Барбара Делински
Баща по желание (5)

Пета глава

Шести юли се падаше в събота. Ако имаше избор, Джена щеше да предпочете да се пада през седмицата, когато самата тя е заета в „Макюз“ от сутрин до вечер, и следователно ще може да потиска вълнението си от предстоящата среща със Спенсър. Но яйчниците й не знаеха нищо за опасенията й. Те си функционираха както винаги. Температурата й следваше познатата схема, задържа се значително под нормалната, преди рязко да се понижи на осми.

Спенсър се обади в петък сутринта, преди тя да тръгне за работа.

— Искам само да потвърдя свиждането ни — каза той.

— Не е свиждане — смъмри го Джена. — А делова среща.

Тя беше решена да поддържа деловитостта, що се отнася до естеството на връзката им. Спенсър не я е избрал за любовница. И тя не можеше да претендира, че я е избрал — също не можеше да го остави и той да си мисли, че тя се смята за негова любовница. Би било унизително. И без това нещата бяха достатъчно неловки.

— Делова среща тогава — съгласи се той с дълбок, но благоразположен тон. — Готови ли сме?

— Да.

— Добре.

Небрежно добави:

— Уредих да се свършат някои работи по самолета. Най-добрият техник е близо до летище Норуд, което е на около час с кола до дома ти. Какво би казала да дойдеш и да ме вземеш оттам утре следобед?

— Ами разбира се.

— Така ще можем да си поговорим малко преди ние… е, можем да си поговорим.

За частица от секундата Джена си помисли, че той самият се чувства неловко. След това отхвърли тази възможност. Спенсър не може да се чувства неловко, когато става дума за секс. Имаше твърде голям опит.

— Звучи прекрасно — каза тя, опитвайки се да звучи напълно спокойна. — По кое време да бъда там?

— Няма да мога да тръгна преди следобеда. Като се има предвид въздушният трафик, след това времето, необходимо, за да разбере човекът какво искам да бъде направено — шест и половина твърде късно ли е?

Тя изведнъж се почувства облекчена.

— Шест и половина е добре.

Това означаваше, че ще може цял ден да бъде заета и за срещата си със Спенсър да се вълнува в неделя. В понеделник сутринта ще си бъде отново на работа.

— Карай направо към Хангар С — инструктира я той — и свирни, за да разбера, че си там. До скоро.

— Окей. Чао.

 

 

Изглеждаше нахално елегантен — с моряшка риза със завити маншети и с извадени пешове, шорти в цвят каки, голи крака и спортни обувки. На раменете си беше наметнал нещо от мъхест плат, което имаше малко износен вид, носеше издута чанта, човек можеше да го вземе за юпи, решило да си почине в края на седмицата, ако не бяха издълбаните бръчки по лицето. Те ясно личаха и му придаваха опърничав вид, който допълнително се подчертаваше от белега, тъмният тен и дори още по-тъмната му и брулена от вятъра коса. И очите, винаги тези очи!

С въздишка, издаваща безпомощност и вътрешна възбуда, Джена му махна и изчака, докато премине по площадката пред хангара до мястото, където беше паркиран ягуарът. Тя почти очакваше той да се озове от страната на шофьора и да я избута на другата седалка. Но той отвори пасажерската врата, хвърли багажа си на задната седалка и влезе.

— Извинявай — измърмори той и впери поглед напред. — Проклетият техник забравил, че съм се обаждал, и се изнесъл за уикенда. Съдружникът му беше там, но той не различава сено от слама. Няма да пипне моя самолет.

— И какво ще правиш?

— Мак се връща в понеделник. Тогава трябва да е на работа — той я погледна: — Дълго да чака?

— Пет минути. Няма нищо.

Тя не можеше да откъсне очите си от неговите. Бяха неудържими както винаги, макар и блуждаещи.

— Изглеждаш изморен. Труден ли беше полетът?

— Полетът беше окей. Но не и всичко, което трябваше да свърша преди това. Редакторът не харесва последния ми ръкопис и иска сериозни промени. Новината пристигна с вчерашната поща — проклетникът не можа да ми го каже лично. По-голямата част прекарах с него на телефона. Успяхме да се разберем за някои неща, но пак има дяволски много за преработка. Ще трябва да поработя тук.

Джена не можеше да повярва на късмета си. Ще има време да си отдъхне.

— Това е добре. Можеш да работиш в офиса ми вкъщи. Има огромно бюро и осветлението е добро — беше готова по корем да пълзи, за да му угоди. — Имаш ли нужда от компютър?

Той издаде пренебрежителен звук.

— Едва мога да пиша на машина, да не говорим за компютър.

Тя беше потресена. Спенсър винаги изглеждаше толкова способен, че тя го смяташе за специалист едва ли не по всичко.

— Не ме гледай така — каза й той. — В движение съм, откакто съм навършил двадесет и две, а компютрите се появиха едва след това. Как можех да имам време да се науча да ги използвам? Винаги съм се справял идеално, използвам машинописка.

Той се намръщи.

— Но нека ти кажа, поправките са дяволски мъчителна работа.

— Кога трябва да бъдат готови?

— Миналата седмица.

— Ха!

Бръчката му изчезна.

— Да. Ха.

Устата му се изкриви в усмивка, очите му се впериха в нея. Изведнъж те изглеждаха по-топли, след това още по-топли и изпълнени със сексуален блясък.

Джена откъсна погледа си от него, колкото да го насочи към краката му, които бяха не по-малко приковаващи.

— Някакви проблеми с шортите? — попита той. — Трябва да знаеш, че въпреки цялата тази гадост с редактора ми, не преставах да мисля какво да облека днес. Съвсем отделно от факта, че е лято и че в самолета може да стане топло. Реших, че не е зле да видиш краката ми, така че да не се шокираш по-късно.

Тя се насили да си даде по-нехаен вид, докато ставаше дума за въпросните органи. Бяха добре оформени, твърди и дълги, почернели като лицето му, но космати.

— И по-рано съм виждала мъжки крака. Всъщност виждала съм и твоите.

Той се намръщи:

— Кога?

— Лятото между колежа и бизнес училището. Не помниш ли? Каролайн и аз обикаляхме гръцките острови. С теб се срещнахме на Крит.

— О, да — каза той с усмивка, която се разля по цялото му лице при този спомен. — Първо ви накарах да се обадите вкъщи, защото никоя от вас не си беше дала труда да се обади на родителите си, а те бяха обезумели — аз го знаех, просто защото имах нещастието да се обадя вкъщи за нещо съвсем различно и те си го изкараха на мен, сякаш аз се бях загубил!

— Не се бяхме загубили. Просто не можахме да се доберем до телефон.

Той се изсмя:

— Самият аз съм използвал толкова пъти това извинение, за да се хвана на номера. Не сте искали да се обадите вкъщи. Но ей — той вдигна ръка, като че ли прощава, — разбирам. За първи път бяхте сами. Свободата, която сте изпитвали, ви е омаяла.

Джена се усмихна при спомена.

— Така беше.

Тя си пое въздух.

— Все пак прекара няколко дни с нас, предимно на плажа. Значи съм виждала краката ти.

— Щеше да видиш много повече, ако беше на плажа с мен.

— Носеше бански.

— Не кой знае колко голям, ако добре си спомням онези дни.

Той си ги спомняше. Банският му беше малък и лъскав. Джена си спомни, че го беше харесала с тях. Но толкова. Той беше по-големият брат на Каролайн, той на двадесет и осем, тя на двадесет и две, и макар и да идваха от една и съща среда, той водеше различен живот от този на Джена и тя дори и не беше сънувала някога да се създаде връзка помежду им.

Но сега безспорно връзка имаше и тези дълги, почернели, окосмени крака още по-натрапчиво й го напомняха. Тя прочисти гърлото си:

— Да. Добре.

Молейки се кормуването да я разсее от натрапчивото му присъствие, тя запали колата.

— Искаш ли да се приберем вкъщи и да си хвърлиш нещата?

— Предпочитам да хапна нещо. Умирам от глад.

Той оглеждаше магазините и предприятията, строени покрай пътя.

— Някога тук наоколо имаше страхотен ресторант — „Териз, Кариз“…

— „Кориз“?

— Да. Работи ли още?

— Аха. Искаш ли да отидем?

— Колкото се може по-бързо.

След по-малко от десет минути се озоваха в ресторанта, но минаха почти четиридесет минути, преди да могат да се настанят, и още четиридесет, преди храната им да дойде. Джена забеляза очакващите погледи, които Спенсър хвърляше на сервитьорката, и се опасяваше, че ще избухне заради бавенето, както биха направили други мъже. Но не избухна. Нервничеше на мястото си, изяде две панерчета хлебчета, но не се оплака, задето чака. Вместо това караше Джена да говори за „Макюз“, за хората, които и двамата познаваха, за Каролайн, за децата.

Когато пристигна храната, той изяде своята, плюс половината от останалото в чинията на Джена.

— Нуждая се от цялата енергия, която мога да получа — обясни той с дяволито изражение.

— Спенсър — оплака се тя.

— Какво?

— Смущавам се.

— Съжалявам. Не можах да се въздържа.

Той смени самодоволното изражение на лицето си и свърши да се храни. Джена сбърчи чело, когато той отказа да вземе десерт, но и двамата пиха кафе. Когато сервитьорката донесе сметката, тя първа се пресегна. С ръката си Спенсър похлупи нейната на масата. С другата измъкна чека.

— Аз плащам.

— Не е честно. Ти си мой гост. Аз плащам.

— Не — аз — повтори той с толкова твърд тон, че тя отстъпи.

По-спокойно, почти разсеяно, той извади чековата си книжка и добави:

— Освен това ядох два пъти повече от теб.

Тъй като не искаше да рискува отново да й напомнят защо това е така, Джена мълча, докато той уреди сметката. Когато се върнаха в колата, навън вече беше притъмняло.

Мракът никак не помогна да се успокоят нервите й. Спенсър каза, че ще го направят през нощта и вече беше нощ. През целия път до Литъл Комптън Джена не можеше да забрави това дори за минутка. С ръце, здраво вкопчени във волана, тя продължаваше да си представя къщата, леглото, което беше освежила заради Спенсър, след това собственото си легло и се чудеше кое ли ще използват.

Спенсър също беше дълбоко замислен. В един момент, когато минаваха покрай уличен фенер, тя го видя, облакътен на вратата, с глава подпряна на пръстите. За миг се разтревожи, че може би размисля.

— Всичко наред ли е? — попита тя.

— Да.

Тя се поколеба, след това отбеляза:

— Изглеждаш ядосан.

— Не съм ядосан — за минутка той помълча. След това въздъхна, отпусна ръка на бедрото си и се загледа напред през стъклото. — По-скоро несигурен.

Сърцето й се заблъска в гърдите.

— Несигурен дали искаш да го направиш?

— Несигурен за това как да подходя. Много пъти съм съблазнявал жени, но ти не искаш да бъдеш съблазнена. Искаш да стане делово. Никога не съм го правил така.

С искрица надежда тя каза:

— Нали знаеш, все още може да стане както аз го искам. Сигурна съм, че докторът ще се съгласи да ни приеме в кабинета си утре…

— Забрави — отсече Спенсър.

Нямаше нужда да продължава. Резкият му тон казваше всичко.

Джена добре го разбра. Да, тя искаше да стане по нейния начин, но все пак Спенсър й правеше страхотна услуга. Помагаше й да си направи бебе. Бебе. Не можеше да забрави това.

— Не би трябвало да е трудно — каза тя смирено.

Ако той не знаеше какво да прави, значи наистина слепецът ще води слепец.

— И двамата владеем техниката. Не е ли достатъчно?

Той не отговори. Всъщност до края на пътуването не каза нищо, от което Джена се натъжи. В миналото винаги, когато е бивала с него, разговорът е бил лесен. Обичаше да слуша за пътуванията му, за авантюрите, за книгите му, а той, сякаш долавяйки интереса й, се увличаше да разказва. Но сега въздухът помежду им трептеше от напрежение. Хрумна й ужасната мисъл, че отношенията между тях трайно може да се променят, молеше се да не е така.

Когато спря пред къщата, той грабна багажа си от задната седалка и я последва. Тя се поколеба за миг в коридора, преди да каже:

— Ще ти покажа твоята стая. Може би искаш да разопаковаш нещата си.

Поведе го нагоре по стълбите и след това по коридора. Стаята, която избра за него, беше почти толкова голяма, колкото нейната, но в противоположния край на къщата. На вратата тя се дръпна настрани, за да го пусне да мине.

Той влезе, пусна нещата си на леглото и застана с ръце на кръста, с гръб към нея. Гърбът му беше изправен, той не криеше недоволството си.

— Ако не ти харесва стаята — започна тя, но се спря, когато той бързо се обърна.

Лицето му беше тъмно, очите му, искрящи в различни цветове, я парализираха.

— Мисля, че трябва да го направим сега, тъй като никой от нас няма да се отпусне, преди да свършим. Нуждая се от душ. Ще се видим в стаята ти след десет минути. Окей?

Джена знаеше, че има право. Колкото повече го отлагаха, толкава по-нервна щеше да става, а вече беше достатъчно нервна. При думите му тя се разтрепери. Едва успяваше да го прикрие.

— Петнадесет минути — спазари се тя, след това преглътна и обясни: — На мен са ми нужни повече. Под душа.

— Петнадесет минути — съгласи се той.

Погледът му се впи в нейния в продължение на цял миг, през който сърцето й замря, след това се отмести.

 

 

Спенсър се бави под душа дълго. След като се беше насапунисал от глава до пети, застана, насочил горещата струя към напрегнатите мускули на тила си. Вярно е, че объркването с ръкописа го потисна, но подозираше, че щеше да се справи по-добре, ако Джена не тежеше толкова на мисълта му.

Никакво изкуствено осеменяване, й каза той толкова високомерно. Или истинското нещо, или нищо. Такава арогантност. Сексуално сношение между теб и мен. Такава самоувереност и защо по дяволите пък да не е така? Красив мъж е. Супер любовник. Ще достави на Джена Макю върховно удоволствие, в допълнение и бебето, което иска.

Вярваше във всичко това допреди няколко дни, когато осъзна какво е обещал — не го тревожеше частта, която засягаше бебето, а частта, която засягаше Джена. Тя беше най-добрата приятелка на Каролайн и той винаги я е харесвал. Оказа се уязвима към мъжете, нещо, за което не си беше давал сметка, докато тя не му направи предложението на юбилея, на родителите му.

Нямаше опит с уязвими жени, още по-малко с дребни жени. Беше свикнал с високи, стройни жени, които изпитваха истинска наслада от сексуалността си, отиваха при него с доверие и изгладнели, искаха толкова, колкото и даваха.

Джена съвсем не беше като тези жени, но сега се чувстваше отговорен за нея. Искаше да й достави удоволствие, но не беше сигурен как най-добре да го направи. Тя искаше сношението им да бъде просто, целенасочено съединение с единствената цел да се получи дете. Тялото му искаше повече.

Той се размърда, за да насочи струята към кръста си, вдигна първо едната си ръка, след това другата, за да разтегне мускулите си. Предполагаше, че ще намери компромис. Можеше да бъде нежен, без да се бави много с предварителни ласки. Можеше да я накара да се чувства добре, ако тя го оставеше. Въпросът е дали щеше да го остави.

Спря водата, посегна към кърпата и се избърса. Погледна замъгления си образ в огледалото, нагласи малко косата си, взе четка за зъби от несесера с тоалетните принадлежности и се зае да си мие зъбите. През цялото време си представяше Джена как в собствената си баня се подготвя за него. Когато изплакна устата си, усети лека топлина между краката си.

Не, проблем с вдигането нямаше. Но подготовката на Джена да го приеме можеше да създаде проблеми.

Погледна часовника си. Беше време. Уви сух пешкир около кръста си, напусна банята и тръгна по коридора. Единственото друго помещение, което светеше, беше стаята на Джена. Предположи, че някога е била стаята на родителите й, но не мислеше за родителите й, когато застана на вратата й. До леглото слабо светеше една-единствена лампа. Тя беше застанала до леглото с гръб към него. Беше облякла дълга бяла роба, седеше с наведена глава. Едва когато се приближи към нея, той видя, че разглежда нещо в ръката си.

— Какво е това? — попита той тихо.

Тя вдигна малка гривна, направена от мъниста от стъкло и слонова кост, които изписваха името й.

— Родителите ми са я поръчали за мен, когато съм била бебе. Винаги съм си я обичала. Ако имам малко момиченце, ще й подаря също такава гривна с нейното име.

Спенсър за няколко минути се загледа в гривната, след това прехвърли погледа си върху Джена. Косата й беше черна като нощта, разпиляна нежно около лицето и раменете й. Кожата й беше влажна, бузите — бледорозови. Миришеше на пролетни цветя и изглеждаше невероятно млада.

Той докосна косата й.

— Намирам идеята за добра.

Прокара пръстите си по разпуснатите къдрици.

Тя сведе още по-ниско брадичката си. От това движение той се почувства още по-голям зад нея и по-покровителствен. Нежно взе гривната от ръката й и я постави на масичката до леглото. Докато все още беше там, загаси лампата.

— Ако зависеше от мен — каза той, приближавайки се към нея, — щях да ти я оставя. Но мисля, че така ще се чувстваме по-удобно.

— Да — прошепна тя. — Благодаря.

Той докосна ръкава й.

— Под това има ли нощница?

Тя кимна.

Той се стараеше да говори тихо и нежно.

— Би ли съблякла робата?

Все още с наведена глава тя смъкна копринената материя от раменете си. С напрегнат глас, който прозвуча сякаш се опитваше да бъде закачлив, но не се получи, тя каза:

— Точно сега сестрата щеше да ми подаде книжен чаршаф, да ми каже да сваля всичко от кръста надолу и да се кача на масата.

— Тук няма маса. Няма и книжен чаршаф.

Спенсър се спря. Още по-тихо каза:

— Има ли нещо, което трябва да свалиш от кръста надолу?

Тя поклати глава.

Тази информация изпрати искра от мозъка към слабините му. Тъй като се нуждаеше да я докосне, той я прегърна през врата. Същевременно наведе глава до косата й, за да вдъхне сладкия аромат на рози.

Тя се отскубна от него. Качи се на леглото, изпълзя до далечния му край и се отпусна на възглавницата.

Стаята беше тъмна, но очите на Спенсър достатъчно се бяха приспособили, за да видят колко е напрегнато тялото й, докато го чакаше. Първият му импулс беше да остане там и да размисли как да подходи по-нататък, но ако останеше така, дълго да се колебае, тя сигурно щеше да му напомни сутринта да отидат в лекарския кабинет, а той нямаше, не можеше да го направи. Това беше против цялата му същност. И против слабините му. Вече беше възбуден.

На колене изпълзя по голямото легло, докато бедрото му докосна хълбока на Джена. Той погали лицето й и прошепна:

— Няма от какво да се страхуваш.

— Не се страхувам — отвърна му тя шепнешком.

Той очерта челюстта й.

— Тогава си напрегната.

— Просто толкова много искам това да даде резултат.

— Ще даде, ако се отпуснеш. Мога да ти помогна да го постигнеш — той посегна към шията й, след това спусна ръката си по-надолу.

Очите й в мрака бяха широко отворени.

— Спенс, няма нужда. Добре съм. Наистина съм добре.

— Да, но аз не съм — каза той, възприемайки различна тактика.

Той се пъхна под завивките, протегна се и се обърна към нея:

— Искам те сега, ужасно те искам…

— Няма нужда да го казваш.

— Вярно е.

Тъй като се нуждаеше да й го покаже, той се качи отгоре й и я накара да почувства тежестта на долната част на тялото си. Разбра, че е успял, когато тя бързо си пое въздух.

— Вярваш ли ми?

— Вярвам ти.

— Тогава отпусни малко краката си, за да мога да те почувствам там, където се предполага, че трябва да бъда.

— Толкова е смущаващо, Спенсър — измърмори тя, но направи каквото той искаше.

Тя отново си пое въздух, когато той се нагласи по-удобно до нея.

— Добре ли е? — попита той.

— Добре — отговори тя.

— Предполагам, че трябва да бъда отгоре, така ли?

— Да. Така ще загубя… по-малко. Толкова е смущаващо.

— Не, не е. Приятно е.

Той леко се раздвижи до нея.

— Не знам защо не се бях сетил за това по-рано.

Гласът й беше още по-задъхан.

— Не си, защото не съм твой тип.

— Ако не си мой тип, тогава защо съм толкова твърд? А и освен това откъде знаеш кой е моят тип?

— Каролайн ми каза.

— Какво ли знае Каролайн.

Той се зачуди дали самият той знаеше повече, тъй като познаваше Джена от толкова години, без да е виждал възможностите, но оттогава беше изтекла много вода. Внимателно, като се стремеше да не отпусне тежестта на горната част на тялото си на нея, той каза:

— Боя се да не те нараня, ако ти не си готова. Затова сега ще те докосна съвсем леко, Джена. Съвсем леко. Знам, че не искаш нещата да станат по този начин, но ако те нараня, няма да мога да продължа. Искам и ти да се чувстваш добре.

— Аз нямам нужда да се чувствам добре.

— Но аз имам.

Той наведе глава до шията й и целуна топлата кожа там, целуна я леко, след това, без да се замисля, по-силно, тъй като ароматът й му подейства по начин, достатъчно силен, за да го стресне. Мускулите му слабо потръпваха, когато вдигна глава.

— О, Боже.

Тя изведнъж се паникьоса:

— Какво има?

Той се изсмя, след това изсумтя:

— Нищо.

Зарови глава в шията й и колебливо се раздвижи до нея. Не можеше да повярва колко беше възбуден. Допусна, че е защото от известно време не е бил с жена, но е имал сухи периоди, без да е изпитвал подобно внезапно потресаващо желание. Отпуснат до врата й, той я предупреди:

— Не знам още колко дълго ще мога да удържа, Джена.

Ръцете й, които дотогава не помръдваха, обвиха гърба му. Пръстите й се впиха в мускулите му.

— Не чакай. Не чакай. Направи го сега.

Но той трябваше да знае дали тя е готова. Затова спусна ръката си отстрани по нея и я пъхна под нощницата й. Усещането за гладкото й голо бедро на дланта му му подейства като огън, но не повече, отколкото неравномерното й дишане. То също пропълзя вътре в него. Беше най-предразполагащият звук на света точно в този момент.

— Добре ли си? — прошепна той дрезгаво.

Останала без дъх, тя също му прошепна в отговор:

— Добре съм.

Той я докосна между краката, лек звук излезе от гърлото й.

— Сладка си — измърмори той. — Толкова сладка.

Той започна да я гали нежно, докато си пробиваше път по-надълбоко. Дълго след като беше получил отговора, той продължи да я гали.

— Искам да те целуна, Джена.

— Не!

— Устата ти.

Той наведе главата си към нейната, но горещата й молба го спря.

— Недей, Спенсър, моля ти се недей. Целувката ще го превърне в нещо, каквото не е.

Тя се спря и неволно леко изпъшка. Същевременно, макар и с движение, толкова неуловимо, че един по-необигран любовник нямаме да го усети, тя отърка бедрото си в ръката му.

Спенсър искаше да поспори, но тя беше готова за него и Господ му е свидетел, че и той беше готов за нея. Отдръпна ръцете си от нея, колкото за да отхвърли пешкира от ханша си, преплете крака с нейните, разтвори ги повече настрани и се разположи между тях. Пресегна се за ръцете й и ги задържа от двете страни на главата й. Загледа я отблизо, докато навлизаше в топлината й.

Тя беше стегната. Прелестно стегната. Той въздъхна и й се усмихна.

— Как се чувстваш?

— Пълна.

— Така трябва.

Продължи да се усмихва. Усмихна се по-широко от удоволствието, което изпитваше, докато се отдръпваше и отново натискаше напред. Този път той изпъшка и с целенасочен натиск проникна по-дълбоко.

— Джена, о, Господи, Джена — прошепна той.

Искаше да се смее, да я притисне, да захвърли нощницата й и да я гали навсякъде. Вместо това пак изпъшка и каза:

— Толкова е хубаво.

— Не съм ли много къса?

Тогава той се изсмя, нисък, гърлен звук.

— За Бога, не. Допадаме си — той задъхано си пое въздух, — много добре.

И сякаш за да го докаже, той започна да се движи навън-навътре.

Тя леко въздъхна:

— Радвам се.

Постави ръце на гърдите му, с длани разтърка зърната му, след това ги върна там, откъдето той поемаше въздух на големи глътки.

— Искам бебе, Спенсър — извика тя. — Дай ми бебе, моля ти се, дай ми бебе.

Припомнянето на целта би трябвало да потуши поне част от огъня на Спенсър, но не стана така. Напротив, стана точно обратното. Той почувства толкова внезапен и силен прилив на топлина, че за малко не се разпадна. Отдавайки се на желанието на тялото си, той се задвижи по Джена в силен поривист ритъм, който набираше скорост и дълбочина, докато накрая с последен силен тласък и с почти дивашки вик той се взриви в нея.

Оргазмът му продължаваше и продължаваше. Пъшкаше, целият облян във влажна пот, докато накрая се срина отгоре й, но дори и тогава продължи да стиска бедрата си, за да остане дълбоко вътре в нея, докато се изчерпа напълно силата на пулсиращото удоволствие. Накрая след няколко дълги, изгладнели за въздух вдишвания, той се изтърколи настрани.

Джена лежеше по гръб, с глава, обърната към него и загледана в лицето му. Дори в мрака той виждаше очакването в лицето й. Знаеше, че мисли за бебето и се почувства леко разочарован. Азът му искаше тя да бъде потресена от начина, по който я беше любил, толкова, че да е забравила за причината. Но тя си беше дала достатъчно труд, за да не забрави причината. И може би така беше най-добре.

Нежно той дръпна нощницата от кръста й и я свали надолу към бедрата й, с пръсти докосна устните й. След това прочисти гърлото си:

— Значи направихме го? Усети ли малката искрица, когато яйцето среща спермата?

Тя лежеше толкова тихо и толкова дълго бави отговора, че той се зачуди дали нещо не беше в ред. Точно се канеше да я попита, когато едва чуто тя каза:

— Няма никаква малка искрица, поне не искрица, която ще мога да почувствам.

— Чувстваш ли се по-различно?

— Не знам.

— Какво означава това?

Тя продължи да лежи много тихо и каза:

— Означава, че се чувствам различно, но не знам дали това има нещо общо с бебето или не.

— Ако не, тогава от какво може да е?

Мина време, преди тя да се обади дори още по-тихо:

— С това, което току-що направихме.

Спенсър усети лек бодеж отвътре. Той се търкулна по корем, изправи се на лакти с глава на сантиметри от нейната.

— Изобщо беше ли ти приятно, Джена?

— Беше супер — каза тя въодушевено. — Ти си невероятен. Искам да кажа, ако от някой мъж мога да забременея…

— На теб — прекъсна я той и сложи ръка на корема й. — На теб беше ли ти приятно? Почувства ли се приятно там долу?

Той придвижи ръката си надолу, но тя я сграбчи и я задържа.

— Чувствах се добре — спря се и след това си призна: — По-добре, отколкото мислех.

— Защо мислеше, че няма да се чувстваш добре? — попита той.

Дълго време се беше чудил защо жена като Джена не е имала страхотни преживявания с мъже.

— Веднъж ти казах, че вината сигурно е у мъжете и сега го вярвам повече от всякога, тъй като съм абсолютно сигурен, че у теб няма нито едно нещо, което да не е наред. Но защо очакваше най-лошото с мен?

— Не очаквах най-лошото. Просто не го правех заради удоволствието.

— Но имаше удоволствие?

— Да — призна тя тихо.

Той почувства облекчение, като чу това. Неговото собствено удоволствие беше толкова силно, че се чувстваше егоист.

— Бих искал да изпиташ по-голямо удоволствие. Мога ли да го направя за теб сега?

Опита се да придвижи ръката си по-надолу, но тя я хвана по-здраво.

— Не. Добре съм. Наистина, Спенсър.

— Много бих искал.

Тя леко поклати глава.

— Тогава поне ми позволи да те подържа — каза той и се пресегна да я прегърне, но тя леко извика и протестиращо сложи ръка на гърдите му.

— Трябва да продължа да лежа по гръб няколко минути. Колкото по-малко се движа, толкова е по-голям шансът нещото да стигне там, където се предполага да бъде.

Спенсър разбра този аргумент, но изпитваше нужда, която не можеше да се отрече.

— Добре — каза той, съгласявайки се и се надигна.

Той заблъска и разтърси възглавницата, докато я нагласи според желанието си. След това самият той така се нагласи, че да може да пъхне ръка под Джена, да я притегли към себе си, без да помръдне и на сантиметър долната част на тялото й.

— Щом като планината не отива при Мохамед — каза той с въздишка.

— Няма нужда да правиш това, Спенсър. Това не е част от сделката. Имаш работа. Не се чувствай така, сякаш трябва да останеш да лежиш тук…

Той покри устата й с ръка.

— Ако искам да работя, ще работя. Ако искам да стана, ще стана. Вярвай ми, Джена.

Той отдръпна ръката си.

— Но…

Той веднага върна ръката си.

— Господи, ти си като счупена плоча! Да, знам, че съм тук само за да ти помогна да имаш бебе и че всичко останало е ненужно, но искам да те държа — просто искам да те държа. Освен ако наистина не искаш да бъдеш държана. В такъв случай ще изпълзя до ъгъла и ще остана там, свит на кълбо, докато събера достатъчно сили да се придвижа обратно по коридора. В случай че си забравила, току-що изразходвах докрай силите си за теб!

Джена се отпусна до него.

— Не докрай — смъмри го тя, но приятно закачливо. — Останаха ти достатъчно, за да спориш.

— Едва ли.

Тя тихо се подсмихна в гърдите му. Той почувства как дъхът й раздвижи космите там и се стресна, след като раздвижването като ехо се разнесе дълбоко вътре в него.

— Джена?

— Да?

— Чувстваш ли се сега по-малко смутена?

— Малко.

— Всъщност нямаше от какво да бъдеш смутена.

— Имаше. Ти си си ти.

— И ти си си ти, но аз не съм смутен.

— Мъжете са по-безцеремонни с тези неща.

— Като да имаш бебе? Шегуваш ли се?

— Говорех за правене на секс. Утре сутринта ще можеш да слезеш долу на закуска, сякаш нищо не се е случило. На мен може да ми бъде по-трудно.

— Сигурно. Нещо наистина се случи. Но това не означава, че трябва да ни бъде трудно, когато се виждаме.

Тя си пое дълбоко, но леко задъхано въздух. Когато го изпусна, той отново го погъделичка.

— Когато правиш това — каза той с нисък глас, който също така беше колкото закачлив, толкова и предупреждаващ, — започвам да си мисля за всички онези неща под нощницата ти, които искам ясно да почувствам, но не мога.

Той се обърна, за да може тя точно да разбере какво му причинява тази мисъл. С уста на ухото й той каза:

— Колко дълго трябва да лежиш така?

— Още малко.

— След това ще можем ли да го направим пак?

— Не, трябва да чакаме до понеделник.

— Но аз искам сега.

— Спенсър.

— Искам. Не го ли чувстваш? — попита, знаейки, че сигурно го чувства, тъй като възбудата му тежеше на слабините й.

— Трябва да почакаме до понеделник, Спенсър. По този начин оптимизираме шансовете за зачеване.

Тя не разбираше. Тя нарочно не искаше да чуе факта, че той я намира за привлекателна, а една част от Спенсър искаше здравата да я разтърси. Друга част просто искаше отново да прави любов с нея, отново да почувства силното удоволствие, този път и тя да почувства нещо от него.

Тъй като никоя част от него нямаше да спечели — и тъй като той разбираше колко важно е тя да остане да лежи мирно — той се отказа. Щеше да оцелее до понеделник, предположи той. Допусна, че ще му се наложи.