването на острова, тя се провикна след него:

— Там, Спенсър, бих предпочела да съм там и ако си толкова извратен, че да не го повярваш, лъжеш се! — тя стана с ръцете на хълбоците. — Ти и самолетът ти скъсихте с десет години живота ми. Ще имам кошмари от това кацане дни наред, а сега трябва да се тревожа за оцеляването и спасяването си. Е, нека ти кажа нещо, когато пристигне спасителният самолет, не ме е грижа дали ще носи частите, които ти трябват, за да оправиш щайгата си, аз ще си тръгна със спасителите!

Тя дишаше тежко, чувстваше се емоционално силно напрегната. Тъй като той продължи да ходи, тя се провикна по-високо:

— Ти не само си извратен. Ти си коварен. Ти ме подведе да летя с теб. Искаше да ти повярвам и аз ти повярвах и къде ме доведе? — продължи дори още по-високо: — Изоставена на пустинен остров в средата на океана с мъж, който прекарва живота си да изживява детските си фантазии! Порасни, Спенсър! Животът не е само испански галеони, лъщящо злато и секс!

Когато тя остана без сили и без дъх, той се спря. Застана за минута с наведена глава, преди бавно да се обърне. Също толкова бързо, но целенасочено тръгна обратно към нея и колкото повече се приближаваше, толкова по-неспокойна ставаше тя. Той изглеждаше побеснял. Тя беше благодарна, че се намираше на скалата, което й даваше известно предимство заради височината. След това се зачуди дали и това ще й помогне. С черната коса, паднала върху челото му, със събраните му вежди и челюстта му, стегната по такъв начин, че белегът сякаш пулсираше, той наистина имаше вид на разярен мъж.

Ако гордостта й го позволяваше, тя щеше да отстъпи. Но тя беше Джена Макю, президент и председател на борда на „Макюз“. Беше разумна жена и, хрумна й мисълта, бъдещата майка на детето на Спенсър Смит, макар че той все още не го знаеше. Тя отказа да се унижава. Вдигна брадичка и срещна погледа му толкова смело, колкото можеше.

Той застана в основата на скалата и се втренчи в нея за минутка. След това, преди тя да си даде сметка какви са му намеренията и да успее да го отблъсне, той я метна на рамото си. Изумена, тя трябваше да се насили, за да си поеме въздух, но в момента, в който беше в състояние да започне да протестира, той вече бодро крачеше обратно към самолета.