Барбара Делински
Баща по желание (11)

Единадесета глава

Значи раят е необитаван остров, реши Джена няколко нощи след това, докато лежеше в прегръдките на Спенсър. За легло на пясъка той беше разстлал и покрил с хавлии папратови листа, а одеялата беше навил на възглавници. Дори от тялото на самолета до крилото му беше опънал мушама, за да ги предпази от дъжда, ако случайно завали през нощта.

Този следобед валя, бърз островен дъжд, продължил един час и напуснал остров с отминаването на тъмния облак. Когато дрехите им прогизнаха, те ги свалиха и останаха голи. Джена никога не беше правила подобно нещо, чувството за неограничена свобода я омайваше. Съмняваше се, че някога, докато е жива, ще забрави това чувство, както и милувката на дъжда по голата й кожа.

Но в момента, изглежда, дъжд едва ли щеше да завали. Над водата блещукаше полумесецът и осребряваше очертанията на случайно преминаващите облаци. Морето къпеше брега спокойно като при хубаво време. Мирна, тиха нощ.

Приготвиха си вечеря — пържола от хладилната чанта и картофи — на огъня, стъкмен от дървата на Джена. Пламъкът отдавна беше угаснал. Недалеч от мястото, където лежаха, проблясваше слаба оранжева светлинка. Тя лежеше настрани, опряна о него, с буза в гърдите му и крака между неговите, а той я държеше здраво с една силна ръка. Тя беше облечена само с една от неговите ризи, а той — с шорти, но споменът за плът в плът, както толкова често се случваше през последните три дни, откакто се озоваха на този бряг, ги топлеше.

На Джена й хрумна, че никога в живота си не се е чувствала толкова спокойна и доволна, нещо забележително, след като нямаше никаква следа от кръстосвач кораб, ветроход или спасителен самолет. Би трябвало да се притеснява. Но не се притесняваше. Беше твърде рано да се притеснява. Прекарваше толкова приятно със Спенсър.

— За какво мислиш? — прошепна той в косата й.

— Колко далеч чувствам Роуд Айлънд. Не само физически, но и емоционално. Сякаш е друг свят. Сякаш друго време.

— Това е травмата от приземяването.

— Приземяването не беше лошо — каза тя, защото той й се стори неспокоен.

Да, тя се тревожеше. Но дълбоко вътрешно нито за миг истински не повярва, че ще катастрофират. Спенсър владееше самолета през цялото време.

— Мисля, че е по-скоро разликата между тук и там. Тук няма чувство за време. Животът е бавен и спокоен. Правим каквото искаме, когато искаме. А там животът тече по график.

— Разкажи повече за този живот, Джена. Например как изглежда един ден.

Тя размърда бузата си по гърдите му, харесваше й чувството, което изпитваше от досега с космите по тях, харесваше й твърдата му плът, харесваше й начина, по който той й задаваше въпроси. Като авантюрист, той по природа си беше любопитен, но никога не си е представяла, че любопитството му ще се разпростре до подробности от живота й. Пък и не за първи път я питаше.

— Денят ми е много организиран — започна тя. — Секретарката напечатва програмата всеки ден, преди да напусне офиса, така че когато пристигам на следващия ден, знам точно какво да правя. Понякога трябва да чета доклади. Но повечето време съм заета със срещи и телефонни разговори.

— Къде са срещите?

— Понякога в офиса ми. Понякога в залата ни за конференции. Понякога в ресторанти. Често в ресторанти — побърза да се поправи тя. — Бизнесмените обичат да си имат извинение, за да се нахранят и след това да поискат да им възстановят парите за храната.

— Бизнесмените. А какво ще кажеш за бизнес дамите?

— Не и ние. Винаги сме на диета. С удоволствие си правим срещите в офисите си. Това е най-сигурното място.

— Заради храната?

— Заради мъжете. В офиса нещата са с ясни граници. Аз седя на бюрото си — а този, с когото се срещам, който и да е той, седи от другата страна. В ресторант тези граници се размиват.

— Това е, защото не си омъжена.

— Предполагам.

— Нещо, което ме учудва. Не мога да повярвам, че някое страхотно момче не е поискало да те грабне.

Тя тихо се изсмя:

— Страхотните момчета не се намират в града и не записват обеди на скъпи сметки. Те са на Хималаите, за да търсят Ноевия ковчег, или по следите на експедицията на Пиъри на полюса, или изследват Амазонка.

Тя закачливо го щипна.

Той не се разсмя. Съвсем трезво попита:

— А защо тези момчета са страхотни?

— Те са активни. Не са конформисти. Интересни са.

Тя въздъхна, като знаеше какво трябваше да каже след това.

— И са непредвидими, което ги прави още по-привлекателни. Но да тичаш след тях е, като да тичаш след вятъра. Да ги спреш, е като да затвориш диво птиче в клетка.

И тя се чувстваше точно така. Тя беше до уши хлътнала по Спенсър, но никога нямаше да може да го задържи, още по-малко пък щеше да опита. Знаеше как той отбягва родителите си. Тя отказваше да направи тяхната грешка. Авантюрите на Спенсър бяха много важни за него, дори не трябваше да намеква да се откаже от тях.

Пък и това, че тя е лудо влюбена в него, не значи, че той изпитва към нея нещо повече от привличане и увлечение.

Тя тежко въздъхна:

— Така или иначе от самото начало ти казах, че не си търся съпруг. Не ми трябва. Контролирам живота си.

Той мълча известно време.

— Не знам какво става с бебешките ти проблеми. Всичките ти правила пратихме по дяволите.

— Знам.

Любеха се по всяко време и във всякаква поза, каквато им хрумнеше, дори и не се замисляха кое е най-доброто за зачеването. Но Джена вече знаеше, че това няма значение. Пък и не носеше термометъра със себе си. Когато Спенсър я попита за него, тя му каза — с известно притеснение — че е знаела, че докато са заедно, често ще се любят, следователно ще е без значение кога овулира. Всъщност тя не искаше Спенсър да разбере, че температурата й изобщо не е спадала през този месец. Доколкото можеше да пресметне, вероятно вече от четири седмици беше бременна.

— Нали не се тревожиш, че няма да стане? — попита той.

— Ще стане.

Той мълча известно време, преди да попита с малко пресилено любопитно:

— Много ли мислиш за бебето? Искам да кажа не за забременяването ти, а за самото бебе?

Тя се изненада, но и се зарадва на въпроса му:

— Много мисля за него.

— Момче или момиче искаш?

Тя отметна глава назад, за да срещне погледа му.

— От мен се очаква да кажа, че няма значение, стига бебето да е здраво, и по-голямата част от мене се чувства точно така.

— А останалата част?

— Иска момиче.

— Защо?

Тя отново облегна буза на гърдите му. Спокойно, за да не си помисли той, че се оплаква, критикува или още по-лошо, че прави хитри намеци, каза:

— Първо, мисля се, че ще е по-трудно да отгледам момче без баща. Не невъзможно. Просто по-трудно. Второ, става дума за общуването. С дете от същия пол има повече взаимност.

— Но има и конкуренция. Каролайн и майка ми часове се разправяха. Ти и майка ти не сте ли се карали?

— Понякога. Но не беше лошо. Предполагам, защото бях единствено дете и тя ме глезеше. И защото често ги нямаше.

— Къде ходеха?

— Къде ли не. Пътуваха по работа и когато им се отдаваше, открадваха по няколко допълнителни дни. Втори медени месеци, така ги наричаха.

Тя се усмихна.

— Мисля, че сигурно са имали сто втори медени месеци през годините. Те си бяха най-добрите приятели.

Усмивката й се стопи, тя доби замислен вид.

— Мисля, че след като е трябвало да умрат рано, най-добре е било да умрат заедно. Ако единият беше останал без другия, болката щеше да бъде непоносима.

— Рядко се намират хора, които така да се обичат.

— Хммм.

— Мечтала ли си някога за подобно нещо?

— Искам само бебе.

— Точно сега. Но друг път. Мечтала ли си някога да срещнеш такава любов?

Въпреки естественото му любопитство Джена се учуди, че Спенсър говори за любов. Повечето мъже не го правеха. Повечето мъже се чувстваха неудобно, когато се говореше за любов. Използваха термина, обикновено в леглото, преди или след секса, но когато жената ги попиташе какво имат предвид, те оставаха безмълвни като риби. А Спенсър искаше да продължи разговора. Тя почувства, че му дължи честен отговор.

— Мечтала съм да намеря любов — каза тя тихо. — През цялото време съм мечтала. След като не дойде, реших, че ще мина без нея.

— Можеш ли?

— Налага се, нали така? — каза тя със смях, който би трябвало да прозвучи небрежно, но не се получи.

Спенсър не отговори. Когато накрая проговори, зададе друг въпрос:

— Ще бъде ли достатъчен остатъкът от живота ти, за да успееш?

— Ако имам бебе, да.

Той беше скептичен:

— Дори с бебе?

— Да.

— А когато бебето порасне и си тръгне по пътя?

Засягали бяха този въпрос в по-раншни разговори, в Роуд Айлънд, когато Джена се опитваше да му обясни защо толкова много иска да има бебе. Но след това се влюби в Спенсър. Той също ще си тръгне, от което както въпросът, така и отговорът ставаха още по-уместни.

— Когато бебето — детето — пораслото дете си тръгне, ще ми остане бизнесът, но това не означава, че ще престана да бъда родител. Според една поговорка родителят е родител до края на живота си. Разбира се, винаги ще обичам това дете. Винаги ще се чувствам отговорна за него. С малко късмет той или тя и аз винаги ще се чувстваме близки.

— Би ли искала още едно?

Тя се задъха.

— Ах. Труден въпрос, много труден.

— Би ли? Ако срещнеш любовта на живота си, така че осигуряването на сперма да не е проблем, би ли искала да имаш повече от едно дете?

Без да се колебае, тя каза:

— Да. Бих искала да имам две или три. Ако имах любовта на живота си, бих искала да бъда винаги навсякъде с него, но не бих искала детето ми да се чувства така самотно, както се чувствах аз. Не че критикувам родителите си. Те винаги са ме оставяли на добри грижи. Но ми липсваха, когато ги нямаше. Ако имах брат или сестра, нямаше да е толкова лошо.

Тя въздъхна.

— Но това е друг въпрос. Ще бъда доволна и с едно дете. Ще си правим компания.

 

 

След няколко дни Спенсър я изненада, като отново повдигна въпроса за бебето. Седяха на мокрия пясък, играеха си с малки мидички и водорасли, не рисуваха картини, просто си драскаха по пясъка. Развеселиха се, когато след няколко минути силна вълна изтри творенията им, оставяйки след себе си нещо много по-интересно и привлекателно от това, което бяха започнали. Разбира се, то се промени отново със следващата вълна, намаляваше с всяка последваща, но това нямаше значение. Просто започваха отначало.

— Когато си мислиш за бебето — попита той — мислиш ли за неща като това?

Точно тогава тя не мислеше за бебето. Не мислеше дори за Спенсър, макар че й беше партньор в изкуството. Работата я беше погълнала и тя се чувстваше весела и безгрижна. Би ли правила подобни неща с бебето?

— С удоволствие. Децата обожават да гледат как пясъкът се мени.

Тя се разсмя, когато ги заля нова вълна.

— Аз също обожавам това. Виж.

Тя сви коляно, за да позволи на прибоя да премине и се загледа в новия дизайн, който изплува на пясъка.

— Живееш на брега. Виждаш това през цялото време.

— Но ти познаваш нашия пясък. Той е различен. По-твърд е. Освен това не мисля, че някога съм седяла така, когато съм си била вкъщи. Никога не съм имала време. Когато дойде бебето, ще го правя.

Допусна, че ще го прави, когато се завърне на Роуд Айлънд. Фактът, че и най-малкият ветроход не е минавал наблизо, от време на време я тревожеше. Но Спенсър твърдеше, че ще ги спасят. Щом той не се тревожи, и тя не трябва да се тревожи. Беше много по-забавно да реди нови мидички в пясъчния си дизайн.

Странно, той изглежда се вълнуваше за бебето.

— Няма ли да се чувстваш неспокойна, след като ще трябва да отглеждаш малко дете толкова близо до водата?

— Ти си отгледан близо до водата. Също и аз. Никой от нас не се е удавил.

— Аз веднъж за малко не се удавих. Родителите ми никога не ми позволяват да го забравя. Твърдят, че е трябвало още тогава да се досетят що за човек ще стана, като порасна, след като така съм предизвиквал съдбата. Ами ако родиш момченце като мен?

Тя му се усмихна:

— Много бих искала да имам момченце като теб.

— Косите ти ще побелеят.

— Може би не. Може би ще ме поддържа млада.

— Ти си млада. Много млада.

— Само шест годиш по-млада от теб.

— Точно сега изглеждаш като на дванадесет години.

Погледът му се спря на гърдите й.

— Да кажем четиринадесет.

Той се намръщи и се изправи на крака.

— Почервеняваш. Трябва да донеса крема против слънчево изгаряне.

Тръгна към самолета.

Една минута Джена го наблюдава. Беше доволна, че плувките му не бяха малко парче плат, като тези, които носеше на Крит преди години. Оскъдните бикини бяха подходящи за тийнейджъри и мъже под тридесет години, но стойката на Спенсър изискваше нещо по-шикозно. Банският, който носеше, беше точно такъв. Стоеше му като боксерки по мярка и придаваше горда осанка на тялото му.

Господи, как ли си я представяше той. Подготовката й за пътуването — маникюр и педикюр, масаж на лицето, фризура — май се оказа съвсем излишна. Всъщност ако не бяха гърдите й, сигурно щеше да изглежда много по-млада. Нямаше нужда от огледало, което да й го каже. Нямаше грим, не носеше бижута. На главата й, за да пази очите си от слънцето, стоеше бейзболната шапка на Спенсър. Бикините й — от които беше облякла само долнището — бяха от младежкия отдел и защо не? Компенсираше за пропиляното време. Като тийнейджърка беше твърде пълна, за да носи нещо късо. Дълго време, след като отслабна, тя продължи да се чувства дебела, въобразявайки си, че има гънки по кожата си, където приятелките я уверяваха, че няма нищо. Само през последните няколко, години носеше бикини, и то само в подбрана компания.

Спенсър беше достатъчно подбрана компания. Вече я беше виждал съвсем гола повече пъти, отколкото можеше да преброи. Не й се усмихваше похотливо. Просто с наслада я гледаше. Тя остана с впечатлението, че той изпитва почти еднакво удоволствие както от това, че вижда тялото й, така и от факта, че тя му има доверие да му го показва разсъблечено.

Изминала е дълъг път, помисли си тя с усмивка, и го видя да се връща към нея по пясъка. Той приклекна така, че тя се оказа между колената му, изстиска крем по ключиците й, затвори тубата и започна да го размазва по кожата й.

— Много се грижиш за мен — каза тя.

Имаше чувството, че я глезят.

— Слънчевото изгаряне не е шега работа.

— Мислех, че добивам кафяв тен.

— Да. Под червения.

Умелите му ръце разтриваха, размазваха крема по раменете й, по гърба й, по гърдите й. Той се задържа дълго на гърдите й, за да го втрие по-дълбоко. С пресилен глас тя попита:

— Опитваш ли се да ми кажеш нещо, Спенсър?

И най-лекото му докосване я правеше готова да се люби, нямаше значение дали е посред нощ или по пладне. Очевидно беше загубила всякакъв срам.

Той прокара ръката си под гърдите й, леко ги повдигна.

— Винаги ме изненадват. Знаех, бях усетил, че са твърди, но не си ги представях толкова големи.

Бяха по-големи, отколкото предишния месец и Джена знаеше защо. Коремът й продължаваше да си е все така плосък, което означаваше, че Спенсър няма да се досети за състоянието й. Като не й дойде мензисът след десет дни, той ще разбере и това беше добре. Най-добрият начин да разбере. В края на краищата няма да разбере дали бебето се е родило един месец по-рано. Тогава него няма да го има.

— Когато ме докосваш — каза тя тихо — аз набъбвам. Когато си някъде наблизо до мен, набъбвам.

Той притисна уста в тила й. Дланите му се задвижиха на големи, галещи кръгове по гърба й, по корема й. След минутка той задъхано си пое въздух.

— О, Господи.

Нещо в тона му я стресна и това не беше само болката от възбудата. Тя вдигна поглед:

— Нещо не е наред?

Сребристо сините му очи заблестяха:

— Искам те. Вината те искам. Би трябвало да ми мине, но не ми минава.

От признанието сърцето й замря, защото то съдържаше учудване, а учудването беше нещо, което Джена обикновено не свързваше със Спенсър. Той винаги е бил силен и сигурен. Учудването му я обезпокои.

Но той също каза и нещо, от което сърцето и замря.

Тя толкова искаше да му каже, че го обича, че чак усети думите в устата си. Но не можеше да ги изрече. Не смееше. Той не искаше да ги чуе. Може би щеше да настъпи време — позволи си тя за минутка да помечтае, преди да ги прогони от главата си — когато той ще иска тези думи така, както искаше тялото й. Дотогава на нея й оставаше само да прави второто най-добро нещо, а именно да го обича до безумие с устата си, с ръцете си и с тялото — нещо, което той я беше научил да прави толкова добре.

 

 

Спасителен самолет нямаше. Нито кръстосвач, нито ветроход, нито чартър. На острова вече бяха от десет дни. Дори Спенсър имаше своите мигове на съмнение. Опитваше се да ги скрие от нея, но тя виждаше тревожния му вид, когато седеше на плажа, загледан в морето със свити крака и облакътен на колената си. Тя вече не го питаше, отчасти защото той никога не признаваше тревогата си, отчасти защото тя не искаше той да я признае и защото останалото време беше божествено.

Джена и по-рано бе имала ваканции, но никога като тази. Никой от двамата не носеше часовник. Събуждаха се сутрин, когато се чувстваха отпочинали, и заспиваха вечер, когато бяха изморени. Дните им бяха изпълнени с разходки, плуване и слънчеви бани. Четяха много. Общо книгите, които Спенсър носеше, и тези, които Джена беше опаковала, им стигаха, още повече, че вкусовете им бяха подобни и те можеха да си разменят любимите. Понякога слушаха касетофона му, който работеше с батерии, но и двамата бяха съгласни, че естествената музика на острова е за предпочитане.

А що се отнася до най-необходимите неща, справяха се много по-добре, отколкото тя очакваше. Първо свършиха прясната храна, която Спенсър носеше, след това замразените неща, които бавно се размразяваха в хладилната чанта. Вече преминаваха към консерви в кутии и сушена храна, която силно я изненада, Спенсър й беше казвал, че носи сушена храна на пътуванията си, както и че в Ню Йорк се намира най-доброто място, откъдето може да се купи. Той се беше снабдил оттам. Тя реши, че това е щастливо съвпадение. Сушените храни, опаковани в торби, в които можеха да се варят, бяха готови гозби. Той имаше достатъчно за цял месец редовно хранене, пък и те не ги ядяха редовно. Веднъж на ден Спенсър нагазваше във водата в края на острова, където на плиткото имаше подводни скали, и ловеше риба. Чистеше я и я приготвяше. Джена през живота си не беше яла нещо толкова прясно и толкова вкусно. Отчасти, смяташе тя, това се дължеше на островната атмосфера. Тя се чувстваше част от околната среда там — още едно живо същество, което се бори за оцеляване.

Не. Не се бореше. Спенсър имаше право. Те си имаха храна и подслон. Не бяха в опасност. Всъщност, ако оставеше настрана притесненията за спасяването им, тя през живота си не беше прекарвала толкова добре. Вече познаваше острова, така че дори частите, които някога смяташе за отблъскващи, сега й се струваха красиви. А някои от местата по начало си бяха красиви.

Едно от тези места беше водопадът. Намираше се на най-високото място на острова. Откриха го на втория ден от престоя си там, когато проследиха поточето нагоре по хълма до мястото, откъдето то клокочеше през големи скалисти образувания. А по-райско кътче Джена не би могла да си представи. Тук дърветата бяха високи и зелени, земята, покрита с мъх. Скалите бяха гладки, някои високи, други плоски, водата, която се разливаше над най-високата скала, беше по-мека и освежаваща от всякакъв душ, под който е стояла някога. Бяха свикнали в края на всеки ден да се изкатерват по хълма, не само за да се измият от солта и пясъка, полепнали по телата им, но и за да наблюдават как бавно слънцето залязва в океана.

Този ден Джена особено много се любуваше на водната завеса, която се спускаше от косата към раменете й и надолу по тялото й. Сутринта се беше събудила замаяна и с напредването на деня горещината я измъчи повече от обикновено. А сега, като оставяше сапунът да се стича по нея, се почувства като нова.

Спенсър свърши собствения си душ. Винаги е бил по-бърз от нея, дори в най-добрите й дни, но никога не я е юркал. Предпочиташе, след като е свършил, да се излегне на най-голямата и най-плоската скала и да я наблюдава. След време тя се присъединяваше към него. Той изтриваше лицето й с кърпа, същевременно леко навиваше косата й и я изстискваше от водата.

— Ако родиш дъщеря, ще има точно такава коса. Мислила ли си някога за това? Представяла ли си някога как ще изглежда нашето дете?

Джена не отговори веднага. „Нашето“ продължи да ечи в главата й. Никога не беше го казвал по-рано, никога не го беше споменавал във въпросите, които й задаваше. А въпроси беше задавал. За мъж, които твърдеше, че не иска да има нищо общо с бебе, Спенсър развиваше странен интерес към бебето на Джена. Но никога преди това не беше казвал „нашето“.

Звучеше като фразата „да правим секс“, помисли си тя. Понякога се перифразираше в „да правим любов“, което имаше смисъл, тъй като тя беше влюбена. Но Спенсър първи я използва, а той не беше влюбен или ако беше, това беше любов, която идва на второ място, много след работата му — любовта на живота му.

Представи си го как си тръгва през ноември, за да спаси испанския галеон. След това си го представи следващата година как тръгва да изследва нещо друго. По това време бебето вече ще е родено. Представи си и това и се почувства божествено спокойна.

— Къдрици — каза тя. — Като малка имах къдрици. Момче или момиче, и то ще има къдрици. И, да, тъмна коса. И на двамата косата ни е черна. Също кожа в кремав цвят.

— Моята не е такава.

— Такава е.

— Къде?

Тя извърна главата си и смело го изгледа:

— Слабините ти.

— Наблюдателна си.

— Аха.

Всъщност „наблюдателна“ не обясняваше напълно каква е тя. Тя подозираше, че познава тялото на Спенсър по-добре от своето собствено. Безспорно, с лекота можеше да оглежда по-голямата част от него, особено когато той се излягаше и я оставяше тя да го гледа, нещо, което той правеше често. Единственото му правило беше тя да не престава да гледа. И тя нито веднъж не го наруши.

Той се намръщи.

— Ако е момиче, ще бъде поразителна. Момчетата непрекъснато ще тичат след нея. Ще трябва да внимаваш, Джена. Знам на какво са способни момчетата. Като дете, бях страхотно буен.

— Само като дете ли? — попита го тя закачливо.

Ако я беше чул, не го показа.

— Всички говорят за безопасен секс, но децата продължават да си мислят, че са безсмъртни.

Джена не можеше да мисли години напред, след като преди това й предстоеше толкова много. Тя изтри остатъците от вода по тялото си, след това се пресегна към лосиона, който винаги носеше. Той се изсмя първия път, когато я видя да го прави, каза й, че лосионът й за тяло беше абсолютно неуместен, след като имаха островен водопад, но следващия път именно той й напомни да го вземе.

— Днес е трудно да се отглеждат деца — продължи той. — Дори в семейство с двама родители. Сигурна ли си, че ще се справиш сама?

— Аха.

Тя втри лосион в краката си, изстиска още и го размаза по стомаха си.

— Бебетата са напълно зависими. Нуждаят се от постоянни грижи. Няма ли да ти дойде много?

— Не повече, отколкото на която и да е нова майка.

— Как ще посещаваш разни места? Бебета плачат от най-малкото нещо.

— Плачат, ако са изморени, гладни или мокри. Ще се старая на моето да не му случва нищо от тези неща — поне за дълго време и не когато го водя някъде.

Тя размаза лосион по раменете си.

— Ще го носиш ли на гръб в една от онези раници?

Тя се усмихна.

— Забавно е.

— Но как ще се справиш? Не са ли нужни двама души, за да го качат там?

Тя пак го погледна.

— А ти нуждаеш ли се от помощ, когато качваш сака на гърба си?

— Не.

Тя изви вежда и продължи да втрива лосион в ръцете си, но мислите й се задържаха на въпросите му. Нещо ставаше в главата му. Ако се опитваше да й намеква, че се нуждае от съпруг, сбъркал е адреса. Ако се опитваше да я убеди, че бебетата изискват повече работа, отколкото си струват, и следователно има право да не иска да участва в отглеждането им, тя по никакъв начин няма да го насърчи. А пък ако се опитваше да я убеди да се откаже да има бебе изобщо, вече беше много късно.

— Не можеш да имаш бебе там, където аз ходя — обяви той.

Тя втри крем между пръстите на ръцете си.

— Понякога съм на километри от цивилизацията — продължи той да разсъждава. — Няма никакви телефони, бани, никакви легла.

Джена можеше да се закълне, че той се опитва да се оправдае, че няма съпруга и семейство, но това, което описваше, по нищо не се различаваше от това, което имаха тук. Вярно е, тя не му беше съпруга, но нямаше нищо против живота тук. Нито веднъж не се оплака.

— Ако се разболееш — настоя той, — не можеш да изтичаш до аптеката за антихистамин. Не можеш да изтичаш до ресторанта за вечеря, ако ти е омръзнало да готвиш. Не можеш да отидеш на кино, ако ти е скучно, или да изтичаш до книжарницата, за да си купиш нещо за четене.

— Изглежда много труден живот — каза Джена.

— Наистина е труден. Има дни, през които се влача километри и километри с тежка раница на гърба си. Една жена не би могла да го направи, особено с бебе.

Той изсумтя.

— Просто не мога да си те представя как се спираш сред тундрата, за да кърмиш.

Той млъкна.

— Нали имаш намерение да го кърмиш?

— Да.

— Е, не можеш да го кърмиш там, където аз ходя. Условията там са сурови. Често трябва да се ходи по дванадесет час на ден.

Отново изсумтя, този път по-високо.

— Изобщо можеш ли да си представиш що за живот би било това за жена в края на бременността й?

Тя тихо отговори:

— Не мога да си представя що за живот би било това за жена в края на бременността й, тъй като това е първата ми.

Едва изрекла думите, и сърцето й заби силно. Замисли се дали не се е издала. Дали той не се е досетил?

— Страх ли те е? — попита той.

— Да ме е страх?

— От последния месец.

Тя леко въздъхна:

— Малко.

— Чудя си колко ли ще наедрееш.

Посегна към ръката й и я притегли към себе си. Очите му докоснаха гърдите й. Ръката му ги последва. С кокалчетата на пръстите си погали меката кожа под пъпа й.

Гласът му прозвуча като неравна въздишка, когато проговори:

— Имаше бременни момичета в онова индианско племе, което изследвах. Не носеха повече дрехи от останалите и коремите им се виждаха. Понякога отвътре щръкваше коляно или лакът. Това ме омайваше.

Ръката му се плъзна по-надолу, пръстите му бяха стигнали почти до мястото, откъдето трябваше да се появи бебето.

— Веднъж ми позволиха да наблюдавам раждане. Беше невероятно.

Джена преглътна. Сърцето й беше набъбнало, беше станало два пъти по-голямо от нормалния си размер. Затова без да се замисли, каза:

— Можеш да наблюдаваш раждането на нашето бебе, ако искаш.

Ръката му постепенно се спря, след това той я отдръпна. Хвана се за един камък, изправи рамене и вдигна поглед към нея:

— Споразумението ни беше да ти помогна да забременееш. Това е всичко.

Тя се жегна. Побърза да каже:

— Знам и сама ще се справя отлично, но каза, че било невероятно да гледаш раждане, затова си помислих…

— Мисли само за бременността.

Той се изправи на крака.

— Кога ще знаеш?

Тя се помъчи да преодолее болката.

— Пет дни. Или шест.

Не беше сигурна. Беше й трудно да си води сметка за времето. Дните се сливаха.

Той се наведе да си вземе хавлията. Без да изчака тя да се присъедини към него, тръгна надолу по хълма.

 

 

Една сутрин Джена се събуди с чувството, че й се повдига. Мина й веднага, след като закуси, така че Спенсър не забеляза нищо. За това беше безкрайно благодарна. Настроението му далеч не беше от най-добрите, когато се върнаха на самолета предишната вечер и макар че той я прегръщаше плътно през цялата нощ и на сутринта изглеждаше по-спокоен, тя не искаше да рискува пак да го разстрои.

Отново почувства, че й се повдига по-късно същия следобед. Налапа шепа сухари. Помогна й.

Но на следващата сутрин нямаше такъв късмет. Отново се събуди с чувство, че й се повдига. Успя да го преодолее само докато излезе от покритието на мушамата и се запъти към тоалетната. По средата на пътя се отклони от пътеката и изпразни съдържанието на стомаха си в гората.

Спенсър беше на пътеката, когато тя се връщаше.

— Какво има?

— Не се чувствам много добре — каза тя.

Мина покрай него и бързо тръгна към плажа, искаше само да измие лицето си и да изплакне устата си.

Той се оказа точно зад нея.

— Повърна ли?

— Да.

— Да не би да е нещо, което си яла?

— Не знам.

— Беше ли ти лошо през нощта?

— Не.

Тя разшири крачката си по пясъка. Когато стигна до водата, се отпусна на колене и незабавно с шепи наплиска лицето си.

Той клекна до нея.

— Джена?

— Дай ми минутка — измърмори тя слабо.

Все още се чувстваше неразположена, макар че в стомаха й вече нямаше нищо за изхвърляне.

— Не е ли много рано да ти е лошо сутрин?

Тя не отговори. Чувстваше се слаба и изведнъж изморена, задето трябваше да пази тайна.

— Нали, Джена?

— Не знам.

— Каза, че сутрешното неразположение започва едва през петата или шестата седмица най-рано. Каза ми го, преди да заминеш за Хонконг, не помниш ли?

Тя кимна. Водата помагаше. Тя нагреба още за челото си, устата си, гърба си, врата си.

— Ако си забременяла, откакто сме тук, не може да е повече от седмица и половина.

— Навярно това е отклонение.

— А може би си била бременна, преди да стъпиш на самолета ми. Това обяснява защо чувствам гърдите ти по-големи, отколкото си спомнях.

Тя плисна лицето си още веднъж и се скри зад ръцете си.

— Джена?

Тя не знаеше какво да каже.

— По дяволите, Джена — изръмжа той предупредително.

След това постепенно започна да осъзнава положението.

— Вярно е, нали?

Той я хвана за китките и издърпа ръцете от лицето й.

— Бременна ли си?